Айзък Азимов
Роботите и империята (13)

51а

Две партиди хуманоидни роботи бяха изпратени на Земята. Те се сляха със земляните в Града, преди да успеят да стигнат до празните области отвън, за да се свържат с Аврора посредством екраниран хиперлъч.

— Ще трябва да отида още веднъж, сър — каза Мандамъс (отдавна го беше обмислял, но дълго се колеба). — Не съм сигурен, че са намерили точното място.

— А сигурен ли сте, че вие самият знаете точното място, Мандамъс? — попита Амадиро язвително.

— Доста съм се ровил в античната история на Земята, сър. Знам, че мога да го намеря.

— Не мисля, че мога да убедя Съвета да изпрати с вас боен кораб.

— Не бих желал подобно нещо. Би било, меко казано, ненужно. Искам едноместен кораб, с мощност само колкото да стигне дотам и обратно.

И така, Мандамъс посети Земята за втори път, като се приземи край един от по-малките Градове. Изпитваше смесица от облекчение и задоволство, когато откри неколцина от роботите точно там, където трябваше да бъдат. Той остана с тях, за да понаблюдава как се справят със задачите си и за да нанесе някои по-фини корекции в програмите им.

После, изпроводен от незаинтересованите погледи на пет-шест примитивни селскостопански робота, Мандамъс се отправи към близкия Град.

Това бе добре пресметнат риск. Мандамъс, който съвсем не бе безстрашен герой, усещаше как сърцето му лудо бие в гърдите. Но всичко мина добре. Пазачът на входа прояви известно учудване, когато пред него изникна човек, който — по всичко личеше — бе прекарал значително време на открито.

Мандамъс обаче имаше заселнически документи и пазачът само присви рамене. Заселниците нямаха нищо против да стоят на открито. Понякога правеха малки екскурзии из полята и горите, които заобикаляха не особено привлекателните горни нива на Града.

Пазачът хвърли съвсем бегъл поглед на документите. Повече никой не ги поиска за проверка. Чуждият акцент на Мандамъс (толкова далеч от аврорианския, колкото той успяваше да го преправи) се възприемаше без никакви коментари. Никой не заподозря, че е космолит. А и как биха могли? Дните, когато космолитите поддържаха свои постове на Земята, бяха отминали преди цели два века, а официалните пратеници от Външните светове бяха съвсем малко. Напоследък броят им непрекъснато намаляваше. Провинциалните земляни вероятно бяха напълно забравили за съществуването на космолитите.

Мандамъс малко се притесняваше, че някой може да обърне внимание на тънките, прозрачни ръкавици, които той не сваляше от ръцете си, или пък на филтъра за нос, но и двете останаха незабелязани. Никой не попречи на неговите пътешествия из Града или до другите Градове. Той разполагаше с достатъчно пари за целта, а парите бяха много убедителен аргумент на Земята (в интерес на истината, дори и на Външните светове).

Свикна да не бъде следван по петите от робот. Когато в разни Градове срещаше някои от аврорианските хуманоидни роботи, налагаше се да ги пъди от себе си едва ли не като мухи. Изслушваше докладите им, даваше им необходимите инструкции и уреждаше по-нататъшното изпращане на роботи от Аврора. Накрая се върна обратно при кораба си и напусна Земята.

Излитането му се превърна в сензация точно толкова, колкото и кацането.

— Всъщност — замислено каза той на Амадиро, — земляните не са съвсем варвари.

— Така ли било?

— На своята собствена планета те се държат напълно човешки. Дружелюбието им е дори подкупващо.

— Може би започвате да съжалявате за своя план?

— Наистина се чувствам отвратително, докато се разхождам сред тях с ясното съзнание, че те не знаят какво ги чака. Дори и да се насиля, не мога да изпитам удоволствие от работата, която върша.

— Разбира се, че можете, Мандамъс. Мислете си за това, че много скоро след като всичко свърши, директорското място на Института ще ви е в кърпа вързано. Така работата ще ви се услади.

След този разговор Амадиро не изпускаше Мандамъс от поглед.

51б

При третото посещение на Земята Мандамъс бе преодолял по-голямата част от първоначалната си скованост. Държеше се почти като роден землянин. Осъществяването на проекта напредваше бавно, но без никакви отклонения от планираното развитие.

При предишните си посещения той не бе имал никакви проблеми със здравето. Този път обаче — несъмнено поради прекомерната си самоувереност — явно беше пипнал нещо. Във всеки случай известно време имаше твърде обезпокоителна хрема, придружена с кашлица.

Когато посети един от градските диспансери, там го инжектираха с гама глобулин, което веднага подобри състоянието му. Но самият диспансер му се стори много по-ужасяващ, отколкото болестта. Той знаеше, че всички, които отиват там, или страдат от нещо заразно, или най-малкото са в близък контакт със заразноболни.

Но ето че най-сетне Мандамъс се завърна сред тихия порядък на Аврора с чувството на огромно облекчение и признателност. Сега слушаше Амадиро, който му предаваше събитията около кризата със Солария.

— Съвсем нищо ли не си чул? — не можеше да повярва Амадиро.

Мандамъс поклати глава.

— Нищо, сър. Земята е един невероятно провинциален свят. Осемстотин Града с общо население от осем милиарда души, които не се интересуват от нищо друго, освен от осемстотинте Града с общо население от осем милиарда души. Човек би си помислил, че заселниците съществуват, само за да посещават Земята, а космолити изобщо няма. Деветдесет процента от новинарското време във всеки от Градовете се отделя само на местните проблеми. Земята е един затворен, клаустрофилен свят — и умствено, и физически.

— И въпреки това твърдите, че не са варвари.

— Клаустрофилията не означава задължително варварство. По свой собствен начин те са дори много цивилизовани.

— По свой собствен начин!… Няма значение. Проблемът в момента е Солария. Никой от Външните светове няма да си мръдне и пръста. Принципът за ненамеса е върховен и те всички настояват, че вътрешните проблеми на Солария си остават единствено нейни. Нашият Председател е не по-малко инертен от всеки друг, въпреки че Фастълф е мъртъв и повече не ни държи в парализиращата си прегръдка. Аз самият не мога да направя нищо — докато не стана Председател.

— Какви вътрешни проблеми може да има Солария според тях, след като соларианците са напуснали планетата? — недоумяваше Мандамъс.

— Колко бързо проумяхте що за тъпащина е това, а те още не могат! — язвително му отвърна Амадиро. — Според тях няма неоспорими доказателства, че соларианците са изчезнали напълно. А докато все още съществува вероятност да са там — поне част от тях, — никой от Външните светове няма право да се намесва без покана.

— А как обясняват отсъствието на радиационна активност?

— Казват, че соларианците може да са отишли да живеят под земята или пък да са измислили някакъв авангарден начин, по който спират изтичането на радиация. Казват също така, че никой не ги е видял да напускат планетата и че няма къде да се дянат. Разбира се, никой не ги е видял да напускат, защото никой не е наблюдавал.

— Защо пък да няма къде да се дянат? Има толкова незаети планети.

— Техният аргумент е, че соларианците не биха могли да живеят без невероятните си тълпи от роботи, а не са в състояние да ги вземат със себе си. Ако бяха дошли тук например, колко робота смятате, че бихме им отпуснали — при положение че въобще го направим?

— А какъв е вашият контрааргумент?

— Не разполагам с такъв. И все пак независимо дали са се махнали или не, ситуацията е странна и объркваща. Просто не е за вярване, че никой не иска да си помръдне пръста, за да изясни нещата. Предупредих всички, и то възможно най-отговорно, че в мига, в който Заселническите светове научат, че Солария е — или може би е — празна, без никакво колебание ще проучат въпроса. Тази сган проявява безразсъдно любопитство, каквото бих искал поне отчасти да споделяме и ние. Стига да има някаква печалба, те са готови да рискуват живота си без много мислене.

— Каква е печалбата в този случай, д-р Амадиро?

— Ако соларианците са заминали, волю-неволю са оставили почти всичките си роботи. Те имат — или имаха — изключително надарени специалисти в областта на роботиката. При цялата си омраза към роботите заселниците без колебание ще сложат ръка върху тях, за да ни ги предложат после на солени цени. Всъщност те вече официално го заявиха.

Два заселнически кораба вече се приземиха на Солария. Изпратихме протестна нота по този повод, но те сигурно ще я пренебрегнат, а ние — също толкова сигурно — няма да направим нищо повече. Тъкмо обратното. Някои от Външните светове тихичко подпитват за вида на роботите, които могат да се измъкнат, както и за евентуалните им цени.

— Може би така и трябва — каза Мандамъс спокойно.

— Трябва ли да се държим точно според предвижданията на заселническите пропагандисти? Да се държим така, сякаш наистина деградираме и се превръщаме в някаква безформена пихтиеста маса?

— Нека да не повтаряме техните клевети, сър. Истината е, че ние сме спокойни и цивилизовани и че засега не са ни нанесли удар. В противен случай щяхме да отреагираме с такава сила, че да ги смажем. Все още безкрайно ги превъзхождаме в областта на техниката.

— Но последствията за нас няма да са нещо особено приятно.

— Което означава, че не бива да сме прекалено войнствено настроени. Ако Солария е изоставена и заселниците искат да я плячкосат, може би не трябва да им пречим. В края на краищата, по моите изчисления ще бъдем готови за действие само след броени месеци.

Амадиро придоби зажаднял и свиреп вид.

— Броени месеци?

— Убеден съм. Така че най-важното в момента е да не се поддаваме на провокации. Всичко ще рухне, ако се замесим в някой безсмислен конфликт. Дори и да го спечелим, ще понесем ненужно щети. В края на краищата, съвсем скоро победата ни ще бъде пълна — без да се впускаме в битки и да търпим щети… Горката Земя!

— Ако продължавате да ги съжалявате — каза Амадиро с престорена безгрижност, — накрая ще се откажете от всичко.

— Напротив — хладно отвърна Мандамъс. — Жал ми е за тях именно защото имам твърдото намерение да го направя и понеже знам, че това ще стане. Вие ще станете Председател!

— А вие ще бъдете директор на Института.

— Твърде скромен пост в сравнение с вашия.

— А след като умра? — почти излая Амадиро.

— Не си правя толкова далечни планове.

— Аз съм напълно… — започна Амадиро, но жуженето на съобщителния уред го прекъсна. Съвсем машинално и без дори да погледне натам, Амадиро постави ръката си на изхода на устройството. После погледна тънката лента хартия, която се появи оттам и върху устните му заигра усмивка.

— Двата кораба, които са се приземили на Солария… — започна той.

— Да, сър? — намръщи се Мандамъс.

— Унищожени са! И двата!

— Как?

— С ослепителен взрив, който лесно е бил забелязан от космоса. Разбирате ли какво означава това? В крайна сметка соларианците не са напуснали своята планета. Най-слабият от Външните светове се е справил без никакви проблеми със заселническите кораби. Натрили са носовете на заселниците и те ще го помнят цял живот… Ето, Мандамъс, прочетете сам.

Мандамъс побутна листа настрани.

— Не е задължително соларианците да са все още на планетата. Може просто да са заложили капан.

— Има ли разлика? Все едно дали е било класическа атака или капан — двата кораба са унищожени.

— Този път са ги изненадали. Но какво ще стане следващия път, когато се подготвят? Ами ако сметнат случая за умишлено нападение от страна на космолитите?

— Ще им отвърнем, че соларианците просто са се отбранявали срещу умишлено заселническо нашествие.

— Но, сър, нима предлагате словесна битка? Ами ако заселниците решат да не си играят с празни приказки, а погледнат на унищожението на своите кораби като на сигнал за военна тревога и незабавно откликнат?

— Откъде накъде?

— Защото когато е засегнато честолюбието, те биха реагирали толкова безразсъдно, колкото и ние на тяхно място; дори много повече, тъй като насилието е в кръвта им.

— Ще бъдат разгромени.

— Сам признахте, че въпреки това ще ни нанесат твърде неоправдани щети.

— Какво искате да направя? Аврора не е унищожила корабите.

— Накарайте Председателя да обясни недвусмислено, че Аврора няма нищо общо с инцидента; че никой от Външните светове не е замесен; че отговорността пада изцяло върху Солария.

— Да изоставим Солария? Би било подло.

Мандамъс се разпали.

— Д-р Амадиро, да сте чувал някога за така нареченото стратегическо отстъпление? Накарайте Външните светове да отстъпят съвсем за малко под някакъв благовиден предлог. Касае се само за няколко месеца, през които нашият план ще узрее. Възможно е другите да понесат тежко отстъплението и извиненията, защото не знаят какво предстои. Ние обаче знаем. Всъщност, в светлината на нашата обща тайна, ние двамата с вас бихме могли да погледнем на случая като на божествен дар, както са казвали в миналото. Нека заселниците се занимават със Солария, докато през това време незабелязано се подготвя тяхното унищожение на Земята… Или може би предпочитате всичко да рухне пред прага на победата?

Амадиро потръпна от пронизващия поглед на хлътналите му очи.

52

Амадиро не си спомняше да е преживявал по-тежки времена от дните, последвали унищожението на двата заселнически кораба. За щастие успя лесно да накара Председателя да възприеме политиката на „царско омекване“, както сам я нарече. Изразът покори въображението на Председателя, въпреки че не беше нищо повече от един оксиморон. Да не говорим, че Председателят доста го биваше в царското омекване.

По-трудно бе да се справи с останалите в Съвета. Амадиро се изтощи до смърт да рисува ужасите на войната и да разяснява необходимостта от правилен избор на най-подходящия момент, ако въобще се стигне дотам. Изсмука от пръстите си не един и два най-благовидни предлога, защо моментът още не е назрял, и прибягваше до тях в преговорите с лидерите на останалите Външни светове. Успя да ги накара да отстъпят, но не и без да се възползва докрай от естествено наложилата се хегемония на Аврора.

Но когато капитан Д.Ж. Бейли пристигна със своя кораб и своето искане, Амадиро почувства, че вече не издържа. Това беше прекалено много.

— Изключено е — заяви той. — Как очаквате да му позволим да стъпи на Аврора с неговата брада, с неговите абсурдни дрехи, с неговия дивашки акцент? Как може да си помислите, че ще седна да моля Съвета за разрешение да му бъде предаден един космолит? Това би било абсолютно безпрецедентен случай! Един космолит!

— Досега винаги сте наричал въпросния космолит просто „соларианката“ — сухо отбеляза Мандамъс.

— За нас тя е „соларианката“, но автоматично ще се превърне в космолит, след като е замесен заселник. Ако корабът му се приземи на Солария, както смята онзи дивак, сигурно ще бъде унищожен подобно на предните два, а заедно с него и жената. Моите врагове ще ме обвинят в убийство, при това съвсем основателно. А политическата ми кариера ще рухне.

— По-добре помислете за факта, че вече почти седем години старателно работим върху окончателното унищожение на Земята и че само броени месеци ни делят от осъществяването на нашия проект. Трябва ли да рискуваме въвличането ни във война и с един удар да разрушим всичко постигнато до момента, след като сме толкова близо до победата?

Амадиро поклати глава.

— Май нямам избор, приятелю. Съветът няма да ме послуша, ако се опитам да ги убедя да предадат жената на заселника. А дори само фактът, че съм предложил подобно нещо, ще бъде използван срещу мен. Политическата ми кариера ще пострада, а в добавка може да ни зарадват и с война. Освен това направо не мога да понеса мисълта, че един космолит ще загине, служейки на някакъв си заселник.

— Човек би си помисли, че си падате по соларианката.

— Знаете, че това изобщо не е така. Сърце и душа давам да беше умряла още преди двайсет десетилетия. Но не и по този начин, не на заселнически кораб… Впрочем не би следвало да забравям, че тя ви е прабаба от пета степен.

Мандамъс придоби още по-суров вид от обикновено.

— Какво следва от това? Аз съм един изграден космолит с пълното съзнание за собствената си личност и обществото, в което живея. Не съм член на някакъв племенен конгломерат, където родословието се издига в култ.

Мандамъс помълча известно време, а върху изпитото му лице пропълзя съсредоточен израз.

— Д-р Амадиро — каза накрая той, — не можете ли да обясните на Съвета, че тази моя прабаба ще бъде взета не като заложник, а в уникалното си качество на човек, който познава Солария и който е прекарал там детството и младежките си години? Въз основа на това тя може да окаже неоценима помощ в разследването на заселника, което пък от своя страна може да бъде за нас не по-малко полезно, отколкото за самите тях? И наистина няма ли да е по-добре най-накрая да разберем какво са намислили да правят онези нещастни соларианци? Предполага се, че жената ще докладва за събитията, които предстоят — ако оживее.

Амадиро издаде напред долната си устна.

— Последното би могло да се очаква, ако жената се качи на кораба доброволно и ако покаже по недвусмислен начин, че желае да изпълни своя патриотичен дълг с ясното съзнание за огромното значение на предстоящата задача. Немислимо е обаче да я качим насила на борда на кораба.

— Добре, да предположим тогава, че аз се срещна с тази моя прабаба и се опитам да я убедя да го направи доброволно. Да предположим също така, че вие установите хипервълнов контакт със заселника. Кажете му, че може да кацне на Аврора и да вземе жената, но само ако успее да я накара да тръгне с него доброволно. Или поне я накара да каже, че отива доброволно, независимо дали това е така или не.

— Предполагам, че нищо не губим, ако опитаме, но не виждам реални изгледи за успех.

И все пак за негово най-голямо учудване те спечелиха. Той с изумление изслуша подробностите от Мандамъс.

— Повдигнах въпроса с хуманоидните роботи — каза Мандамъс. — Явно не знаеше нищо за тях, от което стигнах до извода, че и Фастълф не е знаел. Тази мисъл не ми даваше мира. После надълго и нашироко обсъждахме моя произход, така че да я накарам да спомене онзи землянин Илайджа Бейли.

— Какво общо има той? — остро попита Амадиро.

— Нищо, просто я накарах да се сети за него. Заселникът, който иска да я вземе, е потомък на Бейли. Помислих си, че поради това тя би погледнала на искането му по-благосклонно.

Във всеки случай работата се подреди и в продължение на няколко дни Амадиро си отдъхна от напрежението, което го измъчваше почти непрестанно от самото начало на соларианската криза.

Но само в продължение на няколко дни.

53

Откакто започна соларианската криза, единственото добре дошло нещо за Амадиро се оказа фактът, че не се беше виждал с Василия.

Решително нямаше да е най-подходящият момент за подобни срещи. Не желаеше да му досажда с дребнавите си проблеми около някакъв робот, за който тя с пълно пренебрежение на закона твърдеше, че е нейна собственост. Истинската криза поглъщаше всичките му мисли и енергия. Не желаеше също така да се въвлича в скандала, който лесно би могъл да избухне между нея и Мандамъс по повод въпроса, кой от тях двамата да поеме в крайна сметка Института по роботика.

Във всеки случай той беше решил вече почти окончателно, че негов приемник трябва да стане Мандамъс. Докато кризата се разгаряше, Мандамъс нито за миг не отклони поглед от най-важното. Дори когато самият Амадиро се чувстваше разколебан, той оставаше ледено спокоен. Мандамъс беше човекът, на който му хрумна, че соларианката би могла да придружи заселника доброволно, и който я подмами да го направи.

И ако неговият план за унищожението на Земята успееше, както би следвало — както трябваше, — Амадиро допускаше, че Мандамъс може да стигне накрая и до председателското място в Съвета. Би било дори справедливо, помисли си Амадиро в рядък пристъп на себеотрицание.

Ето защо той почти не се сещаше за Василия. Вечерта си тръгна от Института, съпроводен от малка група роботи, които го изпратиха до наземната му кола. Колата тихо потегли в мрака под хладния дъждец, управлявана от робот. Други два седяха до Амадиро на задната седалка. Пристигнаха в имението, откъдето се появиха още два робота и го съпроводиха в къщата. И през цялото това време той нито за миг не се сети за Василия.

Затова когато я намери седнала във всекидневната пред хипервълновия приемник да гледа някакъв балет с роботи, Амадиро не толкова се вбеси от посегателството върху личния му живот, колкото искрено се учуди. В нишите стояха неколцина от неговите собствени роботи, а два от нейните се бяха изправили зад стола й.

Мина доста време, преди Амадиро да овладее дишането си и да проговори, но после гневът му се надигна и той рязко попита:

— Какво правиш тук? Как си влязла?

Василия не трепна. В края на краищата появата на Амадиро беше далеч от неочаквана.

— Чакам, за да те видя — ето какво правя — отвърна тя. — Не беше трудно да вляза. Твоите роботи много добре ме познават и за тях не е тайна каква длъжност заемам в Института. Защо да не ми позволят да вляза, след като ги уверих, че имам среща с теб?

— Обаче нямаш. Това е посегателство върху дома и личната ми свобода.

— Не съвсем. Доверието, което можеш да изкопчиш от чужди роботи, си има граници. Погледни ги. Не са свалили поглед от мен. Дори да съм искала да посегна на твоето имущество или да разровя книжата ти, или изобщо да се възползвам от твоето отсъствие, нямаше да успея, уверявам те. Моите два робота не могат да се мерят с тях.

— Не разбираш ли — кисело рече Амадиро, — че твоето поведение е под достойнството на един космолит? Толкова си жалка, че никога няма да го забравя.

Епитетите накараха Василия леко да пребледнее.

— Надявам се, че няма да го забравиш, Келдън — тихо, но твърдо отвърна тя, — защото каквото и да съм направила, съм го направила заради теб. След като ми държиш такъв гнусен език, би трябвало да си тръгна и да те оставя да креташ до края на живота си в ролята на победен, както от двайсет десетилетия насам.

— Няма да остана победеният, каквото и да направиш.

— Изглежда си вярваш — каза Василия, — но нали разбираш, ти не знаеш онова, което знам аз. Длъжна съм да ти кажа, че без моята намеса ще си останеш победеният. Не ме интересува какво си намислил. Не ме интересува какво е изфабрикувал за теб онзи Мандамъс с тънките устни и вкиснатия си вид…

— Защо го намесваш? — побърза да я прекъсне Амадиро.

— Защото така искам — презрително му се тросна Василия. — Каквото и да е направил или си мисли, че прави, няма да стане. Не се плаши, нямам никаква представа какво може да е то. Но знам, че няма да стане.

— Пак плещиш някакви глупости — каза Амадиро.

— По-добре да ги чуеш тези глупости, Келдън, ако не искаш всичко да рухне. И то не само за теб, а вероятно и за всички Външни светове — всичките до един. Разбира се, може би не желаеш да ме изслушаш. Това си е твое право. Е, какво предпочиташ?

— Защо трябва да те слушам? Откъде накъде?

— Не ти ли казах, че соларианците се готвят да напуснат планетата си? Ако тогава ме беше послушал, това нямаше да те свари неподготвен.

— Въпреки това соларианската криза ще се обърне в наша полза.

— Не, няма — каза Василия. — Може да си го въобразяваш, но няма. Ще бъдеш погубен — без значение как ще реагираш в тази критична ситуация, освен ако не пожелаеш да ме изслушаш.

Устните на Амадиро побеляха и леко затрепериха. Двата века на пълно поражение, които Василия спомена, си казваха своето, а соларианската криза бе влошила нещата още повече. Амадиро просто не можа да намери у себе си сили да заповяда на своите роботи да я изгонят, както би трябвало да направи.

— Добре, кажи го с две думи — каза той навъсено.

— С две думи няма да ми повярваш, затова нека го направя както намеря за добре. Можеш да ме спреш, когато пожелаеш, но в такъв случай ще унищожиш Външните светове. Разбира се, не и докато съм жива, пък и не моето име ще влезе в историята — заселническата история, между другото — като символ на най-грандиозния провал досега. Да говоря ли?

Амадиро се сви в един стол.

— Говори, но щом свършиш, изчезвай.

— Така и смятам да направя, Келдън, освен, разбира се, ако не ме помолиш — много учтиво — да остана и да ти помогна. Да започвам ли?

Амадиро не каза нищо и Василия започна.

— Казах ти, че по време на моя престой на Солария попаднах на едни много странни позитронни схеми. Обзе ме натрапчивата идея, че те представляват опит да се създадат телепатични роботи. Но защо съм си помислила подобно нещо?

— Откъде да знам какви патологични нагони движат твоето мислене? — кисело рече Амадиро.

Василия отмина това с гримаса.

— Благодаря ти, Келдън… Няколко месеца мислих по този въпрос, тъй като благодарение на своята проницателност реших, че става дума не за патология, а за някакъв подсъзнателен спомен. Върнах се мислено в детството си. Фастълф, когото тогава смятах за мой баща, в един от своите изблици на щедрост — нали знаеш, той обичаше да си прави подобни опити от време на време — ми подари един робот.

— Пак ли Жискар? — нетърпеливо промърмори Амадиро.

— Да, Жискар. Вечно Жискар. Наближавах двайсет години и вече имах усет към роботиката — не, по-скоро бих казала, че този усет ми е вроден. Все още нямах достатъчно познания по математика, но затова пък бързо схващах схемите. През изминалите десетилетия неимоверно усъвършенствах знанията си по математика, но не мисля, че съм напреднала кой знае колко по отношение на схемите. „Мъничката ми Вас — казваше често баща ми. Той обичаше да експериментира и с галените имена, за да види как ще реагирам — ти си направо гений на схемите.“ Струва ми се, че наистина бях…

— Пощади ме — простена Амадиро. — Признавам твоя гений. Но междувременно още не съм вечерял, известно ли ти е това?

— Ами — остро рече Василия, — нареди да донесат яденето и ме покани да вечерям с теб.

Свъсил вежди, Амадиро вдигна небрежно ръка и направи бърз знак. Моментално се забеляза тихото раздвижване на роботите.

Василия продължи:

— Играех си да измислям позитронни схеми за Жискар. Отивах при Фастълф — при баща ми, както тогава смятах — и му показвах схемата. Случваше се да поклати глава и да каже през смях: „Ако добавиш това в бедния мозък на Жискар, той повече няма да може да говори и доста ще го заболи.“ Спомням си, че веднъж го попитах дали Жискар наистина може да усеща болка, а баща ми отвърна: „Ние не знаем какво ще усети, но ще се държи като човек, който изпитва огромна болка, така че спокойно можем да кажем, че ще го заболи.“

Друг път взимаше някоя от моите схеми и казваше със снизходителна усмивка: „Е, това няма да му навреди, малка Вас, и може би ще е интересно да се пробва.“

И аз пробвах. Понякога махах схемата отново, но понякога я оставях. Не се забавлявах с Жискар просто заради някакво садистично удоволствие, какъвто можеше да е случаят, ако бях някой друг човек. Истината е, че бях много привързана към него и нямах никакво желание да му причинявам болка. Когато ми се струваше, че в резултат на някое от моите подобрения — за мен те винаги бяха подобрения — Жискар започва да говори по-свободно или да реагира по-бързо и по-интересно без видими признаци на увреждане, аз го оставях.

Един ден обаче…

Роботът, който стоеше на една крачка от Амадиро, никога не би се осмелил да прекъсне госта, освен в изключителни случаи. Амадиро обаче веднага отгатна смисъла на това чакане.

— Готова ли е вечерята? — попита той.

— Да, сър — отвърна роботът.

Амадиро махна малко припряно по посока на Василия.

— Каня те да вечеряш с мен.

Минаха в трапезарията на Амадиро, където Василия никога не бе стъпвала. В крайна сметка Амадиро беше затворен човек и бе печално известен с пренебрежението си към светските мероприятия. Неведнъж му бяха казвали, че ще се радва на по-голям успех в политиката, ако дава приеми в дома си, но той винаги се усмихваше учтиво и отвръщаше: „Твърде висока цена за мен.“

Мебелировката бе лишена от всякаква оригиналност и артистичност, което може би се дължеше на факта, че не приема хора в дома си, помисли си Василия. Едва ли можеше да има нещо по-обикновено от масата, съдовете или приборите. Колкото до стените, те представляваха просто гладко боядисани вертикални плоскости. Стори й се, че всичко това, взето заедно, убива апетита.

Започнаха със супа — бистър бульон, — която беше не по-малко банална от мебелите. Василия се захвана с нея без никакво въодушевление.

— Драга ми Василия — рече Амадиро, — както виждаш, не ми липсва търпение. Не възразявам, ако желаеш да напишеш цяла автобиография. Но наистина ли смяташ да ми рецитираш избрани глави от нея? Ако да, ще трябва направо да ти кажа, че това съвсем не ми е интересно.

— Съвсем скоро ще ти стане изключително интересно — каза Василия. — Но ако пък ти наистина си очарован от неуспеха и държиш да не постигнеш нищо от онова, което би желал, просто кажи. Тогава ще си доям яденето, без да обеля нито дума повече, и ще си тръгна. Това ли искаш?

— Добре, продължавай — въздъхна Амадиро.

— Но един ден — подхвана отново Василия, — измислих много по-сложна, по-приятна и по-примамлива схема от всички, които бях виждала дотогава, а честно казано, и досега. С удоволствие щях да я покажа на баща си, но той беше заминал някъде на някакво съвещание.

Не знаех кога ще се върне и прибрах схемата, но с всеки изминал ден интересът и възхищението ми растяха. Накрая не можех повече да издържам, просто не можех. Тя изглеждаше толкова красива, че ми се струваше абсурдно дори да допусна, че би могла да причини вреда. Бях само едно дете във второто си десетилетие от живота и все още не бях надраснала изцяло безотговорността, така че вградих схемата и модифицирах мозъка на Жискар.

И схемата наистина не му навреди. Веднага си пролича. Той ми отговаряше абсолютно свободно, схващаше по-бързо и беше много по-интелигентен от преди — така поне ми се струваше. В моите очи той стана несравнимо по-симпатичен и обаятелен.

Изпитвах задоволство, но същевременно и тревога. Това, което бях направила — да модифицирам Жискар без знанието на баща си — остро противоречеше на правилата, които бе наложил Фастълф, и аз прекрасно го осъзнавах. Но ми беше ясно, че няма да се откажа от направеното. Докато модифицирах мозъка на Жискар, се оправдавах пред себе си с мисълта, че го правя за съвсем малко и че после ще неутрализирам промените. Щом обаче приключих с работата, ми стана съвсем ясно, че няма да ги неутрализирам. Просто нямаше да го направя. Всъщност не съм правила повече никакви модификации на Жискар от страх да не разваля въпросните.

Нито пък казах на Фастълф какво съм направила. Унищожих записките с чудесната схема, която бях измислила, а баща ми така и никога не разбра, че съм модифицирала Жискар без негово знание. Никога!

После ние с баща ми се разделихме и Фастълф не пожела да ми даде Жискар. Разкрещях се, че е мой и че го обичам. Но Фастълф никога не допускаше благодушната му щедрост, с която парадираше цял живот — онази работа, дето обичал всичко живо, малко и голямо, — да попречи на неговите собствени желания. Получих други роботи, които изобщо не ме интересуваха, но Жискар той остави за себе си.

А когато умря, завеща Жискар на соларианката — последният горчив удар за мен.

Амадиро бе успял да стигне едва до половината на своя розово-оранжев мус.

— Ако с всичко това целиш да предявиш своя иск за прехвърляне на собствеността върху Жискар от соларианката на теб, няма да стане. Вече ти обясних защо не мога да пренебрегна завещанието на Фастълф.

— Има нещо друго, Келдън — каза Василия. — Нещо много повече. Невероятно много. Искаш ли да спра?

Амадиро разтегна устни в унила гримаса.

— След като те изслушах дотук, ще се направя на луд и ще те послушам още малко.

— Прави се на какъвто си щеш, защото тъкмо стигнахме до най-важното… Нито за миг не съм преставала да мисля за Жискар и за това, колко жестоко и несправедливо беше да ми го отнемат, но някак си изобщо не се и сещах за схемата, по която го бях модифицирала тайно от всички останали. Абсолютно съм убедена, че дори и да бях опитала, нямаше да успея да я възпроизведа. И доколкото мога да си я припомня, друга подобна изобщо не ми е минавала пред очите… Докато не отидох на Солария.

Схемата, която видях там, ми се стори позната, но не знаех защо. И едва след няколко седмици, прекарани в усилено мислене, успях да разровя потайните кътчета на моето подсъзнание и да открия следите от онова, което преди двайсет и пет десетилетия бях измислила направо от нищото.

Макар че не мога да си припомня схемата с всичките й детайли, съм убедена, че на Солария видях само някаква нейна бледа сянка, нищо повече. Просто едно слабо подобие на онова, което бях уловила в магията на сложната симетричност. Но соларианската схема видях през призмата на опита, натрупан в продължение на двайсет и пет десетилетия задълбочени занимания с теория на роботиката. Чертежът подсказваше недвусмислено целта, която преследваше — телепатия. Щом тази проста, почти безинтересна схема предполагаше подобно нещо, какво ли трябва да е означавал моят оригинал — онова, което изобретих като дете и което впоследствие така и никога не можах да възпроизведа?

— Непрекъснато ми повтаряш, че си стигнала до най-важното, Василия — каза Амадиро. — Надявам се, че не би било прекалено неоснователно, ако те помоля да престанеш да се вайкаш и ровиш из миналото. Бъди така добра, вместо това да ми кажеш с думи ясни и прости за какво всъщност става въпрос?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Василия. — Опитвам се да ти кажа, Келдън, че без изобщо да подозирам, съм превърнала Жискар в телепатичен робот. И той си е останал такъв.

54

Амадиро изгледа Василия продължително, но тъй като историята явно бе стигнала своя завършек, той отново се върна към десерта и изяде няколко лъжици замислено.

— Невъзможно! — отсече той след малко. — За идиот ли ме мислиш?

— Мисля те за неудачник — отвърна Василия. — Не твърдя, че Жискар може да чете чуждите мисли, че може да предава и улавя думи или идеи. Това вероятно наистина е невъзможно, дори на теория. Но съм абсолютно сигурна, че той може да открива емоции и да придобива представа за общата умствена нагласа, а може би дори и да им влияе.

Амадиро категорично заклати глава.

— Невъзможно!

— Невъзможно ли? Помисли си малко. Преди двайсет десетилетия ти почти постигна целта си. Фастълф беше в ръцете ти, а Председателят Хордър на твоя страна. Какво стана? Защо всичко тръгна наопаки?

— Землянинът… — започна Амадиро, но споменът го задави.

— Землянинът… — пародира го Василия. — Землянинът. Или може би соларианката? Не, нито един от тях двамата. Нито един! Причината е в Жискар, който е присъствал през цялото време. И е усещал. И е настройвал.

— Какъв интерес има Жискар да се меси? Та той е робот!

— Робот, обаче предан на своя господар — Фастълф. Според Първия закон той е длъжен да се грижи Фастълф да не пострада. Но тъй като е телепат, за него това важи не само във физически план. Знаел е, че ако Фастълф не успее да наложи своето, ако не успее да поощри заселването на обитаемите планети в Галактиката, разочарованието му ще бъде неизмеримо. Което в телепатичния свят на Жискар означава „вреда“. Той не би го допуснал и се е намесил, за да го предотврати.

— Не, не и не — с отвращение възрази Амадиро. — Иска ти се да е така заради някакъв си безумен романтичен копнеж, но това не променя нещата. Прекалено добре си спомням какво стана. Причината беше в землянина. Няма нужда от никакъв телепатичен робот, за да се обяснят събитията.

— А какво се случи после, Келдън? — не се предаваше Василия. — За двайсет десетилетия успя ли поне веднъж да се пребориш с Фастълф? Успя ли поне веднъж да се справиш с мнозинството в Съвета, въпреки че фактите бяха на твоя страна и въпреки явния провал на политиката на Фастълф? Успя ли поне веднъж да повлияеш на Председателя, за да можеш да се сдобиеш с реална власт?

Как ще обясниш това, Келдън? През всичките тези двайсет десетилетия землянинът не е бил на Аврора. Вече повече от шестнайсет десетилетия той не е дори сред живите — жалкият му живот продължи някакви си осем десетилетия. Но ти продължаваш да губиш — и в това отношение биеш всички рекорди. Дори сега, когато Фастълф е мъртъв, нима съумя да извлечеш достатъчно полза от разпокъсването на коалицията му или успехът все още ти се изплъзва?

Какво остава? Землянинът го няма. Фастълф го няма. Жискар е действал срещу теб през цялото това време. Жискар! А него все още го има. Сега той е не по-малко предан на соларианката, отколкото беше на Фастълф. Все си мисля, че тя няма особени причини да те обича горещо.

Лицето на Амадиро се разкриви от гняв и болка.

— Не е вярно. Нищо не е вярно! Въобразяваш си!

Василия запази хладнокръвие.

— Не, не си въобразявам. Само ти обяснявам. Обяснявам ти нещата, които ти самият досега не си могъл да си обясниш. Или може би напротив?… Мога да ти покажа и изход от положението. Прехвърли собствеността върху Жискар от соларианката на мен, и ще видиш как събитията изведнъж ще се обърнат в твоя полза.

— Не — отсече Амадиро. — Те вече се обърнаха в моя полза.

— Така си въобразяваш, обаче това няма да стане, докато Жискар работи против теб. Дори да си на косъм от победата, дори да си сигурен в нея, всичко ще отиде на вятъра, ако Жискар не е на твоя страна. Така стана преди двайсет десетилетия, така ще стане и сега.

Лицето на Амадиро внезапно се проясни.

— Като си помисля, няма никакво значение дали Жискар е в моите или твоите ръце, защото мога да ти докажа, че той не е телепат. Ако беше телепат, както твърдиш, ако можеше да подрежда събитията, както му харесва на него или на неговия господар, тогава защо допусна да поведат соларианката към сигурна смърт?

— Смърт ли? За какво говориш, Келдън?

— Не знаеш ли, Василия, че два заселнически кораба бяха унищожени на Солария? Или напоследък не си правила нищо друго, освен да сънуваш разни схеми и славните дни на твоето детство, когато си модифицирала своя питомец?

— Сарказмът не ти отива, Келдън. Чух за заселническите кораби по новините. Какво от това?

— Изпратен е трети кораб, който да разследва случая. Сигурно и той ще бъде унищожен.

— Вероятно. От друга страна, сигурно са взели предпазни мерки.

— Така и сториха. Капитанът поиска и получи соларианката, понеже тя познавала планетата достатъчно добре и щяла да му помогне да избегне участта на предишните два кораба.

— Едва ли, след като не е стъпвала там от двайсет десетилетия — отбеляза Василия.

— Именно! Значи има голяма вероятност да загине там заедно с останалите. Лично за мен това няма да е голяма загуба. Ще съм очарован, ако тя умре, а ако не се лъжа, същото важи и за теб. Но като оставим това на страна, нейната смърт ще ни даде отличен повод да протестираме пред Заселническите светове и ще пресече техните твърдения, че двата кораба са унищожени вследствие на умишлени действия от страна на Аврора. Нима бихме унищожили свой гражданин?… Мисълта ми е, Василия, защо Жискар допусна соларианката доброволно да тръгне на сигурна смърт, щом твърдиш, че притежава телепатични способности?

Василия се стъписа.

— Тя е заминала доброволно?!

— Абсолютно. Прояви пълно желание. По политически причини би било невъзможно да я накараме насила.

— Но аз не мога да разбера…

— Няма нищо за разбиране. Освен факта, че Жискар е най-обикновен робот.

За миг Василия замръзна на място, подпряла с ръка брадичката си. После бавно рече:

— На Заселническите светове, както и на техните кораби, не се допускат роботи. Значи тя е тръгнала сама. Без роботи.

— Не, разбира се, че не. Бяха принудени да се примирят с роботите, за да я отведат доброволно. Взеха на кораба онази пародия на човек, Данил, и още един робот… — той помълча, преди да изсъска следващата дума — … Жискар. Кой друг? Така че вълшебният робот от твоите фантазии е тръгнал към своята собствена гибел. Не би могъл по-…

Гласът му замря. Василия беше скочила на крака — очите й мятаха мълнии, лицето й се нажежи до червено.

— Искаш да кажеш, че Жискар е тръгнал с тях?! Напуснал е планетата, и то със заселнически кораб?! Келдън, ти направо си ни погубил!

55

И двамата оставиха вечерята недовършена.

Василия излезе от трапезарията с бърза крачка и изчезна в Личната. В неравна битка да запази хладна разсъдливост, Амадиро закрещя през затворената врата с пълното съзнание, че губи всякакво достойнство.

— Това е още по-сигурен признак, че Жискар е най-обикновен робот! Защо иначе отива на Солария, където сигурно ще загине заедно с господарката си?

Най-сетне плискането и шумът на течаща вода спряха и Василия се появи с току-що измито лице, почти замръзнало в отчаяния й опит да запази самообладание.

— Ти май наистина не разбираш, а? — каза тя. — Изумяваш ме, Келдън. Помисли си хубаво. Жискар не може да бъде в опасност, докато е в състояние да въздейства на околните. Соларианката също, докато Жискар й служи предано. Заселникът, който я е отвел, сигурно е разбрал още при първия им разговор, че тя не е била на Солария цели двайсет десетилетия. Не може при това положение да не се е усъмнил, че тя би могла да му помогне кой знае колко. Заедно с нея той е отвел и Жискар, но без да подозира, че Жискар също би могъл да му помогне… Или пък е знаел?

Василия се замисли, после продължи бавно:

— Не, няма начин. След като повече от двайсет десетилетия никой не е проумял способностите на Жискар, той явно е заинтересован да ги пази в тайна — а щом е така, значи наистина никой не би могъл да се досети за тях.

— Ти обаче имаш такива претенции — злобно подхвърли Амадиро.

— Аз знам повече от останалите, Келдън. И въпреки това едва сега проумях очевидното — и то благодарение на соларианската схема. Жискар трябва да се е погрижил и в моя случай, иначе отдавна щях да забележа. Чудя се дали Фастълф е знаел…

— Къде по-лесно е просто да приемем, че Жискар е най-обикновен робот — не мирясваше Амадиро.

— И ще тръгнеш по най-прекият път към провала, Келдън. Но не мисля, че ще те оставя да го направиш, колкото и да ти се иска… Работата е там, че заселникът е дошъл за соларианката и я е взел със себе си, въпреки че му става ясно колко нищожна би се оказала ползата от нея. А соларианката пък е тръгнала доброволно, въпреки че сигурно се отвращава при мисълта за пътешествие в компанията на някакви прокажени варвари. И въпреки че сигурно си дава ясна сметка за голямата вероятност да загине на Солария.

Затова ми се струва, че в дъното отново стои Жискар. Той е принудил заселника да настоява на своето искане противно на здравия разум. Нея пък е принудил да отстъпи пред молбата му — пак противно на здравия разум.

— Но защо? Мога ли да задам един прост въпрос? Защо? — възрази Амадиро.

— Предполагам, Келдън, че Жискар е сметнал за важно да напусне Аврора… Дали не се е досетил, че съм на крачка да разкрия неговата тайна? Ако е така, значи не е бил толкова сигурен в своите способности, че ще успее да се справи с мен. В края на краищата, аз съм опитен специалист по роботика. Да не говорим, че задължително ще си спомни, че някога е бил мой. А за един робот е много трудно да пренебрегне повелите на предаността. Вероятно е решил, че единственият начин да се погрижи за безопасността на соларианката е, като я отведе на по-безопасно разстояние от мен.

Василия вдигна поглед към Амадиро и продължи по-твърдо:

— Келдън, трябва да го върнем обратно. Не бива да го оставяме да действа в полза на заселническата кауза в тихия пристан на някой Заселнически свят. Достатъчно беди ни докара тук, под носа ни. Трябва да го върнем обратно и трябва да ме направиш негов законен собственик. Сигурна съм, че ще успея да се справя с него и да го накарам да работи за нас. Не забравяй! Аз съм единственият човек, който може да се справи с него.

— Не виждам никакъв повод за безпокойство — отвърна Амадиро. — Както най-вероятно ще се окаже, той е просто един обикновен робот, който при това ще бъде унищожен на Солария. И ще се отървем от тях двамата със соларианката. Далеч по-малко вероятно ми изглежда онова, което твърдиш ти. Но дори той да има телепатични способности и да оцелее на Солария, после ще трябва да се върне на Аврора. В края на краищата, макар че не е родена тук, соларианката е живяла твърде дълго на Аврора, за да се съгласи да живее сред варвари. А щом тя настои да се завърне в цивилизацията, Жискар няма да има друг избор, освен да я последва.

— Келдън, ти явно още не си проумял способностите на Жискар — въздъхна Василия. — Ако той реши, че не бива да се връща на Аврора, лесно може да настрои соларианката благосклонно към заселническия начин на живот. По същия начин, както я е накарал доброволно да се качи на кораба.

— В такъв случай, бихме могли просто да ескортираме заселническия кораб — заедно със соларианката и Жискар — обратно до Аврора.

— Как предлагаш да стане това?

— Съвсем просто. Тук, на Аврора, не сме чак такива идиоти, сред каквито явно си решила, че си осъдена да живееш. Заселническият кораб отива на Солария, за да разбере причината за унищожаването на предишните два. Не вярвам обаче да мислиш, че се оставяме да зависим от добрата воля на заселниците, или дори соларианката, за да научим и ние нещо. Изпратихме по петите им два наши бойни кораба, но сме далеч от мисълта, че те ще имат някакви проблеми. Ако на планетата са останали соларианци, те сигурно могат да си позволят лукса да унищожат примитивните заселнически кораби, но няма да успеят да се справят с един аврориански боен съд. Така че, ако с помощта на някакво вълшебство от страна на Жискар заселниците успеят…

— Не вълшебство — ядно го прекъсна Василия. — Умствено въздействие.

— Добре тогава, ако независимо как заселническият кораб успее да излети от Солария, нашите кораби ще му отрежат пътя и най-учтиво ще помолят соларианката и нейните роботи да им бъдат предадени. В противен случай ще настоят заселническият кораб да ги придружи до Аврора. Няма да проявяват никаква враждебност. Нашите кораби просто ще ескортират един аврориански поданик до дома. Щом соларианката и нейните роботи стъпят на Аврора, заселническият кораб ще може спокойно да продължи пътуването си накъдето пожелае.

Василия уморено поклати глава.

— Звучи прекрасно, Келдън, но знаеш ли какво подозирам?

— Какво, Василия?

— Имам чувството, че заселническият кораб ще излети от Солария, но нашите бойни кораби няма да успеят. Опасявам се, че каквото и да е станало на Солария, единствено Жискар може да се справи с положението и никой друг.

— Ако това стане — мрачно се усмихна Амадиро, — ще призная, че твоите фантазии може и да не са просто сляпо бленуване… Но такава опасност няма.

56

На следващата сутрин главният личен робот на Василия, чиито външен дизайн бе ненатрапчиво променен така, че да подсказва принадлежност към слабия пол, изникна пред леглото й. Василия се размърда.

— Какво има, Надила? — попита тя, без да отваря очи. (Нямаше нужда да го прави. Десетилетия наред никой освен Надила не се беше приближавал до леглото й.)

— Мадам, д-р Амадиро иска да отидете в Института — каза тихо Надила.

Василия отвори широко очи.

— Колко е часът?

— 05:17, госпожо.

— Преди изгрев? — Василия беше възмутена.

— Да, мадам.

— Кога иска да отида?

— Веднага, мадам.

— Защо?

— Роботите му не обясниха, мадам, но казаха, че е нещо спешно.

Василия отметна завивките настрани.

— Първо ще закуся, Надила, а преди това ще взема един душ. Кажи на роботите на Амадиро да заемат нишите за посетители и да изчакат. Ако настояват да побързам, им напомни, че се намират в моето имение.

Порядъчно ядосана, Василия изобщо не си даваше зор. Напротив, зае се по-старателно от всякога с тоалета си и спокойно закуси. (Обикновено не отделяше много време нито за едното, нито за другото.) В новините, които изгледа, нямаше и намек за нещо, което би могло да обясни спешното повикване.

Когато наземната й кола (в която освен нея имаше четири робота — два нейни и два на Амадиро) стигна до Института, слънцето вече надничаше иззад хоризонта.

— Най-сетне дойде — вдигна поглед към нея Амадиро. Стените на кабинета му все още ненужно светеха.

— Съжалявам — сухо отвърна Василия. — Напълно разбирам, че по изгрев слънце е твърде късно да се започва работа.

— Моля те, Василия, без номера. След малко трябва да съм в залата на Съвета. Председателят е на крак много по-рано и от мен… Василия, най-покорно моля за извинение, че се усъмних в думите ти.

— Значи заселническият кораб е излетял.

— Да. А един от нашите кораби е унищожен, както предрече ти… Новината още не е обявена публично, но рано или късно ще се разчуе.

Василия ококори очи. Беше предрекла подобен изход от събитията с малко по-голяма увереност, отколкото изпитваше в действителност. Явно сега обаче не беше моментът за пояснения. Вместо това тя каза:

— Значи признаваш, че Жискар има необичайни способности.

— Не смятам, че е налице математическо доказателство — предпазливо отвърна Амадиро, — но съм готов да го приема, докато не получа по-подробна информация. В момента обаче ме интересува какво да правим по-нататък. В Съвета не знаят нищо за Жискар и предлагам така и да си остане.

— Радвам се, че си успял да съобразиш поне това, Келдън.

— Ти обаче си единственият човек, който познава Жискар, затова най-добре можеш да прецениш какво трябва да се направи. Какво да кажа на Съвета и как да го обясня, без да издавам цялата истина?

— Зависи. Накъде се е отправил заселническият кораб, след като е напуснал Солария? Има ли начин да се разбере? В крайна сметка, ако се връща на Аврора, няма нужда да правим нищо друго, освен да се приготвим за идването му.

— Не се връща на Аврора — многозначително рече Амадиро. — Изглежда, и тук си познала. Явно Жискар — ако приемем, че той командва парада — твърдо е решил да не се връща. Засякохме съобщенията на кораба до тяхната планета. Кодирани, разбира се, но няма заселнически шифър, който да не сме разгадали…

— Подозирам, че и те са разгадали нашите. Чудя се защо не се споразумеем да изпращаме съобщенията си нешифровани, като си спестим по този начин един куп излишни главоболия.

— Както и да е — присви рамене Амадиро. — Въпросът е, че заселническият кораб се връща на собствената си планета.

— Заедно със соларианката и роботите?

— Разбира се.

— Сигурни ли сте? И не са ги оставили на Солария?

— Сигурни сме — нетърпеливо отвърна Амадиро. — Явно са успели да се измъкнат благодарение на соларианката.

— На нея ли? Как именно?

— Все още не знаем.

— Трябва да е бил Жискар. Нагласил е нещата така, че да изглежда нейна заслуга.

— И какво ще правим сега?

— Жискар трябва да се върне обратно.

— Да, но едва ли ще убедя Съвета да рискува една междузвездна криза заради някакъв робот.

— Нищо подобно, Келдън. Ще поискаш връщането на соларианката — нещо, за което сме несъмнено в правото си да настояваме. А нима допускаш дори и за миг, че тя ще се върне без своите роботи? Или че Жискар ще я остави да се върне без него? Или пък че онези ще пожелаят да задържат роботите, ако соларианката се върне? Поискайте нея. Категорично. Тя е аврориански поданик, който сме им предоставили за съдействие на Солария, и след като работата е вече приключила, трябва незабавно да ни я върнат. Постарайте се обръщението да звучи заплашително, като предупреждение за война.

— Не можем да рискуваме война, Василия.

— Нищо не рискувате. Жискар никога няма да предприеме нещо, което би довело пряко до война. Ако управляващите кръгове на Заселническите светове се настроят на свой ред войнствено, той ще бъде принуден да подсигури необходимата промяна в позицията им, за да може соларианката да се върне мирно и тихо на Аврора. А той самият, разбира се, ще трябва също да се завърне с нея.

— А щом пристигне, ще промени нас, предполагам — навъсено каза Амадиро. — Ще ни накара да забравим за неговите способности, да престанем да се занимаваме с него и да го оставим да следва своя план, какъвто и да е той.

Василия отметна глава назад и се засмя.

— Невъзможно. Аз познавам Жискар и мога да се оправя с него. Остава само ми го доведеш обратно и да убедиш Съвета да анулира завещанието на Фастълф. Напълно възможно е и ти си в състояние да го направиш. После ще прехвърлите Жискар на мен и тогава той ще започне да работи за нас; Аврора ще управлява Галактиката; ти ще прекараш останалите десетилетия от живота си като Председател на Съвета; а аз ще поема директорското място в Института.

— Сигурна ли си, че всичко ще стане така?

— Абсолютно. Само изпратете съобщението, но се постарайте да звучи колкото се може по-категорично. Аз гарантирам за останалото — победа за космолитите и за нас, поражение за Земята и за заселниците.