Метаданни
Данни
- Серия
- Шон Кинг и Мишел Максуел (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Simple Genius, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 56 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
Дейвид Балдачи. Обикновен гений
Обсидиан, София, 2007
Худ. оформление: Николай Пекарев
Редактор: Матуша Бенатова
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-769-148-3
История
- — Добавяне
20
През първата си нощ в Бабидж Таун Шон не успя да заспи. Почти до зори крачи из просторната си стая на втория етаж на централната сграда, чиито прозорци гледаха към северния край на комплекса. Там в мрака бе къщата на Чамп Полиън и Барака № 1, обитавана от много директната и много пряма еднокрака Алиша Чадуик. Въпреки че в архитектурно отношение централната сграда беше типично европейска постройка от края на XIX век, стаите се оказаха обзаведени модерно, всяка със собствен компютър и високоскоростен интернет.
Към два след полунощ забеляза движение около жилището на Чамп. Стори му се, че ученият изкачва стъпалата към входната врата, но не беше сигурен поради слабата лунна светлина. Докато все още се чудеше дали е видял нещо, отвън долетя звук, който наистина го изненада. Бързо отвори прозореца и надникна.
Беше грохот на приближаващ се самолет. Не какъв да е, а голям реактивен самолет, съдейки по шума на двигателите. По всичко личеше, че машината се приземява. Погледна нагоре, но не видя абсолютно нищо. Напрегна слух и миг по-късно установи, че шумът от двигателите започва да утихва. Значи машината вече беше кацнала и намаляваше скоростта си. Но къде беше кацнала? В Кемп Пиъри или при оръжейния арсенал на флота? Само там можеше да има писти, в състояние да приемат реактивен самолет. Но защо голямата машина летеше без светлини и се приземяваше отвъд реката по това време на денонощието?
Два часа по-късно Шон се отърси от дрямката и пристъпи към прозореца. На покритата със ситен чакъл пътека разговаряха двама пазачи е картонени чаши в ръце. До слуха му долетя тихото пропукване на радиостанциите им.
В пет сутринта Шон окончателно се отказа от съня. Влезе в банята за бърз душ, облече се и излезе от стаята, преметнал малка раница през рамо. Ароматът на кафе и бекон с пържени яйца му показа къде се намира ресторантът.
След като приключи със закуската, той взе пластмасовата чаша с кафе и се насочи към изхода. Спря пред бюрото на охраната и подаде пропуска си. Човекът мълчаливо кимна и го вкара в процепа на устройство, поставено върху компютърния монитор.
Вероятно искат да знаят местоположението на всеки служител във всяка минута, помисли си той. Включително и на детектива, когото са наели.
— Чухте ли самолета, който кацна преди малко? — попита той.
Човекът не отговори. Върна му картата и се взря в монитора.
— И аз те обичам — усмихна се Шон и се насочи към вратата.
Навън все още беше тъмно и той нерешително спря. Това, което каза на Алиша предишната вечер, наистина беше вярно: той не беше тук само заради парите. Искаше да разбере какво се беше случило с Мънк Тюринг. Всяко дете има право да знае какво е станало с родителите му. И всеки убиец трябва да бъде наказан.
Преди осем или девет месеца Мънк беше пътувал в чужбина. Но къде? Ако бе използвал нормалните начини за придвижване, би трябвало да е отразено в паспорта му. Но той би могъл да пътува и под чуждо име, използвайки самолет на чуждестранна компания. Дали е бил шпионин? Дали не е напуснал страната, за да продаде тайните на Бабидж Таун на чуждестранен клиент, готов да плати добре за тях?
Шон напълни гърдите си с чистия въздух, лишен от токсичните изпарения на вашингтонските магистрали. Заслуша се в тихото пропукване на съчки, примесено с леки стъпки, долитащо от гората наблизо. Сърни и катерички, помисли си той. Шумът от човешки стъпки бе по-различен. Ухото на Шон бе тренирано и безпогрешно отгатваше по шума дали човекът иска да се промъкне незабелязано, или се придвижва без задни мисли. Не беше особено трудно. Повечето хора не крият мотивите си, особено когато става въпрос за живота им. Ако не беше така, в историята на Съединените щати щеше да има много повече от четирима убити президенти.
Няколко колеги на Шон от екипа на ФБР за спасяване на заложници се бяха обучавали в Кемп Пиъри с паравоенните части на ЦРУ. Тези формирования пътуваха по света с мисии, за които никой от ЦРУ, нито някой от правителството споменаваше. Шон определено не искаше да влиза в полезрението им. А Тюринг беше ли го направил?
Той продължи да върви и скоро се озова пред жилището на Лен Райвест. Спря разколебан. Беше прекалено рано да го буди. Хвърли празната чаша в близкото кошче за боклук, промъкна се покрай будката на охраната и покрай едноетажна постройка, която приличаше на гараж, и пое по пътеката, в началото на която имаше знак, сочещ към пристана за лодки. След миг потъна в гъстата гора.
Двайсет минути по-късно дърветата се разредиха и пред очите му блеснаха водите на река Йорк. На пристана за лодки на Бабидж Таун имаше кей, врязан в пълноводната и очевидно дълбока река. Беше изграден от дебели кедрови трупи, боядисани в жълто. Шон опита централната врата, но тя се оказа заключена. Надникна през прашното прозорче и различи силуетите на няколко лодки, подредени една до друга. Излезе на понтона. Няколко каяка бяха наредени върху специални стойки, във водата се поклащаха две канута, а зад тях три джета, покрити с калъфи. Вероятно Мънк Тюринг бе прекосил реката с някоя от тези лодки. Но защо бе избрал Кемп Пиъри, ако наистина бе искал да се самоубие? И кой бе върнал лодката, с която се бе прехвърлил там? Мъртъвците не стават за навигатори.
Слънцето изгря, лъчите му се плъзнаха по гладката повърхност на реката. Шон измъкна бинокъла от раницата си. Слънцето беше увиснало над оградата от бодлива тел отвъд реката. Продължи напред и спря едва когато обувките му заскърцаха по пясъка. Отново огледа отсрещния бряг, но не видя нищо интересно. Във водата лениво се поклащаха две изхвърлени дъсчени рачила. Над реката се плъзна чапла с издължена шия, търсеща нещо за закуска.
Къде ли е пистата, която може да приема големи реактивни самолети? — запита се Шон. Оказа се, че е достатъчно да погледне наляво, за да я види: широка просека в гората, покрита с ниско подстригана трева. На пръв поглед приличаше на обикновено игрище за голф. По всяка вероятност бетонната ивица започваше веднага след тревата, съобрази Шон.
Още по-надолу по брега се виждаше стрелата на висок кран, насочена право в небето. Това трябва да е Чийтам Анекс, помисли си той. Собственост на военноморския флот. На път към Бабидж Таун беше забелязал оловните контури на разрушител край кей, непосредствено до оръжейния арсенал. Кой знае защо, силното военно присъствие в района не го успокояваше.
После едно клонче се откърши от дървото и го удари по главата. Шон се просна по корем, но не от удара, тъй като клончето беше прекалено леко. Над главата му бе свирнало нещо друго, което със сигурност би могло да му причини сериозни проблеми. Куршумът очевидно беше изстрелян от пушка, защото друго оръжие едва ли би могло да го улучи от толкова голямо разстояние, и бе уцелил клончето на педя от главата му. Шон остана да лежи във високата крайбрежна трева и наостри слух. Кой стреля, по дяволите? И защо? Така измина около минута, след което той предпазливо надигна глава. Очите му се насочиха към отсрещния бряг, откъдето най-вероятно бяха стреляли. Това пораждаше нов въпрос: дали стрелецът нарочно не го улучи, или главата му би трябвало да е на мястото на клончето.
Миг по-късно на сантиметри над главата му свирна втори куршум, който даде отговор на току-що възникналия въпрос. Невидимият стрелец без всякакво съмнение искаше да го убие.
Шон се притисна към земята. Изчака още две минути.
Други изстрели не последваха и той предпазливо запълзя към гората. Движеше се на зигзаг, но назад и това го отличаваше от змиите. Добра се до туфата, но продължи, без да спира. Изправи се едва когато навлезе в гората и затича между дърветата.
Скоро се озова на пътеката, която водеше към дома на Лен Райвест. Беше твърдо решен да получи отговор на всичките си въпроси. Изчака някой да реагира на почукването му, после решително блъсна вратата и влетя вътре.
— Лен! — извика той. — Току-що стреляха по мен! Лен!
Долу нямаше никой и той хукна по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Отвори първата врата, която попадна пред очите му, и замръзна на прага.
Лен Райвест лежеше гол във ваната, вперил безжизнен поглед в бледосиния таван.