Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (18)

18.

— КОЙ БИ ПРЕМЕСТИЛ тялото на баща ти? — попита Ръс.

— Тъп въпрос — отвърна Боб.

Той стана. Бяха се настанили в старата каравана на Боб върху земя, която все още притежаваше на седем мили от Блу Ай до щатската магистрала 270 и граничеща с планината Блек Форк. През годините, когато бе отсъствал, търсачите на сувенири и драскачите на графити бяха отдали дължимото на караваната, но ключовете му още отваряха катинарите. За кратко време те бяха направили мястото годно за живеене, въпреки че, естествено, нямаше нито телефон, нито електричество. Но огънят стопляше водата, а газови лампи „Коулман“ осветяваха мястото през нощта. Това бе много по-добре от къмпинг и къде по-евтино от престой в „Холидей Ин“.

Навън беше тъмно и пътуването обратно от гробището бе мрачно и мълчаливо. Боб не говореше. Той плати на работниците, а лекарят каза, че ще му прати сметката за разходите, но не за професионална услуга. Бяха спрели в една закусвалня, за да се нахранят, и сега се бяха върнали.

— Защо да е тъп? — попита Ръс.

— Нищо ли не са те научили в този лъскав университет? Мислех, че си умен.

— Не съм казвал, че съм умен — отвърна Ръс. — Казах, че искам да стана писател. Това са две различни неща.

— Предполагам. Не можеш да питаш кой, докато не разбереш дали и после как. Кой няма смисъл, докато не разбереш дали е имало кой. Разбра ли?

— Ами…

— Ами помисли с главата си. Как е могло да се случи.

— Може ли земята да се е разместила някак си?

— Не. При земята не става така. Мислех, че си израснал в Оклахома, а не в Ню Йорк.

— Така е, но не във ферма. Както и да е. Те са могли да дойдат през нощта и да сменят трупа с друг от гробището и…

Ръс замълча.

— Ти сам видя колко трудно е да се изкопае труп — каза Боб.

— На трима здрави мъже им трябваше цяла сутрин, за да разкопаят гроба. Дори не стигнахме до ваденето. За това щяха да са необходими скрипец и въжета, катафалка или някакъв вид количка. След това трябва да направиш същото с другия труп. После трябва да върнеш цялата пръст обратно, така че никой да не забележи. Не би могъл да свършиш всичко това за една-единствена нощ. Работата е прекалено много. Така че е трябвало да го направят през деня под някакъв правен предлог. Но и това не е достатъчно. Трябват ти адвокати, за да скалъпят правно основание, и това може да предизвика точно онова, което тези действия са се опитвали да избягнат. И то е да предизвикаш голямо внимание към себе си.

Ръс кимна.

— И тогава какво би направил? — попита Боб. — Помисли, синко. Или го измисли, или се обади в Принстън и си поискай обратно половината милион, който бедният ти баща е похарчил, за да те образова.

— Не е похарчил и цент.

— О, точно така, забравих, че баща ти е бил такова копеле. Както и да е, мисли. Мисли!

— Аз не мога…

Хрумна му като гръм от ясно небе. Ура, засега унижението е избягнато.

— Камъните! Преместили са надгробните камъни! Двама мъже могат да се справят с това за няколко часа под закрилата на нощната тъмнина. Никакъв проблем. Особено след като оригиналните архиви отдавна са изчезнали и когато и да са го направили, тук не е имало хора, на които да им пука.

— Не е лошо — похвали го Боб. — Но прибързваш. Може би някоя нощ през шейсетте групичка ученици са се напили и са дошли да обръщат надгробни камъни. Може да са ги хванали и някой съдия ги е накарал да ги поставят на място. Но те са били ученици и не им е пукало, така че просто са ги поставили както дойде. И ако е така, ние къде сме?

— Прецакани — отговори Ръс.

— Да, така е. Но от другата страна… ей, я виж ти.

Ръс видя светлините на фарове да се плъзгат по прозорците и после чу шума на автомобилен двигател. Боб отвори вратата.

— Привет, шерифе — провикна се той. — Влизай.

Той се дръпна назад и Дуейн Пек влезе. Без слънчевите очила очите му бяха малки и тъмни.

— Мистър Суагър, просто исках да ти кажа нещо. Помниш ли, казах ти, че ще проверя архива на шерифа?

— Разбира се, Дуейн. Искаш ли чаша кафе? Ръс, сложи кафеварката.

— Не, не — отговори Дуейн, после млъкна, за да може набързо да огледа помещението, — на работа съм, патрулирам в различни райони. Просто исках да ти кажа, че са преместили архива в мазето на съдебната палата. Там беше складирана и по-голямата част от градския архив. Нали знаеш, че изгоря през 1994.

— По дяволите! — каза Боб. — Знаех, че архивът на съда е изгубен, но се надявах с шерифския нещата да стоят по друг начин. По дяволите!

— Наистина съжалявам.

— Дуейн, няма защо да се ядосваш. Досега не сме стигнали до нещо повече от голяма нула. С изгубеното тяло и липсата на гробищен архив цялата проклета работа се разпада. Може би просто трябва да я зарежем.

— Окей, просто исках да ти кажа.

Той им се усмихна сърдечно и след това си тръгна. Те почакаха, докато чуха колата да потегля.

— И така, докъде бяхме стигнали? — попита Боб.

— Ти каза, че деца са объркали надгробните камъни, което ни прецака. От друга страна…

— От друга страна, ако само предположим, че някой го е направил нарочно… От това не следва ли, че са сменени само два надгробни камъка?

— Да.

— И ние знаем, че погрешният принадлежи на един двадесет и пет годишен мъж, убит в Гражданската война?

— Разбрах, разбрах. Ще се опитаме да намерим архив… в съдебната палата е изгорял, не, не, историческото дружество… сведения за загиналите от окръг Полк през Гражданската война. Може би ще намерим имената на младите мъже, които отговорят на тези критерии. Това ще намали много възможните гробове. Но какво… да изкопаем десет или двадесет от тях? Аз не…

Боб ровеше из познатата папка с изрезки и скоро измъкна първата страница на „Саутуест Таймс Рекърд“ от 26 юли 1955.

На нея пишеше: ГЕРОЯТ ПЪТЕН ПОЛИЦАЙ БЕШЕ ПОГРЕБАН.

Под един разпрострял се бряст върху вълнисто поле, изпълнено с дървета, стоеше групичка опечалени — сериозни хора, които слагаха един добър човек в земята.

— Аз не… — каза Ръс. — Дърветата са изчезнали. Не можеш да измъкнеш кой знае какво от тази снимка. Това е просто едно поле.

— Дърветата може да са изчезнали, но земята е същата. Погледни гънките на почвата, разположението на слънцето и планините в далечината. Обзалагам се, че мога да намеря земята от снимката и като използвам триангулационни точки, да определя този участък от гробището. Ще го свържем с име и бинго!

— Не смяташ да се отказваш? — попита Ръс.

Суагър се втренчи по снайперистки в него.

— Изобщо.

 

 

Дуейн Пек си тръгна от караваната на Суагър и после една миля или нещо такова по-нататък спря колата. Измъкна малкия сгъваем телефон от жабката и натисна едно копче.

Когато телефонът изписука, той предаде доклада си: „Суагър и малкият, изглежда, са заседнали. Няма какво да правят, защото не намериха трупа. Тази вечер отидох да ги видя. Гемиите и на двамата са потънали. Мисля, че може би ще си заминат или ще се откажат. Засега нямат нищо. Също така отидох у Сам Винсънт. Почуках на вратата, но не беше вкъщи, така че минах зад къщата и погледнах в мазето. По дяволите, беше там и четеше от някаква папка с документи. Не мога да кажа какви бяха, но на пода видях снимката на някаква млада негърка. Чуках ли, чуках, виках, опитах всичко, но старият козел беше потънал някъде. Където и да е бил, сигурен съм, че не беше на тази земя. Дори не ме чу, въпреки че бях само на десет фута от него. Може би оглушава.“

Той затвори и подкара към къщи. Но след десет минути телефонът звънна. Той отговори.

— Дуейн?

— Да, сър?

— Дуейн, дръж Сам Винсънт под око. Той може да е стар, но е умен.

— Да, сър.

— Може да се наложи да проникнеш в къщата и да видиш каква папка е разглеждал. Разбрано?

— Да, сър — отговори Дуейн.

 

 

Боб стоеше на слънце в полето на мъртвите. Около него подобни на дражета от детска игра надгробните камъни се спускаха надолу в редици. Толкова много мъртъвци от толкова много американски войни.

Той погледна снимката. На светлината тя като че се разпадаше пред очите му. Тази сутрин се бе отбил във фотографско ателие, за да пита за по-голямо увеличение, но мъжът му обясни, че без оригиналните негативи само ще увеличи точките, от които се състоеше снимката, отпечатана по старата технология от цинково клише: колкото е по-голяма снимката, толкова по-големи и по-раздалечени ще бъдат точките. Най-ясна е такава, каквато е във вестника.

Ръс се сети за компютърно увеличение и се почудиха дали да не я пратят по „ФедЕкс“ обратно в Оклахома сити, където негов приятел от „Оклахоман“ може би щеше да успее да направи нещо с нея. Но Боб каза не, това ще отнеме твърде много време и той не иска да я изпуска от ръцете си, така че ще трябва да се оправи с това, което има. После изпрати Ръс в историческото дружество да търси имена, които могат да се свържат с усилията на Боб в гробищата.

Той се обърна в четирите посоки на компаса с надежда да идентифицира планинския силует отзад, но беше трудно различим, защото на снимката се виждаха само части от него, а той дори не беше сигурен, че е планина, а не резултат от несъвършенствата на фотографския процес. А и не искаше прекалено да се взира в снимката, защото колкото повече го правеше, толкова повече подробности изчезваха между точките. Снимката сякаш беше магическа: виждаше се само когато лекичко я поглеждаш. Ако я изучаваш, ще я разрушиш.

Той погледна от снимката към надгробните камъни.

Мартин.

Фиймстър.

О’Брайън.

Лотски.

Кумлър.

Имена на деца. Изгубени момчета, какво са спечелили, какво значение е имало? Защо? Мрак се спусна върху му. Все още помнеше имената на момчетата от първия си взвод през 1965 или поне на тринадесетте от двадесет и шестте, които не се върнаха. И на петимата, които изгубиха крайници и способността да ходят. И на онзи, който влезе в лудницата. И на този, който се простреля в крака. Значи оставаха точно седем, които се върнаха такива, каквито бяха тръгнали, или поне някакво прилично подобие. Но имената им изобщо не можеше да си спомни.

Огледа се наоколо: толкова много, колкото звездите по небето! Прекалено много. Може би идването тук сам рано сутринта беше грешка. Копнееше да поговори с Джули или ИКИН4, с някой напълно нормален неувреден човек. Пусни ме да сляза от тази замръзнала звезда, помисли си той, пусни ме обратно в света.

Бенсън.

Форбс.

Клюзевски.

Обърмайър.

Докато крачеше, перспективата му се измести и изглеждаше така, сякаш целият парад от бели надгробни камъни също се движеше. Сети се за старите римски армии, наричали са ги фаланги, които са крачели в здрави ротни формации срещу орди диваци. Спокойни, решителни, вярвайки в концепцията за частта и в духа на легиона. Значи такова е усещането да вървиш между фалангите на мъртвите, които се втренчваха в живия и искаха да знаят: Защо не си сред нас? С какво си по-добър?

Гънинг.

Абрамовиц.

Бенджамин.

Лъфтман.

Защото имах късмет, отговори им той. Защо се сети за едно изречение? Не беше ли някакъв стих, който бе прочел преди години, когато се опитваше да разбере какво е войната и изчете всички шибани неща, които имаше по въпроса: място, където нещата се случваха бързо едно след друго.

Беше и това също: място, където нещата следваха бързо едно след друго, тотален свят, където се случваха едно след друго разни шибани неща и може би ще успееш да се измъкнеш, а може би не, и малко от това беше свързано с някакви умения. Баща му беше герой. Баща му беше убил японците на Иводжима, Тарава и Сайпан. Татко му трябва да е убил към 200 души. Той самият е убил 341, въпреки че официалните измислици гласят 87. Толкова много смърт. Техните момчета и нашите момчета, морски пехотинци и япончуги, морски пехотинци и дръпнати очи, или както там им викаха през онези години. Той потрепери. Толкова много мъже, които можеха да имат деца, да пишат поеми или да станат лекари.

Бергман.

Диймз.

Вер Коут.

Трули.

Беше голяма загадка. Той се спря и осъзна, че е на гребена на хълм. Една от онези земни гънки, които не могат да се видят, ако не застанеш на тях. Сега бе застанал малко по-високо, разгъна снимката и сравни онова, което виждаше, с мястото, където беше застанал.

Мястото на снимката сякаш също се намираше на гребена на хълм. Можеше ли да различи други хълмове зад него чак до дърветата? Не можеше. Задният фон беше изгубен в неяснота, когато точките се бяха превърнали в безсмислица. Видя, че ключът са дърветата, които сега бяха изчезнали кой знае по каква причина. Баща му лежеше под голямо дърво. Може би на сто ярда зад него имаше още едно. А това петно между точките дърво ли беше? Ако е така, това означава три дървета, грубо казано, в една линия, но в каква посока? Не можеше да определи.

Ей, момчета, помогнете ми. Помогнете на онзи между вас, който трябваше да е с вас, помогнете му.

Но мъртвите мълчаха.

Усещайки се изгубен и напълно провален, той направи крачка, за да напусне хълмчето и да намери друго, когато далечното му периферно зрение засече някаква аномалия. Обърна се да я разгледа, но нищо не видя. Обърна се и тръгна и отново от подсъзнанието му дойде сигнал, че има нещо, което трябва да бъде забелязано.

Мъртвите ли му говореха по някакъв странен начин?

Хайде, момчета, кажете ми. Предайте ми вашето съобщение.

Не, нищо, само мълчание. Някъде далече се чу звук от моторна косачка. Отгоре един блестящ самолет се носеше високо в небето. Пътническа машина, която оставяше дебела инверсионна следа. Бяла кола в далечината.

Разбира се, на Дуейн Пек. Наблюдаваше.

Дуейн, за кого работиш?

Може би скоро ще трябва да си поговорим с теб.

Отново се обърна и пак нещо странно го връхлетя.

Той се опита да проникне през него. Какво усещаше или забелязваше? Изглежда, се появяваше само когато се движеше и в периферното му зрение, а когато се опитваше да го фокусира — изчезваше. Той се зае да повтори случилото се.

Направи крачка, обърна се и се опита да задължи очите си, насочени право напред, и главата празна. Нищо. Направи го отново. Нищо. Почувства се като идиот.

Потрети.

Ето сега стана. Далеч в ортодоксалната редица надгробни паметници имаше празнина. Не, не празнина, а несъразмерност. Един от надгробните камъни беше излязъл леко извън линията. Защо ли?

Той впери очи в него и тръгна. Намираше се на 150 ярда.

Мейсън.

Мейсън, какъв ти е шибаният проблем? Ти от некадърниците ли си? Мамино момченце, което си мисли, че правилата не важат за него? Така сержантът ще говори на мъж, стърчащ извън строя. Защо си погребан на около фут отдясно на Шидловски и Донахю? Мърфи не се ли дразни, че си навлязъл в територията му?

Грешка ли беше или…

Дърво?

Сега го нямаше, но когато бедният Мейсън е легнал в земята през 1899 с испански куршум „маузер“ в сърцето си, точно на това място трябва да е имало гигантско дърво и затова те леко са го изместили. По-късно дървото е умряло, а Мейсън е останал извън строя чак до вечността.

Боб извади снимката.

Ако се вгледаше много внимателно, можеше да се накара да повярва, че ако това е мястото на дървото и щом е толкова близо до оградата на гробището, може би е било третото дърво в редицата.

Погледна снимката отново. В колко часа е направена? Започна да преобръща спомени от дълги четиридесет години, оставяйки настрана многото неприятни и малко приятни, и накрая си спомни едно огромно присъствие, наречено мисис Кони, карайки го да бърза със закуската и обличането, защото майка му непрекъснато рухваше. Това означаваше, че погребението е било сутринта. Във всеки случай преди пладне. Тогава може да се заключи, че фотографът се е местил, докато слънцето дойде зад гърба му, и че то ще е било доста ниско, но предположи, че фотографът е бил с лице на запад и гръб на изток. Така че, ако това е последното дърво, другите две в груба линия ще бъдат на изток.

Той се обърна в тази посока и видя само кръстове. Свали синята си джинсова риза и я върза около камъка на Мейсън. Не мислеше, че той ще има нещо против. След това се обърна на изток и тръгна по линията.

Откри втората празнина петдесет ярда по-нататък и забърза напред. Но там, където би трябвало да бъде първата според разчетеното от снимката, не откри нищо освен един шибан тротоар, който водеше до малък участък с някакви абстрактни скулптури малко по-нататък. Редиците бяха хубави и равни. Той се загледа, не разбирайки как едно толкова голямо дърво, ако тук е имало такова, би разбъркало равните редици на гробовете. Какво, по дяволите, не беше наред?

Той се вгледа по-внимателно във фотографията.

Тротоар, помисли си той. Къде, по дяволите, води?

Намери го и тръгна към малкия участък. Нещо за Конфедерацията? Не, мамка му, Виетнам. Страната беше издигнала един малък memento mori за момчетата от Нам, плоча, на която бяха гравирани думи като чест, дълг, саможертва и, разбира се, имената. Той погледна и след това отмести очи. Познаваше Харисън и Марлоу, също така Джеферсън, въпреки че той беше черен. Джеферсън не беше ли от хеликоптерните части, точно така, брат на Черния кон? А Симпсън? Обикновен кашик, наборник, попадна на маскирана мина няколко дена преди уволнението. Това беше най-любимата история за лош късмет в града.

Сега Боб го заболя глава и той не можеше повече да работи по проблема. Обърна се да си върви и сякаш щом реши да се откаже, получи онова, което търсеше.

Дървото е изчезнало по някаква причина, но е било толкова впечатляващо, че самото му присъствие е плашело гробарите, така че никога не са копали близо до него. И когато е паднало, там са построили участъка за загиналите във Виетнамската война и тротоара. Така че сега скритият гроб на баща му трябва да е някъде покрай тротоара, вероятно от дясната му страна. Помисли си, че в това има смисъл. Ако някакви типове сменят надгробни камъни, които вероятно тежат по двеста-триста фунта парчето, късно през нощта, те ще имат нужда от ръчна количка или талига, а тротоарът ще им е от полза. Той повървя малко по него, докато не го преполови, и тогава просто се обърна на запад. Нищо не видя, после се премести малко нагоре и надолу и най-накрая малко повече нагоре. Можеше да види двете празнини в редицата в посока запад пред него. Единият от надгробните камъни близо до най-далечната празнина се синееше от ризата му.

— Хей.

Обърна се. Беше Ръс.

— Този стар архив беше ужасен, но извадих поне тринадесет имена. Човече, учудващо е какви архиви се пазят там.

Боб погледна вдясно от себе си.

— Обзалагам се, че един от тях се казва Джейкъб Финли.

Ръс изрови листа си, прегледа го и отговори:

— Да, Джейкъб Финли, 4-и арканзаски лек пехотен полк.

Боб погледна надгробния камък от варовик, повреден от хода на времето, ненаглеждан и леко наклонен надясно. Коленичи и сложи ръка на студения камък. Здрасти, старче, каза той наум. Дойдох. Време беше.

 

 

Този път беше лесно. Върнаха се обратно в службата на окръжния съдебен лекар и подадоха наново документите за ексхумация на името на бедния Джейкъб Финли. Според тях той беше отдавна изгубеният братовчед на Боб. Нямаше нужда да бъдат изричани лъжи за причините за промяна на молбата, защото щом първите документи бяха наред, никой от окръжната съдебна медицина не го бе еня. Сам дори нямаше нужда да идва. Няколко телефонни обаждания по-късно и механизмът от предния ден беше задействан.

Мистър Когинс и двете му момчета този път извадиха по-голям късмет. Гробът, до който сега имаше достъп от този услужлив тротоар, вече можеше да се разкопае с багер, а мистър Когинс беше експерт в работата с тази машина. За по-малко от час той разкопа ковчега и точно когато машината разкри сандъка, се появи и д-р Филипс.

— Как го намерихте? — попита той.

Боб обясни.

— Е, може да сте прав, но може и да бъркате. — Той гледаше, докато бързо монтираният такелаж повдигаше сандъка от дъното.

— Бих казал, че това е метален ковчег, произведен през петдесетте години. Помните ли погребалното бюро?

Боб каза „не“ и в този миг едно име се появи в главата му като пламък от нищото.

— Девилинс — каза той.

— Да — потвърди лекарят. — А баща ви се е казвал Ърл Суагър.

— Да, сър.

— Това пише тук. Той е. Окей, момчета, качете го в катафалката и да тръгваме.

 

 

В моргата не отне много време.

Боб и Ръс чакаха отвън, докато в една от четирите церемониални зали се оформяше погребална процесия и хората започнаха да излизат един по един и да се качват в колите. Катафалката, която беше докарала Ърл до моргата, половин час по-късно взе друг нещастник, за да го откара на гробището.

— Чувствам се пропит със смърт — обяви Ръс.

Скоро след това лекарят излезе. Те отидоха в малка възпоминателна градинка, издигната с вкус близо до погребалната агенция. Хубав ден в късния следобед. Слънцето току-що беше започнало да залязва.

— Мога да ви го напиша, но ще отнеме цял ден — каза той и запали цигара.

— Не е нужно писане. Момчето ще си води бележки.

— Чудесно. Първо, намерих физическите останки на мъж на четиридесет и няколко години в състояние на напреднало разложение. Това означава, че е останала малко тъкан, което от своя страна значи, че някои патологични заключения са невъзможни. Например следите от куршуми. Не можем да кажем в какви посоки са се движили куршумите през тялото и какви увреждания са причинили на меките тъкани и централната нервна или дихателна система.

— По дяволите! — избухна Боб.

Разкажи ми, тате, помисли си той. Това е единствената ти възможност.

— Обаче — продължи лекарят — останките от скелета са в добро състояние и там си личаха белезите от раните.

— Да — каза Боб. — Продължавай.

— В началото забелязах две рани. Първата беше на лявата лакътна кост, най-външната кост на предлакътницата, точно под костното удебеление, което ние наричаме olecranon — около инч под лакътя. От въздействието бих могъл да кажа, че куршум е ударил и разбил тази кост. Личи травматично яйцевидно назъбване по някои от частите на фрактурата. Това е характерно при високоскоростни куршуми с твърд връх, изстреляни от близко разстояние.

— Тридесет и осем Супер.

— Един обвит в метал .38 Супер би свършил работата чудесно, да. Костите бяха толкова фрагментирани и разбъркани, че не можах да ги преподредя, за да разчета калибъра по уврежданията.

— Не е необходимо — каза Боб.

— Втората рана прилича на първата. Същата разбита кост, същата форма на фрагментите, същите яйцевидни вдлъбнатини по парчетата, отново характерни за куршум малък калибър с висока скорост. Тази рана се намира на предната извивка на третото ребро от лявата страна на трупа.

Боб обмисли това.

— Можел ли е да се движи с тези рани?

— Ако е искал.

— И двете рани не са били опасни за живота? — попита той най-накрая.

— Хъм, това е субективна оценка, зависеща от жизнеспособността на човека. Като се има предвид, че баща ви е бил изключително здрав, че е бил раняван преди това и вече е знаел, че раната не е автоматично равнозначна на смърт, и като се има предвид, че е спрял кръвотечението си и помощта е пристигнала след няколко часа, и като се вземе предвид, че по скелетната система не регистрирах сериозни рани в меките тъкани, тогава да, моята оценка е, че тези две рани не са били смъртоносни. Но е имало и трета рана.

— Продължавай — каза Боб.

— В началото я пропуснах — каза лекарят. — Бяха останали малко тъкани и състоянието на костите не беше оригиналното. Разбира се, не съм в лабораторията си, за да работя при най-добрите условия.

— Но намери нещо?

— Да, най-накрая. В гръдната кост, която прикрива сърцето и държи ребрата. Има много чиста кръгла или почти кръгла дупка. Всъщност яйцевидна, внушаваща ъгъл надолу, което ще рече траектория от горе на долу. Прилича на входна рана. Ако продължите линията от разположението на раната върху гръдната кост под същия ъгъл, ще се получи изстрел право в сърцето. Линията, по която се е движил куршумът, води право в дясната сърдечна камера, където пулмонарната артерия вкарва артериалната кръв. Тази артерия и камерата са били моментално разрушени. Мозъчната смърт е последвала, е вероятно след десет-дванадесет секунди.

— Значи не е могло да бъде прострелян в сърцето и да се върне двеста-триста крачки обратно, където е бил намерен?

— И крачка не би могъл да направи. Съмнявам се, че е останал в съзнание за по-дълго от три секунди след проникването на куршума.

Боб кимна и се обърна към Ръс.

— Е, как шибаният Джими Пай го уцелва на сто ярда навътре в царевицата и той се е върнал по целия път до колата?

Ръс просто го гледаше.

— Предполагам, сте измерили отвора — попита Боб лекаря. — Да.

— Предполагам, че не е нито .357, нито .429? Той е колко, да кажем .311–.312 инча?

— Браво. Всъщност .3115.

— Доколкото знам, фаската на отвора от куршума винаги разширява диаметъра с няколко хилядни от инча?

— Точно така.

— Значи куршумът, който е убил баща ми, е бил с диаметър .308 инча? Това ще рече куршум калибър .30?

— За това говорят всички следи.

— Не разбирам — обади се Ръс. — Какво означават всички тези числа?

— Разкриха ми кой е убил баща ми — отговори Боб, обръщайки се да го погледне. — Със сигурност не е бил Джими Пай.

— А кой тогава?

— Снайперист.