Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (36)

36.

БОБ ВСЕ ОЩЕ беше мрачен и странен с параноята си. Излъчваше враждебност и седеше прегърбен и напрегнат, винаги мълчалив и общуваше с ръмжене. Не искаше да се върне в караваната или да наемат две стаи в мотел. Не искаше да върши нищо, което би ги направило лесни за намиране. Седяха на трепкащата светлина на газовия фенер дълбоко в дебрите на Уашита. Мълчанието тук беше дори по-неприветливо от обикновено.

— Какво те мъчи? — най-накрая попита Ръс. — Виждам, че си ядосан. Нещо става.

Боб както обикновено нищо не каза. Отново приличаше на Ахил и Ръс си помисли колко добре ще подхождат суровите черти на лицето му, станали такива от многото сражения под стените на Троя, към бронза на един яростен гръцки шлем.

— Ти си научил нещо — отново се обади Ръс.

Боб изпусна малко пара, подобна на втечнена ярост. Вероятно това беше достатъчно, за да му осигури още минутка или две живот, преди демоните вътре в него да го разкъсат на парчета. Имаше язва от ярост, която подобно на гигантска пиявица изсмукваше душата му.

— Срещнах една съседка — започна той най-накрая. — Не можах да се отърва от нея. И тя по едно време каза: „Чудя се, къде ли е онзи чудесен заместник-шериф? Изненадана съм, че не е тук.“ Излезе, че нашето момче Дуейн Пек е висяло в квартала на Сам. Видяла патрулката му паркирана там в течение на два-три дни и по-късно зърнала Сам да пресича града, а Дуейн карал точно зад него. Съвсем скоро трябва да си поговорим с Дуейн.

— Обмисли го отново — каза Ръс.

— Защо? — попита Боб, стрелвайки го с очи от Бронзовата епоха.

— Ако го предизвикаш и убиеш, ще бъдеш убиец. И какво доказва това?

— Доказва, че Дуейн Пек е мъртъв.

— Но с това няма да хванеш човека или хората, които убиха баща ти, за които, както и двамата смятаме, Дуейн работи. Трябва да почакаш, докато Дуейн не предприеме нещо срещу теб. Тогава ще му видиш сметката и това ще бъде справедливо. На никой няма да му пука и ще се върнеш у дома при ИКИН4 и Джули. Преглътни яда си, докато не дойде подходящото време.

Боб гледаше в мрака наоколо. Очите му се присвиха в нещо бледо и горчиво и Ръс знаеше, че гледа право в душата на убиец. Това беше първият път, когато изобщо осъзна колко много ярост тлее у Боб и на какви ужасни неща е способен този човек.

Боб успя донякъде да се овладее.

— Ще се оправим с Пек, когато му дойде времето — най-накрая обяви той.

— Добре, защото трябва да обмисля нещо.

— И какво е то?

Ръс му каза за помилването на Джед Поузи.

Боб поиска да узнае какво му е казала жената. Откъде е получила тази информация? Нарочно ли е подхвърлена? Това капан ли е?

Не, изглежда, се е разпространила спонтанно. Някой от чернокожата общност е научил. Дори не говореха с белите за това, но една от приятелките на Джини, чернокожа студентка във „Вандербилт“, била чула за случилото се от майка си.

— Как са разбрали чернокожите?

— Нали знаеш, че си споделят. Чернокож пазач в затвора казва на жена си, че шибаният Джед Поузи бил помилван. Жена му казва на сестра си, а тя на приятелите си, на съпруга си, който го разказва на брат си, и информацията тръгва като телеграма. А тук, на Юг, научават още по-бързо новините. Потиснатата общност оцелява, като си изработва изключително изтънчени комуникационни и разузнавателни умения.

— Но кой пръв е научил? Това искам да знам. Откъде тръгва?

— Не знам. Предполагам, че не може да се разбере.

— Няма „не може да се разбере“ — раздразнено каза Боб.

— Да не искаш да чукаш от врата на врата в Блу Ай? — попита възмутено Ръс. — Виж, всичко е много просто. Този тип е един от двамата още живи хора, който е видял баща ти през последния му ден. Може би показанията му са важни. Търсили са Шайрил Паркър. Били са заедно, доколкото можахме да разберем, почти три часа. Това е много време. Може би ще си спомни нещо.

На Боб това просто не се харесваше.

— Защо сега? Защо са го пуснали точно сега?

— Бил е в затвора от 1962. Това е повече от тридесет години. Време беше. Искаш ли утре да идеш в Тъкър и да проучиш защо? Искаш ли да звънна във вестника? — Вестникът, помисли си Ръс. Какво ли става с работата ми? — И да видя какво ще кажат хората от полицейската им рубрика? Или може би искаш сам да провериш още утре, като идеш право при Джед и чуеш какво има да казва?

Беше като спор с упорит старец. Боб никога не се съгласяваше, нито възразяваше, той просто започваше да гледа с празен поглед, което играеше ролята на заместител на стратегическо отстъпление, докато обмислеше възможностите. Никога нищо не можеше да го накара да отстъпи, освен той самият, и вярваше единствено на неща, които можеше да види или докосне.

— Ние дори не знаем къде е — отбеляза Боб.

— Намерих Кони, така че ще намеря и Джед.

— Чудесно. А сега поспи малко.

 

 

Боб не легна да спи. Вместо това седеше на светлината на газовия фенер, опитвайки се да се успокои, да зарови яростта си дълбоко и да закове капака. Сега преглеждаше нещата, които Джо Винсънт му бе дал: стария кочан с глоби, изцапания с кръв бележник, пожълтял и трошлив от годините, и новото: жълтата адвокатска бланка с бележките на Сам.

Той внимателно разгледа написаното. На първо четене беше ясно, че Сам, изглежда, е започнал ново разследване на последния случай на баща му. „Защо ще е важно това?“, запита се Боб. Каква е връзката му с каквото и да било? Това го озадачи. Просто не можеше да си представи някакъв начин двата случая да са свързани, след като елементът време изобщо не съответстваше. Трупът на Шайрил беше намерен в деня, когато Ърл е бил убит. Не е имало време да се подготви нещо заради откритието на Ърл.

Но на доверие продължи нататък. Сам, изглежда, е забелязал как бележките на Ърл се отличаваха от по-късната официална версия на престъплението.

Сам беше написал: „Тялото е местено. Защо?“ А после под него с по-смели движения на молива: „За да не се свърже тялото с местопрестъплението!“

Боб прие това. Разбира се. Но какъв е смисълът?

После продължи да чете: „Нокът: червена пръст под него!“

За нокътя на Шайрил ли става дума? И ако е така, защо това би било важно?

Но Сам беше разрешил загадката за него: „ЛИТЪЛ ДЖОРДЖИЯ“, беше написал той само с главни букви. И после бе добавил: „Това трябва да е мястото на убийството.“

Боб знаеше, че Литъл Джорджия е нанос от червена глина на няколко мили западно от града. Прословуто място, където тийнейджърите ходеха да се натискат. Намираше се малко извън очертанията на града, на територията на окръга. Е, и какво? Дори и той е ходил там.

После: „Мисис Паркър каза: било е чернокожо момче. Никое чернокожо момиче през 1955 не би се качило на колата на бяло момче.“ След това беше изписал: „Проклятие!“

Боб разбра защо. Ако Шайрил е тръгнала с бяло момче, теорията за заговор би могла да сработи, въпреки че още не можеше да си представи защо. Но ако е тръгнала с чернокож, нищо вече нямаше смисъл. Защото, ако убийството на Шайрил Паркър беше друг сложен заговор, кой в чернокожата общност би имал полза и кой би разполагал с ресурсите, за да изпълни сложната конспирация, в резултат на която Реджи Джерард Фулър го е отнесъл?

Това беше проблемът: през 1955 Шайрил не би се качила в колата на бял човек. Боб също знаеше защо. Черните момичета не се качваха на колите на бели момчета и пет години по-късно. Вероятно още не го правеха, защото бялото момче искаше само едно нещо.

Той се обърна все още объркан и се изтегна, опитвайки се да заспи.

 

 

Боб шест пъти обиколи градския площад. Ръс никога не го бе виждал толкова напрегнат. Очите му не преставаха да сканират околността, терена, сградите, огледалата, мускулите му бяха напрегнати, а вратът му толкова вдървен и твърд, че Ръс си помисли, че ще се строши.

— Добре ли си?

— Добре, мамка му — отговори Боб, дишайки шумно.

— Тук няма никой — каза Ръс. — Това е малък американски град в десет сутринта.

Боб дори не го чу, нито спря да се подсигурява. Най-накрая каза:

— Окей, ти влизаш там, свършваш работата си и после излизаш. Не се мотай, не се бави с красиви жени, нищо освен работа. Не ходи в тоалетната и оглеждай всички, които влизат. Избери си маршрут за бягство.

— Чух те — отговори Ръс.

— Няма да молиш за помощ. Не позволявай на никой да види какво правиш. Не оставяй следи, когато си тръгнеш. Намираш, каквото търсиш, тръгваш обратно и си пазиш гърба през цялото време.

— Човече — отбеляза Ръс, — ти си много зле.

— Аз ще наблюдавам оттук — не му обърна внимание Боб.

— Знаеш ли…

— И за секунда не се съмнявай — прекъсна го Боб. — Те ни преследват.

Ръс кимна и слезе от колата. Разбира се, че се чувстваше смешен: този живот в червената зона, който Боб наричаше „състояние едно“, изискваше прекалено много енергия и страст, оставяше те без дъх и всъщност, мислеше си той, по-нечувствителен от обикновено. Минал си границата на параноята и си попаднал в едно странно и противно място, в което дамата ей там с детската количка може да бръкне в нея и да измъкне „Калашников“ или онзи дружелюбен пощальон може да пъхне ръка в чантата си и да изкара срязана ловна пушка. Той не можеше да живее по този начин. Никой не би могъл освен някой откачалник.

Затова го изгони от мислите си, измина тридесетината фута до стъпалата и започна да се изкачва по тях. Никой не го застреля, нито му обърна внимание.

Отне му известно време, но немного. В телефонните указатели нямаше вписано семейство Поузи, но той поиска подвързаните броеве на седмичника „Полк Каунти Стар“ от 1962, след известно време получи един тежък том и започна да го разлиства, докато най-накрая стигна до голямата новина:

МЕСТЕН ЖИТЕЛ УБИ НЕГЪР, гласеше заглавието.

Долу под заглавието, което пресичаше цялата горна част на страницата, имаше снимка на навъсения опърпан Джед Поузи, с хлътнали бузи, челюстите с малки остри зъби стиснати, а очите опасни и черни. Под брадичката му личеше идентификационен номер на шерифското управление на окръг Полк. В лицето му имаше нещо несиметрично, сякаш е било счупено на две и после отново неточно слепено. До него имаше снимка на Дейвидсън Фулър, изпит чернокож на шейсетина години с къса сива коса, прилична на четка, и измъчените очи на баща, който все още оплаква загубата си. Двете снимки бяха поставени над трета, заснета на бензиностанцията малко след като полицията е пристигнала. Едно тяло лежеше по гръб до стар пикап, а горната му част беше покрита с нечие старо одеяло, но отдолу бе протекла извита черна струя. Ръс разбра, че това е кръвта на стария Дейвидсън. Той потрепери, после прочете статията, в която адресът на Поузи беше посочен като „Каунти Роуд“ 70. Отиде да види картата на окръга и бързо намери окръжното шосе 70, но това същото шосе ли беше? Той се огледа за някой по-възрастен човек, когото да попита, но после се сети за федералния писателски проект „Пътеводител из Щатите“^[1], публикуван през 30-те години. В каталога намери сигнатурата и след секунди откри томчето на рафтовете за свободен достъп. Той го разлисти окръг по окръг, докато най-сетне не стигна до Полк и до карта, датирана 1938 година. Да, в онези дни шосето също беше № 70.

След това отиде до шкафа, където се съхраняваха поземлените планове на окръга, и порови между тях. Отново имаше късмет или каквото там му помагаше: скиците предлагаха много по-подробно изображение на местността и той откри района и разгледа очертанията на мястото. Откри окръжно шосе 70, права линия, която минаваше перпендикулярно на изток от 271 и покрай езерото Айрън Форк. То се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в празната карта подобно на стрела — път, който не водеше никъде, като изключим границите на познатия свят. Очевидно цивилизацията не беше стигнала толкова дълбоко в мрачните гори. Не бе прокарана дори канализация. Но това не беше важно. Вместо това Ръс огледа думите, изписани покрай пътя, които отбелязваха названията на местностите. Далеч, далеч напред, може би на двадесет мили навътре в местността, той попадна на падината „Поузи Холоу“, разположена в онова, което би трябвало да бъде сянката на планината Айрън Форк. Тук картата беше празна, като изключим една заплашителна дума: Гора. Къдрава линия обозначаваше черен път, който се извиваше навътре в нищото.

Колкото можа, той изкопира посоките, начертавайки груба скица. След това излезе навън, чувствайки се добре. Беше го открил. Бързо и лесно.

* * *

Те поеха по шосе 271, докато не стигнаха черен път, който беше местното шосе 70, където знак сочеше посоката към езерото Айрън Форк.

— Ето го, ей там! — извика той.

Но Боб не зави по него.

— Не викай — скара му се той.

Направи обратен завой, когато пролука в движението му позволи, и се насочи обратно към най-близкия град, който се наричаше Ейкърн, където самотен мърляв денонощен магазин се гушеше зад бензиноколонки от другата страна на уличка с умиращи магазинчета и пощенски клон, разположен във фургон.

— Имам нужда от една кола — каза той — Хайде.

Те влязоха и Боб взе пластмасова бутилка от хладилния шкаф за безалкохолни напитки, взе още една за Ръс и отиде до щанда, откъдето чернокожа жена ги наблюдаваше враждебно. Той й метна нещо, което накара Ръс да залитне, толкова случващото се плачеше за снимка. Усмивка! Лъчиста, весела, от типа „Как си?“.

Жената се усмихна в отговор.

— Може би ще можете да ми помогнете — започна Боб. — Мои приятели трябва да минат оттук на път от Литъл Рок, за да огледат един имот за ловен лагер. По дяволите, сигурно съм се изгубил. Виждали ли сте група непознати, с градски вид, едни много внимателни типове? Истината е, че всички сме ченгета от Литъл Рок. Нали знаете как изглеждат ченгетата: очите винаги шарят, начина, по който единият изостава и запомня всичко, навика им да не говорят високо и непрекъснато да са сдържани. Да сте виждали приятелите ми тук, да речем, през последните няколко дни?

— Мистър, по време на ловния сезон виждам такива момчета през цялото време. Но сега не съм виждала жива душа от месеци, нито майка й, нито таткото, нито братята й.

— И никакви коли с двойно предаване? Слънчеви очила, скъпи ботуши, дрехи, които изглеждат чисто нови?

— Вие не търсите ченгета.

— Не, и това е самата истина. Тревожа се заради тези проклети типове и ще ви бъда благодарен, ако си помислите.

— Не, сър, не съм виждала такива.

— Окей, наистина ми помогнахте. Благодаря. — Той остави петарка на щанда.

После се върнаха обратно в пикапа.

— Човече, страшно си предпазлив — отбеляза Ръс.

— Жив съм — отговори Боб — и възнамерявам да продължавам така.

Те се върнаха обратно по 271 до черния път, завиха по него и тръгнаха нагоре. От време на време Боб спираше, за да огледа пътя за следи. Нямаше пресни. Отминаха едно езеро, разположено далече вдясно от тях — гладка оловна вода на фона на огромната зелена маса на планината.

Пътуваха ли пътуваха, гората ги погълна, върховете на дърветата се преплитаха, за да скрият слънцето и синьото небе, сякаш се бяха гмурнали в зелен тунел, водещ към мрака. След миля и нещо път Боб спираше, оставяше прахът да се слегне, проверяваше пътя за следи и после внимателно се заслушваше. Ръс наистина смяташе упорството и търпението му за ужасно дразнещи.

„Хайде, давай“, мислеше си той.

Пълзяха покрай изоставени ферми, изсечени или изгорели участъци земя, от време на време по някоя случайна ливада, но скоро гората се сгъсти, черен дъб, орехи и клонести брястове. Завесата от дървета беше накъсана от режещи като нож четинести храсти бяло изтравниче и юка.

Най-сетне стигнаха до изровен път вдясно от тях.

— Това е — каза Ръс. — Ако колибата е тук, трябва да е някъде нататък.

Но Боб продължи още около миля направо, после отби колата и я вкара колкото може по-дълбоко сред дърветата.

— Ще бъде по-лесно да вървим пеша — одобри Ръс.

— Не заради това, а заради сигурността.

Той слезе и отново изчака прахта да улегне.

— Боб, аз…

— Шшшт — спря го Боб. — Използвай ушите си. Затвори очи и слушай.

Ръс нищо не чу. Боб се съсредоточи за около пет минути, изчаквайки да се чуе далечното бръмчене на следяща ги кола. Но нищо не се чу. Светът беше тих, като изключим случайния писък на птица или тихото съскане на вятъра сред клоните на дърветата.

— Окей — каза Боб, гледайки грубата карта, която Ръс бе прерисувал от поземлените планове. — Сигурен ли си, че е точна?

— Аз почти я прекопирах — защити се Ръс.

— Струва ми се, че пътят се отклонява назад в посока югоизток. Това означава, че колибата е миля и половина от него и по права линия на около миля от нас.

Боб свали азимут с малък компас, който измъкна от джинсите си, взе един бинокъл и те навлязоха сред дърветата. Гората ги погълна. Беше гъста и зелена, светлината отгоре се филтрираше през короните на дърветата. Приличаше по-скоро на джунгла, отколкото на представата на Ръс за гора.

Отново и отново Боб определяше посоката по компаса и после рязко кривваше. Съвсем скоро Ръс изгуби ориентация. Струваше му се, че просто се лутат сред високите дървета в горещината и бръмченето на насекомите и песните на птиците. Беше безнадеждно изгубен.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Да.

— И ще можеш да намериш обратния път?

— Аха.

— Трябва да сме минали няколко мили.

— Да, няколко. Но по права линия минахме по-малко от миля. В гората никъде не отиваш направо, освен ако не искаш да те гръмнат.

Ръс си помисли: и преди е бил тук, и преди е повалял хора.

Погледни го, каза си той, направо като диво животно. Боб толкова леко и тихо се промъкваше между дърветата, ботушите му никога не се хлъзгаха, никога не се препъваше и не мърмореше, а просто вървеше с небрежното изящество на човек, което е вършил това и преди. Лицето му беше безизразно, очите му оглеждаха цялата линия на хоризонта, поведението му беше крайно спокойно и съсредоточено. Кожения чорап. Нати Бъмпо. Даниъл Боун, Дейвид Крокет. Проклетият Джон Уейн, като баща му, за когото всички казваха, че приличал на Джон Уейн. Скоро потта изби на джинсовата му риза, но Боб не обръщаше внимание. Той продължаваше да върви, а ръкохватката на 45-калибровия пистолет стърчеше от джинсите над бъбрека му.

По някое време стигнаха до поточе, хладно и тъмно и с бързо течение. Ръс се запрепъва по камъните и отпи шепа вода, която имаше леко метален вкус.

— Вдигаш много шум по този начин — скара му се Боб. — Вдигни я с шепа до устните и леко отпивай. Никога не си бил в морската пехота, нали?

— Не съм си и помислял — каза Ръс.

— Окей, хайде да тръгваме. Вече сме близо.

Те пресякоха пътека, която минаваше между два ниски хълма и, изглежда, водеше към просека сред неясните обрасли дървета напред, но Боб никога не правеше нещата по лесния начин. Вместо това на половината път през малката клисура Боб се отклони от пътеката и пое през гъста растителност и след това излезе на едно по-голо възвишение под лабиринт от брястове. Напред Ръс можеше да види светлината от просеката и едно открито пространство. Но Боб беше легнал на земята и пълзеше напред, докато не стигна до края на гората и се скри зад едно дърво. Ръс, чувствайки се определено като глупак, направи същото.

На двеста ярда под тях в падината до потока стоеше колибата. Беше построена от трупи, ниска и примитивна, с навес за дърва, външен клозет и хранилка за свинете, които се щураха в кочина. Наблизо стоеше един очукан „Шевролет“, целият в ръжда, а единият му калник беше олющен до грунда. В мястото нямаше нищо от Догпеч^[2], странното селце. Вместо това изглеждаше заплашително, мръсно и бедно.

— Няма телефонни жици — отбеляза Боб. — Нито телевизионна антена. Нито елкабели.

— Въпрос — каза Ръс. — Ако току-що е излязъл от затвора, как така мястото изглежда обитавано?

— Има брат на име Лъм — обясни Боб. — Братът има син, който също живее тук. Онова, което виждаш, е дело на сина, а не на стария Джед.

— Окей — каза Ръс. — Хайде да идем и да видим дали ще говори с нас.

— В никакъв случай. Оставаш тук и ще наблюдаваш мястото. Още час. После слънцето ще се спусне твърде ниско на запад и ще се отразява в лещите. Имаш ли часовник?

— Да.

— Сега е три без четвърт. Ще наблюдаваш до четири без четвърт. За какво ще гледаш?

— Ъъъ, нещо необичайно.

— А как?

— Ъъъ — напълно неочакван въпрос. Ръс го заобмисля.

— Внимателно — най-накрая каза той.

— Не, глупако. Раздели го на квадранти. По тридесет секунди на участък. После примигваш и преминаваш нататък. Следвай същия модел десет минути, след това обратно или почни наново от другата страна. Почивай от време на време и оглеждай гората наоколо с просто око. Внимавай с бинокъла. Никога не го насочвай нагоре, може да хвърлиш „зайче“. Не търси мъже с оръжия, защото няма смисъл. Така или иначе няма да ги видиш. Търсиш правилни очертания. Нищо в природата не е с правилни очертания. Ако видиш права линия в гората, значи нещо не е наред. Разбра ли? Един час. После прибери бинокъла и наблюдавай с просто око.

— А ти къде ще бъдеш?

— Аз ще пообиколя наоколо и ще видя дали няма да открия следи. Искам да разбера дали групи мъже са минавали оттук до това шибано място. Ако няма и ти не забележиш нещо, ще се спуснем надолу.

— Окей — съгласи се Ръс. — Значи няма да излезем оттук, докато не се стъмни.

— Не се тревожи за това, Дони. Просто наблюдавай мястото.

След тези думи той се плъзна назад и за секунди (дарбата на снайпериста) изчезна.

Кой, по дяволите, е Дони, се зачуди Ръс.