Серия
Позитронни роботи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robots and Empire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 31 гласа)

Глава 12
Планът и дъщерята

46

Амадиро отдавна не се беше сещал за хуманоидните роботи. Мисълта за тях го измъчваше и не без известни усилия той се научи вътрешно да отбягва тази тема. Но ето че сега Мандамъс най-неочаквано повдигна въпроса.

В онези отдавна отминали дни, когато Амадиро бе на косъм от победата, хуманоидните роботи се бяха оказаха големият и решаващ коз на Фастълф. Фастълф бе проектирал и направил два такива робота (един от които все още съществуваше) — нещо, което никой друг не успя да направи. Дори съвместните усилия на целия колектив на Института по роботика не дадоха никакъв резултат.

Единствената печалба на Амадиро от голямото поражение се криеше именно в този коз. Фастълф бе принуден да публикува своите разработки.

Това означаваше, че хуманоидни роботи вече можеха да се произвеждат и бяха произвеждани, но изведнъж се оказа, че никой не ги иска. Аврорианците не пожелаха да ги допуснат в своето общество.

Устните на Амадиро се разкривиха в гримаса от горчивия спомен. По някакъв начин историята на соларианката бе станала известна — фактът, че е използвала Джендър, единият от двата хуманоидни робота на Фастълф, както и фактът, че го е правела за сексуални цели. По принцип аврорианците нямаха никакви възражения срещу подобно нещо. Когато обаче погледнаха на въпроса по-сериозно, се оказа, че на женската половина изобщо не й харесва мисълта да бъде конкурирана от роботи. Мъжете също не бяха очаровани от подобно съперничество.

Институтът положи огромни усилия за да разясни, че хуманоидните роботи не са предназначени за Аврора; че те ще изиграят само ролята на първата вълна от пионери, които трябва да облагородят и приспособят новите обитаеми планети, където ще се заселят аврорианците, след като приключи тераформирането.

Това също бе отхвърлено — подозрението и духът на противоречието нямаха нужда от подклаждане. Някой нарече хуманоидните роботи „операция клин“. Изразът стана популярен и Институтът бе принуден да се откаже.

Амадиро упорито бе настоявал съществуващите екземпляри да бъдат съхранени за евентуални бъдещи нужди — каквито до този миг така и не се бяха появили.

Какво бе породило тази враждебна реакция? Амадиро усети как в него отново припламва раздразнението, което за малко не отрови живота му в онези далечни дни. Самият Фастълф, макар и неохотно, се бе съгласил да подкрепи проекта. И в интерес на истината действително го направи, макар и не така убедително, както в случаите, когато вършеше нещо с цяло сърце и душа… Но и това не помогна.

И все пак… и все пак… ако Мандамъс действително бе разработил някакъв проект, който можеше да излезе успешен и който включваше роботите…

Амадиро не беше голям привърженик на суеверните изрази от рода на: „Всяко зло за добро“ или „Така било писано“. Но въпреки това с усилие се въздържа от подобни мисли, докато слизаха с асансьора под равнището на земята — единственото място на Аврора, което можеше бегло да се оприличи на легендарните Стоманени пещери на Земята.

По знак на Амадиро Мандамъс слезе от асансьора и се озова в някакъв сумрачен коридор. Беше хладно, усещаше се подухването от климатика и той леко потрепери. Амадиро не изостана. По петите ги следваха само два робота — по един за всеки.

— Малко хора идват тук — отбеляза Амадиро.

— На колко метра под повърхността се намираме? — попита Мандамъс.

— На около петнайсет. Има няколко нива. На това се съхраняват хуманоидните роботи.

Амадиро поспря, сякаш за да помисли, после уверено се обърна наляво.

— Оттук!

— Няма ли упътващи знаци?

— Както споменах, малко хора слизат тук. Обикновено те знаят къде отиват и какво търсят.

Бяха стигнали до някаква врата, която в сумрака изглеждаше здрава и масивна. Два робота стояха изправени от едната и другата й страна. Не бяха хуманоидни.

— Това са прости модели — критично ги огледа Мандамъс.

— Съвсем прости. Едва ли сте очаквал да хабим нещо по-сложно за охраната на една врата — Амадиро повиши безизразно глас. — Аз съм Келдън Амадиро.

Очите на двата робота припламнаха за миг. Те се отдръпнаха от вратата, която се вдигна безшумно нагоре.

Амадиро подкани Мандамъс да влезе и докато минаваше покрай роботите, им нареди:

— Оставете отворено и нагласете осветлението в нормално положение.

— Предполагам, че тук не може да дойде който и да е — каза Мандамъс.

— Разбира се. Тези роботи разпознават външността и гласа ми и преди да отворят вратата проверяват и двете — после добави почти на себе си: — На Външните светове няма нужда нито от ключалки, нито от ключове, нито от шифри. Роботите винаги са ни охранявали предано.

— Понякога си мисля — мрачно подхвърли Мандамъс, — че ако някой аврорианец се сдобие с бластер от онези, които заселниците май винаги носят със себе си, за него няма да останат затворени врати. Ще може да унищожава роботите мигновено, да влиза където си пожелае и да прави каквото си поиска.

Амадиро го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Кой ли ще е този космолит, който би си помислил да използва подобно оръжие на някой от Външните светове? В нашия живот няма място за оръжия и насилие. Нима не разбирате, че именно заради това посветих целия си живот на идеята да победя и унищожа Земята заедно с прокаженото й котило?… Да, някога ние самите сме употребявали насилие, но това е било много отдавна, когато Външните светове току-що са били създадени и когато ние все още не сме се били отърсили от отровата на Земята. Нали оттам сме дошли, но сега вече сме се научили да ценим сигурността, която ни дават роботите.

Нима мирът и сигурността не са нещо, за което си заслужава човек да се бори? Светове без насилие! Светове, на които управлява разумът! Редно ли беше да отстъпваме десетки обитаеми планети на някакви варвари еднодневки, които, както сам казахте, носят винаги бластери?

— Но вие — промърмори Мандамъс — сте готов да използвате насилие за унищожаването на Земята.

— Насилие за кратко време и в името на нещо — това е цената, която вероятно ще трябва да заплатим, за да сложим край на насилието веднъж завинаги.

— Аз съм космолит дотолкова — отвърна Мандамъс, — че искам дори това насилие да бъде сведено до минимум.

Намираха се в просторна стая, подобна на пещера. При влизането им стените и тавана сякаш оживяха и засияха с мека, изкуствена светлина.

— Е, д-р Мандамъс, това ли искахте да видите? — попита Амадиро.

Мандамъс се огледа занемял. Накрая успя да продума:

— Невероятно!

Те бяха там — цял полк човешки същества, които приличаха на живи с една идея повече от съответното количество статуи, но далеч по-малко отколкото биха изглеждали същия брой спящи хора.

— Те стоят прави — промърмори Мандамъс.

— Така заемат по-малко място. Очевидно.

— Но те са изправени от около петнайсет десетилетия. Не е възможно все още да стоят. Ставите им сигурно са се сковали, а органите им са съсипани.

Амадиро присви рамене.

— Може би. Но ако ставите им са повредени, което предполагам не е изключено, те могат да бъдат заменени. Зависи дали ще има някакъв смисъл да го правим.

— Ще има — заяви Мандамъс. Той местеше поглед от глава на глава. Те гледаха в различни посоки, което им придаваше малко объркан вид — сякаш всеки миг се канеха да напуснат строя.

— Всеки си има индивидуална външност; различават се и по ръст, телосложение и така нататък — каза Мандамъс.

— Така е. Изненадан ли сте? Имахме намерение да ги използваме като пионери при разработването на новите планети. Но за да могат да се справят с тази задача както трябва, искахме да се доближават до хората в максимална степен, което означаваше да им придадем индивидуалност като при самите аврорианци. Не намирате ли това за логично?

— Напълно. И се радвам, че е така. Изчел съм всичко възможно за двата протохуманоида, които е направил самият Фастълф — Данил Оливо и Джендър Панел. Виждал съм техни холографии, но те изглеждат абсолютно еднакви.

— Да — нетърпеливо рече Амадиро. — Не само че са абсолютно еднакви, но са направо карикатура на идеала за космолит. Романтизмът на Фастълф. Сигурен съм, че той би създал раса от взаимозаменяеми хуманоиди, които независимо от пола си щяха да притежават неземна красота — или поне собствената му представа за нея. И в крайна сметка щеше да ги осакати; в тях нямаше да има нищо човешко. Фастълф може да е гениален роботик, но е невероятно глупав човек.

Амадиро поклати глава. Да го победи един толкова невероятно глупав човек, помисли си той, но после отхвърли тази мисъл. Беше го победил не Фастълф, а онзи проклет землянин. Потънал в мисли, той не чу следващия въпрос на Мандамъс.

— Простете? — каза той с нотка на раздразнение.

— Попитах ви дали роботите са правени по ваш проект.

— Не, по някакво странно съвпадение, в което откривам особена ирония на съдбата, те са проектирани от дъщерята на Фастълф, Василия. Тя е гениална като него, но далеч по-интелигентна — което може би е една от причините за тяхното вечно неразбирателство.

— Доколкото знам тяхната история… — започна Мандамъс.

Амадиро му направи знак да мълчи.

— И аз съм я чувал, но това няма значение. Стига ми, че Василия си върши работата добре и че няма никаква опасност да започне да симпатизира на човек, който въпреки че по една случайност е неин баща, е и трябва да си остане чужд и омразен за нея. Тя, знаете, дори се е кръстила Василия Алиена.

— Да, зная. Разполагате ли със запис на мозъчната структура на тези хуманоидни роботи?

— Разбира се.

— На всеки един от тях?

— Естествено.

— А ще ми се предостави ли достъп до тях?

— Ако има причини.

— Ще има — твърдо каза Мандамъс. — След като са правени с цел да бъдат пионери, сигурно не греша, като смятам, че са пригодени да изследват нови светове и да се справят с примитивни условия?

— Това би трябвало да се разбира от само себе си.

— Отлично… но могат да се наложат някои модификации. Смятате ли, че Василия Фаст… Алиена ще е в състояние да ми помогне в това отношение — ако се наложи? Тя очевидно ще е най-добре запозната с мозъчните им структури.

— Очевидно. Но не знам дали ще е склонна да ви помогне. Така или иначе, в момента това е физически невъзможно, защото тя не е на Аврора.

Мандамъс погледна изненадано и недоволно попита:

— Къде е тогава, д-р Амадиро?

— Вече видяхте хуманоидните роботи, а на мен не ми се ще да оставам повече на това потискащо място. Достатъчно дълго ме накарахте да чакам, така че сега нямате право да се оплаквате, ако аз постъпя на свой ред така спрямо вас. Ако имате още някакви въпроси, по-добре да ги обсъдим в кабинета ми.

47

Когато се върнаха в кабинета му, Амадиро протака нещата още малко.

— Изчакайте ме — каза той със заповеднически тон и излезе.

Мандамъс остана в напрегнато очакване, мъчейки се да събере мислите си. Чудеше се кога ли ще се върне Амадиро или дали изобщо ще го направи. Дали щяха да го арестуват или щяха просто да го изритат? Дали Амадиро не се бе уморил да чака?

Мандамъс отказваше да повярва в последното. Отчаяното желание на Амадиро да оправи старите си сметки му беше вече пределно ясно. Очевидно Амадиро нямаше да се умори да го слуша, поне докато оставаше и най-малката вероятност, че Мандамъс би спомогнал за неговото отмъщение.

Докато оглеждаше небрежно кабинета, Мандамъс неволно се запита дали компютърните файлове, които му бяха тъкмо под ръка, не съдържат някоя и друга полезна за него информация. Би било добре да не зависи за всичко от Амадиро.

Безполезно беше да мисли за това. Не знаеше кода за влизане. А дори и да го знаеше, в нишите се намираха няколко от личните роботи на Амадиро. Щяха да го спрат още при първата му крачка, направена в посока на който и да било от специално белязаните в съзнанието им предмети. Дори и неговите собствени роботи.

Амадиро имаше право. Роботите бяха толкова полезни, ефективни и най-важното — неподкупни като пазачи, че на никой и през ум не му минаваше мисълта за нещо престъпно, незаконно или просто подмолно. Тези наклонности се бяха превърнали в закърнели понятия — поне що се отнася до космолитите.

Мандамъс се зачуди как ли се оправят заселниците. Опита се да си представи човешки сблъсък в отсъствието на роботи, които да застанат като буфер между страните; да осигурят с присъствието си подобаващото усещане за сигурност и да подсилят — без най-често сами да го съзнават — моралните устои на хората.

Невъзможно беше заселниците да са нещо повече от варвари и Галактиката не биваше да остава в техни ръце. В това отношение Амадиро имаше и винаги бе имал право, докато Фастълф чудовищно грешеше.

Мандамъс кимна, сякаш за пореден път се убеждаваше в правотата на своите намерения. Въздъхна със съжаление, че се налага да ги осъществи. И тъкмо се накани да проследи за сетен път логиката на нещата, която показваше, че това наистина се налага, когато Амадиро влезе.

Фигурата му все още бе внушителна, макар че му оставаше само една година до двайсет и осмата десетилетка. Като се изключеше злощастната безформеност на носа му, той до голяма степен отговаряше на идеалната представа за космолит.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но трябваше да присъствам на една делова среща — рече той. — Като директор на Института имам някои задължения.

— Бихте ли ми казал къде е д-р Василия Алиена? — попита Мандамъс. — После ще ви опиша проекта си без повече отлагане.

— Василия е на обиколка. Посещава всички Външни светове, за да види докъде са стигнали в изследванията по роботика. Изглежда смята, че след като Институтът по роботика е създаден, за да координира индивидуалните изследвания на Аврора, едно евентуално междупланетно съгласуване би придвижило нещата още повече. Всъщност съвсем не лоша идея.

Мандамъс се изсмя презрително.

— Нищо няма да й кажат. Много се съмнявам, че измежду Външните светове има някой, който гори от желание да предостави на Аврора още по-водеща роля от сегашната.

— Не бъдете толкова сигурен. Положението със заселниците обезпокои всички ни.

— Знаете ли къде се намира тя сега?

— Имаме предварителния й план.

— Върнете я обратно, д-р Амадиро.

Амадиро се намръщи.

— Съмнявам се, че мога да направя това толкова лесно. Струва ми се, че тя не иска да се връща на Аврора, докато баща й не умре.

— Защо? — попита Мандамъс изумен.

Амадиро присви рамене.

— Не зная. Не ме интересува… Но знам друго — че времето ви изтече. Добре ме разбрахте, нали? Или говорете по същество, или си отивайте — той мрачно посочи вратата и Мандамъс разбра, че търпението на събеседника му се е изчерпило.

— Добре тогава — каза Мандамъс. — Земята е уникална в още едно отношение…

Той заговори с лекота и без ненужни подробности, сякаш излагаше експозе, което често бе упражнявал и изглаждал именно с цел да го представи на Амадиро. И Амадиро усети, че думите все повече го поглъщаха.

Ето това беше! В първия миг Амадиро изпита небивало облекчение. Прав беше да се съмнява, че младежът може да не е побъркан. Мандамъс бе съвършено нормален.

После дойде усещането за триумф. Планът щеше да сработи. Разбира се, изложеният от младежа проект се различаваше на места от стратегията, която Амадиро намираше за уместна, но това можеше да се уточни впоследствие. Винаги щеше да се намери начин за малки промени.

И след като Мандамъс свърши, Амадиро каза, като с мъка удържаше гласа си спокоен:

— Нямаме нужда от Василия. В Института разполагаме с необходимите експерти, за да започнем веднага. Д-р Мандамъс — продължи той с нотка на резервирана учтивост, — ако този план се осъществи, а нещо ми подсказва, че това е неминуемо, вие ще станете директор на Института веднага щом бъда избран за Председател на Съвета.

Мандамъс пусна тънка усмивка, през което време Амадиро се отпусна назад в стола и си позволи да надникне в бъдещето със задоволство и увереност — нещо, което не му се бе случвало вече цели двайсет дълги и изтощителни десетилетия.

Колко време щеше да е необходимо? Десетилетия? Едно десетилетие? По-малко от десетилетие?

Не много. Не много. Нещата трябваше на всяка цена да се ускорят, за да доживее момента, когато старите решения ще се преобърнат и той ще стане властелин на Аврора, а следователно и на всички Външни светове, а следователно (при положение че Земята и Заселническите светове бъдат обречени) и властелин на Галактиката.

48

Когато седем години по-късно д-р Хан Фастълф умря, вестта за това се разнесе с мълниеносна скорост по хипервизията и стигна до всички кътчета на заселените планети. И навсякъде засенчи останалите новини.

За Външните светове събитието имаше голямо значение, тъй като в продължение на повече от двайсет десетилетия Фастълф бе най-влиятелният човек на Аврора, а следователно и в Галактиката. Заселническите светове и Земята му отдаваха не по-малко значение, защото там Фастълф бе смятан за приятел (доколкото един космолит можеше да бъде такъв) и защото възникваше въпросът, дали политиката на Външните светове щеше да се промени и ако да, то в каква посока.

Новината достигна и до Василия Алиена. За нея тя бе примесена с горчивия привкус, който неизменно присъстваше в отношенията с биологичния й баща почти от самото начало.

Василия се бе подготвила да посрещне смъртта му равнодушно, но все пак държеше да се намира на друга планета по това време. Искаше да избегне въпросите, с които щяха да й досаждат навсякъде, но най-много и най-настойчиво на Аврора.

Връзката между родители и деца при космолитите беше слаба и в най-добрия случай издаваше безразличие, което беше съвсем естествено, като се имаше предвид голямата продължителност на живота. Щяха да се интересуват от Василия не в качеството й на дъщеря на Фастълф, а поради факта, че открай време тя бе един от най-известните му политически противници.

Беше направо отвратително. Направила си бе даже и труда да смени официално своето име с Василия Алиена. Използваше го във всички документи, интервюта и въобще навсякъде. И въпреки това знаеше много добре, че за повечето хора продължава да бъде Василия Фастълф. Сякаш нищо не бе в състояние да заличи тази нищо незначеща връзка. И сега трябваше да е доволна, ако към нея се обръщаха само с малкото й име. То поне не се срещаше често.

Това пък като че ли подчертаваше още повече нейната прилика с жената от Солария, която — по съвсем други причини — се бе отрекла от своя първи съпруг така, както Василия се беше отрекла от баща си. Соларианката също не можа да заживее с предишните си фамилни имена и в крайна сметка си остана само с малкото име — Гладиа.

Василия и Гладиа — жертви на своето опълчване… Те дори си приличаха външно.

Василия крадешком хвърли един поглед в огледалото, което висеше на стената в корабната каюта. Не беше виждала Гладиа много отдавна, но беше сигурна, че приликата им си е останала. И двете бяха дребни и слаби. Руси и с почти еднакви черти на лицето.

Но Василия винаги губеше, докато Гладиа печелеше. Когато Василия напусна баща си и го изхвърли от своя живот, той си намери на нейно място Гладиа. Тя се превърна в отстъпчивата и пасивна дъщеря — точно такава, за каквато той винаги беше мечтал и каквато Василия никога нямаше да бъде.

Но въпреки всичко Василия преживя това много тежко. Като роботик тя самата можеше вече спокойно да съперничи на Фастълф по знания и умения, докато Гладиа беше просто някаква си художничка, която се забавляваше с оцветяване на силови полета и с дизайн на роботи. Как можеше Фастълф да се задоволява с толкова малко, след като е загубил нея, Василия?

А когато на Аврора дойде онзи полицай от Земята, Илайджа Бейли, той принуди Василия да разкрие пред него много повече от своите мисли и чувства, отколкото тя доверяваше на който и да било друг. За Гладиа обаче той беше самата нежност. Помогна на нея и на нейния опекун, Фастълф, да спечелят противно на всякакви шансове. Василия и до ден днешен не можеше да си обясни как стана това.

И не друг, а Гладиа бе стояла до Фастълф по време на неговото боледуване, преди да умре; тя бе държала ръката му на смъртното ложе; тя бе чула последните му думи. Василия се чудеше как може всичко това да я засяга толкова дълбоко, след като нямаше сила, която да я накара да признае съществуването на стареца. Поне не и дотолкова, че да го посети, за да присъства на преминаването му в небитието — дори в абсолютен, а не в субективен смисъл. И въпреки това присъствието на Гладиа до него я вбесяваше.

Просто така се чувствам, дръзко си повтаряше тя, и никому не дължа никакви обяснения.

А беше загубила и Жискар. Някога, когато Василия беше още малко момиче, Жискар беше неин робот, неин собствен робот, подарен от един привидно любещ баща. Посредством Жискар тя навлезе в роботиката, той беше и първият, към когото изпита нежна привързаност. Като дете тя не се замисляше много над Трите закона, нито пък се занимаваше с философията на позитронния автоматизъм. Жискар изглеждаше истински предан и привързан, държеше се сякаш наистина е такъв, а за едно дете това беше достатъчно. Василия така и никога не откри подобна привързаност у хората — най-малкото у баща си.

До ден днешен тя не се решаваше да се впусне в глупавата игра на любовта. Болката от раздялата с Жискар я бе научила, че колкото и да се спечели в началото, то не си струва крайното лишение.

Когато напусна баща си и се отрече от него, той не й позволи да вземе Жискар, макар че тя старателно го беше препрограмирала, в резултат на което роботът бе неизмеримо усъвършенстван. А когато Фастълф умря, той остави Жискар на соларианката. Остави й също и Данил, но това бледо подобие на човек изобщо не интересуваше Василия. Тя искаше Жискар, който беше лично неин.

Сега Василия пътуваше обратно към Аврора. Обиколката й бе приключила. Всъщност що се отнасяше до деловата част, тя бе приключила още преди месеци. Но Василия остана на Хесперос, като се възползва от полагащата й се почивка, както бе обяснила в официалното си съобщение до Института.

Сега обаче Фастълф бе мъртъв и тя можеше да се върне. И макар че не бе в състояние да промени миналото напълно, поне част от него можеше. Жискар трябваше отново да бъде неин.

Беше решила твърдо.

49

Амадиро се колебаеше как да посрещне Василия. Тя не се върна, преди старият Фастълф (след смъртта му той вече с лекота произнасяше името) да прекара цял месец в своята урна. Това ласкаеше собствената му прозорливост. В края на краищата, нали именно така бе заявил на Мандамъс — че тя ще остане по-надалеч от Аврора, докато баща й не умре.

И после, Василия се оказа прозрачна, което бе много удобно. Липсваха й вбесяващите способности на новия му любимец Мандамъс, който сякаш винаги таеше по някоя неизказана мисъл — колкото и да даваше вид, че е изпразнил мозъка си до дъно.

От друга страна, Василия се поддаваше ужасно трудно на контрол. Тя бе последният човек, който щеше да тръгне тихо и кротко по начертания от него път. Разчитай на нея да ти проучи космолитите от другите Външни светове до мозъка на костите, но после разчитай, че ще ти предаде всичко по най-смътния и заплетен начин.

Така че Амадиро я поздрави с ентусиазъм, който бе полупресторен, полуискрен.

— Василия, толкова се радвам, че отново си тук. Институтът пърха с едно отрязано крило, когато те няма.

Василия се засмя.

— Хайде, Келдън — тя единствена се обръщаше към него на малко име без колебание или неудобство, макар че беше по-млада с две и половина десетилетия, — нали другото крило е твое. Откога не си вече толкова сигурен, че то стига?

— Откакто реши да протакаш отсъствието си с години. Намираш ли, че Аврора се е променила?

— Ни най-малко — което би трябвало да ни разтревожи. Липсата на промяна означава упадък.

— Парадокс. Няма упадък без промяна към по-лошо.

— Липсата на промяна е промяна към по-лошо, Келдън, поне в сравнение със заобикалящите ни Заселнически светове. Те се променят бързо, завладяват нови и нови планети и развиват всяка една от тях все повече и повече. Силата и потенциалът им нарастват, докато ние тук седим и дремем. Нашата мощ непрекъснато намалява в сравнение с тяхната.

— Чудесно, Василия! Мисля, че добре си порепетирала по време на полета. Обаче в политическата ситуация на Аврора настъпи промяна.

— Имаш предвид смъртта на моя генетичен баща.

Амадиро разпери ръце и леко сведе глава.

— Както кажеш. Той беше главният виновник за нашата парализа, но сега вече го няма и предполагам, че ще последва промяна, макар и не задължително видима.

— Криеш нещо от мен, нали?

— Нима бих направил подобно нещо?

— Разбира се. Тази твоя фалшива усмивка винаги те издава.

— Значи трябва да се науча да бъда сериозен с теб… Хайде, стига. Получих доклада ти. Кажи ми какво не е включено в него.

— Включила съм всичко… почти. Навсякъде разпалено заявяват, че са обезпокоени от нарастващата дързост на заселниците. Навсякъде са твърдо решени да им се съпротивляват докрай, следвайки самоотвержено и с готовност Аврора.

— Да, да ни следват. А ако не застанем начело?

— Тогава ще изчакат и ще се опитат да прикрият задоволството си от този факт. Иначе… Ами какво, всички Външни светове са се хвърлили в усъвършенстване на технологиите, но не са никак склонни да разкрият с какво точно се занимават. Всеки работи сам за себе си, без да се обединява с другите дори в рамките на собствената си планета. Никъде, на никой от Външните светове, няма нито един изследователски колектив, който да прилича на нашия Институт по роботика. Изследователите работят само индивидуално и всички до един ревниво пазят своите постижения от останалите.

— Тогава не ми се вярва да са ни настигнали — каза Амадиро едва ли не със задоволство.

— За голяма жалост — кисело отвърна Василия. — Прогресът на Външните светове е твърде бавен именно защото се осъществява от толкова хаотично разпилени индивидуалности. Заселническите светове редовно се срещат на конгреси, имат институти и макар че все още се тътрят далеч зад нас, определено ще ни настигнат… Все пак успях да се добера до някои технологични новости, но те всички са изброени в доклада ми. Например всички работят върху ядрения мултипликатор, но не ми се вярва проектът да е преминал етапа на лабораторна демонстрация. Все още не е създаден модел, който би могъл да се използва на борда на кораб.

— Надявам се, че не грешиш в това отношение, Василия. Ядреният мултипликатор е оръжие, с което нашите флотилии биха разгромили Заселническите светове в един миг. Смятам обаче, че по принцип би било по-добре, ако Аврора изпревари останалите си братя в разработката на оръжието… Ала ти каза, че в доклада си включила почти всичко. Много добре чух това „почти“. Какво е изпуснато?

— Солария!

— А, най-младият и най-особеният от Външните светове.

— Не получих почти никаква информация директно от тях. Гледаха ме с открита враждебност, както впрочем сигурно биха гледали и всеки друг чужденец, независимо дали е космолит или заселник. И казвам „гледаха“ в техния смисъл. Останах на планетата почти цяла година — значително по-дълго, отколкото където и да било другаде, но през всичките тези месеци така и никога не видях жив соларианец очи в очи. Винаги ги гледах посредством хипервълнова холограма. Нямах възможност да вляза в контакт с нищо реално — само с изображения. Животът там е много добре устроен, дори невероятно луксозен, а природолюбителите биха се възхитили на непокътната планета. Но ако знаеш само как ми липсваше виждането.

— Е, гледането е солариански обичай. Всички знаем това, Василия. Живей, но остави и другите да живеят.

— Хм — рече Василия, — твоята толерантност може да се окаже неуместна. Настроил ли си роботите в невъзпроизвеждащ режим?

— Да. И те уверявам, че никой не ни подслушва.

— Надявам се, Келдън… Силно подозирам, че соларианците са на път да разработят миниатюризиран ядрен мултипликатор много по-рано от всички останали планети — дори и от нас. Не са далеч от създаването на портативен модел с достатъчно ниска енергийна консумация, която би позволила използването му на космически кораби.

Амадиро силно се намръщи.

— Как са успели?

— Не мога да ти кажа. Да не мислиш, че са дошли при мен с черновите? Впечатленията ми са толкова неподплатени, че не посмях да ги изложа в доклада. Но от разни дребни неща, видени или подочути тук-там, стигнах до извода, че са направили важна крачка напред. Трябва внимателно да се замислим върху това.

— Така и ще направим… Имаш ли още нещо за казване?

— Да — и то също не присъства в доклада. От много десетилетия насам Солария работи върху проект за хуманоидни роботи. Мисля, че тази цел е вече постигната. Нито един от останалите Външни светове — разбира се, като изключим нас — не се и опитва да прави подобно нещо. Всички реагираха по един и същ начин на въпроса ми какво правят по отношение на хуманоидните роботи. Самата идея направо ги отвращава и ужасява. Подозирам, че са отбелязали нашия неуспех и са го взели присърце.

— Ами Солария? Тя пък защо не?

— Преди всичко, тяхното общество е било от край време най-силно роботизираното в цялата Галактика. Те са заобиколени от роботи — по десет хиляди на човек. Планетата е наводнена с тях. Ако тръгнеш да обикаляш наслуки, няма да срещнеш жива душа. Така че откъде накъде шепата соларианци, които живеят в подобни условия, ще седнат да се притесняват от мисълта за неколцина роботи в повече, само защото били хуманоидни? И после, онова жалко човешко подобие, което Фастълф проектира и създаде и което все още съществува…

— Данил — вметна Амадиро.

— Същият. Той — то е било на Солария преди двайсет десетилетия, а соларианците са го взели за човек. Още не са се съвзели от удара. Дори и да нямат потребност от хуманоиди, измамата ги е унижила. Тя е демонстрирала по недвусмислен начин, че Аврора е много по-напред от тях — поне в този аспект на роботиката. Соларианците се гордеят извънредно много с факта, че са най-съвършените специалисти по роботика в цялата Галактика. Сред тях има такива, които от онзи случай насам упорито работят върху проблема — ако не заради друго, поне за да изтрият срама. Ако бяха повече на брой или ако имаха институт, който да координира усилията им, досега отдавна да са успели. Но и при тяхното положение мисля, че вече са ги направили.

— Но не го знаеш със сигурност, нали? Само подозираш въз основа на информация, събрана оттук-оттам.

— Точно така, но подозрението ми е доста силно и си заслужава да проучим нещата по-внимателно… Има и нещо трето. Мога да се закълна, че те работят по проблема за телепатичните комуникации. Веднъж по невнимание ме оставиха да се доближа до някакво съоръжение. И после друг път, докато говорех с един от техните роботици, видях на заден план черна дъска с изрисувана по нея позитронна схема. Не си спомням да съм срещала някога подобна, но ми се стори, че би била подходяща за телепатична програма.

— Смятам, Василия, че изплиташ още по-тънка паяжина, отколкото в случая с хуманоидните роботи.

По лицето на Василия премина израз на леко смущение.

— Трябва да призная, че вероятно си прав.

— Дори ми звучи, Василия, като чиста проба фантазия. Щом не си спомняш да си виждала подобна схема преди, как можеш да решиш за какво би била подходяща?

Василия помълча.

— Честно казано, аз самата си зададох този въпрос. И все пак, когато видях схемата, думата „телепатия“ моментално ми дойде наум.

— Въпреки че телепатията е невъзможна — дори на теория.

— Смята се, че е невъзможна — дори на теория. А това не е съвсем едно и също.

— Никой никога не е успял да направи крачка в това отношение.

— Да, но защо тогава, щом погледнах схемата, си помислих „телепатия“?

— Добре де, Василия, може да си жертва на някакъв психически трик, който не си струва да анализираме. На твое място не бих мислил повече за това… Нещо друго?

— Още едно нещо — и то е най-странното от всичко. Съдейки по най-различни дребни признаци, останах с впечатлението, че соларианците се готвят да напуснат своята планета.

— Защо?

— Не знам. Населението им и без друго е малобройно, а продължава да спада. Може би искат да отидат някъде другаде и да започнат всичко отначало, преди съвсем да са измрели.

— Какво ще започват отначало? Къде ще се дянат?

Василия поклати глава.

— Казах ти всичко, което знам.

— Добре, тогава — бавно рече Амадиро, — ще взема всичко предвид. Четири неща: ядрен мултипликатор, хуманоидни роботи, телепатични роботи и изоставяне на планетата. Честно казано, нито едно от четирите не ми вдъхва доверие, но ще убедя Съвета да ме упълномощи за разговор със соларианския регент… А сега Василия, мисля, че би могла да си починеш. Защо не си вземеш няколко дни отпуска, за да свикнеш с аврорианското слънце и хубавото време, преди да се върнеш на работа?

— Много мило от твоя страна, Келдън — отвърна Василия, без да се помръдне от стола, — но остават още два въпроса, които се налага да повдигна.

Амадиро неволно потърси с поглед лентата на стената.

— Надявам се, че това няма да отнеме много време, а Василия?

— Колкото — толкова, Келдън.

— Казвай тогава какво има.

— Първо, кой е този млад всезнайко, който май си въобразява, че управлява Института, онзи… как му беше името… Мандамъс?

— Значи сте се запознали — Амадиро прикри с усмивка известното неудобство, което изпита. — Както виждаш, някои неща на Аврора все пак се променят.

— В случая определено не и към по-добро — мрачно подхвърли Василия. — Та кой е той?

— Както сама се изрази — един всезнайко. Много надарен младеж, талантлив роботик, но не по-малко компетентен и в областта на общата физика, химията, планетологията…

— И на колко години е този зъл гений на ерудицията?

— Още няма пет десетилетия.

— А какъв ли ще стане, когато порасне?

— Вероятно толкова мъдър, колкото и талантлив.

— Не се прави, че не разбираш какво искам да кажа, Келдън. Да не смяташ да го отгледаш за свой приемник на директорското място?

— Смятам да поживея още доста време.

— Това не е отговор.

— Но единственият, който имам.

Василия се размърда неспокойно в стола, а роботът й, който стоеше зад нея, завъртя очи на всички страни, като че ли се готвеше за отбрана. Вероятно безпокойството на Василия го бе превключило в такъв режим на поведение.

— Келдън — каза Василия, — следващият директор ще бъда аз. Въпросът е уреден. Така ми каза самият ти.

— Да, Василия, но всъщност изборът след смъртта ми ще бъде направен от Управителния съвет. Дори и да посоча кой да бъде следващият директор, съветът може да не приеме кандидатурата. Такъв е юридическият принцип, на който е изграден Институтът.

— Само си напиши директивата, Келдън; аз ще имам грижата за Управителния съвет.

— Не възнамерявам да обсъждам повече този въпрос в момента — заяви Амадиро. Веждите му се набраздиха. — Кой е другият? Моля те, накратко.

Василия го изгледа с очи, в които припламваше тих гняв. После рязко отсече:

— Жискар.

— Роботът?

— Роботът, разбира се. Познаваш ли някой друг Жискар, за който ще седна да ти говоря?

— Е, какъв е проблемът?

— Той е мой.

Амадиро я погледна учудено.

— Той е… беше законна собственост на Фастълф.

— Жискар беше мой, когато бях дете.

— Фастълф ти го е дал, а накрая си го е взел. Нали не е имало официално прехвърляне на собствеността?

— От морална гледна точка Жискар е мой. Във всеки случай Фастълф вече не го притежава. Фастълф е мъртъв.

— Но е направил завещание. И ако не греша, съгласно това завещание двата робота — Данил и Жискар — са станали собственост на соларианката.

— Но аз не искам да е така. Аз съм дъщерята на Фастълф…

— О!

Василия се изчерви.

— Имам право да претендирам за Жискар. Откъде накъде ще го притежава друг… някакъв чужденец?

— Най-малкото, защото Фастълф е пожелал. Освен това тя е аврориански поданик.

— Кой твърди подобно нещо? За всички тук тя е „соларианката“.

В изблик на спонтанен гняв Амадиро удари с юмрук по страничната облегалка на стола.

— Какво искаш от мен, Василия? Не изпитвам никакви симпатии към нея. Всъщност дълбоко я ненавиждам и ако имаше начин… — той хвърли поглед към роботите, сякаш се опасяваше да не ги притесни — …щях да я разкарам от планетата. Но не мога да променя завещанието. Дори и да съществуваше законен начин — какъвто няма, — никак не би било разумно. Фастълф е мъртъв.

— Поради което именно Жискар трябва да стане мой.

Амадиро се направи, че не я чу.

— И коалицията, която той оглавяваше, се разпада. През последните няколко десетилетия тя се крепеше единствено върху личното му обаяние. Сега имам намерение да присъединя известна част от нея към моите собствени последователи. По този начин ще успея да сформирам една групировка, която ще бъде достатъчно силна, за да доминира в Съвета и за да спечели в предстоящите избори.

— А ти ще станеш следващият Председател, така ли?

— Защо не? Аврора няма да сбърка, защото така ще имам възможност да направя обрат в дългогодишната ни дълбоко погрешна политика, преди да е станало твърде късно. Проблемът е, че аз не притежавам личното обаяние на Фастълф. Нямам неговата дарба да си придавам вид на света вода ненапита, с което той прикриваше своята глупост. И затова, ако сметнат, че тържествувам над неговата смърт по един нечестен и дребнав начин, това няма да направи добро впечатление. Никой не бива да има повод да твърди, че понеже съм бил победен от Фастълф приживе, сега погазвам завещанието на покойника от най-обикновена злоба. Няма да допусна подобно нелепо нещо да застане на пътя на важните решения, които Аврора трябва да направи — решения на живот и смърт. Добре ли ме разбра? Ще трябва да минеш без Жискар.

Василия се изправи вдървено и присви очи.

— Ще видим — отвърна тя.

— Няма какво повече да виждаме. Разговорът ни приключи и ако имаш някакви амбиции да станеш директор на Института, не желая да чувам никакви заплахи от теб. Така че, ако сега смяташ да ме заплашваш, съветвам те да се откажеш.

— Никого не заплашвам — каза Василия. Но видът й показваше нещо съвсем друго. Тя рязко се извъртя и излезе, кимвайки излишно към робота си да я последва.

50

Положението започна да става критично няколко месеца по-късно, когато Малуун Чичиз влезе в кабинета на Амадиро за поредното сутрешно съвещание.

Обикновено Амадиро с радост очакваше този момент. Появяването на Чичиз винаги внасяше спокойна пауза в хода на претоварения ден. Той беше единственият старши член на Института, който нямаше амбиции и който не си правеше сметки за времето след смъртта или оттеглянето на Амадиро. Всъщност Чичиз бе идеалният подчинен. За него бе истинско щастие да обслужва; ролята на довереник на Амадиро го очароваше.

По тази причина през последните година-две Амадиро истински се тревожеше от повехналия вид, леко хлътналите гърди и малко скованата походка на своя идеален подчинен. Нима Чичиз остаряваше? Та той беше само няколко десетилетия по-възрастен от Амадиро.

На Амадиро му мина крайно неприятната мисъл, че наред с другите многобройни признаци на упадък сред космолитите, се наблюдаваше и постепенно изчезване на упованието в живота. Мислеше да провери какво казва по този въпрос статистиката, но все забравяше — или подсъзнателно се боеше да го направи.

Този път обаче под наплива на някакво бурно чувство годините на Чичиз изобщо не се забелязваха. Лицето му бе мораво (което подчертаваше сивите нишки в бронзовата му коса) и си личеше, че той едвам сдържа своето пълно недоумение.

Не се наложи Амадиро да пита какво се е случило. Чичиз сам избълва новината, сякаш щеше да се пръсне, ако не се бе освободил от нея.

Когато свърши, Амадиро втрещено повтори:

— Всички радиовълнови излъчвания са прекратени? Всички?

— Всички, шефе. Трябва да са умрели — или да са отишли някъде. Невъзможно е една населена планета да избегне изпускането на някакво електромагнитно излъчване, не и при нашето ниво на…

Амадиро му махна с ръка да млъква. Едно от предположенията на Василия — четвъртото, припомни си той — бе, че соларианците се готвят да напуснат своята планета. Стори му се нелепа идея; и четирите нейни предположения бяха повече или по-малко нелепи. Той я бе уверил, че ще помисли върху тях, но, разбира се, не го направи. Сега явно се оказваше, че е допуснал голяма грешка.

Макар че все още продължаваше да му се струва нелепо. Все още си задаваше същия въпрос, който отправи тогава към Василия — без надежда да намери отговор. (Какъв ли отговор можеше въобще да има?)

— Но къде, велики космосе, са могли да се дянат, Малуун?

— Нищо не се казва по въпроса, шефе.

— Добре тогава, знае ли се поне кога е станало това?

— И по този въпрос нищо не се казва. Новината пристигна днес сутринта. Бедата е, че интензитетът на радиационното излъчване от Солария без друго е нисък. Планетата е много рядко населена, а роботите са добре екранирани. Стойностите на интензитета са средно с един порядък по-ниски, отколкото на всички останали Външни светове. В случая с Аврора разликата възлиза на два порядъка.

— Значи в един прекрасен ден просто са забелязали, че дори и малкото, което са хващали, изведнъж е изчезнало. Обаче никой не е видял как то намалява. Кой е установил факта?

— Един нексониански кораб, шефе.

— Как?

— Корабът бил принуден да влезе в орбита около слънцето на Солария заради някаква авария. Изпратили хипервълново съобщение до планетата, за да получат разрешение, но отговор не дошъл. Нямали друг избор и въпреки това останали в орбита, за да довършат аварийните работи. През цялото време никой с нищо не ги обезпокоил. Чак след като си отишли и направили проверка на компютърната база данни, установили, че не само не са получили отговор, но и не са регистрирали абсолютно никакви радиационни сигнали. Невъзможно е да се прецени кога точно е било преустановено излъчването. Последното регистрирано съобщение от Солария датира отпреди повече от два месеца.

— Ами другите три нейни предположения? — промърмори Амадиро.

— Не ви разбрах, шефе?

— Нищо. Нищо — каза Амадиро, но челото му се свъси и той потъна в замислено мълчание.