Дейвид Балдачи
Обикновен гений (10)

10

На сутринта се върна във въпросната част на сградата. Две неща й направиха впечатление: аптеката в дъното на коридора и красивата, добре облечена жена, която изкараха на инвалидна количка от стаята й.

По-късно през деня се проведе редовният й сеанс с Хорейшо.

— Имаше ли кошмари снощи? — попита той.

— Не, всичко беше спокойно. Я ми кажи, знаеш ли нещо за жената с инвалидна количка в източното крило?

Хорейшо вдигна глава от записките си.

— Да, знам. Какво те интересува?

— Коя е тя?

— Не е от моите пациентки. Но и да беше, пак нямаше да ти кажа нищо за нея. Нали разбираш — лекарска тайна. Това е причината, поради която не говоря с никого и за теб. Е, ако някой ми предложи дебела пачка, може и да се навия… Спазвам етиката, но не съм глупак.

— Но вече си го направил — изтъкна Мишел. — Говорил си с Шон за моето състояние.

— След като ти подписа специална декларация в този смисъл — засече я Хорейшо.

— Добре, кажи ми само защо тази жена е в инвалидна количка. При нея не става въпрос за психическо заболяване, нали?

— Може и да става — поклати глава той. — Но вече ти казах, че тя не е моя пациентка. Защо питаш?

— От любопитство. Тук човек няма кой знае какви развлечения.

— Права си. Затова дай да се концентрираме върху подобряването на състоянието ти.

— Добре. Какво е менюто за днес?

— Слава богу, че в него не фигурира стек „Солсбъри“, но и спагетите им са доста противни. Вчера приключихме дискусиите по въпроса защо си тук. Какви са твоите заключения?

— Не са много, защото бях заета.

— Заета ли? — изненадано я погледна Хорейшо. — Нали току-що каза, че ти е било скучно?

— Добре де, тук съм, защото искам да се оправя.

— Наистина ли искаш, или го казваш просто ей така?

— Не знам. Кой отговор предпочиташ?

— Аз мога да си играя с всички отговори, Мишел. Но така само ще си губим времето.

— Това ли си казал на Шон? Че аз му губя времето и парите? Наясно съм, че той плаща за лечението.

— Какво значение има за теб?

— Виж, аз знам, че се опитва да ми помогне. Той е добър човек, но…

— Какво „но“?

— Мисля, че може да губи времето и парите си за подобри неща.

— Тоест да те захвърли на произвола на съдбата ли? Ти какво, мелодрами ли ми разиграваш? И това ли трябва да търпя като част от лечението ти? — Хорейшо се усмихна, за да смекчи остротата на забележката си.

Мишел насочи смутения си поглед в пода.

— Сигурна ли си, че добре познаваш Шон? — подхвърли след кратката пауза Хорейшо.

— Разбира се. Преживяхме заедно доста опасни мигове.

— Той казва, че няколко пъти си му спасила живота.

— Както и той моя — бързо добави Мишел.

— Ако ти наистина познаваш Шон толкова добре, колкото твърдиш, значи знаеш, че той никога няма да те изостави.

— В момента съм като камък на шията му и нищо повече.

— Той ли ти го каза?

— Не, разбира се. Никога не би споделил подобно нещо. Но аз не съм глупачка.

— Имали ли сте някога интимни контакти?

Въпросът бе толкова неочакван, че Мишел зяпна.

— Стандартно питане, Мишел, нищо повече — успокои я Хорейшо. — За да мога да ти помогна, трябва да знам каква е ролята на близките хора в живота ти. А сексуалните отношения играят изключително важна роля както в положителния, така и в отрицателния смисъл на думата.

— Никога не сме имали подобни отношения — отговори с равен глас Мишел.

— Ясно. А ти изпитвала ли си желание да правиш секс с него?

— Не можеш да ми задаваш такива гадни въпроси! — избухна Мишел.

— Мога да ти задавам всякакви въпроси. А ти ще решиш дали да отговориш.

— Този изобщо не го разбирам.

— Стига, стига. Той не е чак толкова труден. Шон Кинг е висок и хубав мъж, умен и смел, честен и почтен… — По лицето на Хорейшо се разля широка усмивка. — Ако питаш мен, на тези качества се придава прекалено голямо значение в реалния живот, но кой съм аз, за да съдя? Освен това, той е добър човек — както ти правилно отбеляза. А ти си млада и привлекателна. Двамата работите заедно.

— Да работиш с някого не означава, че непременно трябва да спиш с него.

— Тук си абсолютно права. Значи мога да заключа, че никога не си мислила да стигнеш до интимност с Шон, така ли? — Усмивката отново се появи. — Трябва да бъда сигурен, защото на този въпрос има още куп отговори…

— Господи! Защо имам чувството, че съм подложена на кръстосан разпит?

— Подложена си на нещо по-сложно — на разпит, при който сама си задаваш въпросите. Никой юрист в съдебната зала не може да те подложи на по-тежко изпитание. Значи никога не си имала интимни чувства към големия мечок?

— Добре, докторе. Продължавай с гадните си въпроси.

— Това ми казва много. Благодаря ти.

— Няма за какво. А сега, след като приключихме с Шон, вероятно ще попиташ дали съм имала желание да спя с баща си…

— Да поговорим по въпроса — съгласи се Хорейшо.

— Стига де! Казах го на майтап.

— Разбирам. Но все пак искам да те попитам какви са отношенията ти с баща ти. Вероятно добри, нали?

— Не добри, а отлични! Той беше полицейски началник, в момента е пенсионер. Двамата с майка ми са на Хавайските острови, карат втори меден месец. Това е причината, поради която не желая да ги безпокоя. Ако разберат къде съм, веднага ще се върнат.

— Проявяваш забележителна загриженост — отбеляза Хорейшо, без да споделя, че вече го е чул от Шон. — Как мислиш, те ще се изненадат ли, ако научат, че си тук?

— Ще бъдат смаяни!

— Чух, че и братята ти са полицаи. Никога ли не си мислила да си вадиш хляба по друг начин?

— Наистина не съм — сви рамене Мишел. — Разбира се, исках да стана професионална спортистка, но то си беше само мечта.

— Не се подценявай — поклати глава Хорейшо. — Ти си първата олимпийска медалистка, която лекувам. Шон ми каза, че си спечелила сребърен медал по гребане.

— Вярно е — кимна Мишел и на устните й се появи бледа усмивка. — Беше страхотно. Тогава бях убедена, че това върхът в кариерата ми. — Замълча за миг, после тихо добави: — И май наистина е така…

— После си била полицай за известно време, след което си постъпила в Сикрет Сървис. Някакви специални причини за тази промяна?

— Всичките ми братя са ченгета. Мислех, че ще бъде страхотно да стана федерален агент.

— А баща ти нямаше нищо против, така ли?

— Абсолютно нищо. Всъщност той не беше особено доволен от решението ми да стана полицай. Беше убеден, че е доста опасна професия за единствената му дъщеря.

— Ти как го прие?

— С разбиране. Все пак бях сладкото момиченце на татко. А мама изобщо не одобряваше професията ни. Но го направих вероятно защото от малка съм свикнала да бъда независима.

— Сигурно ще бъдеш смаяна, ако ти кажа, че вече успях да диагностицирам този факт — усмихна се Хорейшо. — Да разбирам ли, че много обичаш родителите си?

— Бих направила всичко за тях!

Хорейшо й хвърли любопитен поглед, но се въздържа от коментар.

— Ще ми разрешиш ли да поговоря с тях относно състоянието ти? — попита той.

— Не! В никакъв случай!

— А с някой от братята ти?

— Само с Бил. Той е най-големият, работи като полицай във Флорида.

— Както заповядате, милейди.

— Бих предпочела да не съм тук! — мрачно каза Мишел.

— Свободна си да напуснеш, когато пожелаеш. Ако такова е желанието ти. Продължаваш с независимия живот, останалото да върви по дяволите. Никой не може да те спре. Вратата е ей там, насреща.

Настъпи продължително мълчание.

— Засега ще остана — промълви най-сетне Мишел.

— Много добър избор, Мишел — погледна я сериозно Хорейшо.

Приключиха разговора и той я изведе навън. В коридора се разминаха с Бари, който изобщо не ги погледна.

— Знаеш ли нещо за тоя тип? — тихо попита Мишел.

— Почти нищо. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

— Защо ли не ти вярвам?

— Нима се съмняваш в моята искреност, Хорейшо?

— В главата ми се въртят по-конкретни изрази. Като изпечена лъжкиня например.