Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (43)

43.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТГОДИШНИЯТ Никълъс Бама се ужасяваше от теста си по биология, защото не беше учил както трябва за него. Или поне не толкова, колкото се очакваше. Имаше малки дарби за определени неща. Например за математика, но не и за биология.

А мистър Бенингтън, учителят по биология в мъжкото училище „Сейнт Тимъти“, беше известен като зло и противно копеле дори по време на летния семестър, запазен за момчета, които не бяха на равнище по петте основни предмета по време на редовната учебна година.

Затова Ник изпитваше смесица от самоотвращение и страх в училищната лаборатория, докато мистър Бенингтън, едър мъж, който надничаше към света с блудкави светли очи над полумесеците на очилата за четене, се стовари отгоре му като лоша новина, която не може да се избегне.

Тестът беше раздаден.

Една дума, която го уплаши, проблясваше в текста: растителна сърцевина. Ами сега? Какво, за бога, беше растителна сърцевина? Някак си имаше усещането, че това е нещо, което знае по някакъв начин и отнякъде, но… растителна сърцевина? Усети мозъка си да се гмурва в няколкото мъчително заучени биологически понятия, но се роди само голяма празнина.

Внезапно настъпи някаква суматоха и той вдигна поглед, смаян да види директора, мистър Уилмът, и неговата мащеха, красивата Бет, класираната на второ място мис през 1986, както всички й викаха зад гърба, сериозно да разговаря с мистър Бенингтън.

— Мистър Бама? — каза мистър Бенингтън с най-добрия си фалшив английски акцент. — Имаме нужда от вашите услуги.

Ник предаде теста и послушно се затътри към предната част на стаята, незабавно навличайки си завистта на всички останали антигении по биология в лабораторията.

— Е, не си ли късметлия? — попита надменно мистър Бенингтън. — Измъкна се елегантно от още една схватка. Мадам, вземете го, нали е ваш?

Бет не беше съвсем наясно как да се държи пред лицето на това континентално високомерие, но успя да направи най-доброто, на което беше способна. Пусна толкова страхотна ледена и красива усмивка, че неуспехът й да впечатли Бенингтън веднъж завинаги доказа, че е педал. Тя кимна на Ник и двамата си тръгнаха.

— Бет, нещо не е наред ли? — попита той. — Татко добре ли е?

— Скъпи, запази загрижената си физиономия — каза тя съзаклятнически. — Казах им, че е в болница. А той е здрав като камък.

Бет съпроводи Ник по време на процедурата за подписване при излизане от училището и надолу по усойни мразовити коридори.

— Ники, тук прилича на морга — прошепна Бет. На момиче, израснало в град Фрог Джънкшън, Арканзас, нямаше начин да не му заприлича на това. После навън на слънчевата светлина, където чакаше нейната блестяща черна С класа, Ники можа да види, че е последният прибран. Близнаците на Бет Тими и Джейсън седяха отзад с кисели физиономии, защото ги бяха измъкнали от футболния лагер.

По-големият брат на Ник, Джейк, се беше изтегнал на предната седалка, а щръкналата му немита коса беше разбъркана, сякаш току-що са го вдигнали от леглото (беше точно така), и най-голямата му сестра Ейми, оперена, красива и съвършена, изглеждаше както обикновено ядосана, че са я измъкнали от работата й в тенис клуба. И то мащеха, която беше по-скоро нейна връстница, отколкото на баща й.

— Какво става? — попита Ник.

— О, нали познаваш баща си. Обади ми се в девет и каза „вземи децата“. Всички! Време е за празненство.

— Празненство? — каза Ник.

— Да, празненство. Така каза. Познаваш баща си и приумиците му.

Те минаха през града и след двадесет минути Бет ги докара нагоре по „Клиф Драйв“ до „Хард Скрабъл Каунти Клъб“, на който татко им беше мажоритарен собственик. Това беше огромна баронска сграда от червени неравни камъни и с прозорци с фронтони. Тя се издигаше на най-високата точка сред тучното царство от игрище за голф, тенис кортове и плувен басейн. Портиерът ги съпроводи през входа.

— Оттук, моля — каза той тайнствено. — Мисис Бама, Джеф ще паркира колата.

Цялата неуправляема и неумита тълпа нахлу вътре, мина през фоайето в банкетната зала, издавайки странни звуци на объркване и тревога. Какво, за бога, става?

Онова, което видяха, ги изуми.

На дългата маса беше подреден пребогат бюфет: яйца, приготвени по всевъзможни начини, кренвирши, палачинки, купчини пухкави овесени ядки, плодове, сладкиши.

— Божке! — каза Ник.

А до нея — Ник премигна, това беше най-щурото нещо, което баща му някога е правил. До нея стоеше напълно украсена висока дванадесет фута коледна елха, а под нея се виждаше камара подаръци.

— Всички ли са тук? — попита татко му, излизайки от кухнята. — Хайде, нека хапнем. След това ще отворим подаръците.

— Ей, ало? — каза Ейми. — Земята вика татко: сега сме август. Мислех, че Коледа е през декември.

— О, ще празнуваме и тогава — обясни Ред. — Но си помислих, защо да не празнуваме и днес?

— Ред — попита Бет, — кога започна да планираш това?

— Ако щеш вярвай, преди по-малко от три часа. Звъннах на служителите на клуба да се размърдат. Обадих се в магазина на „Роджърс“, където през цялата година има коледни неща, и на Брад Нютън. — Брад Нютън беше собственик на бижутерийния магазин „Нютън“, най-скъпия във Фрот Смит. Той беше единственият представител на „Ролекс“ в града.

— Но аз…

— Скъпа, представа нямаш за силата на парите в брой. Хайде, идвайте всички, дайте да похапнем и да отворим подаръците си.

Семейството, всички деца, новата съпруга, старата, която се появи точно в този момент, всички телохранители се отдадоха на чудесното старомодно празненство и дъвкане с изключение на Ейми. Първокурсничката в „Смит“ стоеше встрани и не искаше да участва, защото считаше подобна показност на богатство за…

— Вулгарно — каза тя на глас.

— Вулгарен съм — каза баща й, кикотейки се. — Признавам го. Дори съм нетактичен. А какво ще кажеш за недодялан, надменен, самоизтъкващ се, самодоволен, себичен и дебелашки? Но, скъпа, трябва да признаеш: вулгарността пълни масата с храна. И то изобилна.

— Тате — изпръхтя Ейми, — толкова си груб.

После настъпи време за подаръците.

— Всеки от вас — обяви Ред, който пое ръководството на събраните, — всеки от вас трябва да има „Ролекс“. Животът е много по-хубав с „Ролекс“, отколкото без него. Така че мотото на днешното коледно тържество през август е: „«Ролекс» за всеки.“ Дори и за онези, които вече имат ролекси. Сега ще имате по два.

Той тръгна сред децата и жените си с цял товар кутии с подаръци.

— Да видим — каза той. — Мисля, че този е за Тими. О, а тук какво имаме? И един за Джейсън. А този… мисля, че… е… за… Джейк.

И най-накрая стигна до Никълъс.

— Е, Ник, това не е ли по-хубаво от биологията?

— Да, сър, със сигурност е — отговори Ник, вдигайки поглед към лудия, който беше негов баща.

— Давай — каза той, — отвори го.

Ник отвори пакетчето. Да, беше един „Ойстър Мастър Събмаринър“ с датник и червено-син жлеб за стъклото.

— Ще го носиш на практиките по биология сред природата и никога няма да се изгубиш.

— Благодаря ти, тате.

— Аз просто искам всички да са щастливи. Даде на всяка от жените, класираната на трето място в конкурса за мис и класиралата се на второ място, по една диамантена огърлица. Те заохкаха и заахкаха от радост.

— Ред, не зная от какво си се измъкнал току-що — каза Сузи, първата му жена, — но битката трябва да е била страхотна.

— Скъпа, дори наполовина не можеш да си представиш — отвърна той.

След това се обърна към Ейми:

— Зная, че вече имаш, но този е различен.

— О, боже — каза момичето.

— Хайде, отвори го.

Тя отвори пакетчето. Наистина беше различен. От масивно злато.

— Това ще мине ли за вулгарност? — попита Ред. — Трябва да ти кажа, че нямаха по-вулгарен от него!

— Какво да правя с него? Не мога да го нося.

— Разбира се, че можеш, скъпа. Ти си Бама. Ти си най-голямата дъщеря на Ред Бама и можеш да носиш всичко, което пожелаеш. Или след като е твой, върни го на Брад Нютън и раздай дванадесетте хиляди на бездомните.

— Е — каза тя, гледайки го, — красив е. — Реши, че ще си помисли.

Докато се отдалечаваше от Ейми, за да се присъедини към жените си, Ред погледна през рамо: брей, брей, брей, ами че току-що усмивка озари лицето на непреклонната мис Ейми.

Някой докосна рамото му.

— Мистър Бама?

— Да, Ралф, какво има?

— Търсят ви по телефона.

— Ралф, сега съм със семейството си. Разговорът може да почака.

— Мистър Бама, от Вашингтон е. Казаха, че е спешно.