Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (41)

41.

ПЕК СЕДЕШЕ в тъмната гора, отпуснат върху мотора. Беше по средата на сериозна криза в доверието.

Въображението му бъкаше от отрицателни възможности. Чувстваше как става колеблив, раздразнителен и мрачен. Непрекъснато гледаше часовника си, опитвайки се да накара цифрите да се сменят по-бързо със следващите поред. Но те бяха инатливи момчета: едва бяха мръднали и с една чертичка от последния път, когато провери колко е часът преди три минути. Това щеше да се окаже дълга нощ.

Той беше спрял в една падина на стотина фута от пътеката, по която закара снайпериста до неговия район. Около него като кули се издигаха големи дървета, които лекичко се накланяха от вятъра. Но той не можеше нищо да види и нямаше чувство за пространство или разстояние. Близките дървета му изглеждаха просто като безплътни черни петна. Имаше чувството, че се крие под одеяло и всеки миг някой можеше да се промъкне и да вкара куршум в него. Това изобщо не му харесваше.

Той се изхрачи в храсталаците. След това се ослуша. Единствената му връзка с онова, което се спотайваше около него, беше слухът му. Обаче знаеше: липсата на новини е добра новина. Снайперистът работи безшумно. Ако Пек започнеше да чува разни неща, щастието нямаше да се крие зад ъгъла.

Дотук добре, не можеше да отрече това. Чуваше шепота на вятъра, от време на време писъка на нещо малко и козиняво, което умираше без време, бухането на някой случаен бухал, но нищо метално или механично. Това беше добре. Дори отлично. Знаеше, че по тези места и обстоятелства звукът може да измине мили и най-големият му страх, че Боб безшумно се отървава от снайпериста и после идва да подгони и него, не можеше да се осъществи.

Сега си мечтаеше за едно простичко удоволствие: свят без този Боб Лий Суагър. Това беше светът, който искаше, защото в него под закрилата на мистър Ред Бама той най-сетне бе намерил мястото си. Свята ниша. Никакъв селяндур заместник-шериф с недостатъчно образование, дългове от комар, неплатени сметки за зъболекар, никакви спестявания и зависимост от амфетамини. Не, сър, вече щеше да има значение. Може да има хубави жени и жилище. Щеше да стане част от онова, на което винаги беше гледал като „то“. То значеше хора, които знаят какво да правят, хора с приятели и възможности вместо, какъвто той беше сега, малък човек в неизгодно положение заради самотата си. С никой, който да го подхване, ако падне, и никой, който да го е грижа за него. Не влизаше в плановете на никого. Беше просто един ядосан бял мъж и ако сам не се погрижеше за себе си, кой би го направил?

И тогава, когато до него стигна първият звук, той го отрече. Убеди сам себе си, че нищо не е стигнало до него. Нищо не е чул. Беше някаква игра на природата, която се опитва да го преметне. Но после се чу отново и този път от посока, която можеше да бъде определена: откъм север и беше звук на метал, удрящ се в метал. Познат, но все още неразличим.

Той се пребори с пристъп на паника: какво беше това? Опита се да претърси паметта си и единственият образ, който се връзваше с този звук, беше смешно свързан с автомобилите. Звучеше така, сякаш някой прави нещо по кола. Вероятно отваря багажник, а след това разхвърля разни неща из него.

Той почака и толкова внимателно се вслушваше, та си помисли, че мозъкът му ще избухне. Как е възможно наблизо да има кола? И колко „наблизо“ е това близо? Тогава си спомни черния път на около четвърт миля северно от него. Знаеше, че Боб и момчето трябва да са дошли с кола и са паркирали някъде, преди да навлязат в гората.

Погледна часовника си: 21,43 часът.

Възможно ли е Суагър да е минал целия път обратно до колата за това време? Той зачака шума от двигателя, за да се увери, че който и да е това, се изнася от района, оставяйки го да свърши собствената си работа.

Но тогава чу силното щракване на ключалка в метал. Разпозна го веднага: някой блъсна капака на багажник да се затвори.

Мамка му!

Изведнъж се почувства ужасно уязвим. За мотора и дума не можеше да става. Не можеше да се носи из горите на четириколесен мотоциклет, произвеждайки шум и отработени газове — лесна плячка за всекиго. Вместо това слезе от всъдеходчето и бързо пресметна точката, от която дойде звукът, и точката, където се криеше снайперистът и мислеше да ги пресрещне. Ако Боб се движи из гората, сигурно преследва снайпериста, а не стария беден никой-не-го-е-грижа за Дуейн Пек с възможност да си пробие път в света.

Не искаше да го прави, но понякога, както Дуейн много добре знаеше, искам-не-искам няма нищо общо. Той си свали шапката и започна да се промъква из нощната гора. Извади глока си, повтаряйки си какво е казал Ницше: онова, което не те убива, те прави силен.

 

 

Боб се опитваше да си припомни местността. Защо човек никога не обръща внимание на нещата, които после стават толкова дяволски важни? Насили се да си спомни и се сети за нещо, което би свършило отлична работа, ако планът, който беше нагласил, проработеше. Нямаше ли място вляво от него, може би на половин миля навътре в гората, където дърветата леко се разреждаха и после се отваряше сечище. Може би бе останало от сечта преди години в основата на склона. Или беше спомен от някой проклет сън? Нима просто ще се препъва из околността, докато не кацне на мушката на снайпериста, който ще закове Десетката?

Опита се да изтласка това от съзнанието си. Опита се да реши: какво ще направи Прийс? Ще ме последва ли? Да, налага му се. Но доколко нападателно? Ще се тутка, оглеждайки гората, страхувайки се да се приближи твърде много, за да не се изложи на риска от засада. Защото знае, че има всички предимства, ако не се прецака с прекалено голяма агресивност.

Това бих направил аз.

А сега как да го привлека към мен?

Имаше само една възможност. Той вдигна Мини–14 до рамото си, насочи я безцелно в мрака и бързо стреля три пъти.

Пушката изпука и припламна, изплю празни медни гилзи, освети дървесния свод, надвиснал отгоре, и почти не даде откат. Шумът беше силен и от ехото му няколко спящи птици изпищяха и размахаха криле, вдигайки се във въздуха. Това създаде усещането, че нощният покой е нарушен.

Боб се зачуди дали е достатъчно близо, за да види проблясъците?

Не беше сигурен дали е информирал своя противник, че е въоръжен. Разчитайки на голо предположение, той тръгна наляво, молейки се отпред, точно на мястото, където си мечтаеше, да го чака сечището.

Прийс чу изстрелите, три бързи, на по-малко от миля от него. Въпреки че бяха глухи, без структура и резонанс, той разбра по камшичения пукот, че бяха свръхзвукови, което значи изстрели с пушка, а не от пистолет.

Трябва да е Суагър. Стигнал е до колата си и е взел пушка. От бързината на изстрелите личеше, че е полуавтоматична, а не автоматична, защото не бяха достатъчно начесто и не носеха белезите на смъртоносната механична регулярност на автомата. Прозвучаха като М–16 или Мини–14.

Нещо повече — Боб се е паникьосал. Видял е нещо да се движи и е стрелял по него. Сега, останал без дъх, се крие, защото се опасява, че е пропуснал и вероятно се страхува да продължи напред. Ще се движи настрани, защото знае, че който и да го преследва, ще тръгне към звука. Или може би е стрелял нарочно, за да примами онзи, който го преследва.

Всъщност нямаше особено значение, защото решението беше едно и също.

Придвижваш се вляво или дясно от източника на шума, след това заемаш позиция, очаквайки пред новия ти фронт да се появи мишена. Ако се е преместил наляво, ще дойде право към теб. Ако се е преместил надясно, ще се появи някъде до теб. Но той ще вдига шум.

Прийс извади компас от джоба си и свали азимут към едно дърво на склона на около двеста ярда разстояние. Включи прицела и направи последна проверка на района, търсейки някакво движение с невидимото инфрачервено лъчение. Нищо освен отблясъците от растителността.

Той напусна позицията си и бързо се насочи към дървото. Поемайки към хълма, отново сканира околността, този път в течение на няколко минути. Нищо. Напред между дърветата видя друг хълм. Свали друг азимут до друго дърво и тръгна към него, без да бърза, без да вдига излишен шум, чувствайки се спокоен, уверен и агресивен. Той беше единственият, който можеше да вижда в мрака.

Стигнал на хълма, той погледна надолу: сечище. Дърветата свършваха на половината път по склона до поляна или нещо такова. На това място може би някога е избухнал горски пожар или е проведена сеч. Хъм. Това го плашеше. В гората беше невидим, но тук навън е възможно човек с опит да различи по-тъмната му маса на фона на тревата и да улучи дори без нощен прицел.

Това го смути. Може би Боб разиграва крайно изтънчена игра с него. Както и да е. Дърветата не позволяваха добра видимост към хълма. След като проверява местността в течение на няколко минути, за да се убеди, че Боб не се крие от тази страна на сечището, той скрито се прехвърли през билото и гледайки между него и сечището да има дървета, започна да се спуска надолу към края му.

Почти беше стигнал там, когато, пук-пук, два изстрела осветиха другата страна на сечището и той можа да види живото им проблясване на по-малко от двеста ярда. По него ли стреляше Боб? Но не чу куршуми да плющят между дърветата и свърхзвуковото фъшш-тряс на куршумите не свирна над главата му. Той се просна зад едно дърво, изпълзя назад и легна стабилно по корем, бързо вдигна пушката до рамото си, като едновременно с това включи инфрачервената светлина. Пушката почиваше на подпора от неговите кости, а не на несигурната сила на мускулите му.

В зеления прицел можеше да види всичко: високата трева на сечището, полюшваща се на вятъра подобно на царевицата, дебелите отвесни черти бяха дървесните стволове и… да, това беше… мъжът.

Боб Десетката. Беше от другата страна, почти толкова близо да сечището, колкото Прийс, движеше се насам-натам, очевидно опитвайки се да реши да пресече или не голото пространство.

Прийс постави кръстчето на него.

Хъмм, не. Това беше труден изстрел, защото вървеше напред-назад между дърветата и се виждаше само за частица от секундата сред тях.

По дяволите, какво прави той?

Сега, след като беше стрелял, трябваше да знае, че Прийс ще бъде по петите му, но не можеше да знае, че вече е тук. Да не е мръднал? Да не си е изгубил разсъдъка?

Тогава му хрумна, че той се надява стрелбата му да привлече Прийс и че може би ще успее да го примами на голото място и да го гръмне там, докато беше отчасти видим.

Съжалявам, Боб, аз вече съм тук. Имам достатъчно ток в акумулатора. Още за няколко часа. Мога просто да те наблюдавам и когато изгубиш търпение и излезеш измежду дърветата, мога да те убия.

Толкова е просто.

Видя как светещият мъж се настани зад едно дърво. Продължаваше нервно да наднича иззад него. Чакаше Прийс.

Мога да чакам по-дълго от теб, Боб. Нямам бърза работа.

 

 

Пек чу първите три изстрела от много далеч: сух звук, почти като почукване. Той прецени, че идват от дясната му страна. Бавно започна да се придвижва в тази посока, промъквайки се между дърветата, като преди да продължи напред, заемаше добра наблюдателна позиция.

Придвижваше се равномерно по нощния терен, а увереността му постепенно нарастваше. Боб беше стрелял, но не по него. Дали е улучил Прийс? Не му се вярваше. Изстрелите създаваха по-скоро усещането за паника, отколкото за нещо друго.

Вървеше между дърветата по билото на хълмовете, на всеки следващ гребен търсеше укритие и оглеждаше местността под себе си за някакво движение. Но нищо не виждаше.

Беше преполовил изкачването на друг хълм, когато чу пук, пук — два бързи изстрела на около четвърт миля вляво. А може би и по-далече. Той се изкачи по склона, но нищо не можа да види. Вместо да се спусне обратно, реши да се придвижи по гребена на хълма и повървя известно време, докато не видя, какво, светлина? Не, не светлина: открито пространство. Изглежда, пред него лежеше сечище или нещо подобно. Той изприпка по гребена и в един момент се спря на място, откъдето се виждаше празното пространство. Имаше усещането, че ако нещо ще става, това беше мястото.

 

 

Боб надникна иззад дървото. Не беше усетил признаци, че човешко око или ухо се намира на по-малко от сто мили от него. Имаше усещането, че единствено той е на повърхността на планетата.

Не, той е тук. Проследил ме е по изстрелите, видя ме да се движа между дърветата. Тук е. Заел е позиция. Точно сега е залегнал добре и устойчиво на около сто ярда, вече е занулил това дърво и знае, че ме е пипнал.

Но този път нямаше змия, която да обяви присъствието на снайпериста, защото не навсякъде из гората ги има. Беше получил змия при раздаването, но тук нямаше да го огрее. Беше изразходил змийския си късмет. Това нямаше значение. Прийс беше тук. Трябваше да бъде, защото нямаше друго място, където можеше да е.

Погледна часовника си. Почти десет. Часът, когато баща ми е умрял, нали? В десет след престрелка. Някакъв тип на дърво насочва оптиката към него, дръпва спусъка и си отива у дома за студена бира и пържоли алангле.

Да видим този път какво ще се получи.

Той се измъкна, хукна между дърветата насам-натам, привличайки оптическия мерник на снайпериста, докато не почувства визирното кръстче. Но беше относително уверен, че мъжът няма да стреля, защото дърветата пречеха на изображението в прицела. Защо да стреля между тях, като след секунди мишената му ще излезе на открито?

Колко ли време ще отнеме? Колко бързо ще реагира? Бързо ли ще стреля? Да, бързо. Ще се нахвърли върху му като светкавица, ще плъзне кръстчето право в него и с идващ от дългия опит на шампион контрол на спусъка ще произведе изстрел за секунда.

Една секунда.

Не, две секунди.

Няма да прибърза. Няма нужда от бързане. Има всичко точно пред него и няма нужда от бързане. Две секунди.

Имаш две секунди, каза си той.

Боб облегна пушката на дървото и вдигна тубата със светилен газ „Колман“. С пръсти опипа тубичката, докато не напипа дъното. Извади джобния си нож „Кейс XX“ и отвори острието. След като обърна тубата обратно, бързо продупчи металното дъно по три пъти от всяка страна. Звукът от потъващото в метала острие му се стори като странно подрънкване.

Той хвърли тубата под дървото, където тя падна, килна се и започна да бълбука, докато летливата течност се изливаше от дупките и попиваше в храстите. Боб взе пушката, слушайки клокоченето на горивото. То образува езерце и изпаренията му започнаха да се издигат в една видима мъглица, а миризмата го обгърна отвсякъде. Този газов балон без обвивка ще изтрае секунда или две.

Време е да тръгвам, каза си той и излезе на открито.

 

 

Усещането беше толкова познато.

Беше като при първия път. Чака на сто ярда разстояние появата на един мъж. Но не измежду дърветата, а от царевицата.

Времето беше почти същото, както и часът. Имаше усещането за deja vu.

Знаеше, че вече е време. Боб не можеше да чака повече. Трябваше да предприеме някакъв ход.

В оптическия прицел на фона на зеления цвят на инфрачервената светлина Прийс го виждаше зад дървото. Бърникаше нещо. Може би проверяваше пушката си. Нещо странно подрънкваше на метал. Какво беше това? Видя как изхвърли нещо иззад дървото, което падна с глух звук на земята.

Мамка му, това пък какво беше?

Започна да губи търпение.

Хайде, морски пехотинецо, помисли си той. Да го направим. Хайде да свършваме. Трябва да се направи.

Най-сетне Боб излезе в обсега на невидимото лъчение, което в прицела на Прийс беше зелено, обърна се с лице към него и сякаш направи крачка към скривалището му.

Пипнах те, помисли си Прийс.

Постави кръстчето точно в центъра на гръдния му кош и усети как спусъкът започва да се плъзга назад по собствена воля, преодолявайки само грам съпротива, докато натискаше вътрешния механизъм, натегнат и готов за освобождаване. Спусъкът беше петфунтов. Той упражняваше два фунта натиск върху него, след това станаха три, после…

Всичко изчезна.

Невидимото лъчение побеля от рязка светкавица. Какво, по дяволите, става?

Прийс премигна, неволно отдели окото си от оптическия прицел и погледна в жегата на едно огнено кълбо, което унищожи нощното му виждане, избухна в зрителните му нерви, изпълвайки очите и мозъка му с огнени колелета, ракети и фойерверки с невероятно диви цветове.

 

 

Боб излезе на откритото, държейки пушката в лявата си ръка, а 45-калибровия пистолет в дясната, скрита зад гърба. Задръж, каза си той, вдишвайки изпаренията. Едно.

Задръж, отново си каза той, докато изпаренията започнаха да се надигат около него.

Чувстваше се разпънат на кръст. Беше на кръста. Нямаше друг изход.

Стреля с пистолета.

Той ритна в ръката му. Пламъкът от дулото подпали облака изпарения зад гърба му, докато го пускаше на земята. Усети уууумммм, когато мракът избухна с огнено острие толкова яростно и ярко, че обезцвети цветовете на гората и празното пространство за краткия миг, докато ги осветяваше. Избухване на звезда, нова, супернова, вселената свършваща в огън.

Горещината го блъсна като вълна и той усети гърба си да се сбръчква и покрива с мехури, докато падаше напред.

От другата страна на сечището подобно на котешко око, върху което е паднал лъч на прожектор, две лещи уловиха блясъка от огненото кълбо и го отразиха обратно към него. Те представляваха подредени един върху друг кръгове: лещата на усилващия светлината оптически прицел и тази на инфрачервения прожектор. Но въпреки това бяха очите на един и същ звяр.

Боб стреля над мерника и мушката си, а не през тях, прицели се по усет, следвайки осветената траектория на първия си куршум. Трасиращият куршум проблесна бързо и малко ниско, вдигайки облак пръст. За наносекунда той поправи посоката, стреля отново, трасиращият префуча разстоянието светкавично бързо, целият проблясване и камшична песен полетя към очите и се заби между тях.

Стреляй за въздействие, помисли си той. Това го пише в книгите за антиснайперистки операции: открий, след това подави с превъзхождаща огнева мощ.

Той заби десет бързи изстрела в очите, трасиращите куршуми се извиваха над сечището и са забиваха в позицията от другата страна на просеката — дъжд от светлина. Той хвърляше стрели от светлина, светкавици от светлина, копия от светлина, докато издухваше остатъка от пълнителя си с контролирани откоси от по три изстрела в секунда, разхождайки куршумите из позицията, където сега изчезналите очи се бяха издали сами. Трасиращите куршуми се удряха и забиваха или лудешки отскачаха и отлитаха подобно на късове от експлодирала звезда.

Той се огледа и видя навсякъде около себе си да горят огньове.

Но беше свършил.

 

 

Исусе мили Христе!

Пек се дръпна назад, поразен от онова, което видя пред себе си.

Стълб от пламъци като от взрива на бомба се стрелна нагоре между дърветата.

После след няма и секунда някой започна да стреля с трасиращи куршуми. Те прелитаха празното пространство бързо, ниско и злокобно, забивайки се безжалостно в основата на някое дърво от другата му страна.

Имаше ужасното подозрение, че Джек Прийс беше получателят на тези фойерверки.

Нощното му виждане беше нарушено, но достатъчно от него се възстанови тъкмо навреме, за да види черна сянка да изскача от огнената кула, да пресича сечището и да се приближава към позиция в далечния край, а после да се навежда, за да провери едно тяло.

Това беше достатъчно.

Пек знаеше, че го превъзхожда.

Беше време да изчезва оттук.

 

 

Боб намери Прийс в камуфлажния му гащеризон, който приличаше на взривен диван. Лежеше по корем и Боб едва не му пусна един куршум, но се сдържа. Тялото беше неподвижно, пръстите отпуснати.

Майната ти, като не разбираш от шеги, помисли си той. Обърна трупа. На светлината на огньовете, които горяха из цялото сечище, видя, че мъжът е отнесъл най-малко четири-пет попадения в главата и горния край на торса. Кръв имаше навсякъде, а лицето му беше смазано и строшено.

Боб бутна тялото настрана. Прийс беше последната „стъпка“. Боб клекна да проучи оръжието, но бързо видя, че и то е разрушено. Един куршум беше разбил оптическия прицел, а друг лещата на инфрачервения прожектор.

Тогава му хрумна, че е осветен от огньовете. Може би имаше още някой наоколо.

Не чувстваше нито ликуване, нито сила, а единствено празнотата на оцеляването.

После си тръгна.