Айзък Азимов
Роботите и империята (3)

7а

С разум и с памет!

Разбира се памет, която не работеше като човешката. Липсваше й непостоянната услужливост, мъглявостта, прибавките и извадките, продиктувани от мислените пожелания и користолюбието, да не говорим за лутането, белите петна и нахлуването в миналото, които можеха да превърнат паметта в един продължителен сън наяве.

Това беше памет, типична за роботите, която отчиташе събитията по реда им точно като часовников механизъм, само че с много по-сгъстено темпо. Секундите се превръщаха в наносекунди, така че събития, продължили дни, можеха да бъдат възпроизведени толкова бързо, че при разговор да не се доловят и най-малките засечки.

Както и безброй пъти досега, Жискар отново съживи в паметта си своето отиване до Земята. Той неизменно търсеше начин, по който да обясни непринуденото умение на Илайджа Бейли да предугажда бъдещето и неизменно търпеше провал.

Земята!

Фастълф бе пристигнал на Земята в аврориански боен кораб с пълен екипаж — както хора, така и роботи. Но щом навлязоха в орбита, той се качи в капсулата за приземяване сам. Бяха стимулирали имунната му система с инжекции, а той самият си сложи задължителните ръкавици, комбинезон, контактни лещи и тампони за нос. В резултат на това се чувстваше съвсем защитен, но никой друг от аврорианците така и не склони да се присъедини към делегацията.

Фастълф беше махнал с ръка, без да настоява, тъй като (както по-късно обясни на Жискар) смяташе, че ще го посрещнат по-радушно, ако отиде сам. Една цяла делегация щеше прекалено много да напомня на земляните за отминалото тежко (за тях) време на Спейстаун, когато космолитите разполагаха с постоянна база на Земята и имаха пряк контрол върху планетата.

Впрочем Фастълф взе със себе си Жискар. Да отиде без нито един робот щеше да е немислимо дори за него. Да отиде с повече от един щеше да е предизвикателство спрямо нарастващата враждебност на земляните по отношение на роботите. В края на краищата Фастълф възнамеряваше да преговаря с тези хора.

Най-напред, разбира се, щеше да се срещне с Бейли, който щеше да е неговата свръзка със Земята и нейното население. Но това представляваше само един рационален претекст за срещата. Истинската причина се криеше в неговото искрено желание да се види отново с Бейли; Фастълф определено му дължеше много.

(А че Жискар искаше да види Бейли и че с тази цел беше засилил съвсем леко емоциите и импулсите в мозъка на Фастълф, самият Фастълф нямаше откъде да знае — нямаше как дори само да си го представи.)

Бейли ги чакаше при кацането заедно с неколцина официални представители от Земята. Неизбежно последва досадната протоколна размяна на учтивости. Изминаха часове преди Бейли и Фастълф да успеят да се измъкнат, а сигурно това щеше да стане и още по-късно, ако не беше безмълвната и неосезаема намеса на Жискар — само с едно докосване до мозъка на онези от по-важните официални лица, които очевидно се бяха отегчили до смърт. (Никога не възникваше опасност при подсилване на вече съществуваща емоция. Беше почти изключено да се стигне до причиняване на вреда.)

Бейли и Фастълф се бяха сврели в малката частна трапезария, до която обикновено имаха достъп само висши държавни служители. Имаше компютризирано меню, където се отбелязваше избраното ястие, след което го доставяха с компютризирани носачи.

Фастълф се усмихна.

— Твърде модернизирано — отбеляза той, — но тези носачи представляват просто едни специализирани роботи. Учудвам се, че Земята ги използва. Едва ли са правени на Външните светове.

— Не, не са — отвърна Бейли с важен вид. — Домашно производство, така да се каже. Предназначени са за ползване само по върховете, а аз имам тази възможност за първи път. Едва ли някога ще се повтори.

— Може някой ден да ви изберат на важна длъжност и тогава подобен род преживявания ще се превърнат за вас в ежедневие.

— Изключено — заяви Бейли.

Тъкмо сервираха яденето и носачите се оказаха дотолкова усъвършенствани, че дори пренебрегнаха присъствието на Жискар, който стоеше с безстрастен вид зад стола на Фастълф.

Известно време Бейли мълчаливо се хранеше, после донякъде срамежливо рече:

— Хубаво е, че се видяхме отново, д-р Фастълф.

— Радвам се не по-малко. Не съм забравил как преди две години, когато бяхте на Аврора, вие успяхте да свалите от мен подозренията, че съм унищожил робота Джендър, и ловко разменихте ролите ни с моя самонадеян противник, добрия стар Амадиро.

— Още ме побиват тръпки, като се сетя за това — промърмори Бейли. — Добре дошъл и ти, Жискар. Надявам се, че не си ме забравил.

— Би било съвсем невъзможно, сър — отвърна Жискар.

— Много добре! Е, докторе, надявам се, че политическото положение на Аврора продължава да е благоприятно. С такова впечатление остава човек от новините тук, но аз не се доверявам много на анализа на Земята за събитията от Аврора.

— Така и правете — поне за момента. Моята партия държи здраво в ръцете си Съвета. Амадиро продължава да води някаква мрачна опозиция, но подозирам, че ще минат години, преди неговите хора да се съвземат от удара, който им нанесохте вие. А как вървят нещата при вас, мистър Бейли — в личен план и въобще?

— Задоволително… Кажете ми, д-р Фастълф — лицето на Бейли потрепна смутено — … взехте ли Данил с вас?

Фастълф бавно отвърна:

— Съжалявам, Бейли. Взех го, но го оставих на кораба. Сметнах, че не би било твърде политично да ме придружава един робот, който прилича толкова много на човек. При положение че Земята се настрои толкова твърдо против роботите, сметнах, че присъствието на един хуманоиден робот би могло да се изтълкува като умишлена провокация.

Бейли въздъхна.

— Разбирам.

— Вярно ли е, че вашето правителство възнамерява да забрани използването на роботи в Градовете?

— Подозирам, че скоро ще се стигне дотам след известна законна отсрочка естествено, за да се сведат до минимум финансовите загуби и неудобствата. Роботи ще се използват само по полята, където са необходими в земеделието и минното дело. Но в крайна сметка постепенно ще бъдат изместени и оттам, а на новите планети се предвижда изобщо да не се използват.

— Като споменахте за новите планети — отлетя ли вече вашият син от Земята?

— Да, преди няколко месеца. Имаме новини от него — пристигнал е на една от новите планети без проблеми заедно с неколкостотин други заселници, както самите те се наричат. Планетата има някаква местна растителност и атмосфера с ниско съдържание на кислород. Явно с течение на времето ще може да заприлича на Земята. Междувременно са издигнали някакви импровизирани покрития, агитират нови заселници и усърдно са се заели с тераформирането. Писмата на Бентли и спорадичната хипервълнова връзка с него са твърде обнадеждаващи, но на майка му й е ужасно мъчно за него.

— А вие ще отидете ли там, Бейли?

— Не съм сигурен, че животът на чужда планета под някакви измислени покрития съвпада с представата ми за щастие, д-р Фастълф — не съм толкова млад и ентусиазиран като Бен, — но мисля, че след някоя и друга година ще трябва да го направя. Във всеки случай вече подадох заявление в Отдела, че възнамерявам да емигрирам.

— Предполагам, че сте ги разстроили.

— Ни най-малко. Казват, че е така, но всъщност се радват, че ще се отърват от мен. Прекалено съм се прочул.

— А как реагира земното правителство на тази експанзионистична кампания за заселване на Галактиката?

— С безпокойство. Общо взето, не я забраняват, но определено и с нищо не я поощряват. Продължават да подозират, че космолитите са настроени против и че ще направят нещо неприятно, за да я спрат.

— Социалната инерция — отбеляза Фастълф. — Съдят за нас по действията ни от миналите години. Ние определено дадохме ясно да се разбере, че вече поощряваме колонизирането на нови планети от Земята и че от своя страна смятаме да направим същото съвсем отделно.

— Тогава се надявам да обясните това на нашето правителство… Но, д-р Фастълф, имам един друг, по-маловажен въпрос. Как е… — Бейли запече.

— Гладиа? — попита Фастълф тайно развеселен. — Забравихте ли как се казва?

— О, не. Просто не смеех да… да…

— Добре е — продължи Фастълф, — не я безпокоят излишно. Помоли ме да не забравя да ви предам много поздрави от нея, но вие сам ме подсетихте.

— Надявам се, че не й създават проблеми заради соларианския й произход?

— Не, нито нейната роля в разобличаването на Амадиро. Тъкмо обратното. Уверявам ви, че се грижа за нея… Но не бих искал да се отклоняваме толкова от темата, Бейли. Какво ще стане, ако земните власти продължат да се противопоставят на емиграцията и експанзията? Процесът ще продължи ли въпреки подобно противопоставяне?

— Може би — отвърна Бейли, — но не е много сигурно. Сред земляните като цяло е налице значително противопоставяне. Много е трудно да се измъкнем на свобода от огромните подземни Градове, които в момента представляват нашият дом…

— Вашата утроба.

— Или нашата утроба, щом предпочитате. Да отидеш на нова планета, да се налага да живееш цели десетилетия в най-примитивни условия и да не можеш през целия си живот да помиришеш никакви удобства — това изобщо не е лесно. Понякога, като се замисля, направо решавам да не тръгвам — особено ако съм изкарал някоя безсънна нощ. Решавал съм да не тръгвам стотици пъти и някой ден току-виж решението ми се затвърдило. А щом аз имам съмнения, при положение че в известен смисъл съм инициаторът на цялото движение, тогава кой от останалите би тръгнал спокойно и на драго сърце? Без поощрение от страна на правителството или, направо казано — без населението да получи един хубав правителствен шут отзад, цялата идея може да пропадне.

Фастълф кимна.

— Ще се опитам да убедя вашето правителство. Но ако не успея?

— Ако не успеете — тихо отвърна Бейли — и ако поради това нашите хора не успеят, остава една единствена алтернатива. Космолитите ще трябва да заселят Галактиката сами. Тази работа не бива да се оставя.

— Нима ще останете доволен, ако космолитите пред очите ви започнат да се ширят из цялата Галактиката, докато в същото време земляните продължат да се тъпчат върху своята единствена планета?

— Никак няма да съм доволен, но би било за предпочитане пред сегашната ситуация, когато няма експанзия и от двете страни. Преди много векове земляните се устремили към звездите и се установили на някои от планетите, които сега се наричат Външните светове. После те пък колонизирали други. Много отдавна обаче нито земляните, нито космолитите не са заселили и разработили успешно някоя нова планета. Това не бива да продължава.

— Съгласен съм с вас. Но какви са вашите причини да искате експанзия, Бейли?

— Смятам, че без някакъв вид експанзия човечеството не може да върви напред. Не е задължително да бъде географска експанзия, но тя е най-сигурният начин за индуциране и на останалите видове. Щом може да се предприеме географска експанзия, която не е за сметка на други разумни същества, и щом има свободно пространство за целта, тогава защо не? Да се съпротивляваш на експанзията при тези условия означава да предизвикаш сигурен упадък.

— Значи според вас няма други алтернативи? Експанзия и напредък? Отказ от експанзия и упадък?

— Да, мисля, че е така. Затова, ако Земята се откаже от експанзия, тогава космолитите трябва да я приемат. Човечеството — било то представено от земляни или от космолити — трябва да започне експанзия. Бих искал да видя, че земляните се заемат с тази задача, но ако това не стане, тогава по-добре експанзия на космолити, отколкото никаква. Едната алтернатива или другата.

— Ами ако едните започнат експанзия, а другите не?

— Тогава обществото на тези, които я започнат, ще се заздравява, а другото — ще отслабва.

— Сигурен ли сте?

— Мисля, че би било неизбежно.

Фастълф кимна.

— Всъщност съгласен съм с вас. И затова се опитвам да убедя и земляните, и космолитите да изберат експанзията и напредъка. Това е третата и, струва ми се, най-добра алтернатива.

7б

Спомените от последвалите няколко дни бързо проблясваха — невероятното гъмжило от хора, които безспирно се разминаваха завихрени в огромни потоци; препускането по Експресните магистрали ту качвайки се, ту слизайки; безкрайните срещи с неизброими длъжностни лица; мозъците в тълпите.

Най-вече мозъците в тълпите.

Толкова гъсти тълпи, че Жискар не можеше да разграничи отделните индивиди. Мозъците в масата, които се омесваха и спояваха в една необятна пулсираща сивота, сред която можеше да се открие единствено периодичният проблясък на подозрителност и враждебност, който се изстрелваше всеки път щом някой от множеството спреше да го погледне.

И само когато Фастълф се срещаше с някои от висшите служители, Жискар можеше да се заеме с индивидуалните мозъци, а от останалото естествено нямаше полза.

Към края на техния престой на Земята, когато Жискар най-сетне успя да си извоюва известно време насаме с Бейли, спомените се занизаха по-бавно. Жискар искаше да е сигурен, че никой няма да ги прекъсва, и затова беше настроил в минимална степен умовете на няколко души.

Бейли подхвана с извинителна нотка в гласа си:

— Не съм те отбягвал, Жискар. Просто нямах възможност да остана насаме с теб. Не съм важна клечка на Земята и не мога да определям сам кога да дойда и кога да си отида.

— Естествено разбрах това, сър, но сега ще имаме известно време на разположение.

— Чудесно. Д-р Фастълф ме уверява, че Гладиа е добре. Може да ми го казва от учтивост, като знае, че точно това искам да чуя. На теб обаче заповядвам да не ме лъжеш. Тя наистина ли е добре?

— Д-р Фастълф ви е казал истината, сър.

— И надявам се, че си спомняш какво те помолих, когато те видях за последен път на Аврора — да пазиш Гладиа и да не допускаш тя да пострада.

— Двамата с приятеля ми Данил, сър, не сме забравили вашата молба. Уредих нещата така, че когато д-р Фастълф умре, и двамата с приятеля ми Данил да станем част от имението на мадам Гладиа. Тогава ще имаме възможност да я предпазваме още по-пълно от вреда.

— Това — отбеляза тъжно Бейли — ще стане, след като моето време изтече.

— Разбирам ви, сър, и съжалявам.

— Да, но нищо не може да се направи. Да не говорим, че кризата ще настъпи — или може би ще настъпи — още преди това и все пак след като мен вече няма да ме има.

— Какво имате предвид, сър? Каква криза?

— Имам предвид кризата, Жискар, която може да се зароди от факта, че д-р Фастълф е изключително убедителна личност. А може да има и нещо друго, свързано с него, което в крайна сметка ще ни доведе дотам.

— Какво искате да кажете, сър?

— Всички висши служители, с които се срещна и разговаря д-р Фастълф, сега ентусиазирано подкрепят емиграцията. По-рано не беше така или пък я подкрепяха с много големи резерви. А щом лидерите, които формират общественото мнение, са за, определено ще ги последват и другите. Ще избухне нещо като епидемия.

— Нима не са такива вашите желания, сър?

— Да, така е, но това като че ли ги надхвърля. Ще се разпрострем в цялата Галактика… Ами ако космолитите не ни последват?

— Защо да не ви последват?

— Не зная. Казвам го само като предположение, като възможност. Какво ще стане тогава?

— Според онова, което ви чух да казвате, Земята и планетите, които земляните заселят, ще станат по-силни.

— А положението на космолитите ще се отслаби. Е, известно време ще останат по-силни от Земята и нейните заселници, макар че дистанцията непрекъснато ще се скъсява. Рано или късно космолитите неизбежно ще проумеят, че земляните започват да представляват за тях една нарастваща опасност. И тогава Външните светове сигурно ще решат, че Земята и нейните заселници трябва да бъдат спрени, преди да е станало твърде късно. Ще им се стори наложително да предприемат от своя страна решителни мерки. Ще настъпи период на криза, която ще предопредели цялата бъдеща история на човешкия род.

— Виждам какво имате предвид, сър.

Бейли потъна замислено в мълчание, после почти шепнешком, сякаш се боеше някой да не ги чуе, попита:

— Знае ли някой за твоите способности?

— От човешките същества никой освен вас, а вие не можете да го споделите с другите.

— Зная много добре, че не мога. Проблемът обаче е там, че именно ти, а не Фастълф, си организирал този обрат — превърнал си всички служители, които си доближил, в привърженици на емиграцията. А за да го постигнеш, си направил така, че Фастълф да вземе със себе си на Земята именно тебе, а не Данил. Твоето присъствие е било важно, а Данил сигурно е щял да привлича вниманието върху себе си и да ги разсейва.

— Сметнах за нужно да намаля състава на делегацията до минимум, за да си облекча задачата, като избегна необходимостта от обостряне възприемчивостта на земляните. Съжалявам, сър, че Данил отсъства. Усещам съвсем пълно вашето разочарование поради факта, че не можете да го видите.

— Е… — Бейли тръсна глава. — Разбирам, че е било необходимо, и разчитам на теб, че ще обясниш на Данил колко много ми е липсвал. Както и да е, още не съм свършил. Ако Земята разгърне мощна заселническа политика и ако космолитите изостанат в надпреварата, отговорността за това ще бъде твоя — а следователно и за кризата, която неизбежно ще се зароди. Оттук произтича и следващото ти задължение — да използваш своите способности, за да защитиш Земята, когато кризата настъпи.

— Ще направя каквото мога, сър.

— А ако ти успееш, Амадиро или пък неговите последователи могат да се обърнат срещу Гладиа. Не бива да забравяш, че трябва да защитаваш и нея.

— Данил и аз няма да забравим.

— Благодаря ти, Жискар.

И така се разделиха.

Когато Жискар последва Фастълф в капсулата, за да се отправят обратно към Аврора, той видя още веднъж Бейли. Но този път нямаха възможност да разговарят.

Бейли му махна с ръка и промълви беззвучно с устни: „Не забравяй.“

Жискар долови не само думата, но и чувствата, които се спотайваха зад нея.

След това Жискар никога повече не видя Бейли. Никога.

8

За Жискар беше просто невъзможно да се пренесе през ярките образи от онова единствено посещение на Земята, без да последват и образите от ключовото посещение при Амадиро в Института по роботика.

Никак не бе лесно да се уреди тази среща. Амадиро, над когото тегнеше горчивината от поражението, за нищо на света не би засегнал още повече унизеното си достойнство, като приеме поканата на Фастълф.

— Е, добре — беше казал Фастълф на Жискар, — като победител мога да си позволя великодушие. Аз ще отида при него. Освен това наистина трябва да го видя.

Откакто с помощта на Бейли Амадиро и неговите политически амбиции бяха съкрушени, Фастълф бе станал член на Института по роботика. В замяна бе предоставил на Института цялата информация относно създаването и поддръжката на хуманоидни роботи. Произведоха няколко бройки, после проектът се провали и Фастълф се беше вбесил.

Отначало Фастълф възнамеряваше да пристигне в Института, без да го придружават никакви роботи. Щеше да застане беззащитен и (така да се каже) гол насред крепостта на вражеския лагер. Това щеше да се изтълкува като знак на смирение и доверие, но същевременно щеше да изразява и пълна самоувереност, което Амадиро веднага щеше да схване. Фастълф, сам-самичък, щеше да демонстрира своята твърда убеденост, че Амадиро с целия Институт зад гърба си не би посмял и с пръст да докосне своя самотен враг, който безгрижно и беззащитно се появява в опасна близост до него.

Но в крайна сметка Фастълф — така и сам не разбра защо — реши да вземе със себе си Жискар.

Амадиро изглеждаше малко поотслабнал от последната им среща, но все още имаше внушителен вид — висок и набит. Самоуверената усмивка, която по-рано не слизаше от лицето му, отсъстваше и когато при влизането на Фастълф се опита да я възпроизведе, резултатът наподобяваше много повече изръмжаване, което премина в унила гримаса на неудовлетвореност.

— Е, Келдън — пристъпи Фастълф, като безцеремонно се обърна към него с малкото му име, — не се виждаме често, макар че от четири години сме вече колеги.

— Хайде да не си пробутваме фалшиво добродушничене, Фастълф — раздразнено изръмжа Амадиро, — и се обръщай към мен с Амадиро. Колеги сме само формално и няма да крия — никога не съм го правил — моето твърдо убеждение, че външната ти политика е самоубийствена за нас.

Присъстваха три от роботите на Амадиро — огромни и лъщящи — и Фастълф ги изгледа с повдигнати вежди.

— Добре се охраняваш, Амадиро, срещу един сам човек, дошъл с мирни намерения и едничкия си робот.

— Те няма да ти се хвърлят, Фастълф, много добре знаеш. А ти защо си взел Жискар? Защо не твоя шедьовър, Данил?

— Няма ли да е малко опасно да излагам Данил на такава близост с теб, Амадиро?

— Приемам, че го казваш на шега. Данил не ми трябва повече. Правим си наши собствени хуманоидни роботи.

— Въз основа на моя проект.

— С подобрения.

— Но не ги използвате. Затова исках да се видим. Знам, че фигурирам в Института само по име и че дори самото ми присъствие е нежелано, да не говорим за моето мнение или препоръки. И все пак като член на Института съм длъжен да изразя своя протест от провала ви в използването на хуманоидните роботи.

— Как предлагаш да ги използвам?

— Идеята беше хуманоидите да разработят нови планети, на които в крайна сметка космолитите биха могли да се преселят — след като въпросните планети са вече тераформирани и направени напълно обитаеми, нали така?

— Но ти се противопоставяше на това, Фастълф, нали така?

— Да, така е. Исках на новите планети да се преселят самите космолити, да изкарат процеса на тераформиране както самите те сметнат за най-добре. Това обаче не стана, а сега разбирам, че май няма и занапред да стане. Нека тогава изпратим хуманоидите. Би било по-добре от нищо.

— Всичките ни алтернативи се свеждат до нищо, Фастълф, докато твоите възгледи доминират в Съвета. Космолитите няма да се отправят към необработени и неоформени планети, нито пък, изглежда, харесват хуманоидните роботи.

— Та вие не сте им дали възможност да ги харесат. Земляните започват да заселват нови планети, макар че са необработени и неоформени. И го правят без помощта на роботи.

— Много добре знаеш каква е разликата между тях и нас. Те са осем милиарда плюс един голям брой заселници.

— А космолитите са пет милиарда и половина.

— Цифрите не са единствената разлика — отбеляза Амадиро с горчивина. — Те се множат като зайци.

— Това не е вярно. Вече няколко века населението на Земята се задържа сравнително постоянно.

— Но потенциалът е налице. Ако се отдадат изцяло на преселението, без проблеми ще започнат да произвеждат сто и шестдесет милиона нови тела годишно, а тази цифра ще нараства със запълването на новите планети.

— Разполагаме с биологическата възможност да произвеждаме сто милиона тела годишно.

— Но не и със социалната. Ние живеем дълго, ние не искаме такава бърза заменяемост.

— Голяма част от новите тела можем да изпращаме на новите планети.

— Те няма да отидат. Ние ценим телата си, които са силни, здрави и способни да се съхранят в този си вид в продължение на почти четиридесет десетилетия. Земляните не могат да държат толкова на едни тела, които се износват за по-малко от десет десетилетия и които дори през този кратък период от време са разяждани от болести и разруха. За тях не е проблем да изпратят на сигурна мизерия и вероятна смърт милиони годишно. Всъщност дори и жертвите няма защо да се боят от мизерията и смъртта, защото какво друго може да им предложи Земята? Земляните, които се преселват, бягат от своя обречен свят с ясното съзнание, че всяка една промяна едва ли би била към по-лошо. Ние, от друга страна, ценим нашите добре уредени планети, пълни с всички удобства, и не бихме могли да се откажем лесно от тях.

Фастълф въздъхна и каза:

— Чувал съм всички тези доводи толкова често… Мога ли да изтъкна простия факт, Амадиро, че първоначално Аврора е била необработена и неоформена планета, която е трябвало да бъде тераформирана в приемлив вид, и че така е било и с всички останали Външни светове?

— Аз пък се наслушах на всички твои доводи до прилошаване — отвърна Амадиро, — но никога няма да ми писне да ти отвръщам. Когато са я заселвали в началото, Аврора може и да е била примитивна, но Аврора е била заселена от земляни. А в случаите, когато останалите Външни светове не са били заселвани от земляни, това са го правели космолити, които все още не са били надраснали земното си наследство. Времената вече са други. Каквото е могло да бъде направено тогава, вече не е възможно.

Амадиро повдигна крайчеца на устата си, изръмжа и продължи:

— Не, Фастълф, това, което постигна със своята политика, бе да положиш основите на една Галактика, която ще бъде населена само от земляни, докато космолитите ще трябва да увехнат и западнат. Виж какво става в момента. Твоето прословуто пътешествие до Земята преди две години беше повратната точка. Ти като че ли предаде собствения си народ, насърчавайки онези полухора да започнат преселението. Само за две години на двадесет и четири планети има вече по-малко земляни, а техният брой непрекъснато расте.

— Не преувеличавай — отвърна Фастълф. — Нито една от тези планети все още не е съвсем пригодна за обитаване от човешки същества, а няма и да бъде — поне в следващите няколко десетилетия. Не всички ще оцелеят, а докато се запълват по-близките планети, шансовете да се заселят и по-далечните ще намаляват, така че първоначалната вълна ще затихне. Насърчих преселението от тяхна страна, защото разчитах да има и от наша. Ако си направим труда, все още можем да ги догоним и можем да изпълним Галактиката заедно в условията на една честна конкуренция.

— Не — отсече Амадиро. — Пропагандираш възможно най-разрушителната политика — глупашкия идеализъм. Преселението протича едностранно и така ще си остане, каквото и да правиш. Земляните са плъзнали безпрепятствено из Галактиката и ще трябва да бъдат спрени, преди да са станали твърде силни.

— Как предлагаш да го направим? Имаме договор за приятелство със Земята, където изрично се споменава, че сме съгласни да не препятстваме на тяхното преселение в космоса, при условие че те не заселват планети в радиус, по-малък от двадесет светлинни години, около всеки един от Външните светове. Те спазват условието педантично.

— Всички знаят за договора — каза Амадиро. — Но и всички знаят, че никога нито един договор не е бил спазван, щом започне да действа против националните интереси на по-мощната страна. За мен този договор няма никаква стойност.

— За мен има. И той ще бъде спазван.

Амадиро поклати глава.

— Ти си трогателно наивен. Как ще бъде спазван, когато вече не си на власт?

— Не смятам да се разделям с властта още известно време.

— Колкото повече набира сили Земята и нейните заселници, толкова повече ще расте страхът на космолитите. При това положение няма да се задържиш дълго на власт.

— Ами ако скъсаш договора и унищожиш Заселническите светове, и ако тръшнеш вратата на Земята, тогава ще тръгнат ли космолитите да се преселват и да изпълват Галактиката?

— Може би не. Но ако решим да не го правим и ако решим, че ни е добре така, както сме, какво значение ще има?

— В такъв случай Галактиката няма да стане империя на човечеството.

— И като не стане, какво от това?

— Тогава космолитите ще затъпеят и ще се изродят, макар че Земята ще бъде зад решетки и също ще затъпява и ще се изражда.

— Това са евтините ефекти, които пробутва твоята партия, Фастълф. Нямаш никакви доказателства, че ще стане така. А дори и да стане, ще сме го избрали ние. Поне няма да гледаме как някакви диваци-еднодневки стават наследници на Галактиката.

— Сериозно ли смяташ, Амадиро, че е по-добре цивилизацията на космолитите да загине, само и само да се спре преселението на Земята? — попита Фастълф.

— В моите сметки не влиза нашата смърт, Фастълф, но ако се случи най-лошото, тогава… какво пък, да, за мен нашата гибел е много по-дребна заплаха от триумфа на някаква си шайка човекоподобни, разяждани от зарази, и краткоживущи същества.

— От които ние произхождаме.

— И с които вече нямаме истинско генетично родство. Да не би да сме червеи, защото преди милиарди години червеите са били сред нашите предци?

Фастълф се изправи със стиснати устни. Пламнал от гняв, Амадиро не се опита да го спре.

9

Нямаше непосредствен начин, по който Данил да разбере, че Жискар е потънал в спомени. Преди всичко изражението на робота не се промени ни най-малко, да не говорим, че да потъне в спомени за него означаваше нещо много по-различно, отколкото това е при хората. Процесът протече почти мигновено.

От друга страна, мисловната нишка, която отведе Жискар в миналото, бе отвела и Данил към същите отминали събития, тъй като Жискар му ги беше разказал много преди това. И Жискар изобщо не се изненада.

Разговорът им продължи, без да е бил прекъсван от ненадейна пауза, но в забележимо по-различна посока, сякаш всеки си беше припомнил миналото от името на другия.

— Би могло да се предположи, приятелю Жискар — каза Данил, — че след като аврорианците вече съзнават превъзходството на Земята и нейните многобройни Заселнически планети, то кризата, която предвиди Илайджа Бейли, е била избягната.

— Би могло да е така, приятелю Данил.

— Ти се стараеше с всички сили да го постигнеш.

— Така е. Удържах Съвета в ръцете на Фастълф. Направих всичко възможно да обработя онези, които от своя страна обработваха общественото мнение.

— И въпреки това нещо ме притеснява.

— На всеки етап от процеса нещо ме притесняваше — отвърна Жискар, — макар че се стараех да не навредя никому. Не съм докосвал — умствено — нито едно човешко същество, при което намесата би надхвърлила някаква минимална степен. На Земята трябваше просто да отслабя страха от ответни мерки. Избрах в частност онези представители на властта, които без друго нямаха големи опасения. Трябваше само да разкъсам нишките, които вече така или иначе бяха протрити и на път да се скъсат. На Аврора положението беше точно обратното. Политиците тук не бяха склонни да поддържат една политика, която би довела до излизането от техния уютен свят, а аз просто затвърдих позицията им и затегнах още малко здравите връзки, които ги придържаха към нея. И през цялото време, докато правех това, нещо ме смущаваше — макар и слабо.

— Но защо? Ти насърчи разрастването на Земята и обезсърчи разрастването на космолитите. Точно така трябваше да стане.

— Точно така ли? Мислиш ли, приятелю Данил, че един землянин представлява нещо повече от един космолит, при положение, че и двамата са човешки същества?

— Има известна разлика. Илайджа Бейли би предпочел по-скоро земляните да претърпят поражение, отколкото Галактиката да остане незаселена. Д-р Амадиро би предпочел по-скоро и Земята, и космолитите да претърпят упадък, отколкото Земята да се разрасне. Единият се надява на победа от която и да било страна, докато другия го задоволява пълното поражение. Нима не би трябвало да изберем първото, приятелю Жискар?

— Да, приятелю Данил. Така изглежда. Но все пак дали не си повлиян от особеното значение, което има за теб някогашният ти колега Илайджа Бейли?

— Споменът за колегата Илайджа е ценен за мен, а народът на Земята е неговият народ — отвърна Данил.

— Виждам, че за теб това е така. От много десетилетия насам съм казвал, че си склонен да мислиш като човешко същество, приятелю Данил, но се чудя дали това е непременно комплимент. Ала въпреки че си склонен да мислиш като човешко същество, ти не си и в края на краищата си обвързан от Трите закона. Ти не можеш да навредиш на човешко същество, било то землянин или космолит.

— Има моменти, приятелю Жискар, когато трябва да се предпочете едно човешко същество пред друго. Ние получихме специални нареждания да охраняваме лейди Гладиа. Ако се наложи, мога да бъда принуден да навредя на някое човешко същество, за да я защитя, и мисля, че при равни други условия ще съм склонен да навредя малко на един космолит, за да защитя един землянин.

— Така си мислиш. Но на практика ще трябва да се ръководиш от конкретните обстоятелства. Ще откриеш, че не можеш да правиш обобщения — отбеляза Жискар. — Така е и с мен. Насърчавайки Земята и обезсърчавайки Аврора, аз всъщност направих невъзможно за д-р Фастълф да убеди правителството на Аврора да проведе една емиграционна политика и да даде тласък на две разрастващи се в Галактиката сили. Давах си напълно сметка, че тази част от неговите усилия се пропиля напразно. Това определено го изпълваше с нарастващо отчаяние и навярно ускори смъртта му. Долавях го в мислите му и за мен беше болезнено. И все пак, приятелю Данил…

Жискар не довърши и Данил попита:

— Да?

— Ако не бях го направил, Земята нямаше да има почти никаква възможност да се разрасне, докато Аврора едва ли щеше да се придвижи много в тази посока. Тогава д-р Фастълф нямаше да може да постигне нищо — и по отношение на Земята, и по отношение на Аврора. Още повече, че д-р Амадиро щеше да го измести от власт. Щеше да изпитва още по-силно чувство за провал. Докато беше жив, д-р Фастълф бе човекът, на когото съм бил най-предан. Избрах онзи начин на действие, който беше най-малко пагубен за него и който същевременно не ощетяваше чувствително останалите човешки същества. И ако д-р Фастълф се измъчваше непрестанно от неуспеха да накара аврорианците — и въобще космолитите — да тръгнат към нови планети, то го радваше поне фактът, че земляните започнаха да емигрират.

— А не можеше ли да насърчиш и земляните, и аврорианците, приятелю Жискар, като по такъв начин задоволиш д-р Фастълф напълно?

— Мислил съм, разбира се, и за това, приятелю Данил. Прецених вероятността и реших, че няма да стане. Можех да насърча емиграцията на земляните с една нищожна промяна, която не би могла да им навреди. Но за да постигна същото при аврорианците, трябваше да се намеся толкова дълбоко, че сигурно щеше да се стигне до увреждане. Първият Закон не позволяваше.

— Жалко.

— Наистина. Помисли си само какво можеше да се направи, ако бях в състояние да видоизменя коренно вътрешната нагласа на д-р Амадиро. Но как можех да променя твърдата му решимост да се противопоставя на д-р Фастълф? Щеше да е все едно да го накарам да си завърти главата на сто и осемдесет градуса. Подобно пълно завъртане, било то на самата му глава или на нейното емоционално съдържание, би било еднакво пагубно за него, струва ми се.

— Цената на моята сила, приятелю Данил — продължи след малко Жискар, — е все по-изострящата се дилема, която неизменно ме преследва. По принцип Първият закон на роботиката, който изключва увреждането на човешките същества, се отнася за видимите физически увреждания, които всички ние можем лесно да забележим и по отношение на които лесно можем да направим преценка. Единствено аз обаче усещам човешките емоции и умствената настройка, а съответно имам представа и за далеч по-неуловимите форми на увреждане, но не съм в състояние да ги разбера напълно. В много случаи съм принуден да действам без пълна увереност, а това оказва едно незатихващо напрежение върху веригите ми.

Но въпреки всичко чувствам, че съм се справил добре. Успях да тласна космолитите в такава посока, че да не се стигне до кризисната точка. Аврора съзнава нарастващата мощ на заселниците и отсега нататък ще бъде принудена да избягва евентуален конфликт. Те трябва да разберат, че е твърде късно да се намесват, така че в това отношение ние сме изпълнили онова, което обещахме на Илайджа Бейли. Накарахме Земята да поеме курс към заселване на Галактиката и към основаване на една Галактическа империя.

Вече бяха тръгнали обратно към къщата на Гладиа, но Данил внезапно спря. Лекият натиск на ръката му върху рамото на Жискар накара и другия робот да спре.

— Картината, която обрисува, е привлекателна — каза Данил. — Колегата Илайджа би се гордял с нас, ако наистина сме постигнали това, както твърдиш. „Роботите и Империята“ — щеше да каже Илайджа и сигурно щеше да ме потупа по рамото… Но, както казах, приятелю Жискар, нещо ме притеснява.

— За какво се притесняваш, приятелю Данил?

— Чудя се дали наистина сме прескочили кризата, за която преди толкова много десетилетия говореше колегата Илайджа. Дали за космолитите в действителност е твърде късно да се намесят?

— Какво те кара да се съмняваш, приятелю Данил?

— Докато разговаряха с мадам Гладиа, поведението на д-р Мандамъс ми се стори подозрително.

Известно време Жискар не отмести поглед от Данил и в настъпилата тишина се чуваше шумоленето на листата от хладния ветрец. Облаците се разкъсваха и скоро щеше да се покаже слънцето. В телеграфния стил, в който протече, разговорът не им бе отнел много време. Гладиа, бяха сигурни те, все още не беше забелязала тяхното отсъствие.

— Какво по-точно те притесни в техния разговор? — попита Жискар.

— Четири пъти при съвсем различни обстоятелства — отвърна Данил — съм имал възможност да наблюдавам как Илайджа Бейли се оправя в объркани случаи. И при всичките тези четири пъти ми правеше впечатление начинът, по който той успяваше да стигне до полезни изводи от една оскъдна, дори подвеждаща информация. Оттогава все се опитвам — доколкото мога — да мисля като него.

— Струва ми се, приятелю Данил, че имаш напредък. Казах ти вече, че твоят начин на мислене се доближава до човешкия.

— Сигурно трябва да си забелязал, че д-р Мандамъс искаше да обсъди с мадам Гладиа две неща. Сам изрично го подчерта. Едното беше въпросът за неговия произход — дали е потомък на Илайджа Бейли или не. И второ, помоли мадам Гладиа да се срещне с някакъв заселник, след което да докладва. Би могло да се приеме, че от тези две неща второто би представлявало важен въпрос за Съвета. Първото би представлявало важен въпрос единствено за него самия.

— Д-р Мандамъс представи въпроса за своя произход като въпрос важен и за д-р Амадиро — отбеляза Жискар.

— Значи пак въпрос от личен характер, приятелю Жискар, само че засягащ двама души, а не един. И пак не би могло да се каже, че въпросът ще е от значение за Съвета, а следователно и за планетата като цяло.

— Продължавай, приятелю Данил.

— Но държавният въпрос, както го нарече самият д-р Мандамъс, беше подхванат накрая, за малко не бе пропуснат и беше приключен почти моментално. Всъщност едва ли се е налагало д-р Мандамъс да идва лично заради това, след като то би могло да се уреди по видеофона от всеки един служител в Съвета. От друга страна, д-р Мандамъс разгледа първо въпроса за своя произход и го обсъди най-подробно. А това вече е нещо, което би могъл да направи единствено той и никой друг.

— Какво е твоето заключение, приятелю Данил?

— Смятам, че д-р Мандамъс е използвал въпроса със заселника като предлог, за да се види лично с мадам Гладиа — с цел да обсъди с нея насаме своя произход. Истински го интересуваха именно роднинските му връзки… Можеш ли да подкрепиш с нещо подобен извод, приятелю Жискар?

Слънцето на Аврора все още не се беше показало иззад облаците и слабият блясък от очите на Жискар ясно личеше.

— Наистина напрежението в мозъка на д-р Мандамъс беше значително по-силно по време на първата част от разговора в сравнение с втората. Вероятно това би могло да се приеме като потвърждение, приятелю Данил.

— Тогава трябва да се запитаме защо въпросът за произхода на д-р Мандамъс е толкова важен за него — продължи Данил.

— Д-р Мандамъс вече обясни — отвърна Жискар. — Той може да разчита на професионален напредък само ако покаже, че не е потомък на Илайджа Бейли. Д-р Амадиро, от чиято добронамереност зависи, би застанал решително срещу него, ако се окаже, че д-р Мандамъс е наследник на Илайджа Бейли.

— Така заяви той, приятелю Жискар, но останалата част от разговора опровергава това.

— Защо смяташ така? Моля те, продължавай да разсъждаваш като човешките същества, приятелю Данил. Може да се окаже ползотворно.

— Благодаря ти, приятелю Жискар — сериозно отвърна Данил. — Забеляза ли, че д-р Мандамъс не сметна за убедителен нито един от доводите, които мадам Гладиа изтъкна, за да му покаже, че е невъзможно Илайджа Бейли да е негов праотец? Той все повтаряше, че д-р Амадиро не би се задоволил с нейните твърдения.

— Да, но според теб какво следва от това?

— Д-р Мандамъс изглеждаше толкова убеден в непоклатимите позиции на д-р Амадиро по отношение на роднинските му връзки с Илайджа Бейли, че е чудно защо изобщо си е направил труда да разпитва мадам Гладиа по въпроса. Очевидно той от самото начало е знаел колко безсмислено е било да го прави.

— Може би, приятелю Данил, но това е само предположение. Можеш ли да мотивираш постъпката му?

— Да. Смятам, че той се интересуваше от своя произход, за да убеди не д-р Амадиро, а самия себе си.

— В такъв случай защо въобще е трябвало да споменава д-р Амадиро? Защо да не каже просто: „Бих искал да знам?“

Сянка на бегла усмивка премина през лицето на Данил — една промяна в изражението, която другият робот не бе в състояние да постигне.

— Ако беше казал „Бих искал да знам“ — отвърна той, — мадам Гладиа сигурно щеше да му каже, че не е негова работа, и той нямаше да разбере нищо. Но, от друга страна, мадам Гладиа е толкова силно настроена против д-р Амадиро, колкото пък той против Илайджа Бейли. И ако д-р Амадиро има изградено мнение по някакъв въпрос, който засяга и нея, това неминуемо би я предизвикало. Тя би побесняла от яд, дори неговото мнение да отговаря повече или по-малко на истината, а какво остава за случаите, когато то е абсолютно погрешно — както в този. Мадам Гладиа би положила всички усилия да покаже, че д-р Амадиро греши, като за целта би представила всички възможни доказателства.

В такъв случай хладната увереност на д-р Мандамъс в неубедителността на тези доказателства само би я вбесила още повече, което би довело до нови и нови разкрития. Д-р Мандамъс беше избрал такава стратегия, която да му гарантира, че ще изкопчи максималното от мадам Гладиа. А и в крайна сметка той остана убеден, че сред предците му не е имало землянин — поне не и през последните двайсет десетилетия. Мисля, че всъщност въпросът изобщо не се свеждаше до позициите на Амадиро.

— Приятелю Данил, това е много интересна гледна точка, но не изглежда добре обоснована — отбеляза Жискар. — Откъде следва, че си стигнал до нещо повече от едно просто предположение?

— Не ти ли се струва, приятелю Жискар — продължи Данил, — че д-р Мандамъс би трябвало да се чувства твърде потиснат и обезсърчен, след като приключи въпроса за своя произход, без да събере достатъчно доказателства за д-р Амадиро — или поне с такова впечатление му се искаше да останем ние. Според собствените му твърдения при това положение той не би имал никакъв шанс да се издигне и никога не би стигнал до поста директор на Института по роботика. А на мен ми се стори, че той далеч не беше потиснат, напротив — почти ликуваше. Мога да съдя само по външния му вид, но ти имаш по-големи възможности. Кажи ми, приятелю Жискар, какво беше неговото вътрешно състояние към края на тази част от разговора с мадам Гладиа?

— Сега си спомням, приятелю Данил, че той не просто ликуваше — вътрешно той изпитваше истински триумф. Имаш право. И след като ти вече изложи своите разсъждения, това тържествуващо състояние, което долових, недвусмислено потвърждава верността на твоите изводи. Всъщност ти представи толкова ясно нещата, че ми е трудно да си обясня как съм могъл да не ги забележа.

— Много пъти и аз, приятелю Жискар, съм реагирал така на изводите, които правеше Илайджа Бейли. Фактът, че сега самият аз успях да ги направя, навярно се дължи донякъде на стимулиращото действие, което оказва върху мен съществуването на настоящата криза. Чувствам се принуден да разсъждавам по-аргументирано.

— Подценяваш се, приятелю Данил. Ти отдавна разсъждаваш аргументирано. Но защо говориш за настояща криза? Почакай малко и ми обясни. Каква е връзката между триумфа, който изпита д-р Мандамъс поради факта, че не е наследник на Илайджа Бейли, и кризата, за която говориш?

— Казаното от д-р Мандамъс относно д-р Амадиро може да не съответства на истината — започна Данил, — но спокойно би могло да се предположи, че той все пак действително копнее за кариера; че има амбицията да стане шеф на Института. Не е ли така, приятелю Жискар?

Жискар помълча малко, сякаш потънал в мисли, и накрая отвърна:

— Не търсех да открия амбиции. Изучавах съзнанието му без някаква определена цел и на ниво повърхностни прояви. Но е възможно да е прозирала амбиция, когато той говореше за издигане. Нямам много основания да се съглася с теб, приятелю Данил, но пък и нямам никакви да не се съглася.

— Нека тогава да приемем, че д-р Мандамъс е амбициозен човек и да видим какво следва от това. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— В такъв случай не ти ли се струва вероятно, че триумфът, който е изпитал, щом се е убедил, че не е потомък на Илайджа Бейли, идва от факта, че вече спокойно е можел да задоволи своите амбиции. Причината не би могла да се крие в спечеленото благоволение на д-р Амадиро, защото приехме, че д-р Мандамъс е използвал този мотив само за отвличане на вниманието. А може да задоволи амбициите си по съвсем други причини.

— Какви други причини?

— Нямаме безспорни доказателства за нито една от тях. Но бих изказал една като предположение. Ами ако д-р Мандамъс знае или може да направи нещо, което би му осигурило огромен успех — успех, който неизбежно би го поставил начело на Института? Спомни си, че накрая той приключи разговора за своя произход с думите: „Разполагам с мощни средства.“ Да предположим, че това е вярно, но че той може да използва тези средства само ако не е потомък на колегата Илайджа. И тогава, щом се е убедил, че наистина е така, той е ликувал поради факта, че вече може да използва тези средства, които ще му осигурят голяма кариера.

— Но какви са тези „мощни средства“, приятелю Данил?

— Нека да продължим нашите предположения — сериозно отвърна Данил. — Знаем, че няма нещо, което д-р Амадиро да желае по-силно от поражението на Земята и възвръщането на предишното й подчинено положение спрямо Външните светове. Ако д-р Мандамъс разполага с начин да го постигне, той определено би получил от д-р Амадиро всичко, което си пожелае, включително и гаранцията, че ще стане приемник на директорското място. Но е възможно д-р Мандамъс да се колебае и да не иска да предизвиква погрома и унижението на Земята, при положение че има кръвно родство с нейния народ. Връзката му със землянина Илайджа Бейли би го възпряла. Обратното му дава свобода за действие, което пък го кара да ликува.

— Искаш да кажеш, че д-р Мандамъс има съвест? — попита Жискар.

— Съвест ли?

— Една дума, която хората понякога използват. Подразбрах, че се употребява по адрес на онези, които се придържат към правила на поведение, противоречащи на техните непосредствени лични интереси. Ако д-р Мандамъс смята, че не може да си позволи да прави кариера за сметка на хората, с които го свързва далечно роднинство, тогава допускам, че той има съвест. Много съм мислил за тези неща, приятелю Данил, защото те, изглежда, предполагат наличието на Закони, на които се подчинява човешкото поведение — поне в някои случаи.

— А можеш ли да разбереш дали д-р Мандамъс наистина има съвест?

— От моите наблюдения върху неговите емоции? Не, не търсех подобни неща, но ако твоят анализ е правилен, би следвало да има съвест… Но, от друга страна, ако допуснем, че той има съвест, и започнем да разсъждаваме в обратен ред, можем да стигнем и до други изводи. На пръв поглед, ако според д-р Мандамъс в неговото родословие само отпреди деветнайсет и половина десетилетия има землянин, тогава противно на своята съвест той би оглавил един евентуален опит да се смаже Земята, за да се освободи от клеймото на своя произход. Но ако произходът му не е такъв, тогава той не би изпитвал този непреодолим стремеж да действа против Земята и с чиста съвест би я оставил на мира.

— Не, приятелю Жискар — възрази Данил. — Това противоречи на фактите. Дори да изпитва силно облекчение при мисълта, че не се налага да предприема насилствени действия спрямо Земята, той пак не би могъл да задоволи д-р Амадиро и да осигури собствената си кариера. А като се има предвид колко е амбициозен, не би изпитал триумфа, който си доловил толкова ясно.

— Разбирам. Тогава стигаме до извода, че д-р Мандамъс разполага с начин да победи Земята.

— Да. И ако е така, тогава в крайна сметка кризата, която колегата Илайджа предвиди, не е била преодоляна безпрепятствено, а тепърва започва.

— Но ключовият въпрос остана без отговор, приятелю Данил — замислено отбеляза Жискар. — В какво се състои тази криза? Каква е смъртната опасност? Можеш ли да направиш изводи и за това?

— Това вече не е по силите ми, приятелю Жискар. По-надалеч не мога да стигна. Може би колегата Илайджа би могъл да продължи, ако беше жив, но аз не мога… Оттук нататък трябва да разчитам на теб, приятелю Жискар.

— На мен? В какво по-точно?

— Ти можеш да изследваш мозъка на д-р Мандамъс по начин, по който нито аз, нито някой друг е способен да го направи. Можеш да откриеш в какво се състои кризата.

— Опасявам се, че не мога, приятелю Данил. Ако живея продължително време с дадено човешко същество — както някога с д-р Фастълф и както сега с мадам Гладиа, — бих могъл постепенно да проникна в съзнанието му, да разгърна слоевете лист след лист, да разплета заплетеното кълбо малко по малко и да науча много неща, без да навредя на нея или на него. Дори и да направя същото с д-р Мандамъс — след една или след сто кратки срещи, — няма да постигна много. Чувствата са лесни за разпознаване, но мислите — не. Ако в случай на спешност се опитам да забързам нещата и да насиля процеса, несъмнено бих му нанесъл вреда, а това не мога да направя.

— Но от това може да зависи съдбата на милиарди хора на Земята и на също толкова други, пръснати из Галактиката!

— Може да зависи. Само догадка. А вредата, нанесена на едно човешко същество, е факт. Да приемем, че само д-р Мандамъс знае естеството на кризата и само той може да я предизвика и доведе до край. Той не би могъл да използва информацията или способностите си, за да принуди д-р Амадиро да му подсигури директорското място, ако д-р Амадиро може да ги получи и от другаде.

— Да — съгласи се Данил, — може да е точно така.

— В такъв случай, приятелю Данил, не е необходимо да знаем естеството на кризата. Ако д-р Мандамъс не проговори пред д-р Амадиро — или пред който и да било друг, — кризата няма да настъпи.

— Някой друг може да открие онова, което знае д-р Мандамъс.

— Разбира се, но не се знае кога. Много е вероятно да ни остане време да проучим всичко по-добре, да открием още неща… и да станем по-подготвени за нашата роля, която ще трябва да изиграем.

— Е, така е.

— Д-р Мандамъс може да бъде спрян, ако се увреди мозъкът му до такава степен, че да не върши повече работа… или ако направо бъде унищожен физически. Да увредя по съответен начин мозъка му съм способен единствено аз, но не бих могъл да го сторя. Да го унищожим физически сме способни и двамата с теб, но аз и това не бих могъл да сторя. А ти, приятелю Данил?

Настъпи кратка пауза. Накрая Данил прошепна:

— Не мога. И ти го знаеш.

Жискар бавно попита:

— Въпреки че знаеш, че бъдещето на милиарди хора е заложено на карта?

— Нищо не може да ме накара да нараня д-р Мандамъс.

— Мен също. Значи остава сигурно едно нещо — настъпва смъртна заплаха от кризата, чието естество не познаваме, не можем да разберем и пред която следователно сме безпомощни.

Те мълчаливо се вгледаха един в друг. По лицата им не можеше да се прочете нищо, но сякаш над тях беше надвиснало отчаяние.