Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (4)

4.

ЪРЛ ВЪЗЛОЖИ на Лем да остане при тялото, докато не дойдат щатските детективи и съдебният лекар. Той се върна при патрулката си и забеляза Джед и Лъм Поузи, облегнати на капака на колата на Поп Дуайър, смеейки се високо като стари пияндета. Обаче когато забелязаха мрачния му вторачен поглед, бързо изтрезняха. Лицето на Джес се беше подуло грозно. Имаше вид, сякаш е глътнал грейпфрут, жълт и гнил. Но Джед беше корав планински боклук. Можеш да го биеш с часове, без наистина да счупиш нещо.

— Вие, момчета, ще останете тук, докато дойдат детективите. Поп, тия кучета разхладиха ли се?

— Доколкото могат да се разхладят при това време, мистър Ърл — отговори Поп.

— Добре. Оставаш на пост, разбра ли?

— Ще остана — каза Поп.

Ърл се качи на патрулката си, запали двигателя и пусна радиото. Ефирът беше препълнен, защото щатът се мобилизираше за преследването, което бе оглавено от щатската полиция и в него участваха всички 111 полицаи, които после щяха да поемат и отговорността за разследването на убийствата. Той послуша малко, не вярвайки на ушите си, сякаш недоверието му можеше да върне времето назад. Но случилото се не можеше да се промени.

— Ааа, централа, аз съм двадесет и девети, ааа, сега сме блокирали квадрат 226. Имам две коли, покриващи района между 226 и 271. Централа, разбра ли ме?

— Разбрано, двадесет и девети, накарахме Щатския гайдарски клуб да работи във вашия район, за да покрие страничните пътища. Той е на друга честота, но ако научим нещо, ще ви съобщим.

— Разбрано, централа, аз ще държа тук. Имам три коли, чакам още да дойдат.

— Уоли, полковникът казва, че трябва да пратиш един от екипите си към Левка. Получихме хубава помощ от военните в Чафий и мисля, че ще включат и няколко хеликоптера.

— Централа, изпратих кола към Левка.

— Добра работа и край, двадесет и девети.

Ърл разпозна двадесет и девети като Бил Коул, лейтенант от управлението в окръг Логън. Централата говореше с гласа на майор Дон Бентийн, заместник-началник. Полковник Ивърс сигурно дърпаше конците някъде от Литъл Рок и вероятно беше на път към района, за да поеме командването на място.

Джими, ти, проклет малък тъпанар, помисли си той с ненадейна силна горчивина.

Къде сбъркахме с теб? Какво ти стана бе, момче? Как се извъди такъв?

Нямаше отговори, както никога не е имало за Джими Пай. Ърл поклати глава. Той беше толкова виновен, колкото всеки друг, казвайки на Джими, че всичко ще се оправи. Винаги се беше грижил за момчето, помагайки му, докато той пропадаше, и когато започна да осъзнава колко се е отдалечил Джими от него, не искаше да го признае. Отрече го дори когато започна да вижда колко е различен Джими от бедния стар Лени Пай.

Сети се за Бъб Пай, братовчеда на Джими, едно нещастно тъпо момче, от което никой не си бе и помислял, че ще излезе нещо, толкова скучен беше в сравнение с Джими. Ърл дори не можеше да се сети как изглежда Бъб, въпреки че го бе видял едва вчера. В Бъб имаше нещо, което те караше да го забравиш. Какво щеше да стане с него? Бъб беше дърводелски чирак, но просто не можеше да се справя с работата и го бяха освободили. Не си беше намерил друга работа. Добро момче, но без големи възможности, обаче не и криминално проявен. Проклетият Джими го бе превърнал в престъпник.

В мислите на Ърл пропълзя мрак. Бедното мъртво цветнокожо дете, Джими Пай и всичко това в един и същ шибан ден!

Това беше най-лошият му ден от Иводжима насам.

С нежелание вдигна микрофона и натисна бутона за предаване.

— Централа, тук кола едно четири, а аз съм сто и осми.

— Ърл, къде беше? — обади се майорът, който беше поел централата.

— Бях на онова местопрестъпление. Майоре, научихте ли? Изпратихте ли екипи?

— Не, четиринадесети. Ърл, трябва да зарежеш това негърче, докато пипнем Джими Пай. Видях досието му, това момче е от окръг Полк. Последния път ти си го арестувал.

— Познавам семейството — каза Ърл.

— Добре.

— Майоре, къде ме искате? На пътните блокади или при претърсването?

— Не, четиринадесети. Отиваш при семейството. Може би ще влезе във връзка с тях. Нали има жена, или поне така пише в досието.

— Ожени се за нея седмица преди да влезе да излежи присъдата си — обясни Ърл.

— Ърл, тогава провери при нея и останалите роднини, които има там в Полк. Ако имаш нужда, обади се на хората на шерифа.

— Разбрано, майоре. Но кога ще видя хората от следствената група? Искам да се заемат с местопрестъплението колкото може по-бързо.

— Ърл, може би в късния следобед. Момчетата имат да свършат много работа в супера във Форт Смит. Там е кървава баня. Застрелял е две момчета в канцеларията, един негър отвън и е гръмнал един градски полицай в колата му. Ърл, това момче е беля.

Ърл кимна с горчивина и погледна буловата си.

* * *

Ърл мина с колата през негърския квартал на Блу Ай, разположен в западната част под масива на Рич Маунтин. Той беше малък и олющен. Защо тези загубени хора не събираха боклуците, не косяха тревата и не се грижеха за градините си? Накъдето и да погледнеше, виждаше белези на разруха и нехайство и отказ от достоен живот. Децата, боси и в парцали, се мотаеха по верандите на копторите, втренчили в него големите очи на неподвижните си лица. Носеха клошарски дрехи, а очите им бяха огромни непознаваеми езера, докато го зяпаха, обаче щом завиеше зад някой ъгъл и ги хванеше неподготвени, можеше да ги види да играят на жмичка или да скачат на въже с естествена жизнерадост. Но щом видеха голямата черно-бяла кола и белия мъж с каубойска шапка и корави очи, веднага се смразяваха и го посрещаха с тези празни лица.

Скоро мина покрай най-впечатляващата сграда в квартала на цветнокожите — погребалното бюро „Фулър“. Това беше стара южняшка къща от времето, когато в тази част на града още живееха бели. Беше сгушена под брястове, а малко по-надолу се намираше втората най-представителна сграда. Това бе една църква, обшита с бели дъски. А след нея най-накрая на една засенчена от дървета улица живееше малобройната негърска средна класа.

Къщата на семейство Паркър беше третата отдясно, също покрита с дървена обшивка. Имаше веранда, а на нея дървени решетки, обвити от бели глицинии. Верандата беше малка, но добре поддържана. Мисис Паркър дирижираше църковния хор. Съпругът й, Рей, беше чиновник в газовата компания — единственият цветнокож, работещ там.

Ърл беше едновременно радостен и тъжен, че не вижда други полицейски коли. Това означаваше, че ще може да говори със семейство Паркър без присъствието на множество едри бели мъже със значки и пистолети, което щеше да ги накара изплашено да млъкнат или най-малкото — да ги принуди да се държат предпазливо, както правеха негрите в присъствието на повече бели хора. Но това също така означаваше, че сам ще трябва да им съобщи новината. Може би трябваше да повика онзи пастор.

Той паркира, усещайки погледите върху си. Майката на момичето стоеше на верандата. Кожата й изобщо не изглеждаше кафява, а пепелява. Чертите й бяха опънати, сякаш е била ударена, и дишаше тежко.

Той свали шапката си, докато я наближаваше.

— Мисис Паркър?

— Намерихте ли… намерихте ли момиченцето ми?

— Мисис Паркър, най-добре ще е да седнете. Докато седнете, може би ще ми разрешите да извикам пастора.

— Мистър Ърл, какво се е случило? Моля, просто ми кажете. О, боже, просто ми кажете.

— Мадам, съжалявам. Дъщеря ви е починала. Някой е намерил причина да я убие. Мадам, намерихме я встрани от пътя на около дванадесет мили от града.

— О, боже — каза жената. — О, боже, боже, боже. Ооо, защо ме подлагаш на такова изпитание? Той знае, че го обичам. Боже, обичам те, боже. Амин. Наистина те обичам.

Тя започна да хлипа и да се люлее напред-назад на стола. Често се говореше и Ърл наполовина вярваше, защото никога не го беше проверявал, че черните не чувстват скръб и болка като белите хора. Че в тяхната психика има нещо недоразвито. Но не и тук: в това нямаше нищо негърско. Мисис Паркър позволи на известието да нахлуе с ужасяващата си сила в нея. Спомни си, че е виждал мъже да се отдават на скръбта по този начин там, в Тихия океан. Просто я оставяха да се излее с рев от тях над загиналите. Сети се за собствения си син и как би се почувствал, ако изгубеше това малко момченце. Искаше му се да докосне жената, някак си да я утеши, но никога не се получаваше, когато хора с различен цвят на кожата се докосват.

— Съжалявам, мадам.

— О, господи — промълви тя.

Той се приведе и влезе в къщата, която беше тъмна и спретната. Намери телефона и вдигна слушалката.

— Оператор.

— Бети, Ърл Суагър е.

— Ърл, какво правиш в негърския квартал? Това е номерът на мисис Паркър.

— Имат неприятности. Свържи ме с пастор Хеърстън.

Бети го прехвърли и той каза на пастора, който обеща, че ще се обади на сестрата на мисис Паркър и на леля й и ще дойде след няколко минути, за да се погрижи за нея. Ърл излезе обратно на верандата, където все още седеше жената.

— Мистър Ърл, как е умряла дъщеря ми?

— Гледката не беше много хубава. На мен ми се струва, че някой я е удушил или пребил. Не мисля, че е страдала дълго.

— Била ли е… нали разбирате, той…

— Страхувам се, че го е направил, мадам. Нали знаете, тия животни се разпалват и просто не могат да се владеят.

— О, божичко — каза мисис Паркър. — Той ни взе и последното. Всичко ни взе.

— Детето ви е на небето, където вече не го боли — каза Ърл. — Утре с вас ще разговаря някой от полицията. Ще искат да научат кога е излязла, с кого е била, кои са й били приятели.

Тя го погледна.

— Мистър Ърл, на тях не им пука за чернокожо момиче. Нищо няма да попитат. За тях няма значение.

Ърл нищо не отговори. Що се отнасяше за полицейското управление в Блу Ай, вероятно беше права.

— Мадам, тъй като това се е случило извън града, по случая ще трябва да работят щатските детективи. И аз ще се погрижа работата да бъде свършена. Ще хванем онзи, който го е направил. Независимо кой е той. Разбрахте ли? Кълна се в живота си, ще разрешим този случай.

— О, господи — отново каза жената, мачкайки хартиена кърпичка по съсипаното си лице.

— Мисис Паркър, знам, че сега ще ви бъде трудно, но искам да ми отговорите на два въпроса или може би на три, за да започнем с работата. Опитайте се да ми отговорите, за да помогнете на момиченцето си.

Тя нищо не каза.

— Инициалите Р.Дж.Ф. говорят ли ви нещо?

— Не, сър.

— Окей. А сега в колко точно излезе и къде щеше да ходи?

— Беше вторник вечер. Преди четири дена. Отиде на среща в църквата. Това е всичко. Никога повече не се върна.

— Сигурна ли сте, че е стигнала дотам?

— Пасторът каза, че е била там.

— За какво беше тази среща?

Жената го погледна и Ърл, който имаше инстинкт за подобни неща, си помисли, че е доловил нещичко.

— Просто среща. Нали разбирате, мистър Ърл, среща на паството. За Господа.

Той си записа: „Среща? Каква? Кой е бил там?“

— След това си е тръгнала жива и здрава?

— Да, сър. Тръгнала е пеша за вкъщи.

Ърл погледна надолу по улицата. До църквата не беше повече от две преки. Боже, тя е била отмъкната от същата тази улица!

— Мистър Ърл, къде е сега детенцето ми? Нали не е още там?

— Да, мадам, страхувам се, че е. Трябва да изчакаме, докато дойдат детективите от Форт Смит. Изглежда, днес е извършено и друго престъпление. Обир. Има неколцина убити. Казват, че едно лошо момче от тукашните околности го е извършило.

— Боже, боже — каза жената.

Точно се готвеше да я попита за приятелите, когато пастор Хеърстън паркира старата си кола.

— О, сестро Люсил — проплака той, — о, Исусе, помогни ни, Исусе, помогни ни.

Пасторът се втурна към нея, същото направиха четири-пет едрогърди обезумели негърки и Ърл се дръпна настрана, когато започна ревностно оплакване.

Докато пълната тежест на тъгата се стовари върху му, Ърл излезе от града в западна посока по шосе 8 в посока Нънли, където се редяха хълмисти пасища, зелени и чудесни. Този път го преведе покрай лятната къща на Шефа Хари Етъридж, „Маунтинтоп“ и двете каменни колони, които крепяха портата от извити железа и свидетелстваха колко е важен Шефа Хари в света. И затова как е израснал във Вашингтон по време на множеството си мандати в Конгреса. Ърл можеше да види как пътят се извива нагоре по хълма към двора на Шефа Хари, който всъщност лежеше от другата му страна. Но всичко беше спокойно. Шефа Хари се беше върнал във Вашингтон или може би в къщата си във Форт Смит и не се виждаха признаци на живот от другата страна на оградата.

Ърл се информира за новостите от радиостанцията: просто обаждания от пътни блокади, но нямаше доклади. Никой не беше виждал Джими или Бъб.

— Централа — най-накрая се включи той, — тук е едно четири, намирам се в квадрат сто седемдесет и шест на път за жилището на Пай в Източен Полк.

— Ясно, сто и четвърти, кола едно четири.

— Ало, централа, чу ли се нещо, кога следователският екип ще пристигне в квадрат сто тридесет и девет край шосе 71?

— Мисля, че сега са свършили във Форт Смит и ще бъдат в квадрат сто седемдесет и седем към шест. Малко са поуморени. Тежък ден.

— Самата истина. Централа, обади ми се, ако заковете Джими, защото искам да се върна при моя сто тридесет и девети квадрат.

— Окей, Ърл. Успех.

— Сто и четвърти, край.

Нънли се състоеше само от няколко магазина и дъскорезницата на Майк Лоугън встрани от пътя, но след него се намираше ранчото Лонгейкър. Той зави наляво, мина покрай голямата къща и пое назад по един черен път през пасищата, където пасеше най-голямото стадо говеда в Западен Арканзас и дебелееше за ножа само след четири месеца. Къщата, която мисис Лонгейкър беше построила за сина и снаха си, които бяха загинали при автомобилна катастрофа в Ню Орлеан и по тази причина никога не се нанесоха, представляваше сладникава фантазия. Майчината мечта за прекрасно гнездо за любимия син и неговата жена, където да живеят, докато го подготвят да поеме семейната собственост. Но не беше писано да се случи.

Сега пред нея стояха полицейска кола и кадилакът на дамата. Един заместник-шериф на име Бъди Тил се беше облегнал на калника.

— Здрасти, Ърл.

— Бъди. Не си ли малко извън района си?

— Шерифът сметна, че няма да е лошо да постави пост, в случай че Джими се върне. Бога ми, ако се върне, ще съм готов. — Той стрелна палец към задната седалка на патрулката. Ърл надникна през прозореца и разпозна старото си другарче от войната — автомата „Томпсън“. Този не беше военното изпълнение, но въпреки това забеляза кръгъл пълнител за петдесет патрона и вертикалната предна ръкохватка под оребрената цев с компенсатор. Точно както автомата на Ал Капоне!

— Бъди, понякога ме плашиш — каза Ърл. — Ако Джими успее да мине през петдесет барикади по протежение на седемдесет мили, зная, че ти няма да можеш да му попречиш. Така че защо не прибереш това нещо в багажника, за да не нараниш някого?

— По дяволите, Ърл, откакто получи тоя проклет медал, си мислиш, че всички останали хора са прости и можеш да ги командориш.

Ърл никога не споменаваше медала и се дразнеше, когато му го натякваха. Но овладя пристъпа на гняв, който усети, и заговори настоятелно с дрезгавия си властен глас.

— Свършил съм достатъчно работа с тия пушкала през войната, за да зная, че с тях не се стреля толкова лесно. Подскачат като бесни. Не искам да нараниш някого. И ти също не го искаш. А сега го прибери в багажника и тръгвай по пътя, защото смяната ти дойде. Ако шериф Джекс попита защо, кажи му, че аз съм ти наредил.

Бъди раздразнено направи това, което му беше казано. Ърл се качи на верандата и почука веднъж.

— Ърл, слава богу.

— Здравей, мис Кони — каза той.

Кони Лонгейкър произхождаше от Балтимор. Беше срещнала Ренс Лонгейкър на изток, омъжила се за него и бе дошла тук и направи окръг Полк и най-голямото му стадо едър рогат добитък свой дом. Тя и Ренс живееха като махараджи на най-красивото място в целия окръг Полк, докато преди няколко години Шефа Хари не купи планината. Но Кони Лонгейкър никога не можа да се отърве напълно от смъртта, която я преследваше като досадно черно кученце. Ренс почина на четиридесет и осем, а миналата година единственото й дете Стивън умря на двадесет и осем заедно с бременната си жена. Толкова много смърт: но жената малко над петдесет все още бе красива по един горд източен маниер, който никой в окръг Полк не можеше твърде да определи.

— Накара ли този ужасен троглодит да си тръгне?

Ърл не беше сигурен какво точно значи троглодит, но схвана същността на въпроса.

— Да, мадам. Сега пое надолу по пътя. Как е Иди?

— О — гласът й утихна. — Разстроена.

— Аха.

— За бога, Ърл, какво се случи?

— Мис Кони, не мога да кажа. Джими, той… ох, Джими, не можеш да разбереш какво го е прихванало.

— Ърл, никога не съм вярвала твърде в Джими. Достатъчно съм стара, за да надникна зад едно красиво лице.

— Никога не е имал баща.

— Да, Ърл, зная. Но всички винаги използваха това, за да извиняват Джими. Много момчета нямат бащи, но станаха хора.

— Трябваше да направя повече за него. Можех да направя повече. Но имам моя собствен син.

— Ще го хванат ли?

— Да, ще го хванат. И ще го накарат да си плати. Ще трябва да плати. Няма друг начин.

— Така и трябва. Съжалявам бедния му братовчед.

— Бъб обича Джими прекалено много. Лесно е да се обича Джими, но е опасно. Това не беше твърде добър ден за Арканзас — добави той. — Намерихме едно бедно цветнокожо момиче на север от града. Някой наистина добре го е подредил.

— О, боже. Коя е?

— Шайрил Паркър.

— Познавам Шайрил. Познавам и майка й. О, Ърл, това е ужасно.

Изглежда, новината силно нарани мис Кони.

— Горките хора — най-накрая каза тя. — Май неволята никога не ги оставя.

— Със сигурност животът им не е пикник.

— Предполагам някое черно момче?

— Надявам се. Обаче не знам, мис Кони. Стават някакви глупости и това ме обърква.

— Ърл… Той се обърна.

— Скъпа, не биваше да ставаш — каза мисис Лонгейкър.

Ърл погледна Иди Уайт Пай с колкото може по-безизразно лице. Не беше емоционален тип, но и той имаше чувства. Просто ги прибра и ги закова с няколко пирона, за да ги задържи там.

Иди беше гадже на Джими Пай от 1950, когато Джими изведе гимназиалния отбор на Блу Ай до второто място в щатското футболно първенство. Тя вероятно беше най-красивата млада жена, която някой някога бе виждал в окръг Полк. Баща й загина по време на войната няколко седмици след десанта в Нормандия, задушен от германски „Тигър“ в някакъв френски плет. Майка й сама я отгледа, въпреки че Иди не се нуждаеше от много отглеждане. Още от самото начало си беше наред. Прякорът й бе Снежанка, защото напомняше на мнозина за нея. Джими беше нейният очарователен принц. А той умееше да бъде очарователен, когато не беше див.

Ърл я погледа за малко, попивайки образа й, и още по-дълбоко зарови чувствата си, забивайки три или четири нови пирона в капака.

— О, мистър Ърл — каза тя, — толкова съжалявам.

— Недей да съжаляваш, Иди — отговори той. — Джими сам е взел решението си. Това е напълно сигурно. Този път ще трябва да си плати сметката до цент. Само се надявам да няма повече убити.

Той си представи Джими да налети на някого като Бъди Тил и неговия автомат. Всичко щеше да е в коса и кръв и бог да е на помощ на човека, който попадне между тях. Ърл потрепери.

— Това проклето момче — каза Кони Лонгейкър. — Винаги е бил прекалено красив за собственото му добро. Прекарал е прекалено много време да се гледа в огледалото. Никога не се доверявам на мъж, който харесва онова, което вижда в огледалото, повече, отколкото всичко извън него. Иди, имаш нужда от солиден мъж. От истински мъж. Жалко, че Ърл вече е женен и има момченце. Ренс казваше, че Ърл Суагър е най-добрият мъж, който някога се е раждал в окръг Полк. И това беше преди войната!

— Стига, мис Кони — прекъсна я Ърл. Тя обичаше да казва предизвикателни неща и да гледа как хората зяпват.

— Е, ако аз бях млада жена, Ърл щеше да е моят избраник.

— Иди, трябва да говоря с теб. Трябва официално да ти задам няколко въпроса. Искат да остана тук, в случай че Джими се насочи насам.

— Това глупаво момче е на път за Холивуд, ако питаш мен — каза Кони. — Никога повече няма да го видим по тези краища. Е, за малко ще ви оставя насаме. Трябва да се погрижа за някои неща. Ърл, бъди внимателен с нея.

— Да, мадам — отговори полицаят.

Той и Иди отидоха и седнаха при прозореца. До нея винаги се чувстваше тромав и несръчен. Можеше да чуе как ботушите и коженият колан с кобура поскърцват. Усещаше револвера си „Колт Трупър“ тежък до невъзможност.

Той извади бележника си и прелисти десетте страници с бележки, които си беше водил за Шайрил Паркър.

— Иди, Джим свърза ли се с теб?

— Не, мистър Ърл. Последния път, когато говорих с него, беше преди три седмици. Изглеждаше добре. Беше нетърпелив да излезе. Преди седмица получих много мило писмо. Много се вълнуваше за дъскорезницата. Пишеше, че още преди 1960 ще стане негова!

— Да ти е споменавал, че се е сприятелил с някого в затвора?

— Не, сър.

— Понякога младо момче като Джими може да си падне по някои закоравели престъпници и те да променят мисленето му. Не ти е споменавал някого, нов приятел или нещо подобно?

— Не, сър.

— Сега трябва да ми кажеш. Това няма да бъде предателство. Той уби няколко човека. Ще трябва да си плати. Трябва да си плати като мъж. В този момент това е най-доброто, което може да му се предложи. Безопасно предаване, честен процес.

— Ърл, това е, което искам. Никога не съм искала някой да пострада. О, Ърл, истина ли е? Че е убил четирима души?

— Така казват. Поне четирима свидетели са го разпознали. Него и Бъб.

Иди вдигна очи към слънчевата светлина, идваща от другата страна на ливадите.

— Горкият Бъб — каза тя най-накрая. — На мравката път правеше.

Джими, Джими, Джими, помисли си Ърл с горчивина. Глупако. Защо, по дяволите, ти трябваше да отидеш и да направиш това? За какво?

— Днес не ти се е обаждал?

— Не. Мистър Ърл, истината е, че никога повече не искам да чувам за него. Не мога да го понеса. Прекалено ужасно е. Трябва да замина и да започна отначало.

Той видя, че плаче. Тя обърна глава.

— Мистър Ърл, трябва да ти кажа. Омъжих се за Джими, защото бях лоша. Позволих му…

— Не трябва нищо да ми казваш. Това си е твоя работа.

— Бях бременна. Нямах избор и не го обмислих. Бебето ми трябваше да има баща.

От лявото й око се стичаше самотна сълза.

— Никой друг не знае освен мис Кони. Това щеше да убие бедната ми майка.

— Никой никога няма да узнае — успокои я Ърл.

— Не. Изгубих бебето. Пометнах преди месец. Бебето го няма. Изгубих бебето си и сега съм омъжена за убиец. О, Ърл!

— Няма защо да се тревожиш за това — успокои я той. — Ние можем да оправим…

Звънна телефонът.

— Да вдигна ли?

— Вероятно е за мен.

Тя отиде, вдигна слушалката и не, не беше за Ърл.

— Джими е — прошепна тя.