Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (6)

Глава 6

Неговият живот минава така. Обикновено става сутрин към осем часа, облича се и пие чай. Сетне сяда в кабинета си да чете или отива в болницата. Тук, в болницата, в тясното тъмно коридорче са насядали амбулаторните болни, които чакат преглед. Край тях, тропайки с ботушите си по тухления под, сноват слугите и болногледачките, минават мършави болни по халати, носят мъртъвци и гърнета с нечистотии, плачат деца, духа от вратите и от прозорците. Андрей Ефимич знае, че за маларичните, туберкулозните и изобщо впечатлителните болни тая обстановка е мъчителна, но какво да се прави? В приемната го посреща фелдшерът Сергей Сергеич, дребен дебел човек с бръснато, чисто измито пълно лице, с меки плавни маниери и нови широки дрехи; той прилича повече на сенатор, отколкото на фелдшер. Той има в града извънредно голяма практика, ходи с бяла вратовръзка и се смята за по-вещ от доктора, който няма никаква практика. В ъгъла на приемната е сложена голяма икона в рамка с тежко кандило, до нея — рибарска мрежа в бял калъф, по стените са окачени портрети на архиереи, изглед от Светогорския манастир и венци от суха метличина. Сергей Сергеич е религиозен и обича благолепието. Иконата е сложена с негови средства; в неделен ден в приемната по негова заповед някой от болните чете на глас акатиста, а след четенето сам Сергей Сергеич обикаля стаите с кадилница и кади с тамян.

Болните са много, а времето — малко и затова работата се ограничава само с два-три въпроса и отпущане на някакво лекарство, като благ мехлем или рициново масло. Андрей Ефимич седи подпрял бузата си с юмрук, замислен и машинално задава въпроси. Сергей Сергеич също седи, потрива ръце и от време на време се намесва.

— Боледуваме и страдаме — казва той, — защото не се молим добре на милосърдния Господ. Да!

По време на прегледа Андрей Ефимич не прави никакви операции; той отдавна вече е отвикнал от тях и гледката на кръвта го вълнува неприятно. Когато му се случва да разтваря устата на някое дете, за да види гърлото му, а детето крещи и се брани с ръчички, завива му се свят от шум в ушите и очите му се насълзяват. Той бърза да предпише лекарството и маха с ръце на селянката да изнесе по-скоро детето.

На прегледа бързо му дотягат плахостта на болните, тяхната глупост, близостта на благолепния Сергей Сергеич, портретите по стените и неговите собствени въпроси, които задава вече повече от двадесет години. И си отива, след като приеме пет-шест болни. Останалите приема без него фелдшерът.

С приятната мисъл, че, слава Богу, отдавна вече няма частна практика и че никой няма да му пречи, Андрей Ефимич се връща вкъщи, веднага сяда на масата в кабинета и започва да чете. Той чете много и винаги с голямо удоволствие. Половината от заплатата му отива за покупка на книги и от шестте стаи на жилището му три са затрупани с книги и със стари списания. Най-много обича съчиненията по история и по философия; по медицина се е абонирал само за „Врач“, който винаги започва да чете от края. Четенето трае всеки път по няколко часа без прекъсване и не го уморява. Той чете не толкова бързо и поривисто, както четеше някога Иван Дмитрич, а бавно, с вникване и често се спира на ония места, които му допадат или които не разбира. До книгата винаги е сложено малко шише с водка и една солена краставица или ябълка от туршия направо върху сукното, без чиния. Всеки половин час, без да откъсва очи от книгата, той си налива водка и я изпива, сетне, без да гледа, напипва краставицата и отхапва от нея.

В три часа предпазливо се доближава до вратата на кухнята, изкашлюва се и казва:

— Дарюшка, да бях обядвал…

След доста лошия и нечисто поднесен обяд Андрей Ефимич се разхожда из стаята си, скръстил ръце на гърдите, и мисли. Удря четири, после пет часа, а той все ходи и мисли. От време на време изскърцва кухненската врата и от нея се подава червеното сънливо лице на Дарюшка.

— Андрей Ефимич, не е ли време да пиете бира? — пита тя загрижено.

— Не, още не е време… — отговаря той. — Ще почакам… ще почакам…

Привечер обикновено идва началникът на пощата Михаил Аверянич, единственият човек в целия град, чието общество не е неприятно на Андрей Ефимич. Михаил Аверянич някога е бил богат помешчик и е служил в кавалерията, но е загубил всичко и от немотия е постъпил на стари години в пощата. Изглежда бодър, здрав, има разкошни побелели бакенбарди, благовъзпитани обноски и висок приятен глас. Той е добър и чувствителен, но избухлив. Когато в пощата някой от посетителите възразява, не се съгласява или просто започне да разсъждава, Михаил Аверянич се изчервява, почва да се тресе цял и крещи с гръмовит глас: „Млък!“, така че пощата отдавна вече си е спечелила име на учреждение, в което е страшно да се ходи. Михаил Аверянич уважава и обича Андрей Ефимич за неговата образованост и за благородството на душата му, а с останалите си съграждани се държи надменно, като с подчинени.

— Ето ме и мене! — казва той, когато влиза при Андрей Ефимич. — Добър ден, драги мой! Трябва да съм ви дотегнал вече, а?

— Напротив, много се радвам — отговаря докторът. — Винаги се радвам да ви видя.

Приятелите сядат на дивана в кабинета и известно време пушат мълчаливо.

— Дарюшка, да беше ни донесла бира! — казва Андрей Ефимич.

Първата бутилка изпиват все така мълчаливо; докторът — замислен, а Михаил Аверянич — с весел, оживен израз, като човек, който има да разправи нещо много интересно. Винаги докторът почва разговора.

— Колко съжалявам — казва той бавно и тихо, поклащайки глава и без да гледа събеседника си в очите (той никога не гледа хората в очите), — колко дълбоко съжалявам, уважаеми Михаил Аверянич, че в нашия град изобщо няма хора, които да умеят и да обичат да водят умен и интересен разговор. Това за нас е грамадно лишение. Дори и интелигенцията не се издига над пошлостта; равнището на нейното развитие, уверявам ви, съвсем не е по-високо, отколкото у долното съсловие.

— Имате пълно право. Съгласен съм.

— Вие сам знаете — продължава докторът тихо и с паузи, — че в тоя свят всичко е незначително и неинтересно освен висшите духовни прояви на човешкия ум. Умът прокарва рязка граница между животното и човека, загатва за божествеността на човека и до известна степен дори му замества безсмъртието, което не съществува. Като изхождаме от това, умът е едничкият възможен източник за наслада. А ние не виждаме и не чуваме наоколо си ум — значи сме лишени от наслада. Наистина, имаме книги, но това съвсем не е същото, както живият разговор и общуването. Ако позволите да направя едно не съвсем сполучливо сравнение, книгите са ноти, а разговорът — пеене.

— Имате пълно право.

Настъпва мълчание. От кухнята излиза Дарюшка и с израз на тъпа скръб и подпряла лице с юмрук, застава на вратата, за да послуша.

— Ех! — въздиша Михаил Аверянич. — Какъв ум искате от днешните!

И той разказва как се е живяло някога здраво, весело, интересно, каква умна интелигенция имало тогава в Русия и колко високо поставяла тя понятията за чест и за приятелство. Давала пари в заем без полица и било позор да не подадеш ръка за помощ на другаря си в нужда. А какви походи имало тогава, какви приключения, схватки, какви другари, какви жени! А Кавказ — какъв необикновен край! А жената на един дружинен командир, странна жена, обличала офицерски дрехи и отивала вечер в планината сама, без водач. Разправяли, че имала любов в аулите с някакъв тамошен княз.

— Царице небесна, майчице… — въздиша Дарюшка.

— А как пиеха! Как ядяха! А какви либерали бяха!

Андрей Ефимич слуша и не чува; мисли за нещо и посръбва бира.

— Аз често сънувам умни хора и че говоря с тях — казва той неочаквано, като прекъсва Михаил Аверянич. — Моят баща ми даде отлично образование, но под влиянието на идеите от шестдесетте години ме накара да стана лекар. Струва ми се, че ако тогава не бях го послушал, сега щях да съм в центъра на умственото движение. Навярно щях да бъда член на някой факултет. Разбира се, и умът не е вечен и преминава, но вие знаете вече защо имам склонност към него. Животът е досаден капан. Когато мислещият човек възмъжее и съзнанието му узрее, той неволно се чувства като в капан, от който няма изход. И наистина против волята му някакви случайности са го извикали от небитието в живота… За какво? Поиска ли да узнае смисъла и целта на съществуването си, не му казват или пък му казват безсмислици; той хлопа — не му отварят; идва при него смъртта — също против волята му. И ето, както в затвора хората, свързани от общо нещастие, се чувстват по-добре, когато се събират заедно, така и в живота не забелязваш капана, когато хората, склонни към анализ и обобщения, се събират заедно и прекарват времето си в размяна на горди, свободни идеи. В тоя смисъл умът е незаменима наслада?

— Имате пълно право.

Без да гледа събеседника си в очите, тихо и с паузи Андрей Ефимич продължава да говори за умните хора и за разговорите с тях, а Михаил Аверянич го слуша внимателно и се съгласява с него: „Имате пълно право“.

— Ами не вярвате ли в безсмъртието на душата? — пита изведнъж началникът на пощата.

— Не, уважаеми Михаил Аверянич, не вярвам и нямам основание да вярвам.

— Да си призная, и аз се съмнявам, макар впрочем да имам такова чувство, като че ли никога няма да умра. Ей, мисля си, дърто магаре, време е да мреш! А в душата ми някакво гласче казва: не вярвай, няма да умреш!…

Малко след девет часа Михаил Аверянич си отива. Когато облича шубата си в антрето, той казва с въздишка:

— Все пак в каква затънтена провинция ни е хвърлила съдбата. Най-досадното е, че тук ще трябва да мрем. Ех!…