Дейвид Балдачи
Обикновен гений (22)

22

Мишел отново чу стъпките в коридора точно в един след полунощ. Тя стана от леглото и безшумно се измъкна от стаята. Вече беше твърдо решена да разбере какви са нощните занимания на Бари. Дълбоко в себе си се надяваше, че става въпрос за дребно нарушение. Тръгна по тъмния коридор, вслушвайки се в тихите стъпки пред себе си. Стигна до ъгъла и предпазливо надникна. В дъното на коридора мъждукаше слаба светлина и тя внимателно тръгна към нея. Оказа се, че идва от аптеката, а вътре има човек. Миг по-късно човекът мина покрай стъклото на вратата. Не беше Бари, а дребният мъж, когото вече беше виждала там. Май е доста рано за изпълнение на рецепти, помисли си тя.

Докато се колебаеше как да постъпи, към вратата се приближи още един мъж. Преди да влезе, той внимателно се огледа. Беше Бари. Мишел се прокрадна напред. Изведнъж всичко й стана ясно. Защо този човек е тук, след като е бил на работа през деня? Тя вече знаеше, че персоналът работи на 12-часови смени, които започват в осем сутринта и приключват в осем вечерта. Което означаваше, че Бари не е на работа вече повече от пет часа. Дали не работеше извънредно, но само за себе си?

Зад гърба й се разнесе тихо проскърцване. В първия момент реши, че то идва от гумените подметки на някоя от сестрите, но после пред очите й се появи инвалидна количка. Напълно облечена, Санди е лекота въртеше никелираните колела по посока на аптеката. На метър от вратата спря, русата й коса се завъртя като камшик към Мишел, която успя да отскочи зад ъгъла миг преди да бъде видяна. Няколко секунди по-късно отново надникна, но Санди вече я нямаше. Изтекоха пет-шест минути в пълна тишина, после Бари и дребосъкът излязоха от аптеката. Вторият мъж старателно заключи вратата. За късмет двамата тръгнаха в обратна посока.

Мишел изчака стъпките им да заглъхнат и пое на пръсти към аптеката. Беше изненадана от факта, че и двамата си тръгнаха с празни ръце. Какво ставаше тук, по дяволите?

Миг по-късно насочи вниманието си към коридора, който водеше към стаята на Санди. Пое по него с безшумни крачки, опряла гръб в стената. Стаята беше тъмна. Надникна през прозорчето и успя да долови очертанията на Санди под завивките. Явно се преструваше на заспала. Но какво правеше тя само минути по-рано пред аптеката? Дали не бе част от това, което вършеше Бари? Не й се искаше да повярва, но не можеше да изключи подобна възможност.

Тя бавно тръгна към стаята си. Сънят дойде трудно. В продължение на часове се мяташе в леглото, а в главата й се въртяха различни хипотези, всяка по-абсурдна от предишната.

Събуди се рано, слезе на закуска и взе участие в поредната групова терапия, която й беше уредил Хорейшо. Програмата й се изчерпи със самостоятелен сеанс с един от психиатрите. Санди не взе участие в груповата терапия, което можеше да означава, че не бе включена или че не бе пожелала да участва. Мишел тръгна към стаята й с намерението да разбере какво става. Санди беше там, но в компанията на други хора.

— Какво й е? — попита Мишел. Пред леглото на приятелката й се бяха струпали лекар, две сестри и един човек от охраната. Самата тя стенеше и се гърчеше.

— Веднага се прибирай в стаята си! — нареди една от сестрите.

Пазачът вдигна ръце и тръгна към нея.

— Нали чу, веднага! — кресна той.

Мишел се подчини и напусна стаята, но не отиде далеч.

Няколко минути по-късно упоритостта й беше възнаградена. Групата напусна стаята. Санди бе вързана за носилката на колелца и изглеждаше заспала. В ръката й беше забита иглата на системата, окачена на стойка над главата й. Детективските навици на Мишел се пробудиха и тя плъзна поглед по ръцете на Санди. И остана безкрайно озадачена от това, което видя, тъй като Санди бе особено придирчива към външния си вид.

Мишел изчака групата да се отдалечи, вмъкна се в празната стая и затвори вратата след себе си. Учуди я липсата на снимки. Нямаше нито една — нито семейна, нито на приятели. Но и Мишел не беше донесла никакви снимки в клиниката. В същото време не можеше да забрави с каква обич Санди бе говорила за покойния си съпруг. Нормално беше тук да присъства поне една негова снимка. А може би тя не искаше нищо да й напомня за миналото.

Мишел бавно огледа стаята и спря поглед на букета върху масичката. Прокара пръст по леко напрашената повърхност и сведе очи към пода. Там също имаше миниатюрни парченца пръст. Точно това я беше учудило преди малко: изцапаните с пръст ръце на Санди. Сякаш беше…

Обърна се, прекоси с два скока стаята и залепи гръб на стената. Отвън имаше някой. Вратата бавно се отвори, а Мишел приклекна, за да не я видят през прозорчето.

Мъжът влезе и се насочи към леглото, а тя тихо се плъзна през процепа и излезе в коридора. Обърна се за миг, разпозна Бари и хукна към стаята на дежурните сестри.

— Току-що някакъв тип се промъкна в стаята на Санди! — задъхано съобщи тя на сестрата зад малката масичка. — Мисля, че никой няма право да влиза там, когато пациентката е в тежко състояние!

Сестрата скочи и изтича в коридора.

Мишел се насочи към стаята си и почти се сблъска с Черил, която излизаше в коридора, захапала вечната сламка. Тъкмо навреме, светкавично съобрази Мишел, която не искаше да бъде сама в случай, че Бари й потърси сметка за предателството. Дежурната сестра със сигурност щеше да му каже името й, ядосана от напразното разкарване. Мръсникът беше прав, като твърдеше, че можеше да влиза в стаите, когато си пожелае.

— Хей, Черил, искаш ли да си поговорим?

Съквартирантката й спря да смуче сламката и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Искам да кажа, че живеем в една стая, но всъщност не се познаваме — забързано продължи Мишел. — Нали в инструкциите пише, че опознаването между пациентите е част от терапията? Хайде просто да си побъбрим, а?

Предложението беше толкова явно неискрено, че Черил само смукна от сламката и я подмина. Мишел влезе в стаята и опря гръб във вратата.

Изтекоха двайсет минути, но Бари не се появи. Във физическо отношение той не я плашеше. Вече беше преценила, че е от хората, които ще побягнат при първия по-сериозен удар. Но той можеше да я нарани по друг начин — чрез фалшиви констатации и обвинения. Или като подхвърли наркотици в стаята й. Какво щеше да стане, ако му повярват? Дали няма да я задържат в клиниката против волята й? Или да я арестуват и да възобновят делото за физическо насилие? Нима щеше да прекара няколко години в затвора? Обзе я такова отчаяние, че брадичката й безсилно клюмна и опря в гърдите.

Ела да ме измъкнеш, Шон! Моля те! Миг по-късно мислите й се проясниха. Та тя беше тук доброволно, което означаваше, че може да си тръгне, когато пожелае. Включително и сега, още в този момент. Щеше да отиде в апартамента, нает от Шон, и да остане там, докато се успокои, а после щеше да замине при него. Може би точно сега той имаше нужда от нея. На определен етап от разследванията си той винаги се нуждаеше от помощта й.

Тя изскочи в коридора и почти връхлетя върху сестрата, изправена пред вратата.

Отстъпи крачка назад и объркано примигна:

— Какво има?

— Санди иска да те види, Мишел.

— Тя добре ли е?

— Стабилизирана е. Иска да говори с теб.

— Какво й се случи? Изглеждаше много зле.

— Страхувам се, че не мога да кажа нищо по този въпрос.

Че как ще можеш! — въздъхна Мишел и последва сестрата по коридора. Трябваше да види Санди.