Дейвид Балдачи
Обикновен гений (49)

49

Хорейшо Барнс стисна ръчичката на Виджи под неспокойния поглед на Алиша Чадуик. Намираха се в малката всекидневна на къщата, в която той беше отседнал.

Без да чака обичайните първоначални любезности, Виджи скочи на крака и седна пред малкото пиано в дъното. Хорейшо бавно се приближи към нея, изчака встъпителната мелодия и попита:

— Може ли да се включа?

Момичето кимна. Той седна на пейката и ловко се присъедини към нея. Свириха на четири ръце в продължение на пет-шест минути, след което Виджи рязко прекъсна и обяви:

— Свърших.

Хорейшо я изчака да седне на мястото си и се настани срещу нея.

— Ти си превъзходна пианистка — с уважение промърмори той. — А чух, че и с математиката те бива.

— Числата са забавни — отвърна Виджи. — Харесвам ги, защото, когато събираш едни и същи числа, винаги получаваш едни и същи отговори. Не са много нещата, които го правят.

— Искаш да кажеш, че животът е непредвидим, а? Съгласен съм, че е точно така. Значи числата ти се струват безопасни?

Виджи кимна и разсеяно се огледа, а Хорейшо продължаваше да я наблюдава. В неговата област езикът на тялото беше точно толкова важен, колкото и вербалната комуникация. Зададе й няколко общи въпроса за живота й в Бабидж Таун, старателно отбягвайки да споменава името на Мънк Тюринг. Но следващите думи на Виджи разбиха на пух и прах стратегията му.

— Знаеш ли, че Мънк умря? — попита тя, а после, без да чака отговор, добави: — Той ми беше баща. — Каза го без всякакво вълнение, а Алиша не можа да удържи въздишката си.

— Чух и безкрайно съжалявам — изрази съчувствие Хорейшо. — Сигурно много си го обичала.

Виджи кимна, взе си една ябълка от купата на масата и я захапа.

— А майка ти къде е?

Виджи спря да дъвче и тръсна глава.

— Аз нямам майка.

— Всички имаме майки. Искаш да кажеш, че твоята е мъртва, така ли?

— Искам да кажа, че нямам майка — сви рамене детето. — Ако имах, Мънк щеше да ми каже.

Хорейшо стрелна Алиша, която следеше диалога с нарастващо безпокойство.

— Значи не помниш нищо за нея? — продължи разпита той.

— За кого?

— За майка си.

— Ти май не чуваш какво ти казвам. Аз нямам майка!

— Добре, разбрах. Какво обичаше да правиш с баща си? Той също е харесвал числата, нали? Може би заедно сте играли на някакви игри с тях?

Виджи преглътна хапката си и кимна.

— Непрекъснато го правехме. Той казваше, че съм по-умна от него. Знаеш ли, че беше специалист по квантова физика?

— Коефициентът ми на интелигентност не ми позволява да навлизам в подобни области — усмихна се Хорейшо.

— А пък аз я разбирах. Разбирам много неща, за които другите хора изобщо не подозират.

Хорейшо отново погледна към Алиша, която окуражително му кимна.

— Значи хората си мислят, че нищо не разбираш, така ли?

— Аз съм дете — пропя Виджи. — Дете, дете, дете… Поне те така си мислят.

— Обзалагам се, че Мънк е имал по-друго мнение за теб.

— Мънк се отнасяше с мен по специален начин.

— Как по-точно?

— Доверяваше ми се.

— Това е рядко срещано явление — с уважение промълви Хорейшо. — Обикновено възрастните не се доверяват на децата. Бас държа, че си се чувствала много горда. — Момиченцето само сви рамене. — Помниш ли кога видя Мънк за последен път? — Тя отново сви рамене. — Сигурен съм, че с глава като твоята лесно ще си спомниш.

— Най-много обичам да помня числа — обяви Виджи. — Те никога не се променят. Едно си е едно, десет си е десет.

— Как така не се променят? Какво става, ако ги умножиш? Ами ако ги събереш, извадиш или делиш? Десет може да се превърне в десет хиляди. А едно да стане сто. Прав ли съм?

— Прав си — механично отвърна Виджи.

— Или не съм прав? — подхвърли Хорейшо.

— Не си прав, ама никак — каза детето и отново захапа ябълката.

Странно човече, помисли си Хорейшо и бавно се облегна.

— Обичаш ли главоблъсканиците с числа? — попита той. — Още помня една, на която играехме в колежа. Искаш ли да ти я кажа? Но те предупреждавам, че е доста трудна.

— За мен едва ли ще е трудна — увери го Виджи и нетърпеливо остави ябълката.

— Представи си, че аз съм дядо — започна Хорейшо. — Имам внук, който е на толкова дни, на колкото седмици е синът ми, и е на толкова месеца, на колкото години съм аз. Общата възраст на трима ни е 140 години. На колко години съм аз?

Хорейшо погледна Алиша, която измъкна лист хартия от чантичката си и се зае с изчисления. После се обърна към Виджи и попита:

— Искаш ли лист и молив?

— За какво ми са?

— За да решиш задачата.

— Аз вече я реших. Ти си на осемдесет и четири години, макар че не изглеждаш на толкова.

Миг по-късно Алиша вдигна листчето си и му го показа. Под сложните изчисления се мъдреше 84, подчертано два пъти. Тя се усмихна и поклати глава.

— Макар и с два доктората, не съм от нейната класа — виновно обяви тя.

Хорейшо отново се обърна към Виджи, която седеше и чакаше.

— В главата си ли видя всички тези числа?

Тя кимна и отново се зае с ябълката.

Той й каза две дълги числа и поиска да ги умножи. Тя го стори в рамките на няколко секунди. Накара я да раздели други две големи числа и тя го направи, без дори да се замисли. После я притисна с поредица от упражнения за определяне на корен квадратен. Виджи даде верните отговори за секунди, дори с леко отегчение. Той извади бележника си и започна да пише нещо.

— Сега ще ти предложа една по-различна задача.

Виджи изправи гръб, но отегчението в погледа й остана.

Като добре обучено куче, а, Виджи? Той й обясни условието на задачата.

— Представи си, че имаш много добра приятелка, с която всичко правите заедно. После тази твоя приятелка се премества да живее другаде и ти никога повече няма да я видиш. Как ще се почувстваш?

Виджи примигна веднъж, втори път. Лицето й се изкриви от усилието, клепачите й запърхаха. Хорейшо изпита чувството, че наблюдава компютър, който е прегрял.

— Как ще се почувстваш, Виджи? — настоя той.

— В тази задача няма числа — объркано отвърна тя.

— Знам, че няма. Но не всички задачи са свързани с числа. Как ще се почувстваш при дадените условия? Щастлива, тъжна, равнодушна?

— Какво значи равнодушна?

— Значи, че ти е все едно.

— Да — автоматично кимна тя.

— Няма ли да си тъжна?

— Да, ще бъда тъжна.

— Но не и щастлива, така ли?

Виджи се извърна към Алиша и безпомощно промълви:

— В тази задача няма числа!

— Знам, Виджи — кимна жената. — Но все пак се опитай да намериш отговора.

Виджи сви рамене и отново захапа ябълката.

Хорейшо записа още нещо в бележника си и попита:

— Спомняш ли си последния път, когато с баща ти бяхте заедно?

— А защо няма да съм щастлива? — внезапно попита тя.

— Защото приятелката ти е заминала. Защото на човек му е приятно, когато е заобиколен от приятели. И когато най-добрата ти приятелка си отиде, на теб вече няма да ти е приятно. — Хорейшо помълча малко и добави: — Сигурен съм, че с баща ти също ти е било приятно, двамата сте се занимавали с интересни неща. А сега ти е тъжно, че го няма, нали? Край на интересните неща с него.

— Мънк си отиде.

— Така е. Правихте ли нещо интересно, когато за последен път бяхте заедно?

— Много интересни неща.

— Какви например?

— Не мога да ти кажа.

— Тайна значи. Тайните неща винаги са интересни. Много тайни ли имахте вие с Мънк?

Виджи пристъпи към него и понижи глас:

— Всичко беше тайна.

— И ти не можеш да я споделиш с никого, така ли?

— Да.

— Но ако пожелаеш, можеш да го направиш.

— Да, ако пожелая.

— А иска ли ти се? Бас държа, че страшно много ти се иска!

За пръв път от началото на разговора Виджи показа признаци на колебание.

— Трябва да го направя по таен начин — промълви тя.

— С нещо като шифър, така ли? Страхувам се, че не ме бива с шифрите.

— Мънк ги обичаше. Много обичаше тайните кодове. Казваше, че го правели кървав.

Хорейшо хвърли въпросителен поглед към Алиша, която объркано сви рамене.

— Как така са го правели кървав, Виджи? — обърна се към момиченцето той. — Какво искаш да кажеш?

— Какво искаш да кажеш? — повтори с усмивка тя.

— Питам те какво е имал предвид Мънк, когато ти е казал, че шифрите го правят кървав.

— Точно така каза: шифрите го правят кървав. Кодове и кръв — така каза.

Хорейшо безсилно се отпусна на стола.

— Стана ли кървав Мънк при последната ви среща?

— Да — щастливо се усмихна Виджи.

— Значи е споделил с теб някаква тайна? — Тя кимна. — А ще ни кажеш ли каква беше тя?

Усмивката й се стопи и тя бавно поклати глава.

— Защо? Супертайна ли беше?

— Виджи — намеси се с успокоителен тон Алиша. — Ако знаеш нещо, непременно трябва да ни го кажеш.

— Мисля, че не го харесвам — отвърна детето и посочи с пръст Хорейшо. — А сега трябва да изляза.

След тези думи тя напусна стаята.

Хорейшо погледна Алиша, която беше затаила дъх.

— Предупредих ви, че Виджи е костелив орех — промърмори тя. — Все пак успяхте ли да научите нещо полезно?

— Познавам я по-добре, отколкото преди час — отвърна психоаналитикът. — Все пак е нещо.

— При следващата ви среща тя може би ще бъде съвсем различна — предупреди го Алиша.

Хорейшо ги изчака да си тръгнат и се обади на Шон да му разкаже за експеримента.

— Виджи страда ли от аутизъм, или не? — попита Шон.

— Аутизмът е много широко понятие — въздъхна Хорейшо. — Но според мен не.

— Тогава какво й е?

— Мисля, че в някои отношения тя е толкова по-умна от всички нас, че не може да контактува. За други неща не е много интелигентна или по-скоро зряла. Може би има проблем с възприятията. С нашите възприятия. Ние очакваме емоционалните й реакции да отговарят на интелекта, но тя все още е малко момиченце. Има и нещо странно в отношенията с баща й.

— Какво по-точно?

— По всичко личи, че понякога Мънк се е отнасял с нея като с възрастна. Но в други случаи я е третирал като… машина.

— Като машина ли?

— Знам, че звучи странно. Бих искал да науча нещо повече за майка й, но Виджи е убедена, че няма майка.

— Докъде води всичко това?

— Страхувам се, че не много далеч.

— Е, поне имаме някакъв твърд резултат. Нула.

— Какво мислиш да правиш?

— Да потърся друг път.