Антон Павлович Чехов
Стая № 6 (1)

Глава 1

В болничния двор има малка пристройка, заобиколена от цяла гора репей, коприва и див коноп. Покривът й е ръждясал, коминът — наполовина срутен, стъпалата пред входната врата са изгнили и обрасли с трева, а от мазилката са останали само следи. Фасадата й е обърната към болницата, а гърбът гледа към полето, от което я отделя сивият болничен стобор с гвоздеи. Тия гвоздеи, обърнати с върховете нагоре, и стоборът, и самата постройка имат оня особен тъжен и жалък изглед, какъвто имат у нас само болничните и тъмничните сгради.

Ако не ви е страх, че ще се опарите от копривата, да тръгнем по тясната пътека, която води за пристройката, и да видим какво става вътре. След като отворим първата врата, влизаме в антрето. Тук край стените и около печката са натрупани цели планини от болнични вехтории. Сламеници, стари скъсани халати, панталони, ризи на сини ивици, негодни за нищо износени обувки — всички тия дрипи са струпани на купища, смачкани, гният и издават задушлива миризма.

Върху вехториите лежи винаги с лула в зъбите пазачът Никита, стар войник в оставка с избелели нашивки. Лицето му е сурово, изпито, веждите са нависнали над очите и придават на лицето му израз на степно овчарско куче, носът му е червен; не е висок, наглед е сух и жилав, но осанката му е внушителна и юмруците — много яки. Той е от ония простодушни, положителни, изпълнителни и тъпи хора, които обичат най-много от всичко в света реда и затова са убедени, че без бой не може. Той бие по лицето, по гърдите, по гърба, дето завърне, и смята, че инак тук не би имало ред.

По-нататък влизате в голяма широка стая, която заема цялата пристройка без антрето. Тук стените са измазани с мръсносиня боя, таванът е опушен като в селска къща без комин — ясно е, че през зимата печките пушат и мирише на неразгорели въглища. Прозорците са обезобразени отвътре, с железни решетки. Подът е сив и грапав. Вони на кисело зеле, на прегорял фитил, на дървеници и на амоняк и в първия момент тая воня ви прави такова впечатление, като че влизате в зверилник.

В стаята са наредени кревати, привинтени към пода. По тях са насядали и лежат хора със сини болнични халати и с платнени шапки по старовремски. Това са лудите.

Те са всичко пет души. Само един е от благородно звание, а останалите са все еснафи. Първият от вратата, висок слаб еснаф с червеникави лъскави мустаци и с насълзени очи, е седнал подпрял глава и гледа в една точка. Денем и нощем той тъгува, клати глава, въздиша и горчиво се усмихва; рядко взема участие в разговорите и на въпросите обикновено не отговаря. Яде и пие машинално, когато му дадат. Ако се съди по мъчителната кашлица, която го разтърсва цял, по мършавината и руменината на бузите, вече е болен от туберкулоза.

След него иде дребен, жив, много подвижен старец с остра брадичка и с черна къдрава като на негър коса. Денем той се разхожда из стаята от единия прозорец до другия или седи по турски върху леглото и неспирно си подсвирква като синигер, тихо пее и се кикоти. Детската му веселост и живият характер се проявяват и през нощта, когато става, за да се помоли Богу, тоест да се удря с юмруци по гърдите и да почопли с пръст по вратата. Това е евреинът Мойсейка, малоумен, побъркан отпреди двадесетина години, когато изгоряла шапкарската му работилница.

От всички обитатели на стая №6 само той може да излиза от пристройката и дори от болничния двор на улицата. От тая привилегия се ползва отдавна, навярно като стар обитател на болницата и като кротък, безвреден идиот, градски шут, когото хората отдавна са свикнали да виждат на улицата, заобиколен от хлапета и кучета. С халатче, със смешна платнена шапка и по чехли, понякога бос и дори без панталони, той върви из улиците, спира се пред портите и дюкянчетата и проси копейки. На едно място му дадат квас, на друго — хляб, на трето — копейка, така че се връща в пристройката обикновено сит и богат. Всичко, каквото донесе, му го отнема Никита за себе си. Войникът върши това грубо, сърдито. Обръща джобовете му и призовава Бога за свидетел, че никога вече няма да пуска евреина да излиза и че за него безредието е най-лошото нещо на света.

Мойсейка обича да прави услуги. Подава вода на другарите си, завива ги, когато спят, обещава всекиму да му донесе отвън копейка и да му ушие нова шапка; пак той храни с лъжица съседа си отляво, паралитик. Всичко това върши не от състрадание и не от някакви човеколюбиви съображения, а защото подражава и неволно се подчинява на съседа си отдясно, Громов.

Иван Дмитрич Громов, около тридесет и три годишен, от дворянски произход, бивш съдебен пристав^[1] и губернски секретар, страда от мания за преследване. Той или лежи в леглото свит на кравайче, или пък се разхожда от ъгъл до ъгъл, като че за да прави физически упражнения, а сяда много рядко. Винаги е възбуден, развълнуван и напрегнат от някакво смътно, неопределено очакване. Най-малкото шумолене в коридора или вик в двора го карат вече да вдигне глава и да почне да се вслушва: дали не идат да го арестуват? Дали не търсят него? И на лицето му веднага се изписват крайна тревога и погнуса.

Харесва ми широкото му скулесто лице, винаги бледо и нещастно, отразяващо като огледало душа, измъчена до смърт от борба и от продължителен страх. Гримасите му са странни и болезнени, но тънките черти, изписани върху лицето му от дълбоко, искрено страдание, са разумни и интелигентни и блясъкът на очите му е топъл, здрав. Харесва ми той самият, учтив, услужлив и необикновено деликатен в обноските си с всички освен с Никита. Когато някой изтърве копченце или лъжица, той бързо скача от леглото и ги вдига. Всяка сутрин поздравява другарите си с „Добро утро“, когато си ляга, пожелава им „Лека нощ“.

Освен постоянно напрегнатото състояние и гримасниченето лудостта му се изразява и в следното. Понякога вечер той се загръща в малкия си халат и целият разтреперан, тракайки със зъби, започва да ходи бързо от ъгъл до ъгъл и между креватите. Би казал човек, че има силна треска. От това, как внезапно спира и поглежда другарите си, личи, че му се иска да каже нещо много важно, но сякаш съобразявайки, че няма да го слушат или не ще го разберат, нетърпеливо разтърсва глава и продължава да крачи. Ала скоро желанието да говори надделява всички съображения и той се отпуска и говори горещо и страстно. Речта му е несвързана, трескава, като бълнуване, поривиста и невинаги разбираема, но затова пък в нея се долавя — и в думите, и в гласа — нещо извънредно добро. Когато говори, в него личи и лудият, и човекът. Мъчно е да се предаде на хартия безумната му реч. Той говори за човешката подлост, за насилието, което потиска правдата, за прекрасния живот, който ще настъпи след време на земята, за решетките по прозорците, които му напомнят всяка минута за тъпостта и жестокостта на насилниците. Излизат някакви безредни, несвързани потпури от стари, но още недопети песни.