Дейвид Балдачи
Обикновен гений (53)

53

Хорейшо спря мотора си до джипа на Мишел. Тя го беше паркирала под няколко дървета край реката, встрани от пътя. Кабината беше празна и той тръгна по наклонената затревена пътека. Откри я седнала на изкорубен дънер, частично потопен във водата. Настани се до нея, но тя не му обърна внимание.

— Хубава вечер — обади се той, вдигна едно плоско камъче и го запрати в буйните води на Йорк, придошли след гръмотевичната буря, разразила се в ранния следобед.

Мишел мълчеше, заковала очи в реката. В един момент той се уплаши, че тя ще скочи в нея.

Но когато тя най-сетне проговори, думите й моментално привлякоха вниманието му.

— Веднъж си почистих джипа специално за Шон — промълви тя.

— Защо?

— Защото го харесвах, а той преживяваше тежък момент.

— Трудно ли ти беше да си почистиш колата?

— Много по-трудно, отколкото очаквах. Вътре беше пълно с боклуци, които сякаш тежаха половин тон! Но това все пак бе само автомобил, нали? — Завъртя се с лице към него и повтори: — Само автомобил!

— Автомобил, спалня, начин на живот. Представям си колко ти е било трудно.

— Не мога да го поддържам чист. Опитах се, но… Всъщност дори не се опитах както трябва. Просто не можах. Само ден по-късно върнах всички боклуци обратно.

— Шон казва, че състезателната ти лодка блести от чистота — подхвърли Хорейшо. — Човек спокойно би могъл да се храни върху нея.

— Е, Шон открай време ме поднася — усмихна се Мишел. — Но и той си има своите странности. Да си виждал по-подреден човек от него?

Пръстите й прекършиха суха клонка от дънера на поваленото дърво и я пуснаха във водата.

— Не знам защо съм се променила, Хорейшо — промълви с друг глас тя. — Наистина не знам. Дори не помня как е станало. Но след като всички го твърдят, значи е вярно.

— Е, това вече е друга работа, Мишел — широко се усмихна психоаналитикът. — Признанието е изключително позитивна стъпка напред. Но искам да ми кажеш защо реагира толкова остро, когато споменах за изсечените розови храсти.

Мишел видимо потръпна, сведе поглед към корубата на дървото и замълча. Хорейшо я гледаше и чакаше. Страхуваше се да проговори, за да не прогони първия реален шанс за пробив от началото на лечението. И търпението му беше възнаградено.

— Възможно ли е човек да се страхува от нещо, без да знае какво е? — тихо попита тя.

— Да. То понякога съществува в душата ни, но е погребано толкова дълбоко, че не можем да разберем причината за своя страх. Най-често става въпрос за подсъзнателно потискане на спомена за отминали събития, които съзнанието не може да възприеме и анализира. В резултат се задейства един предпазен механизъм.

— Просто така?

— Да, просто така. Прилича на влагата в мазето, която се появява по стените въпреки усилията ни да я прогоним.

В крайна сметка тя става опасна за цялата сграда, тъй като избива на все нови и нови места и подкопава основите.

— Значи аз съм една рушаща се сграда?

— А аз съм най-добрият майстор, на когото можеш да попаднеш.

— Но как ще ми помогнеш, след като дори не си спомням от какво се страхувам?

— Има един изпитан метод. Нарича се хипноза.

— Не вярвам в подобни глупости — поклати глава Мишел. — Никой не е в състояние да ме хипнотизира.

— Хората, които са убедени в това, обикновено се хипнотизират най-лесно.

— Но за целта трябва да го пожелая, нали?

— Това със сигурност помага. Но въпросът е друг: искаш ли да се оправиш?

— Ако не исках, едва ли щях да съм тук и да си бъбрим. Имай предвид, че ти си първият, с когото споделям тези неща.

— Ще го приема като комплимент. Искаш ли да те хипнотизирам, Мишел?

— Не обичам да изпускам нещата от контрол, Хорейшо — въздъхна тя. — А какво ще стане, ако споделя с теб нещо, с което не мога да се справя? Нещо много лошо?

— Затова съм учил толкова години и съм получил всичките дипломи, дето висят по стената. Аз съм професионалист, Мишел. Не искам нищо друго, освен да ме оставиш да си свърша работата.

— Това никак не е малко — поклати глава тя.

— Поне си помисли, става ли?

Мишел се изправи, направи няколко стъпки по дънера и скочи на брега.

— Ще си помисля — подхвърли през рамо тя.

— Къде хукна сега? — отчаяно подвикна след нея Хорейшо.

— Чака ме дежурство при Виджи.