Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (10)

Глава 10

Иван Дмитрич лежеше в същата поза както вчера, обхванал глава с ръце и подвил нозе. Лицето му не се виждаше.

— Здравейте, приятелю — каза Андрей Ефимич. — Не спите ли?

— Преди всичко не съм ви приятел — продума Иван Дмитрич, заровил глава във възглавницата, — а, после, напразно се опитвате, няма да изтръгнете от мене нито дума.

— Чудно… — промърмори Андрей Ефимич смутено. — Вчера разговаряхме толкова мирно, но вие, кой знае защо, се обидихте и изведнъж прекъснахте разговора… Вероятно съм се изразил някак си нетактично или може би съм изказал някоя мисъл, която противоречи на вашите убеждения…

— Да не би да мислите, че ви повярвах? — каза Иван Дмитрич, като се повдигна и погледна доктора подигравателно и с тревога: очите му бяха зачервени. — Можете да отидете да шпионирате и да подпитвате на друго място, а тук нямате работа. Аз още вчера разбрах за какво идвахте.

— Чудна фантазия! — усмихна се докторът. — Значи смятате, че съм шпионин?

— Да, смятам… Шпионин или доктор, когото са пратили да ме подпитва — все тая.

— Ах, какъв сте наистина, извинете… чудак!

Докторът седна на табуретката до леглото и поклати с укор глава.

— Но да допуснем, че имате право — каза той. — Да допуснем, че аз ще се хвана предателски за някоя ваша дума, за да ви предам на полицията. Ще ви арестуват и после ще ви съдят. Но нима в съда и в затвора ще ви бъде по-зле, отколкото тук? Ако ви изпратят на заточение и дори на каторга, нима това е по-лошо, отколкото да бъдете затворен в тая пристройка? Струва ми се, че не е по-лошо… От какво тогава ще се страхувате?

Изглежда, тия думи подействаха на Иван Дмитрич. Той седна спокойно.

Минаваше четири часа вечерта — часа, когато Андрей Ефимич обикновено се разхождаше у дома си из стаите и Дарюшка го питаше няма ли вече да пие бира. Вън времето беше тихо, ясно.

— А пък аз следобед излязох да се поразходя и ето, отбих се при вас, както виждате — каза докторът. — Истинска пролет е.

— Сега кой месец е? Март? — попита Иван Дмитрич.

— Да, краят на март.

— Кално ли е навън?

— Не, немного. В градината има вече пътечки.

— Сега да можеше човек да се разходи с каляска някъде вън от града — каза Иван Дмитрич, потърквайки червените си очи, сякаш се събуждаше от сън, — после да се върне у дома, в топлия приветлив кабинет, и… да се полекува при добър доктор от главоболието си… Отдавна вече не съм водил човешки живот. А тук е противно! Нетърпимо противно!

След снощната възбуда той беше уморен и отпуснат и говореше без желание. Пръстите му трепереха и по лицето му се виждаше, че го боли силно глава.

— Между топлия приветлив кабинет и тая стая няма никаква разлика — каза Андрей Ефимич. — Спокойствието и задоволството на човека не са вън от него, а в него самия.

— Тоест? Как?

— Обикновеният човек очаква доброто или лошото от вън, тоест от каляската и от кабинета, а мислещият — от самия себе си.

— Вървете проповядвайте тая философия в Гърция, където е топло и лъха на портокали, а тук тя не отговаря на климата. С кого говорех за Диоген? С вас ли беше?

— Да, вчера с мене.

— Диоген не е имал нужда от кабинет и от топло помещение; там и без това е горещо. Лежи си в бъчвата и яде портокали и маслини. А я да живееше в Русия не през декември, а през май, щеше да иска в стая. Сигурно би се сгърчил от студ.

— Не. Студът, както и изобщо всяка болка, може да не се усеща. Марк Аврелий казва: „Болката е живата представа за болката. Направи усилие на волята си, за да промениш тая представа, отхвърли я, престани да се оплакваш и болката ще изчезне“. Това е вярно. Мъдрецът или просто мислещият, задълбочен човек се отличава тъкмо по това, че презира страданието; той винаги е доволен и не се чуди на нищо.

— Значи аз съм идиот, защото страдам, не съм доволен и се чудя на човешката подлост.

— Не бива да говорите така. Ако вниквате по-често, ще разберете колко нищожно е всичко външно, което ни вълнува. Трябва да се стремим към проумяване на живота, а в това проумяване е истинското благо.

— Проумяване… — намръщи се Иван Дмитрич. — Външно, вътрешно… Извинете, не разбирам това. Зная само — каза той, като се изправи и погледна сърдито доктора, — зная, че Бог ме е създал от топла кръв и нерви, да-а! А органичната тъкан, ако е жизнеспособна, трябва да реагира на всяко раздразнение. И аз реагирам! На болката отвръщам с вик и сълзи, на подлостта — с негодувание, на мерзостта — с погнуса. Според мене тъкмо това се нарича живот. Колкото по-низш е организмът, толкова по-малко чувствителен е и толкова по-слабо отвръща на раздразнението, а колкото по-висш е, толкова по-възприемчив е и по-енергично реагира на действителността. Как да не знаете това? Доктор, а не знае такива прости работи! За да презираш страданието, да бъдеш винаги доволен и да не се чудиш на нищо, трябва да стигнеш ето до това състояние — и Иван Дмитрич посочи дебелия, плувнал в тлъстини селянин — или да се калиш със страдания дотам, че да загубиш всяка чувствителност към тях, тоест да престанеш да живееш. Извинете, аз не съм мъдрец, не съм философ — продължи Иван Дмитрич ядосано — и не разбирам нищо от тия работи. Не съм в състояние да разсъждавам.

— Напротив, вие разсъждавате отлично.

— Стоиците, които вие пародирате, са били забележителни хора, но учението им е замръзнало още преди две хиляди години и не е помръднало нито йота напред и няма да помръдне, защото е непрактично и нежизнено. То е имало успех само всред малцинството, което прекарва живота си в старателно учене и наслаждаване от всякакви учения, а мнозинството не го е разбирало. Учението, което проповядва равнодушие към богатството, към удобствата на живота, презрение към страданията и към смъртта, е съвсем неразбираемо за грамадното мнозинство, защото мнозинството не е познавало никога нито богатство, нито удобства в живота; а да презира страданията, би значило за него да презира самия живот, защото цялото същество на човека се състои от усещания на глад, студ, оскърбления, загуби и хамлетовски страх пред смъртта. В тия усещания е целият живот: той може да ти тежи, можеш да го мразиш, но не да го презираш. Да, така е, повтарям, учението на стоиците никога не може да има бъдеще, а прогресират, както виждате, от памтивека до днес — борбата, възприемчивостта към болката, способността да се отвръща на раздразнението…

Иван Дмитрич изведнъж загуби нишката на мислите си, спря се и ядосано потърка чело.

— Исках да кажа нещо важно, а се обърках — каза той. — За какво говорех? Да! Та ето, казвам: някой от стоиците сам се бил продал в робство, за да откупи свой ближен. Ето, виждате ли, значи и стоикът е реагирал на раздразнението, защото за една такава великодушна постъпка, каквато е самоунищожението заради ближния, е необходима възмутена, отзивчива душа. Аз забравих тук в затвора всичко, което съм учил, иначе щях да си спомня още нещо. Ами ако вземем Христос? Христос е отвръщал на действителността, като е плакал, усмихвал се е, скърбял е, гневил се е, дори е тъгувал; той не с усмивка е отивал към страданията и не е презирал смъртта, а се е молил в Гетсиманската градина да го отмине тая чаша.

Иван Дмитрич се засмя и седна.

— Да речем, че спокойствието и доволството на човека са не извън, а в самия него — каза той. — Да речем, че трябва да презираме страданията и да не се чудим на нищо. Но вие на какво основание проповядвате това? Мъдрец ли сте? Философ ли сте?

— Не, не съм философ, но всеки трябва да проповядва това, защото то е разумно.

— Не, искам да зная защо се смятате компетентен по въпроса за проумяването, презрението към страданията и прочие. Нима сте страдали някога? Имате ли представа за страданията! Позволете: като дете били ли са ви?

— Не, моите родители изпитваха отвращение към телесните наказания.

— А моят баща ме биеше жестоко. Баща ми беше груб, хемороидален чиновник с дълъг нос и с жълта шия. Но да говорим за вас. През целия ви живот никой не ви е докоснал с пръст, никой не ви е плашил, не ви е докарвал до затъпяване; вие сте здрав като бик. Расли сте под крилцето на баща си и сте се учили на негова сметка, а веднага след това сте пипнали синекура. Повече от дванадесет години сте живели в безплатно жилище с отопление, с осветление, с прислуга и при това сте имали право да работите, както и колкото обичате, ако щете, и да не вършите нищо. По природа сте човек ленив, неподвижен и затова сте се мъчили да нареждате живота си така, че нищо да не ви смущава и да не ви размърдва от мястото ви. Работата сте предали на фелдшера и на другата сган, а вие сте стояли на топло и на спокойствие, пестели сте пари, прочитали сте по някоя книга, угаждали сте си и с размишления за разни възвишени глупости, и (Иван Дмитрич погледна червения нос на доктора) с попийване. С една дума, не сте видели живота и съвсем не го познавате, а с действителността сте се запознали само теоретически. А презирате страданията и не се чудите на нищо по една много проста причина: суета на суетите, външното и вътрешното презрение към живота, към страданията и към смъртта, проумяването, истинското благо — всичко това е философия, която най-добре подхожда на руския мързеливец. Ще видите например как селянинът бие жена си. Защо да се намесвате? Нека я бие, все едно — и двамата рано или късно ще умрат; при това оня, който бие, оскърбява с побоя не оногова, когото бие, а сам себе си. Да пиянстваш, е глупаво, неприлично — но и да пиеш, ще умреш, и да не пиеш, ще умреш. Идва някоя селянка, болят я зъбите… Какво от това? Болката е представата за болката и при това без болести не може да се живее на тоя свят, всички ще умрем, затова върви си, жено, не ми пречи да мисля и да пия водка. Някой млад човек иска съвет, какво да прави, как да живее; преди да му отговори, друг би се замислил, а у вас отговорът вече е готов: стреми се към проумяване и към истинското благо. А какво нещо е това фантастично „истинско благо“? Няма отговор, разбира се. Нас ни държат тук зад решетки, оставят ни да гнием, изтезават ни, но това е прекрасно и разумно, защото между тая стая и топлия приветлив кабинет няма никаква разлика. Удобна философия: и не работиш нищо, и съвестта ти е чиста, и се чувстваш мъдрец… Не, господине, това не е философия, не е мислене, не е широта на възгледите, а е леност, факирство, самоприспиване… Да! — пак се разсърди Иван Дмитрич. — Презирате страданието, а ако си притиснете пръста на вратата, сигурно ще изревете колкото ви глас държи!

— А може би няма да ревна — каза Андрей Ефимич с кротка усмивка.

— Да, как не! А ето, ако ви свие паралич или, да речем, някой глупак и нахал, използвайки положението и чина си, ви оскърби публично и вие знаете, че това ще му се размине безнаказано, е, тогава бихте разбрали какво значи да отпращаш другите към проумяване и към истинско благо.

— Това е оригинално — каза Андрей Ефимич, като се смееше от удоволствие и потриваше ръце. — Приятно ме изненадва вашата склонност към обобщаване, а моята характеристика, която току-що благоволихте да направите, е просто блестяща… Да си призная, разговорът с вас ми доставя грамадно удоволствие. Е, аз ви изслушах, сега благоволете и вие да ме изслушате.