Айзък Азимов
Роботите и империята (4)

11

Сънят й бе твърде тревожен, за да й възвърне спокойствието, да не говорим за доброто настроение. Неволно се беше смръщила и ако се бе погледнала в огледалото, щеше да се стресне от състарения си вид.

— Мадам… — обърна се към нея Данил, за когото Гладиа си оставаше просто едно човешко същество независимо от нейния външен вид, възраст или настроение.

— Заселникът тук ли е? — прекъсна го тя и потрепери. Погледна часовниковата лента на стената и направи незабележим знак с ръка, в отговор на който Данил тутакси засили отоплението. (Денят беше хладен, а вечерта се очертаваше да бъде още по-студена.)

— Да, мадам — отвърна Данил.

— Къде го поканихте?

— В главната гостна, мадам. Жискар е при него, а останалите роботи са на разположение.

— Надявам се, че ще успеят да разберат какво би искал да яде. Не познавам заселническата кухня. Надявам се също, че ще направят някакъв разумен опит да задоволят неговите изисквания.

— Сигурен съм, мадам, че Жискар ще се справи с положението.

Гладиа също бе убедена, но в отговор само изсумтя. Или поне се опита да го направи, тъй като едва ли се числеше в категорията хора, които сумтят.

— Предполагам — додаде тя, — че е минал през съответната карантина, преди да му позволят да кацне.

— Обратното би било невъзможно, мадам.

— Все едно, ще си сложа ръкавиците и филтъра за носа — заяви тя.

Излезе от спалнята — усещаше скритото присъствие на роботите от домакинството и направи знака, при който щяха да се появят нов чифт ръкавици и филтър за нос. Всяко имение си имаше свой собствен речник от знаци, а всеки негов член ги усъвършенстваше, свиквайки да ги прави бързо и незабележимо. От роботите се очакваше да изпълняват тези дискретни заповеди на човешките си повелители така, сякаш четат мислите им. Следователно роботите можеха да изпълняват заповедите на външни хора само ако са отчетливо изречени на глас.

Нямаше нищо по-унизително за един член на имението от това някой от роботите да прояви колебание при изпълнение на дадена заповед или, още по-лошо, да я изпълни неправилно. Това би означавало, че или човекът е объркал знака, или роботът.

Гладиа знаеше, че в повечето случаи грешката беше у човека, но на практика това никога не се признаваше. И тогава роботите ненужно ги изпращаха за проверка на реакциите или несправедливо ги даваха за продажба. Гладиа никога не се бе съмнявала, че би се оставила да се хване в този капан на наранено себелюбие, и все пак, ако сега не си получеше ръкавиците и филтъра за носа, щеше…

Не й се наложи да довършва мисълта. Безпогрешно и почти светкавично най-близкият робот й донесе онова, което тя беше поискала.

Гладиа си сложи филтъра и смръкна няколко пъти, за да се убеди, че го е нагласила добре (нямаше никакво намерение да се излага на риска от заразяване с някоя гнусна инфекция, преминала през старателната обработка по време на карантината).

— Как изглежда той, Данил? — попита тя.

— Има нормално телосложение и ръст, мадам — отвърна Данил.

— Имам предвид лицето.

(Глупаво беше да пита. Ако имаше прилика с Илайджа Бейли, Данил би го забелязал не по-зле от нея и нямаше да го премълчи.)

— Трудно е да се каже, мадам. Лицето му не се вижда добре.

— Какво означава това? Не вярвам да е маскиран, Данил.

— В известен смисъл е така, мадам. Лицето му е покрито с косми.

— С косми? — Гладиа неволно се засмя. — Искаш да кажеш като в историческите филми по хипервизията? Брада? — и тя показа с бегло движение кичурите коса на брадичката и под носа, които носеха мъжете от филмите.

— Доста повече, мадам. Половината му лице е покрито.

Гладиа отвори широко очи и за пръв път изпита любопитство от срещата. Как ли изглежда едно лице, покрито цялото с косми? Мъжете на Аврора — и въобще мъжете космолити — имаха много слабо окосмяване по лицето, но докъм края на двайсетте си години — на практика още в невръстна възраст — повечето го махаха веднъж завинаги.

Понякога оставяха космите над горната устна. Гладиа си спомни, че преди сватбата нейният съпруг, Сантирикс Гремионис, също имаше тънка чертичка от косми под носа си. Наричаше го мустак. Всъщност изглеждаше като деформирана вежда, пораснала не на място. Когато Гладиа най-сетне се съгласи да го приеме за свой съпруг, тя го накара да си умъртви коренчетата.

Тогава той го направи почти безропотно и едва сега Гладиа за пръв път се запита дали не бе съжалявал за мустака. Стори й се, че през онези отдавна отминали години го е забелязвала понякога да прокарва пръст над горната си устна. Мислеше, че се почесва нервно като при слаб сърбеж, но никога преди не й беше идвало наум, че може да е посягал към безвъзвратно изчезналия мустак.

Как ли ще изглежда един мъж с мустак, покриващ цялото му лице? Дали ще прилича на мечка?

Какво ли ще е усещането при допир? Ами ако и жените имаха такива косми? Гладиа си представи мъж и жена, които се опитват да се целунат, но не могат да намерят устните си. Мисълта я развесели с безобидния си цинизъм и тя се засмя високо. Лошото й настроение взе да се изпарява и тя вече с нетърпение очакваше да види чудовището.

В крайна сметка нямаше защо да се страхува от него, дори ако поведението му се окажеше също толкова животинско, колкото и видът му. С него нямаше да има роботи — заселниците би трябвало да изграждат нероботизирани общества, а тя самата щеше да е заобиколена от десетина. Чудовището би било обуздано за по-малко от секунда при първото си подозрително движение или дори само ако повишеше гневно тон.

— Заведи ме при него, Данил — каза тя с нотка на забавление в гласа си.

12

Чудовището се изправи. Каза нещо, което звучеше като: „Добар дан, мууледи.“

Тя лесно схвана „добар дан“, но й трябваше известно време, за да си преведе последната дума като „милейди“.

— Добър ден — разсеяно отвърна Гладиа. Не беше забравила колко трудности срещна при разбирането на аврорианския диалект на стандартния галактически език в онези отдавна отминали времена, когато, наплашена и млада, бе пристигнала на планетата от Солария.

Чудовището изговаряше думите чепато — или може би така й се струваше, защото не беше свикнала с произношението му. Спомни си, че при Илайджа „к“-то и „п“-то бяха малко по-звучни, но иначе той говореше съвсем добре. Оттогава обаче бяха изминали деветнайсет и половина десетилетия, пък и този заселник не беше землянин. В изолация езикът се променя.

Но само една малка част от съзнанието на Гладиа бе заета с езиковия проблем. Тя беше вторачила поглед в лицето на мъжа.

Брадата му ни най-малко не приличаше на брадите, които си слагаха артистите в историческите пиеси и които неизменно висяха на кичури, по малко тук и там, лепкави и лъщящи.

Брадата на заселника беше съвсем друга. Тя скриваше напълно целите му бузи и брадичката — гъста и пухкава. Тъмнокафява, малко по-светла и по-къдрава от косата му и поне два инча дълга — равномерно дълга, прецени тя.

Не покриваше цялото му лице, което малко я разочарова. Челото му оставаше съвсем голо (с изключение на веждите), както носът и областта около очите.

Същото важеше и за горната му устна, която обаче изглеждаше засенчена, сякаш там бяха наболи нови косми. Имаше още едно голо петно под долната устна, но там покаралите косми не биеха толкова на очи и се забелязваха главно в средата.

И понеже и двете му устни бяха съвсем оголени, очевидно не би било трудно човек да го целуне, реши Гладиа. Беше наясно, че никак не е учтиво да зяпаш хората, но не можеше да се сдържи и затова изтърси:

— Струва ми се, че бръснете космите около устните си.

— Да, милейди.

— Защо, ако ми разрешите да попитам?

— Разрешено ви е да попитате. От хигиенни съображения. Не искам в тях да се закачат парченца храна.

— Бръснете ги, нали? Виждам, че пак са поникнали.

— Използвам козметичен лазер. Отнема само петнайсет секунди след събуждане.

— Защо не ги депилирате и не се отървете от тях?

— Мога да реша да ги пусна пак.

— Защо?

— От естетически съображения, милейди.

Този път Гладиа не можа да схване думата. Звучеше като „астматически“ или „аскетически“.

— Извинете, моля?

— Може да ми омръзне сегашният вид и да поискам отново да си пусна мустака. На някои жени им харесва, нали разбирате, пък и… — заселникът се опита да си придаде свенлив вид, но не успя — … мустакът ми е много хубав, когато порасне.

— Искахте да кажете „естетически“ — проумя най-сетне Гладиа.

Заселникът се засмя и хубавите му бели зъби блеснаха.

— И вие говорите доста смешно, милейди — отбеляза той.

Гладиа понечи да го изгледа надменно, но се разтопи в усмивка. Правилното произношение беше въпрос на местна конвенция.

— Трябваше да ме чуете с моя солариански акцент — като стана въпрос. „Естетиически съображения“. „Р“-то е дълго и гърлено.

— Бил съм по някои места, където говорят горе-долу така. Звучи варварски — той накъдри безподобно и двете „р“-та.

Гладиа лекичко се изсмя.

— Правите го с върха на езика. А трябва със страните му. Само един соларианец може да го направи както трябва.

— Може би ще ме научите. Един Търговец като мен, който е бил едва ли не навсякъде, се сблъсква с какви ли не лингвистични перверзии — той пак се помъчи да накъдри „р“-тата в последната дума, позадави се и се закашля.

— Ето, виждате ли. Ще си оплетете сливиците и никога няма да се оправите — Гладиа все така не сваляше поглед от брадата му и не можа да сдържи повече любопитството си. Тя протегна ръка към нея.

Заселникът се извърна и заотстъпва, но проумял намеренията й, се усмири.

Ръката на Гладиа в почти невидима ръкавица докосна леко лявата страна на лицето му. Фината пластмаса, която покриваше пръстите й, не пречеше ни най-малко на усещането при допир. Космите бяха меки и еластични.

— Приятна е — отбеляза тя с неприкрито учудване.

— Широко ценена — добави ухилен заселникът.

— Но не мога да стоя и да ви опипвам цял ден.

И като се направи, че не е чула неговата логична реплика: „Можете, доколкото зависи от мен“, продължи:

— Казахте ли на роботите ми какво бихте желали да хапнете?

— Милейди, казах им и пак повтарям — каквото се намери. Бил съм на един куп планети през последната година и навсякъде готвят различно. Ако си Търговец, се научаваш да ядеш всичко, което не е буквално отровно. Бих предпочел нещо аврорианско пред опита ви да наподобите кухнята на Бейлиуърлд.

— Бейлиуърлд ли? — рязко попита Гладиа и лицето й се скова отново в гримаса.

— Наречена така в чест на човека, който е оглавявал първата експедиция до планетата — до всички Заселнически планети, като стана дума. Бен Бейли.

— Синът на Илайджа Бейли?

— Да — отвърна заселникът и моментално смени темата. Сведе поглед надолу и замърмори с нотка на раздразнение: — Чудя се как ги търпите тези ваши дрехи, толкова са хлъзгави и издути. Само да си ми върнат моите.

— Не се и съмнявам, че съвсем скоро ще имате тази възможност. Но сега засега заповядайте да обядваме заедно… Между другото, казаха ми, че името ви е Бейли — както на вашата планета.

— В това няма нищо чудно. Естествено, че името Бейли е най-уважаваното име на планетата. Аз съм Деже Бейли.

Бяха влезли в столовата, предвождани от Жискар и следвани от Данил, които заеха своите ниши в стената. В нишите имаше и други роботи и два от тях пристъпиха, за да сервират. Стаята бе обляна в слънце, стените съживени от декоративните светлинни илюзии, масата сложена, а яденето ухаеше съблазнително.

Заселникът вдъхна миризмата и доволно издиша.

— Мисля, че няма да имам никакви проблеми с аврорианската храна… Къде да седна, милейди?

— Бихте ли седнали тук, сър? — отзова се начаса един от роботите.

Заселникът седна, докато Гладиа го изчакваше да се възползва от привилегията си на гост, след което тя също зае своето място.

— Деже? — попита тя. — Не познавам номенклатурните особености на вашата планета, затова моля да ме извините, ако моят въпрос ви се стори обиден. Деже не е ли женско име?

— Съвсем не — отвърна заселникът малко сковано. — Във всеки случай това не е име, а просто два инициала. Петата и седмата буква от азбуката.

— Аха — досети се Гладиа, — Д. Ж. Бейли. А какво означават тези инициали — моля да ме извините за любопитството?

— Разбира се. Ето го тук „Д“-то, сигурен съм — каза той, сочейки с пръст към една от нишите, — а предполагам, че там вероятно е „Ж“-то — и той посочи с пръст друга ниша.

— Не може да бъде — промълви Гладиа.

— Напротив. Името ми е Данил Жискар Бейли. В нашия род задължително има поне един Данил или един Жискар. Аз съм последният от шест деца, но първото момче. Майка ми решила, че й стига толкова, и компенсирала липсата на повече синове, като ме нарекла с двете имена. И така, аз съм Данил Жискар Бейли, но това ми се вижда прекалено тежко. Предпочитам да ме наричат Д.Ж. и ще бъда поласкан, ако и вие ми казвате така — той се усмихна добродушно. — Аз съм първият, който носи и двете имена, а същевременно и първият, който вижда праоригиналите.

— Но защо именно тези имена?

— В историята на рода ни се казва, че идеята била на Праотеца Илайджа. Той бил удостоен с честта да кръщава внуците си и нарекъл най-големия Данил, а втория — Жискар. Държал много на тези имена, а оттам тръгнала и традицията.

— А дъщерите?

— Традиционното име, което се предава от поколение на поколение, е Джезабел — Джеси. Жената на Илайджа, нали разбирате.

— Разбирам.

— В рода нямаме… — той се усети и се зае с яденето, което бяха поставили пред него. — Ако това беше Бейлиуърлд, щях да помисля, че ми сервират парче свинско пържено във фъстъчен сос.

— Всъщност е зеленчуково ястие, Деже. Преди малко искахте да кажете, че в рода нямате нито една Гладиа.

— Нямаме — спокойно отвърна Д.Ж. — Обясняват го с това, че Джеси — първата Джеси — щяла да се възпротиви, но аз не го приемам. Жената на Илайджа, моята прабаба, така и никога не дошла на Бейлиуърлд, нали разбирате, така и никога не напуснала Земята. Как е щяла да се възпротиви? Не, за мен лично е съвършено ясно, че Праотецът не е искал да има друга Гладиа. Никакви имитации, никакви копия, никакви преструвки. Една Гладиа. Неповторима… Не е поискал да има и друг Илайджа.

Гладиа имаше неприятности с яденето.

— Мисля, че Праотецът ви е прекарал последните години от живота си в старателни опити да подражава на Данил в липсата на емоционалност. Както и да е, романтичните изблици бяха в кръвта му. Нищо не му е пречело да има други Гладии и Илайджи. Аз определено не бих се засегнала, а допускам, че не би се засегнала и жена му. — Гладиа се засмя нервно.

— Всичко това някак си не ми изглежда реално — замислено рече Д.Ж. — На практика Праотецът се е превърнал в древна история; умрял е преди сто шейсет и четири години. Аз съм негов наследник от седмо поколение, а ето че сега седя и разговарям с жената, която го е познавала като съвсем млад.

— Всъщност не го познавах — Гладиа гледаше втренчено в чинията си. — Видяхме се с него съвсем за кратко по три различни повода в разстояние на седем години.

— Зная. Бен, синът на Праотеца, е написал биография за него, която представлява едно от класическите литературни произведения на Бейлиуърлд. Дори аз съм я чел.

— Наистина ли? Не съм я чела. Дори не съм подозирала, че съществува. Какво… какво пише там за мен?

Д.Ж. изглеждаше развеселен.

— Нищо, с което не бихте се съгласила, докарал ви е много добре. Но това няма значение. Поразен съм от факта, че след седем поколения ние с вас можем да сме заедно. На колко години сте, милейди? Прилично ли е да се задават такива въпроси?

— Не знам дали е прилично, но нямам никакви възражения. На двеста трийсет и три стандартни галактически години съм. Над двайсет и три десетилетия.

— Изглеждате сякаш не сте на повече от четиридесет и осем-девет. Праотецът е умрял на седемдесет и девет, старец. Аз съм на трийсет и девет, но когато умра, вие все още ще сте жива…

— Ако не умра при някаква злополука.

— И може би ще живеете още пет десетилетия.

— Завиждате ли ми, Д.Ж.? — попита Гладиа с горчива нотка в гласа си. — Може би ми завиждате за това, че съм надживяла Илайджа с повече от шестнайсет десетилетия и че съм обречена да го надживея с може би още десет?

— Разбира се, че ви завиждам — сдържано отговори Д.Ж. — Защо не? Не бих имал нищо против да живея десетилетия наред, ако с това нямаше да послужа за лош пример на хората от Бейлиуърлд. Не бих искал те да живеят толкова дълго като цяло. Историческото и интелектуалното ни развитие биха се забавили прекалено много. А онези по върховете биха се задържали на власт твърде дълго. Бейлиуърлд би изпаднал в консерватизъм и упадък — както стана с вашия свят.

Гладиа вирна малката си брадичка.

— Аврора се оправя съвсем добре, както ще имате възможност да се убедите.

— Говоря за вашия свят. За Солария.

Гладиа нерешително млъкна, после твърдо отсече:

— Солария не е моят свят.

— Надявам се, че е. Дойдох при вас, защото смятам, че е така.

— Ако това е причината за вашето идване, млади момко, напразно си губите времето.

— Вие сте родена на Солария, нали, и сте живяла там известно време?

— Живяла съм там през първите три десетилетия след раждането ми — около една осма от целия ми живот.

— Значи достатъчно, за да сте в състояние да ми помогнете във връзка с един въпрос, който е много важен.

— Не съм соларианка въпреки този ваш така наречен важен въпрос.

— Става дума за въпрос на война или мир — ако вие смятате това за важно. Външните светове са изправени пред война със Заселническите и нещата ще се развият зле за всички нас, ако се стигне дотам. И от вас зависи, милейди, да предотвратите тази война и да запазите мира.

13

Бяха приключили с обяда (не беше кой знае какъв) и Гладиа прикова Д.Ж. с ледено-гневен поглед.

През последните двайсет десетилетия тя бе живяла тихо и мирно, успявайки да се отърве от житейските проблеми. Постепенно бе забравила нещастния си живот на Солария и трудностите на приспособяването към Аврора. Бе съумяла да зарови дълбоко в себе си агонията от две убийства и екстаза от двата пъти, когато беше обичала истински — един робот и един землянин, — и да ги превъзмогне. Последваха един проточил се спокоен брак, две деца и моделиерската работа. В края на краищата децата я напуснаха, после и мъжът й, а скоро сигурно щеше да се оттегли дори от работата си.

И тогава щеше да остане сама с роботите си, да се наслаждава или по-скоро да се примири със спокойния и еднообразен ход на живота по посока на бавно приближаващия се неизбежен край — край толкова лек, че дори можеше да не усети идването му.

Точно това искаше тя.

Но тогава… Какво всъщност ставаше?

Всичко започна предната вечер, когато тя напразно се взираше в обсипаното със звезди небе, за да намери звездата на Солария. Като че ли това глупашко посягане към миналото — минало, което не биваше да възкресява — взриви тънката обвивка от спокойствие, която Гладиа бе изтъкала около себе си.

Първо изникна името на Илайджа Бейли — най-болезненосладкия спомен от всички, които тя толкова старателно бе потулила. Изникваше отново и отново с мрачна настойчивост.

После беше принудена да се занимава с някакъв мъж, който се смяташе (абсолютно погрешно) за потомък на Илайджа от пета степен, а сега с някакъв друг, който действително бе негов правнук от седмо поколение. Накрая й тръсваха разни проблеми и отговорности от рода на онези, които често бяха измъчвали самия Илайджа.

Дали в известен смисъл тя не се превръщаше в Илайджа, само че без да притежава нито таланта му, нито настървението, с които той изцяло се отдаваше на дълга?

Но с какво бе заслужила това?

Гладиа чувстваше как ядът й преминава в самосъжаление. Чувстваше, че с нея се отнасят несправедливо. Никой нямаше право да й прехвърля разни отговорности против нейната воля.

Тя с мъка удържаше гласа си.

— Защо настоявате, че съм соларианка, след като ви казвам, че не съм? — попита тя.

Д.Ж. не изглеждаше обезпокоен от хладните нотки, които се прокрадваха в нейния тон. Той все още държеше в ръце меката салфетка, която му бяха подали в края на обеда. Когато се бе докоснал до нея, тя беше влажна и гореща и той внимателно бе изтрил устата и ръцете си, имитирайки движенията на Гладиа. После бе сгънал салфетката на две и бе отупал брадата си. Сега салфетката беше изсъхнала и се ронеше в ръцете му.

— Предполагам, че ще изчезне напълно — отбеляза той.

— Да, ще изчезне — Гладиа беше изхвърлила своята салфетка в издълбаното за целта гнездо в масата. Задържането на салфетката в ръце не беше признак на добри обноски и Д.Ж. можеше да бъде извинен единствено поради очевидното непознаване на цивилизования начин на поведение. — Според някои атмосферата се замърсявала, но всъщност разпадните продукти се отнасят от леко течение нагоре и се улавят в специални филтри. Съмнявам се, че това ще ни създаде проблеми… Но вие не отговорихте на въпроса ми, сър.

Д.Ж. смачка на топка остатъка от салфетката и я постави върху дръжката на стола. В отговор на бързия и ненатрапчив знак от страна на Гладиа един от роботите се приближи и разтреби топчето.

— Не смятам да отмина въпроса ви, милейди — обърна се към Гладиа Д.Ж. — Не се опитвам да ви натрапя, че сте соларианка. Само изтъквам факта, че сте родена на Солария и сте прекарала първите десетилетия от живота си там, а следователно с основание може да се приеме, че сте соларианка, поне в известен смисъл… Знаете ли, че са изоставили Солария?

— Чух нещо такова. Да.

— Нищо ли не изпитвате?

— Аз съм и съм била аврорианка цели двайсет десетилетия.

— Абсурдна капитулация.

— Абсурд на какво? — за миг Гладиа се обърка от акцента му.

— Няма връзка с въпроса ми.

— Искате да кажете „абсурдна капитулация“. Не изговаряте правилно думите.

Д.Ж. се усмихна.

— Много добре. Нека приключим с абсурдите. Питам ви дали изобщо изпитвате нещо по повод смъртта на Солария, а вие ми казвате, че сте аврорианка. Смятате ли, че това е отговор? Даже и един роден аврорианец би могъл да се чувства потиснат от смъртта на братската му планета. Какво изпитвате вие?

Гладиа отсече ледено:

— Това няма никакво значение. Вас какво ви интересува?

— Ще ви обясня. Интересува ни — имам предвид нас, Търговците от Заселническите светове, защото трябва да си вършим работата, защото трябва да изкарваме печалба и защото имаме възможност да спечелим цял един свят. Солария е вече тераформирана; представлява една напълно устроена планета; а вие, космолитите, изглежда, не изпитвате никаква нужда или желание да я ползвате. Защо да не я заселим ние?

— Защото не е ваша.

— Да не би да е ваша, милейди, та да имате нещо против? Да не би Аврора да претендира за нея по-силно от Бейлиуърлд? Не смятате ли, че една необитавана планета принадлежи на онези, които решат да я заселят?

— Заселихте ли я?

— Не — защото не е необитаема.

— Искате да кажете, че соларианците не са я изоставили напълно? — Гладиа едвам успя да си поеме дъх.

Усмивката се върна върху лицето на Д.Ж. и бавно се разтегли над зъбите му.

— Мисълта явно ви вълнува… Макар че сте аврорианка.

Лицето на Гладиа се изкриви моментално в гримаса.

— Отговорете ми на въпроса.

Д.Ж. присви рамене.

— Според нашите най-точни изчисления, малко преди планетата да бъде изоставена там е имало едва някакви си пет хиляди соларианци. Населението се е смалявало от години. Но дори и да са били пет хиляди… Как можем да бъдем сигурни, че са си отишли всички? Все едно, въпросът не е там. Дори наистина да са напуснали абсолютно всички соларианци, планетата няма да е необитаема. На нея има около двеста милиона, може би повече, безстопанствени роботи, някои от които представляват последна дума на техниката в цялата Галактика. Предполага се, че соларианците, които са изоставили планетата, са взели със себе си част от роботите… трудно ми е да си представя, че космолити могат да се оправят без роботи. (Той огледа с усмивка роботите в нишите на стаята.) — Но едва ли всички са могли да отнесат по четиридесет хиляди робота.

— Е, добре, но след като на вашите Заселнически светове няма роботи, нито пък вие желаете да има, тогава явно не можете да заселите Солария — отбеляза Гладиа.

— Точно така. Не и докато роботите не изчезнат — и тъкмо тук се включват в играта Търговците като мен.

— Как?

— Ние не искаме да се превърнем в роботизирано общество, но това не ни пречи да влизаме в допир с роботите и да търгуваме с тях. Не страдаме от суеверен страх пред тях. Знаем само, че едно роботизирано общество е обречено на упадък. Космолитите се постараха да ни демонстрират ясно това с примера си. Така че, макар да не искаме да се тровим с роботи, от друга страна, нямаме абсолютно нищо против да ги продаваме на космолитите на съответната цена — щом са толкова глупави, че искат да живеят в подобно общество.

— Мислите ли, че космолитите ще ги купуват?

— Сигурен съм. Ще приветстват елегантните модели, които са произвеждали соларианците. Всеизвестно е, че в областта на дизайна на роботи Солария е била водеща сила в Галактиката. Макар да казват, че покойният д-р Фастълф бил ненадминат, въпреки че е бил аврорианец… Да не говорим, че макар сумите, които ще искаме, да са твърде значителни, всъщност те ще са далеч по-ниски от истинската цена на роботите. Ще има изгода и за космолитите, и за Търговците — разковничето на успешната търговия.

— Космолитите няма да купят роботи от заселниците — заяви Гладиа с открито презрение.

Като истински Търговец Д.Ж. си беше изградил навика да не обръща внимание на такива подробности като изблиците на гняв или презрение. Бизнесът беше над всичко.

— Разбира се, че ще купят. Предложете им съвременни роботи на половин цена и ще купят. Ще останете изненадана колко малко значение имат въпросите на идеологията там, където нещата опират до бизнес.

— Мисля, че изненаданият ще бъдете вие. Опитайте се да продадете вашите роботи и ще видите.

— Де да можех, милейди. Точно там е работата — да се опитам да ги продам. Но не разполагам с нито един.

— Защо?

— Защото не можахме да се доберем до нито един. На Солария кацнаха два търговски кораба, всеки от тях с вместимост за около двайсет и пет робота. Ако бяха успели, щяха да ги последват цели флотилии. И смея да твърдя, че тогава този бизнес щеше да процъфтява десетилетия наред, след което щяхме да заселим планетата.

— Но те не са успели. Защо?

— Защото и двата кораба бяха унищожени на повърхността на планетата, а доколкото ни е известно, всички членове на екипажите са мъртви.

— Някаква техническа повреда?

— Глупости. И двата са се приземили успешно, не са се разбили. В последните им съобщения се казва, че към тях се приближавали космолити — дали соларианци или жители на някой от другите Външни светове, не става ясно. Можем само да предполагаме, че космолитите са нападнали без предупреждение.

— Това е невъзможно.

— Нима?

— Разбира се, че е невъзможно. Какви мотиви бихте им приписали?

— Например, да не ни допуснат до планетата.

— Ако са целели това — не отстъпваше Гладиа, — би трябвало просто да заявят, че планетата е заета.

— Може за развлечение да са решили да убият няколко заселници. Във всеки случай така мисли голяма част от нашето население. Настояват да разрешим въпроса с изпращането на няколко военни кораба до Солария и установяването на военна база на планетата.

— Това би било опасно.

— Естествено. Би могло да се стигне до война. Кибритлиите у нас само това и чакат. А може би също и някои от космолитите, които вероятно са унищожили двата кораба чисто и просто за да предизвикат военни действия.

Гладиа стоеше като зашеметена. По нито една от новинарските програми не се долавяше и най-слабия намек за обтягане на отношенията между космолитите и заселниците.

— Сигурно въпросът подлежи на обсъждане. Обърнахте ли се към Федерацията на космолитите?

— Тя няма никакво реално влияние, но го направихме. Обърнахме се и към Съвета на Аврора.

— Е?

— Космолитите отричат всичко. Тяхната версия е, че потенциалната печалба от търговията със солариански роботи е много голяма и Търговците, които се интересуват само от пари — като че ли те самите не са такива, са готови да се сбият помежду си. Очевидно намекват, че двата кораба са се унищожили взаимно, като всеки се е надявал да монополизира търговията от името на собствената си планета.

— Значи двата кораба са били от различни планети?

— Да.

— Тогава не смятате ли, че наистина може да се е стигнало до бой между тях?

— Не мисля, че е много вероятно, но ще се съглася, че е възможно. Досега не е имало открити конфликти между Заселническите планети, но се е стигало до доста ожесточени спорове. Те винаги са били разрешавани с арбитраж от Земята. Но не може да се отрече фактът, че в крайни случаи, когато става дума за милиарди долари, Заселническите светове биха могли да се изправят един срещу друг. И затова войната не е добър вариант за нас. Трябва да се предприеме нещо, което да охлади лудите глави. Точно тук идва наш ред.

— Наш?

— Имам предвид вас и себе си. Помолиха ме да отида на Солария и по възможност да разбера какво се е случило в действителност. Ще взема само един кораб — въоръжен, но не много.

— Могат да унищожат и вас.

— Възможно е. Но моят кораб поне няма да бъде сварен неподготвен. Освен това, аз не съм като онези герои от хипервизията и съм преценил какво мога да направя, за да намаля риска от унищожение. Хрумна ми, че едно от слабите ни места в опитите да проникнем на Солария е това, че ние изобщо не познаваме планетата. В такъв случай би било добре да вземем някой, който я познава — с две думи, някой соларианец.

— Искате да кажете, че искате да вземете мен?

— Точно така, милейди.

— Защо точно мен?

— Струва ми се, че можете да се досетите и без много обяснения, милейди. Един Господ знае къде са се дянали соларианците, които са напуснали планетата. Ако някои са останали там, най-вероятно е те да са нашите врагове. Няма космолити, които да са родени на Солария и които да живеят на друг от Външните светове — освен вас. Вие сте единственият човек от Солария, който мога да намеря — единственият в цялата Галактика. Затова сте ми нужна и затова трябва да дойдете с мен.

— Грешите, заселнико. Смятайте, че не сте намерили своя човек. Нямам никакво намерение да идвам с вас и няма начин — абсолютно никакъв начин — да ме накарате да го направя насила. Заобиколена съм от роботи. Ако направите дори само една крачка към мен, те моментално ще ви спрат, а ако се съпротивлявате, ще ви наранят.

— Не възнамерявам да прилагам сила. Вие трябва да дойдете доброволно — и би трябвало да го желаете. Трябва да предотвратим една евентуална война.

— Това е работа на правителствата от ваша и моя страна. Отказвам да имам нещо общо. Аз съм частно лице.

— Длъжна сте да го направите заради вашия свят. В случай на война ние може би ще пострадаме, но същото се отнася и за Аврора.

— Аз съм герой от хипервизията не повече от вас.

— Тогава сте длъжна заради мен.

— Вие сте луд. Не съм ви длъжна с нищо.

Д.Ж. пусна тънка усмивка.

— Не сте длъжна лично на мен. Но ми дължите много в качеството ми на наследник на Илайджа Бейли.

Гладиа замръзна на място и дълго време не свали поглед от брадатото чудовище. Как можа да забрави кой е той?

С голяма мъка успя да промърмори:

— Не.

— Да — решително я парира Д.Ж. — На два пъти Праотецът е правил за вас повече, отколкото бихте могла да му изплатите. Него вече го няма, за да си поиска обратно дълга — една малка част от него. Аз съм наследил правото да го сторя.

— Но какво бих могла да направя за вас, ако дойда? — отчаяно попита Гладиа.

— Ще видим. Ще дойдете ли?

Гладиа отчаяно търсеше начин да откаже. Нима тази беше причината, поради която през последните двайсет и четири часа Илайджа за сетен път беше станал ненадейно част от живота й? Защото щяха да отправят към нея едно невъзможно искане именно в негово име, което тя нямаше да има сили да откаже?

— Какъв смисъл има да се съгласявам? — упорстваше тя. — Така или иначе, Съветът няма да ми разреши да дойда с вас. Няма да допуснат един аврорианец да замине със заселнически кораб.

— Милейди, вие сте живяла на Аврора двайсет десетилетия и си мислите, че родените аврорианци ви смятат за аврорианка. Не е така. За тях вие си оставате соларианка. Ще ви пуснат.

— Няма — заинати се Гладиа, усещайки как сърцето й бие лудешки и как кожата й настръхва. Той беше прав. Представи си Амадиро, който определено я смяташе за соларианка и нищо повече. Ала упорито повтори „Няма“, сякаш се мъчеше да убеди в противното самата себе си.

— Ще ви пуснат — отвърна Д.Ж. — Не ви ли посети един човек от Съвета, за да ви помоли да се видите с мен?

— Помоли ме само да докладвам за този разговор. Както и ще направя — демонстративно заяви Гладиа.

— Щом искат да ме шпионирате тук, в собствения ви дом, милейди, помислете колко повече ще са склонни да ме шпионирате на Солария.

Той почака за отговор, но след като такъв не последва, продължи с нотка на отегчение:

— Милейди, ако вие откажете, няма да ви насилвам, защото просто ще бъде излишно. Те ще ви накарат. Но аз не искам да се стига дотам. Праотецът нямаше да го иска, ако беше тук. Той би желал да дойдете с мен единствено от благодарност към него… Милейди, Праотецът се е жертвал за вас в изключително трудни ситуации. Няма ли да се постараете да направите нещо в негова памет?

Сърцето на Гладиа замря. Тя разбра, че повече няма да може да устои.

— Не мога да отида никъде без роботи — рече тя.

— Друго не съм и очаквал — Д.Ж. се усмихваше отново. — Защо не вземете моите два адаша? Трябват ли ви повече?

Гладиа погледна към Данил, но той стоеше неподвижно. Погледна към Жискар — същото. И тогава й се стори, само за миг, че той съвсем лекичко поклати глава — нагоре и надолу.

Трябваше да му вярва.

— Е добре, ще дойда с вас — заяви тя. — Тези два робота са всичко, от което ще имам нужда.