Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (3)

Глава 3

Една есенна сутрин Иван Дмитрич, с вдигната яка на палтото си, газейки калта, се промъкваше по страничните улички и задните дворове, за да отиде у някакъв еснаф да събере едно вземане по изпълнителен лист. Беше в мрачно настроение, както винаги сутрин. На една уличка срещна двама арестанти в окови и с тях четирима конвойни с пушки. Преди това Иван Дмитрич често бе срещал арестанти и те винаги събуждаха в него чувство на състрадание и смущение, но сега тая среща му направи някакво особено, чудновато впечатление. Кой знае защо, изведнъж му се стори, че и той може да бъде окован във вериги и откаран по същия начин през калта в затвора. След като посети еснафа, на връщане у дома срещна близо до пощата познат полицейски надзирател, който се здрависа и измина с него няколко крачки по улицата, и, кой знае защо, това му се видя подозрително. Вкъщи през целия ден от ума му не излизаха арестантите и войниците с пушки и някаква необяснима душевна тревога му пречеше да чете и да се съсредоточи. Вечерта не запали лампа, а през нощта не спа и през цялото време мислеше, че могат да го арестуват, да го оковат и изпратят в затвора. Знаеше, че няма никаква вина, и можеше да гарантира, че и занапред никога няма да убие, да подпали и да открадне; но нима е мъчно да извършиш престъпление, без да искаш, неволно, и нима не е възможно да те оклеветят или да станеш жертва на съдебна грешка? Ненапразно вековният народен опит ни учи да не се заричаме, че няма да стигнем до просешка торба и до затвор. А при сегашното съдопроизводство съдебната грешка е твърде възможна и в нея няма нищо необикновено. Хората, които имат някаква служебна, делова връзка с чуждото страдание, например съдиите, полицаите, лекарите, с време по силата на навика закоравяват дотолкова, че и да искат, не могат да се отнасят към клиентите си по друг начин освен формално; в това отношение те не се различават по нищо от селянина, който коли в задните дворове овни и телета и не забелязва кръвта. А пък при формалното, бездушно отнасяне към личността, за да бъде един невинен човек лишен от всички имотни права и осъден на каторга, на съдията му трябва само едно: време. Само време, колкото да се спазят някои формалности, за които на съдията плащат заплата, а сетне — всичко е свършено. Иди търси подир туй справедливост и защита в това малко мръсно градче, на двеста версти от железопътната линия! Па и не е ли смешно да мислиш за справедливост, когато всяко насилие се посреща в обществото като разумна и целесъобразна необходимост и всеки акт на милосърдие, например оправдателната присъда, предизвиква изблик от незадоволено отмъстително чувство?

На сутринта Иван Дмитрич стана ужасен, със студена пот на челото, вече напълно уверен, че всеки момент могат да го арестуват. Щом вчерашните тежки мисли не го напущат толкова дълго време, мислеше той, значи в тях има нещо вярно. Защото те не биха могли да му хрумнат без никакъв повод.

Стражар минава бавно край прозорците: това не е случайно. Ето двама души спират пред къщата му и мълчат. Защо мълчат?

И за Иван Дмитрич настъпиха мъчителни дни и нощи. Всички, които минаваха край прозорците му или влизаха в двора, му се струваха шпиони и полицейски агенти. По пладне изправникът^[1] обикновено минаваше с двуконна кола по улицата; той отиваше от имението си извън града в полицейското управление, но Иван Дмитрич всеки път си мислеше, че кара много бързо и с някакъв особен израз; ясно е — бърза да съобщи, че в града се е появил много голям престъпник. Иван Дмитрич изтръпваше при всяко иззвъняване и похлопване на вратата, измъчваше се, когато срещаше у хазяйката си нов човек; при среща с полицаи и жандарми се усмихваше и почваше да подсвирква, за да изглежда равнодушен. Не заспиваше по цели нощи, защото чакаше да го арестуват, но хъркаше високо и въздишаше като насън, за да мисли хазайката му, че спи, защото, ако не спи, значи го измъчват угризения на съвестта — каква улика! Фактите и здравата логика го убеждаваха, че всички тия опасения са празна работа и психопатия, че ако се погледне на работата по-широко, в ареста и в затвора всъщност няма нищо страшно — стига само съвестта ти да е спокойна; но колкото по-умно и по-логично разсъждаваше, толкова по-силна и по-мъчителна ставаше душевната му тревога. Това напомняше историята на оня пустинник, който искал да си изсече място в девствената гора; колкото по-усърдно работел с брадвата, толкова по-гъсто и по-буйно се разраствала гората. Когато видя в края на краищата, че е безполезно, Иван Дмитрич съвсем престана да разсъждава и изцяло се отдаде на отчаянието и страха.

Започна да се усамотява и да избягва хората. Службата и преди това му беше противна, а сега му стана непоносима. Той се страхуваше, че ще го измамят някак, ще сложат незабелязано в джоба му подкуп и сетне ще го изобличат, или че сам ще направи в канцеларските книжа някоя грешка, равносилна на подправка, или ще загуби чужди пари. Чудно, но никога друг път мисълта му не е била толкова гъвкава и изобретателна, както сега, когато всеки ден изнамираше хиляди разнообразни поводи, за да се опасява сериозно за свободата и честта си. Затова пък значително отслабна интересът му към външния свят и специално към книгите и паметта започна силно да му изневерява.

През пролетта, когато се разтопи снегът, в долчинката край гробищата бяха намерени два полуразложени трупа — на стара жена и на момче — с белези от насилствена смърт. В града се приказваше само за тия трупове и за неизвестните убийци. За да не помислят, че той е убиецът, Иван Дмитрич ходеше из улиците и се усмихваше, а при среща с познатите си пребледняваше, червеше се и започваше да уверява, че няма по-подло престъпление от убийството на слаби и беззащитни хора. Но тая лъжа скоро го измори и след известно размишление той реши, че в неговото положение най-добре ще бъде да се скрие в зимника на хазяите. В зимника остана целия ден, сетне цялата нощ и втория ден, измръзна и след като дочака нощта, скришом, като крадец, се промъкна в стаята си. До разсъмване остана прав сред стаята, без да мръдне, и се вслушваше. Рано сутринта, преди изгрев слънце, при хазяйката му дойдоха печкари. Иван Дмитрич знаеше много добре, че са дошли да иззидат наново печката в кухнята, но страхът му подсказа, че това са полицаи, преоблечени като печкари. Той излезе незабелязано от къщи и обзет от ужас, без фуражка и сюртук, хукна по улицата. Подире му тичаха с лай кучета, някъде зад него крещеше един селянин, в ушите му свиреше въздухът и Иван Дмитрич помисли, че насилието на целия свят се е струпало зад гърба му и го гони.

Задържаха го, заведоха го вкъщи и пратиха хазяйката му да доведе доктора. Докторът — Андрей Ефимич, за когото ще стане дума по-нататък, му предписа студени мокри кърпи на главата и валерианови капки, тъжно поклати глава и си отиде, като каза на хазяйката, че няма да дойде повече, защото не бива да се пречи на хората да полудяват. Тъй като вкъщи нямаше с какво да живее и да се лекува, Иван Дмитрич наскоро след това беше откаран в болницата, гдето го сложиха в отделение за венерически болни. Той не спеше нощем, капризничеше и безпокоеше болните и скоро по нареждане на Андрей Ефимич беше преместен в стая №6.

След година в града вече съвсем забравиха за Иван Дмитрич и книгите му, струпани от хазяйката в шейната под навеса, бяха изпокрадени от хлапетата.