Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (9)

Глава 9

Една пролетна вечер в края на март, когато снегът се беше вече стопил и в болничната градина пееха скорци, докторът излезе да изпрати до портата приятеля си, началника на пощата. Точно тогава в двора влизаше Мойсейка, който се връщаше от просия. Той беше гологлав и с плитки галоши на бос крак, а в ръцете си държеше малка торбичка с милостиня.

— Дай една копейка! — обърна се той към доктора, треперейки от студ и усмихнат.

Андрей Ефимич, който никога не можеше да отказва, му подаде десет копейки.

„Колко лошо е това — помисли той, когато погледна босите му нозе с мършави червени глезени. — А пък е мокро“.

И подбуждан от чувство, подобно на жалост и на гнусливост, влезе в пристройката след евреина, като поглеждаше ту плешивата му глава, ту глезените му. При влизането на доктора от купчината вехтории скочи Никита и застана мирно.

— Здравей, Никита — каза меко Андрей Ефимич. — Да бяхме дали на тоя евреин ботуши, защото ще настине.

— Слушам, ваше високоблагородие. Ще доложа на надзирателя.

— Моля ти се. Помоли го от мое име. Кажи, че аз моля.

Вратата на стаята беше отворена. Иван Дмитрич лежеше на кревата; облегнат на лакът, той се вслушваше с тревога в чуждия глас и изведнъж позна доктора. Цял се затресе от гняв, скочи и с червено зло лице, с изблещени очи се завтече към средата на стаята.

— Докторът дойде! — извика той и се разсмя високо. — Най-после! Господа, поздравявам ви, докторът ни удостоява с посещението си! Проклета гад! — изпищя той и с ярост, каквато никога още не бяха виждали в стаята, тупна с крак. — Да се убие тая гад! Не, малко е да се убие! Да се удави в нужника!

Андрей Ефимич, който чу това, надникна от коридора в стаята и попита меко:

— Защо?

— Защо ли? — извика Иван Дмитрич, като се доближи до него заканително и конвулсивно се загърна в халата си. — Защо ли? Крадец! — продума той с погнуса и сбра устните си така, като че искаше да плюне. — Шарлатанин! Палач!

— Успокойте се — каза Андрей Ефимич с виновна усмивка. — Уверявам ви, че никога нищо не съм крал, а за другото сигурно силно преувеличавате. Виждам, че ми се сърдите. Успокойте се, моля ви се, ако можете, и кажете хладнокръвно: защо ми се сърдите?

— А защо ме държите тук?

— Защото сте болен.

— Да, болен. Но нали десетки, стотици луди се разхождат на свобода, защото вашето невежество е неспособно да ги отличи от здравите. Защо тогава аз и ето тия нещастници трябва да бъдем затворени тук за всички като изкупителни жертви? Вие, фелдшерът, надзирателят и цялата ви болнична сган сте в нравствено отношение неизмеримо по-долу от всекиго от нас, защо тогава ние сме затворени, а вие не? Къде е логиката?

— Нравственото отношение и логиката нямат нищо общо с това. Всичко зависи от случая. Когото са затворили, той стои, а когото не са затворили, той се разхожда, и толкоз. В това, че аз съм доктор, а вие сте душевноболен, няма нито нравственост, нито логика, то е само празна случайност.

— Тия глупости не ги разбирам… — глухо продума Иван Дмитрич и седна на кревата.

Мойсейка, когото Никита се посвени да претърси в присъствието на доктора, наслага на леглото си късчета хляб, листчета хартии и кокалчета и все още разтреперан от студ, започна да говори нещо бързо и напевно на еврейски. Вероятно си въобразяваше, че е отворил бакалничка.

— Пуснете ме — кама Иван Дмитрич и гласът му трепна.

— Не мога.

— Но защо? Защо?

— Защото това не зависи от мене. Разсъдете, каква полза ще имате, ако ви пусна? Вървете. Ще ви арестуват гражданите или полицията и ще ви върнат тук.

— Да, да, това е вярно… — продума Иван Дмитрич и потърка челото си. — Това е ужасно! Но какво да правя? Какво?

Гласът на Иван Дмитрич и младото му умито лице с гримаса се хареса на Андрей Ефимич. Поиска му се да приласкае младия човек и да го успокои. Той седна до него на леглото, помисли и каза:

— Вие питате какво да правите. Най-доброто във вашето положение е да избягате от тук. Но за съжаление е безполезно. Ще ви заловят. Когато обществото се предпазва от престъпници, от психически болните и изобщо неудобните хора, то е непобедимо. Остава ви само едно: да се успокоите, като съзнаете, че вашето стоене тук е необходимо.

— То на никого не е потрябвало.

— Щом има затвори и лудници, все някой трябва да бъде затворен в тях. Ако не сте вие, ще бъда аз, ако не съм аз — някой трети. Почакайте, когато в далечното бъдеще престанат да съществуват затворите и лудниците, тогава не ще има нито решетки по прозорците, нито халати. Разбира се, това време рано или късно ще настъпи.

Иван Дмитрич се усмихна подигравателно.

— Шегувате се — той присви очи. — Такива господа, като вас и вашия помощник Никита, не ги е грижа за бъдещето, но бъдете уверен, уважаеми господине, ще настанат по-добри времена! Може би се изразявам пошло, смейте се, но ще изгрее зората на новия живот, ще възтържествува правдата и на нашата улица ще настъпи празник. Аз няма да го дочакам, ще пукна, но затова пък нечии внуци ще го дочакат. Приветствам го от все сърце и се радвам, радвам се за тях! Напред! Бог да ви помага, приятели!

Иван Дмитрич се изправи с блеснали очи, протегна ръце към прозореца и продължи с развълнуван глас:

— Иззад тия решетки ви благославям! Да живее правдата! Радвам се!

— Аз не намирам особена причина за радост — каза Андрей Ефимич, на когото жестът на Иван Дмитрич се стори театрален и същевременно много се хареса. — Затвори и лудници няма да има и правдата, както се изразихте вие, ще възтържествува, но нали същността на нещата не ще се промени, законите на природата ще останат все същите. Хората ще боледуват, ще остаряват и ще умират също така, както и сега. Каквато и великолепна зора да осветява вашия живот, все пак в края на краищата ще ви заковат в ковчега и ще ви хвърлят в трапа.

— Ами безсмъртието?

— Ех, оставете!

— Вие не вярвате, а пък аз вярвам. У Достоевски или Волтер някой казва, че ако нямаше Бог, хората щяха да го измислят. А пък аз дълбоко вярвам, че ако няма безсмъртие, рано или късно великият човешки ум ще го изнамери.

— Добре казано — продума Андрей Ефимич и се усмихна със задоволство. — Добре е, че вярвате. С такава вяра човек може да живее безгрижно, дори и да е зазидан в стената. Получили ли сте някъде образование?

— Да, следвах университета, но не го завърших.

— Вие сте човек, който мисли и се задълбочава. При всяка обстановка можете да намирате успокоение в самия себе си. Свободното и дълбоко мислене, което се стреми към проумяване на живота, и пълното презрение към глупавата суета на света — ето две блага, по-висши от които човек никога не е познавал. И вие можете да ги притежавате, макар и да живеете зад три решетки. Диоген е живял в бъчва, но е бил по-щастлив от всички земни царе.

— Вашият Диоген е бил глупак — мрачно продума Иван Дмитрич. — Какво ми разправяте за Диоген и за някакво проумяване! — разсърди се той изведнъж и скочи. — Аз обичам живота, обичам го страстно! Аз страдам от мания за преследване, страдам от постоянен мъчителен страх, но има минути, когато ме обзема жажда за живот, и тогава се боя да не полудея. Ужасно искам да живея, ужасно!

Той се разходи развълнувано из стаята и каза, снишил глас:

— Когато мечтая, спохождат ме призраци. Идват при мене някакви хора, чувам гласове, музика и ми се струва, че бродя из някакви гори по брега на морето, и толкова страстно ми се иска лутане, цел… Кажете ми, какво ново има там? — попита Иван Дмитрич. — Как е там?

— За града ли искате да знаете или изобщо?

— Отначало ми разкажете за града, а после изобщо.

— Е, добре. В града е мъчително скучно… Няма с кого да размениш дума, няма кого да послушаш. Нови хора няма. Впрочем неотдавна пристигна един млад лекар. Хоботов.

— Той пристигна още по мое време. Как е, подлец ли е?

— Да, некултурен човек. Чудно нещо, знаете ли… Ако се съди по всичко, в нашите столици няма умствен застой, има движение — значи там трябва да има истински хора, но, кой знае защо, от там винаги ни пращат такива, че да не ги погледнеш. Нещастен град!

— Да, нещастен град! — въздъхна Иван Дмитрич и се засмя. — А изобщо какво има? Какво пишат във вестниците и в списанията?

В стаята беше вече тъмно. Докторът стана и прав започна да разказва какво пишат в чужбина и в Русия и каква насока на мисълта се забелязва днес. Иван Дмитрич слушаше внимателно и задаваше въпроси, но изведнъж като че си спомни нещо ужасно, хвана се за главата и легна на леглото гърбом към доктора.

— Какво ви стана? — попита Андрей Ефимич.

— Няма да чуете от мене вече нито една дума! — каза грубо Иван Дмитрич. — Оставете ме!

— Но защо?

— Казвам ви: оставете ме! За какъв дявол?

Андрей Ефимич сви рамене, въздъхна и излезе. Когато минаваше през коридора, каза:

— Да беше разтребил тук, Никита… Ужасно тежка миризма!

— Слушам, ваше високоблагородие.

„Какъв приятен млад човек! — мислеше Андрей Ефимич, когато се прибираше вкъщи. — През цялото време, откак живея тук, това е като че първият, с когото можеш да поприказваш. Умее да разсъждава и се интересува тъкмо от онова, от което трябва“.

Когато четеше и сетне, когато си лягаше да спи, през цялото време мислеше за Иван Дмитрич, а когато се събуди на другия ден сутринта, спомни си, че снощи се бе запознал с един умен и интересен човек, и реши да го навести още веднъж при първа възможност.