Николай Гогол
Тарас Булба (8)

VIII

Слънцето още не бе стигнало до половината небе, когато всичките запорожци се събраха на групи. От Сечта дойде известие, че през отсъствието на казаците татарите ограбили в нея всичко, изкопали съкровището, което казаците пазеха скрито в земята, избили и взели в плен всички, които бяха останали там, и с всичките задигнати стада и хергелета потеглили направо към Перекоп. Само един казак, Максим Голодуха, се измъкнал по пътя от татарските ръце, заклал мирзата, задигнал кесията с парите и на татарски кон, в татарски дрехи, ден и половина и две нощи наред бягал от потерята, изморил до смърт коня, качил се на друг и него изморил и вече с третия стигнал в запорожкия лагер, като научил из пътя, че запорожците са под Дубно. Едва успя да каже, че е станало такова зло; но защо е станало, дали запорожците са се напили според казашкия обичай и в пияно състояние са били пленени, и как татарите са научили мястото, където беше заровено войсковото съкровище — за това нищо не каза. Много беше уморен казакът, цял бе подпухнал, лицето му бе обгорено и опалено от вятъра; той падна и заспа дълбок сън.

В такива случаи запорожците имаха обичай да гонят грабителите начаса, като се мъчеха да ги настигнат по пътя, защото пленниците наскоро можеха да се озоват из пазарите в Мала Азия, в Смирна, в Крит и бог знае по кои ли места ще се мярнат перчемлиите запорожки глави. Ето защо се събраха запорожците. Всички до един стояха с калпаци, защото не бяха дошли да слушат атаманска заповед, а да се съветват като равни помежду си.

— Давайте съвет по-напред вие, старите! — завикаха от тълпата.

— Давай съвет ти, кошевой! — казваха други.

И кошевоят свали калпак вече не като началник, а като другар, благодари на всички казаци за честта и каза:

— Между нас има мнозина по-стари и по-умни, но щом почетохте мене, ето ви моя съвет: да не губим, другари, време, а да гоним татарите. Защото вие сами знаете какъв човек е татаринът: не ще седне той със заграбените неща да чака пристигането ни, а за един миг ще ги пръсне навсякъде, тъй че и дирите им няма да намерим. Та съветът ми е: да вървим. Ние вече се поразходихме тук. Ляхите знаят какво нещо са казаците; отмъстихме за вярата според силите си; пък голяма плячка от гладен град няма да вземем. И тъй — моят съвет е да вървим!

— Да вървим! — високо се разчу из запорожките дружини. Но Тарас Булба не хареса тези думи и навъси още по-ниско над очи намръщените си посивели вежди, които приличаха на храсти, израсли по високо планинско било, с върхове, затрупани от иглест северен скреж.

— Не, кошевой, съветът ти не е прав! — каза той. — Ти не трябва да приказваш така; ти, види се, забрави, че в плен остават нашите, хванати от ляхите? Ти искаш, види се, да не почитаме най-главния свещен закон на другарството, да оставим братята си, за да им одерат кожите приживе или като разсекат на късове казашките им тела, да ги разкарват из градове и села, както направиха с хетмана и с най-добрите руски рицари на Украйна. Та малко ли и без това те се гавреха с нашата светиня? Че какви сме ние? Питам ви всички вас. Какъв казак е онзи, който оставя в беда другаря си, оставя го да загине на чужбина като куче? Щом е тръгнало така, че никой за нищо не тачи казашката чест, като позволява да му плюят в сивите мустаци и да го хулят с обидни думи, то никой не може да похули мене. Аз сам оставам!

Заколебаха се всичките запорожци.

— А нима си забравил, храбри полковнико — каза тогава кошевоят, — че в ръцете на татарите също има наши другари, че ако не ги спасим сега, те ще бъдат продадени във вечна робия на езичниците, което е по-лошо от най-страшна смърт? Нима си забравил, че у тях е цялото ни богатство, спечелено с християнска кръв?

Всичките казаци се замислиха и не знаеха какво да кажат. Никой от тях не искаше да заслужи обидна слава. Тогава излезе напред най-старият между цялата запорожка войска, Касян Бовдюг. Всички казаци го почитаха; два пъти бяха го избирали за кошевой и на война също бе твърде добър казак, но отдавна вече бе остарял и не бе ходил в никакви походи; не обичаше и съвети да дава никому, а обичаше старият воин да лежи на една страна край казашките кръгове и да слуша разкази за всякакви случки и казашки походи. Никога не се месеше в техните разговори, а само слушаше и притискаше с пръст пепелта в късата си луличка, която никога не вадеше от уста, и дълго време седеше после, излеко прижумял, и казаците не знаеха спи ли той, или все още слуша. През всичките походи той си оставаше в къщи, но този път нещо го прихвана стария. Махна с ръка по казашки и рече:

— Е, каквото ще да става! Ще ида и аз: може би за нещо ще дотрябвам на казачеството!

Всички казаци млъкнаха, когато той излезе пред събранието, защото отдавна не бяха чували от него нито една дума. Всеки искаше да знае какво ще каже Бовдюг.

— Дойде ред и аз да кажа дума, панове братя! — тъй започна той. — Изслушайте, деца, стария човек. Мъдро каза кошевоят; и като глава на казашката войска, който е длъжен да я пази и да се грижи за войсковото богатство, нищо по-мъдро не можеше да каже. Така е! Нека това бъде първата ми дума! А сега слушайте какво ще кажа с втората си дума. А ето какво ще кажа с втората си дума: право каза и Тарас, полковникът. Господ повече дни да му даде и да има повече такива полковници в Украйна! Пръв дълг и първа чест за казака е да пази другарството. Колкото живея аз на света, не съм чул, панове братя, казак някъде да остави или да продаде някак другаря си. И едните, и другите са наши другари — по-малко ли са или по-много, все едно е, всички са ни другари, всички са ни мили. Та ето за какво ми е думата: комуто са мили ония, които са хванати от татарите, нека иде след татарите, а комуто са мили пленените от ляхите и който не иска да оставя правото дело, нека остане. Кошевоят по длъжност ще поведе едната половина след татарите, а другата половина ще си избере атаман. А пък атаман, ако искате да послушате бяла глава, не бива да бъде никой друг освен Тарас Булба. Между вас няма никой, който да му е равен по доблест.

Така каза Бовдюг и млъкна: и всичките му казаци се зарадваха, че но такъв начин ги научи на ум. Всички хвърлиха калпаците нагоре и извикаха:

— Благодарим ти, татко! Мълча, мълча, много време мълча, та ето, най-сетне и проговори. Не току-тъй си казал, когато се готвеше за похода, че ще потрябваш на казачеството. Тъй и стана.

— Съгласни ли сте с това? — запита кошевоят.

— Всички сме съгласни!

— Значи, съвещанието свърши?

— Свърши! — викаха казаците.

— Е, деца, слушайте тогава войсковата заповед — каза кошевоят, излезе напред и си наложи калпака, а всички запорожци, колкото бяха там, свалиха калпаци и останаха гологлави, навели очи към земята, както винаги ставаше между казаците, когато искаше да каже нещо някой по-стар. — Сега се разделяйте, братя! Който иска да замине, нека отиде на дясната страна: който остава, да иде на лявата; на която страна мине повечето от дружината, с нея ще бъде и атаманът; ако мине по-малката част, нека се присъединим към другите дружини.

И всички взеха да минават, кой на дясна страна, кой на лява. На която дружина минеше по-голямата част, с нея минаваше и дружинният атаман; на която минаваше по-малката част, тя се присъединяваше към другите дружини; и се преполовиха с малка разлика. Пожелаха да останат: почти цялата Незамайковска дружина, повече от половината на Поповическата дружина, цялата Уманска дружина, цялата Каневска дружина, повече от половината на Стебликивската дружина, повече от половината на Тимошевската дружина. Всичките други се наеха да гонят татарите. И на двете страни имаше много славни и храбри казаци. Между онези, които решиха да отидат след татарите, бяха Череватий, храбър стар казак, Покотиполе, Лемиш, Прокопович, Хома; Демид Попович също мина към тях, защото беше много припрян, не можеше да стои дълго време на едно място; с ляхите опита вече, искаше му се да опита и с татарите. Дружинните бяха: Ностюган, Покришка, Невиличкий; и още много други славни и храбри казаци пожелаха да опитат сабята и силата си в бой с татарина. Не бяха малко също така и силните, и много добрите казаци между ония, които пожелаха да останат: дружинните Демитрович, Кукубенко, Вертихвист, Балабан, Булбенко Остап. После имаше и много други знаменити и силни казаци: Вовтузенко, Черевиченко, Степан Гуска, Охрим Гуска, Микола Густий, Задорожний, Метелиця, Иван Закрутигуба, Мосий Шило, Дьогтяренко, Сидоренко, Писаренко, после другият Писаренко, после още един Писаренко и още много други добри казаци имаше. Всички бяха теглили и патили; ходили по анадолските брегове, по кримските солени поля и степи, по всички реки, големи и малки, които се вливат в Днепър, по всички заливи и днепърски острови; ходили бяха по молдавска, по влашка и по турска земя; кръстосвали бяха цялото Черно море с двукормилни казашки лодки; нападали бяха с петдесет лодки, строени в една редица, най-богати и високи кораби; потопили бяха много турски гемии и много-много барут бяха изгърмели през живота си. Неведнъж бяха драли за навуща скъпи коприни и кадифета; неведнъж са тъпкали кесиите по учкура на гащите с чисти жълтици. А колко имане е пропил всеки от тях, имане, което би стигнало другиму за през цял живот, не може да се изброи. Всичко пропиляха по казашки, като черпеха целия свят и наемаха музика, за да се весели всичко живо на света. И сега още малцина нямаха заровено имане: чаши, сребърни кани и гривни, между тръстиките на днепровскнте острови, за да не може татаринът да го намери, ако в случай на беда му се удаде неочаквано да нападне сечта; но трудно беше на татарина да го намери, защото и самият стопанин бе почнал да забравя вече на кое място го е заровил. Такива бяха казаците, които пожелаха да останат и да отмъстят на ляхите за верните си другари и Христовата вяра! Старият казак Бовдюг също поиска да остане с тях, като каза:

— Сега годините ми не са такива, та да гоня татарите, а тук има място, където мога да умра от харна казашка смърт. Отдавна моля бога, ако ми се падне да свърша живота си, да го свърша на война заради светото и християнско дело. Така се и случи. По-славна смърт за стария казак не ще се найде на друго място.

Когато всички се разделиха и дружините застанаха на две страни в две редици, кошевоят мина между редиците и каза:

— Е, панове братя, доволни ли са една от друга двете страни?

— Всички сме доволни, татко! — отговориха казаците.

— Хайде тогава целунете се и се простете един друг, защото бог знае ще се видите ли вече през живота си. Слушайте вашия атаман и изпълнявайте това, което сами знаете; вие сами знаете какво изисква казашката чест.

И всичките казаци, колкото бяха там, се целунаха помежду си. Първо почнаха атаманите и като оправиха с ръка сивите си мустаци, целунаха се на кръст и после се хванаха за ръце и здраво ги стиснаха. Искаше им се да се запитат един друг: „Е, пане брате, ще се видим ли, или не ще се видим?“ — но не се запитаха, млъкнаха и се замислиха двете бели глави. А казаците се прощаваха всички до един, понеже знаеха, че много работа предстои и на едните, и на другите; но не се решиха да се разделят тутакси, а решиха да почакат тъмната нощ, за да не забележи неприятелят, че казашката войска е намаляла. После всички се разотидоха по дружините да обядват.

Следобед всички, на които им предстоеше път, легнаха да си починат й спаха дълбоко и дълго време, като че ли чувствуваха, че може би за последен път спят на такава свобода. Спаха чак до залез слънце; а когато слънцето залезе и почна да се мръква, заловиха се да колите, после се сбогуваха още веднъж с другарите си и тръгнаха полека подир колите. Конницата стегнато, без подвиквания и подсвирквания на конете, излеко затрополи след пешаците и след малко те вече не се виждаха в тъмнината. Само конският тропот или скриптенето на някои колела, които още не бяха се раздвижили или пък не бяха смазани добре, глухо отекваха в нощната тъмнина.

Още дълго останалите другари им махаха отдалече с ръце, макар че нищо не се виждаше. А когато се раздвижиха и се върнаха на местата си, когато видяха при ясногрейните звезди, че половината от колите ги нямаше вече на местата им, че мнозина и мнозина ги нямаше, тъжни станаха сърцата на всички, и всички се замислиха неволно, навели към земята немирните си глави.

Тарас виждаше как се смутиха казашките редици и как скръбта, неприлична за храбрите, почна излеко да обгръща казашките глави, но мълчеше; той искаше на всичко да даде време, за да свикнат те със скръбта, предизвикана от сбогуването с другарите им. А между туй се готвеше всички отведнъж и неочаквано да ги събуди в тъмнината, като викне по казашки, за да се върне отново и с по-голяма сила бодростта в душата на всекиго, на което е способна само славянската порода, широката, могъща порода, която пред другите е като море пред плитки реки. Ако времето е бурно, цяло се превръща в рев и гръм, като подхвърля и повдига талази тъй, както не могат да ги повдигат безсилните реки; ако ли времето е безветрено и тихо, разстила необгледната си стъклена повърхност, вечна наслада за очите, по-ясно от всичките реки.

И заповяда Тарас на слугите си да развържат една от колите, що стоеше отделно. Тя беше най-голямата и най-здрава от всички други в казашкия обоз; с двойни, здрави наплати бяха обковани дебелите й колелета; тежко беше натоварена, покрита с конски покривки, здрави волски кожи и добре накатранени въжета. Колата бе натоварена все с бъклици и бурета със старо хубаво вино, дълго време лежало в Тарасовите изби. Той го бе взел за запас, за някой тържествен случай, та ако дойде велика минута и на всичките ще предстои подвиг, достоен да бъде предаден на потомствата, на всички казаци до един да се падне да изпият от това запазено вино, та през тази велика минута велико чувство да завладее човека. Като чуха заповедта на полковника, слугите изтичаха към колите, със саби разрязаха здравите въжета, свалиха дебелите волски кожи и покривки и смъкнаха бъклици и бурета.

— Вземайте всички — каза Булба, — всички, колкото и да сте, вземайте кой с каквото има: с чаша или с канче, с което пои коня, или с ръкавица, или с калпак, а няма ли нищо, просто да подлага шепите си.

И всички казаци, колкото бяха там, вземаха кой чаша, кой канче, с което поеше коня си, кой ръкавица, кой калпак, а някои подлагаха и двете си шепи. На всички Тарасовите слуги, като ходеха между редиците, наливаха от бъклиците и буретата. Но Тарас заповяда да не пият, докато не им даде знак, за да пият всички наведнъж. Личеше, че искаше да каже нещо. Тарас знаеше, че колкото да е силно само по себе си старото хубаво вино и колкото да е способно да укрепи духа на човека, но като се придружи с някоя подходяща дума, двойно по-голяма ще стане силата и на виното, и на духа.

— Черпя ви, панове братя — тъй каза Булба, — не в чест на това, че ме направихте атаман, колкото и да е голяма такава чест, също и не по случай сбогуването с нашите другари: не, това подхожда за някое друго време; сега не е такава минута пред нас. Пред нас е голямо дело, което изисква много труд и много казашка доблест! И тъй, да пием, другари, изведнъж, да пием преди всичко за святата православна вяра: да дойде най-сетне такова време, та по целия свят да се разпространи и навсякъде да бъде една свята вяра и всички, колкото ги има, неверници да станат християни! Та заедно с това да пием и за Сечта, дълги години да пребъде за гибел на всички неверници, всяка година да излизат от нея юнаци, един от друг по-добри, един от друг по-хубави. А пък заедно с това да пием за собствената ни слава, за да кажат внуците и синовете на тия внуци, че е имало някога такива, които не са посрамили другарството и не са предали своите. Е, за вярата, панове братя, за вярата!

— За вярата! — зашумяха с дебели гласове всички, които стояха в близките редици.

— За вярата! — подхванаха по-отдалечените; и всички, които бяха там, и стари и млади, пиха за вярата.

— За Сечта! — каза Тарас и вдигна високо над главата си ръка.

— За Сечта! — екнаха дружно първите редици. — За Сечта! — тихо казаха старите, като мръднаха със сивите си мустаци; и разтреперани, като млади соколи, повториха младите:

— За Сечта!

И се чуваше далече по полето как казаците споменаваха своята Сеч.

— Сега последна глътка, другари, за славата и за всички християни, които живеят по света!

И всички казаци до един пиха за славата и за всички християни, колкото ги има по света. И още дълго се повтаряше по всички редици и всички дружини:

— За всички християни, колкото ги има по света! Празни бяха вече чашите, а казаците все още стояха с вдигнати ръце. Макар че очите им, просветлели от виното, гледаха весело, но дълбоко се замислиха те. Не за печалба и военна плячка, не за това, кой ще е честит да набере жълтици, скъпо оръжие, сърмени кафтани и черкезки коне; замислиха се като орли, кацнали по върховете на стръмни високи планини, от които надалече се вижда простряно безкрайно море, осеяно като с дребни птици с гемии, кораби и всякакви ладии — заградено от всички страни с едвам забележими тънки крайбрежия, с крайморски градове като мушици и с наведени гори, подобно ниска трева. Като орли оглеждаха те с очите си цялото поле наоколо и чернеещата се отдалече своя съдба. Ще се покрие, ще се покрие цялото поле по пътища и кръстопътища с техните стърчащи бели кости, изобилно ще се умие с казашката им кръв, като се покрие с потрошени коли, счупени саби и копия. Надалече ще се разхвърлят перчемлии глави със засукани и закоравели от кръв перчеми и увиснали надолу мустаци. Орлите ще налитат, за да късат и ръфат казашките очи. Но има и нещо друго хубаво в тая широка и свободно просната постеля! Не загива нито едно великодушно дело и няма да загине като малко барутно зърно от цевта на пушката казашката слава. Ще се намери, ще се намери някой бандурист с бяла до гърдите брада, а може би, още изпълнен със зряло мъжество, но белоглав старец с пророчески дух, и ще каже той за тях своята тежка, могъща дума. И из целия свят ще гърми тяхната слава и всички, които ще се родят после, ще говорят за тях. Защото далече се разнася могъща дума, що е като звън на медна камбана, в която майсторът е турил много скъпо чисто сребро, за да се чуе далече по градове, колиби, палати и села хубавият звън, като свиква всички за света молитва.