Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (4)

Глава 4

Съсед на Иван Дмитрич отляво е, както казах вече, евреинът Мойсейка, а съседът му отдясно — един плувнал в тлъстини, почти топчест селянин с тъпо, съвсем безсмислено лице. Това е неподвижно, лакомо и нечистоплътно животно, отдавна вече загубило способността да мисли и да усеща. От него постоянно се носи остра, задушлива воня.

Никита, който чисти след него, го бие страшно, с пълен размах, без да жали юмруците си; и страшното тук е не че го бият — с това може да се свикне, — а че това затъпяло животно не отвръща на побоя нито със звук, нито с движение, нито с израз на очите, а само леко се полюлява, като тежка бъчва.

Петият и последен обитател на стая №6 е еснаф, който е служил някога като сортировач в пощата, дребен мършав блондин с добро, но малко лукаво лице. Ако се съди по умните му спокойни очи, които гледат ясно и весело, е голям хитрец и има някаква много важна и приятна тайна. Под възглавницата и под сламеника си държи нещо такова, което не показва никому, но не от страх, че могат да го отнемат и откраднат, а от срамежливост. Понякога се доближава до прозореца и обърнат гърбом към другарите си, слага нещо на гърдите си и го гледа с наведена глава; ако в това време се доближите до него, той ще се смути и ще откъсне нещо от гърдите си. Но не е трудно да се отгатне тайната му.

— Честитете ми — казва той често на Иван Дмитрич, — представен съм за „Станислав“^[1] втора степен със звезда. Втора степен със звезда се дава само на чужденци, но, кой знае защо, за мене искат да направят изключение — усмихва се той и свива рамене в недоумение. — Ето нещо, което, да си призная, не очаквах.

— Нищо не разбирам от тия работи — заявява мрачно Иван Дмитрич.

— Но знаете ли какво ще постигна рано или късно? — продължава бившият сортировач и лукаво присвива очи. — Бездруго ще получа шведската „Полярна звезда“. Тоя орден е такъв, че заслужава да се потрудиш за него. Бял кръст и черна лента. Много е красив.

Едва ли някъде животът е толкова еднообразен, както в пристройката. Сутрин болните освен паралитика и дебелия селянин се мият в коридора от голямото ведро и се бършат с полите на халатите си; след това пият от калайдисаните канчета чай, който Никита донася от главния корпус. Всекиму се полага по едно канче. На обяд ядат чорба от кисело зеле и каша, вечер вечерят с кашата, останала от обяда. През другото време лежат, спят, гледат през прозорците и се разхождат от ъгъл в ъгъл. И така всеки ден. Дори и бившият сортировач говори все за едни и същи ордени.

Нови хора рядко се виждат в стая №6. Нови побъркани докторът отдавна вече не приема, а любители да посещават лудницата има малко на тоя свят. Веднъж на два месеца в пристройката идва Семьон Лазарич, бръснарят. Как той стриже лудите, как Никита му помага в тая работа и какъв смут настъпва всред болните всеки път при появата на пияния усмихнат бръснар, няма да разказваме.

Освен бръснаря никой нае се отбива в пристройката. Болните са осъдени да виждат всеки ден само Никита.

Впрочем неотдавна из болничния корпус се пръсна една доста необикновена мълва.

Разнесе се мълвата, че в стая №6 започнал да ходи докторът.