Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (5)

Глава 5

Необикновена мълва!

Доктор Андрей Ефимич Рагин е по своему забележителен човек. Разправят, че в ранни младини бил много набожен и се подготвял за духовна кариера и че след като в хиляда осемстотин шестдесет и трета година завършил гимназия, смятал да постъпи в духовната академия, но баща му, доктор по медицина и хирург, уж му се бил присмял хапливо и бил заявил категорично, че ще престане да го смята за свой син, ако стане поп. Доколко вярно е това, не зная, но сам Андрей Ефимич неведнъж изповядваше, че никога не е чувствал влечение към медицината и изобщо към специалните науки.

Както и да е, след като завърши медицинския факултет, той не стана поп. Не проявяваше набожност и в началото на докторската си кариера приличаше на духовно лице толкова малко, колкото и сега.

Външността му е тежка, груба, селяшка; с лицето си, с брадата, със сплесканата си коса и здравата недодялана фигура той напомня крайпътен кръчмар, охранен, невъздържан, груб. Лицето му е сурово, покрито със сини жилки, очите — мънички, носът червен. Той е висок и широкоплещест и има грамадни ръце и нозе; струва ти се, че ако те удари с юмрук, душата ти ще изскочи. Но стъпката му е тиха и вървежът предпазлив, котешки; при среща в тесен коридор винаги пръв се спира, за да направи път, и казва не с бас, както очакваш, а с тънък мек тенорец: „Извинете!“ На шията има малък оток, който му пречи да носи корави колосани яки, и затова ходи винаги с мека платнена или басмена риза. Изобщо се облича не като лекар. Мъкне един и същ костюм по десетина години, а новите дрехи, които обикновено купува в европейското дюкянче, изглеждат върху него също така износени и измачкани, както вехтите; с един и същ сюртук той и приема болните, и обядва, и ходи по гости; но не от скъперничество, а от пълна немарливост към външността си.

Когато Андрей Ефимич пристигна в града, за да приеме длъжността си, „богоугодното заведение“ се намираше в ужасно състояние. В болничните стаи, коридорите и в двора на болницата мъчно се дишаше от смрад. Болничните слуги, болногледачките и децата им спяха в стаите при болните. Оплакваха се, че ги измъчвали хлебарки, дървеници и мишки. В хирургическото отделение имаше винаги червен вятър. В цялата болница разполагаха с два скалпела и с нито един термометър, във ваните държаха картофи. Надзирателят, икономката и фелдшерът ограбваха болните, а за предишния доктор, предшественика на Андрей Ефимич, се разправяше, че тайно търгувал с болничния спирт и че си направил цял харем от болногледачките и от болните жени. В града много добре знаеха за тия неуредици и дори ги преувеличаваха, но се отнасяха към тях спокойно; едни ги оправдаваха с това, че в болницата отивали само прости хора и селяци, които не можели да бъдат недоволни, защото у дома живеели много по-лошо, отколкото в болницата; няма да ги хранят с яребици я! Други казваха за оправдание, че само общината без помощта на земството^[1] не била в състояние да издържа добра болница; слава Богу, че имало една, па макар и лоша. А учреденото отскоро земство не отваряше лечебница нито в града, нито в околността, защото градът имал вече своя болница.

След като огледа болницата, Андрей Ефимич реши, че тя е учреждение безнравствено и извънредно вредно за здравето на жителите. Според него най-умното, което можеше да се направи, беше да се пуснат болните на свобода, а болницата да се затвори. Но той разсъди, че за да се направи това, не е достатъчна само неговата воля и че това би било безполезно; ако физическата или нравствената нечистотия се изгони от едно място, тя ще премине на друго; трябва да се чака сама да се изпари. Освен това, щом хората са отворили болница и я търпят в града си, значи им трябва; предразсъдъците и всички тия житейски мръсотии и мерзости са необходими, защото с време се преработват в нещо полезно както торът в чернозем. На земята няма нищо добро, което да не е имало в първоизточника си някоя мръсотия.

След като прие длъжността си, Андрей Ефимич, както изглежда, се отнесе към неуредиците доста равнодушно. Той помоли само болничните слуги и болногледачките да не нощуват в стаите и сложи два шкафа с инструменти; а надзирателят, икономката, фелдшерът и червеният вятър в хирургията си останаха по местата.

Андрей Ефимич извънредно много обича ума и честността, но за да създаде наоколо си умен и честен живот, му липсват характер и вяра в собствената правота. Той изобщо не може да заповядва, да забранява и да настоява. Човек би казал, че е дал обет да не повишава никога глас и да не употребява повелително наклонение. Мъчно може да рече „Дай“ или „Донеси“; когато му се яде, нерешително се поизкашлюва и казва на готвачката: „Да бях пийнал чай…“ или „Да бях похапнал“. А съвсем не е по силите му да каже на надзирателя да престане да краде или да го изгони, или да премахне напълно тая непотребна паразитна длъжност. Когато го лъжат или ласкаят, или му поднасят за подпис някоя явно невярна сметка, той се изчервява като рак и се чувства виновен, но все пак подписва сметката; когато болните му се оплакват, че гладуват или страдат от грубите болногледачки, се смущава и мънка виновно:

— Добре, добре, ще видя после… Трябва да има недоразумение…

Отначало Андрей Ефимич работеше много усърдно. Той приемаше всеки ден от сутрин до обед, правеше операции и дори се занимаваше с акушерска практика. Дамите казваха за него, че бил внимателен и отлично познавал болестите — особено детските и женските. Но с време работата явно му дотегна с еднообразието и с очевидната си безполезност. Днес ще приемеш тридесет болни, а утре току-виж се трупнали тридесет и пет, вдругиден — четиридесет и така от ден на ден, от година на година, а смъртността в града не намалява и болните не престават да идват. Да окаже сериозна помощ от сутринта до обед на четиридесет приходящи болни, човек няма физическа възможност, значи, без да ще, излиза само измама. През отчетната година са били прегледани дванадесет хиляди приходящи болни, значи, просто казано, са били измамени дванадесет хиляди души. А да туряш сериозно болните в стаите и да се грижиш за тях по правилата на науката, също е невъзможно, защото правила има, но наука няма; ако ли пък речеш да не философстваш и да следваш педантично правилата, както правят другите лекари, за това са необходими преди всичко чистота и вентилация, а не мръсотия, здрава храна, а не чорба от вмирисано кисело зеле, и добри помощници, а не крадци.

Па и защо да пречиш на хората да умират, щом смъртта е нормален и законен край за всекиго? Какво от това, че някой търгаш или чиновник щял да проживее пет-десет години повече? Ако ли пък целта на медицината е лекарствата да облекчават страданията, то неволно се натрапва въпросът: защо да ги облекчаваш? Преди всичко казват, че страданията водели човека към съвършенство, и, после, ако човечеството наистина се научи да облекчава страданията си с хапове и капки, то ще занемари съвсем религията и философията, в които досега е намирало не само защита от всякакви беди, но дори и щастие. Пушкин е изпитвал преди смъртта си страшни мъчения, горкият Хайне е лежал няколко години парализиран; защо тогава да не поболедува някой си Андрей Ефимич или Матрьона Савишна, животът на които е безсъдържателен и щеше да бъде съвсем празен и да прилича на живота на амебата, ако не бяха страданията?

Потискан от такива разсъждения, Андрей Ефимич отпусна ръце и започна да не ходи в болницата всеки ден.