Николай Гогол
Тарас Булба (2)

II

Тримата конници пътуваха мълчаливо. Старият Тарас мислеше за миналото: пред него минаваше младостта му, годините му, неговите изживени години, за които казакът почти винаги плаче, защото му се иска целият му живот да бъде младост. Той мислеше кого ли от своите предишни другари ще срещне в Сечта. Пресмяташе кои са умрели вече, кои още живеят. Една сълза бавно се кръглеше на зеницата му и неговата побеляла глава се отпусна печално.

Синовете му бяха заети с други мисли. Но трябва по-надълго да разкажа за неговите синове. На дванадесет години ги дадоха в Киевската академия, защото всички почтени сановници от онова време смятаха за необходимо да дадат възпитание на децата си, макар че после съвсем забравяха за него. Тогава, както всички, които постъпваха в бурсата, те бяха диви, възпитани на свобода, и там вече обикновено малко се пооглаждаха и получаваха нещо общо, което ги правеше да си приличат един на друг. По-големият, Остап, започна своето поприще с това, че още първата година избяга. Върнаха го, набиха го здравата и насила го накараха да учи. Четири пъти той закопава буквара си в земята и четири пъти, като го набиваха жестоко, му купуваха нов. Няма съмнение, че щеше да го направи и пети път, ако баща му не беше му обещал тържествено, че ще го остави цели двадесет години манастирски послушник, и се закле предварително, че няма никога да види Запорожието, ако не изучи в академията всички науки. Интересно е, че това го говореше самият Тарас Булба, който ненавиждаше всяка, ученост и както вече видяхме, съветваше децата си никак да не се занимават с нея. Оттогава Остап с необикновено усърдие седна над отегчителната книга и скоро се нареди сред най-добрите. Тогавашното учение нямаше нищо общо с живота: тези схоластически, граматически, риторически и логически тънкости никога не се докосваха до времето, никога не се прилагаха и не се повтаряха в живота. Тези, които ги изучаваха, в нищо не можеха да приложат своите познания, макар и по-малко схоластически. Самите учени бяха по-невежи от другите, защото изобщо бяха съвсем отдалечени от опита. При това републиканското устройство на бурсата, това ужасно множество млади, яки, здрави хора, всичко това трябваше да им внуши дейност, съвсем различна от техните учебни занятия. Понякога лошите условия, понякога честите наказания с глад, понякога многото потребности, които се събуждаха у свежия, здрав, силен юноша, всичко това, съединено, пораждаше онази предприемчивост, която после се развиваше в Запорожието. Гладната бурса скиташе из улиците на Киев и караше всички да бъдат предпазливи. Търговките, седнали на пазара, винаги закриваха с ръце, като орлици рожбите си, своите банички, гевреци, тиквени семки, щом само зърнеха минаващ бурсак. Консулът, който по длъжност трябваше да наглежда подчинените му другари, имаше такива страшни джобове на шалварите си, че можеше да побере там цялото дюкянче на зазяпалата се търговка. Тези бурсаци образуваха съвсем отделен свят: във висшите кръгове, състоящи се от полски и руски дворяни, тях не ги допущаха. Дори воеводата Адам Кисел, въпреки че покровителствуваше академията, не ги въвеждаше в обществото и заповядваше да ги държат по-строго. Впрочем това поръчение беше съвсем излишно, защото ректорът и преподавателите монаси не жалеха пръчките и камшиците и често по тяхна заповед ликторите така жестоко набиваха своите консули, че няколко седмици те почесваха шалварите си. За много от тях това беше съвсем дребна работа и им се струваше малко по-силно от пиперлия водка, на други най-сетне силно им омръзваха такива непрестанни загрявания и те избягваха в Запорожието, ако успяваха да намерят пътя и ако не ги залавяха. Въпреки че започна с голямо усърдие да учи логика и дори богословие, Остап Булба никак не можеше да се отърве от неумолимите пръчки. Естествено всичко това трябваше да закали някак неговия характер и да му придаде твърдост, с каквато казаците винаги са се отличавали. Остап винаги беше смятан за един от най-добрите другари. Той рядко предводителствуваше другите в дръзки предприятия — да оберат чужда овощна или зеленчукова градина, но затова пък винаги беше един от първите, които тръгваха под знамето на някой предприемчив бурсак, и никога, в никакъв случай не издаваше другарите си; никакви пръчки и камшици не бяха в състояние да го накарат да направи това. Той беше суров към други подбуждения освен към война и шумен гуляй; в краен случай поне за друго той и не мислеше. Беше добър дотолкова, доколкото беше възможно при такъв характер и през онова време. Душевно беше трогнат от сълзите на клетата си майка и само това го смущаваше и го караше да навежда замислен глава.

По-малкият му брат Андрий беше с малко по-живи чувства и някак си по-развити. Той се учеше на драго сърце и без усилия, с каквито обикновено започваше тежкият и силен характер. Беше по-находчив от брат си, често се явяваше предводител на доста опасни предприятия и понякога с помощта на своя изобретателен ум успяваше да изклинчи от наказанията, докато брат му Остап, отхвърлил всяко покровителство, сваляше дрехата си и лягаше на пода, без и да помисли да се моли за помилване. Той също така кипеше от, жажда за подвиг, но заедно с нея душата му беше достъпна и за други чувства. Нуждата от любов избухна в него буйно, когато навърши осемнадесет години; жената все по-често започна да се явява в горещите му мечти; като слушаше философските диспути, той я виждаше всеки момент свежа, черноока, нежна. Пред него непрекъснато се мяркаха нейните блестящи, твърди гърди, нейната нежна, прекрасна, цяла разголена ръка; самата й рокля, прилепнала към нейното девствено и при това силно тяло, дишаше в мечтите му с някакво неизразимо сладострастие. Той грижливо скриваше от другарите си тези движения на страстната си юношеска душа, защото в тогавашния век беше срамно и безчестно за казака да мисли за жена и любов, преди да е опитал боя. Изобщо през последните години той по-рядко ставаше предводител на някоя тайфа, но по-често бродеше сам в някое затънтено кътче на Киев, потънало във вишневи градини, сред ниските къщурки, загледани примамливо към улицата. Понякога поемаше и из аристократическата улица, в сегашния стар Киев, където живееха малорусийските и полските дворяни и където къщите бяха построени с известно своенравие. Веднъж, като зяпаше, върху му връхлетя каретата на някакъв полски пан и седящият на капрата колар със страхотни мустаци здравата го шибна с камшика. Младият бурсак кипна: с безумна смелост той хвана с могъщата си ръка задното колело и спря каретата. Но понеже се страхуваше от разправии, коларят шибна конете, те хукнаха и Андрий, който за щастие успя да си пусне ръката, пльосна с лице в калта. Звънък и хармоничен смях се чу над него. Той повдигна очи и видя на прозореца такава красавица, каквато от рождение не беше виждал: черноока и бяла като сняг, озарена с руменината на утринното слънце. Тя се смееше от сърце и смехът придаваше бляскава сила на нейната ослепителна красота. Той се слиса.

Гледаше я съвсем смаян, като изтриваше разсеяно калта от лицето си, която още повече се размазваше. Коя ли ще да е тази красавица? Той искаше да узнае от слугите, които, пъстро накичени, стояха стълпени на вратата около свирещ млад бандурист. Но слугите подхванаха смеха, като видяха изцапаната му муцуна, и не го удостоиха с отговор. Най-сетне той узна, че това била дъщерята на пристигналия за малко време ковненски воевода. През следната нощ със свойствената само на бурсаците дързост той се провря през стобора в градината, покатери се на дървото, което простираше клоните си върху самия покрив на къщата; от дървото се прехвърли на покрива и през комина на камината се изтърси право в спалнята на красавицата, която в това време седеше пред свещта и сваляше от ушите си скъпите обици. Прекрасната полякиня така се изплаши, като видя пред себе си непознат човек, че не можа да продума нито дума; но като забеляза, че бурсакът стоеше с наведени очи и от плахост не смееше да си помръдне ръката, когато в неговото лице позна същия, който пльосна пред очите й на улицата, отново я напуши смях. При това в чертите на Андрий нямаше нищо страшно: той беше много красив. Тя от душа се смя и дълго се забавлява с него. Красавицата беше вятърничава като всяка полякиня: но очите й, очи чудесни, пронизващо-ясни, хвърляха поглед, дълъг като постоянство. Бурсакът не можеше да помръдне ръка и беше свързан като в торба, когато дъщерята на воеводата смело го приближи, надяна на главата му своята блестяща диадема, закачи на устните му обиците си и му нахлузи прозрачната си муселинена шемизетка с фестони, обшити със злато. Тя го труфеше и правеше с него хиляди различни глупости с разглезеността на дете, с каквато се отличават вятърничавите полякини и която още повече смути бедния бурсак. Той представляваше смешна фигура, разтворил уста и загледан неподвижно в нейните ослепителни очи. Някакъв шум до вратата, който се чу в това време, я изплаши. Тя му каза да се скрие под кревата и чак когато вълнението и мина, повика своята прислужница, една пленена татарка, и й заповяда да го изведе внимателно в градината и оттам да го изпрати през оградата. Но този път нашият бурсак не мина така щастливо през оградата.

Събудилият се пазач го цапардоса здраво през краката и събралата се прислуга още дълго го налага на улицата, докато бързите му крака не го спасиха. След това беше много опасно да минава край къщата, защото воеводата имаше многобройна прислуга. Той я срещна още веднъж в църквата: тя го забеляза и твърде приятно му се усмихна като на стар познат. Той я видя пътем още веднъж и скоро след това ковненският воевода си замина и вместо прекрасната черноока полякиня от прозореца гледаше някакво тлъсто лице. Ето за какво мислеше Андрий, навел глава и устремил очи в гривата на своя кон.

А между това степта отдавна вече ги бе приела в своите зелени обятия и високата трева наоколо ги бе скрила и само черните казашки калпаци се мяркаха между нейните класове.

— Е, е, е! Какво млъкнахте така, момчета? — каза най-сетне Булба, като се сепна от своята замисленост. — Като някакви калугери! Хайде, по дяволите всички мисли! Захапете лулите, да запушим, да пришпорим конете, та да литнем тъй, че и птица да не може да ни стигне!

И казаците, като се приведоха на конете, изчезнаха в тревата. Вече и черните калпаци не можеха да се видят; само струята на стъпканата трева показваше следата от бързия им бяг.

Слънцето отдавна беше погледнало от проясненото небе и със своите животворни топли лъчи бе заляло степта. Всичко смутно и сънно в душата на казаците отлетя за миг; сърцата им трепнаха като птици.

Колкото повече пътуваха, толкова по-красива ставаше степта. Тогава целият Юг, цялото това пространство, което съставлява сегашна Новорусия, до самото Черно море, беше зелена, девствена пустиня. Никога плуг не беше минавал по безкрайните вълни на дивите растения. Само конете, скрити в тях като в гора, ги тъпчеха. Нищо в природата не можеше да бъде по-хубаво. Цялата земна повърхност представляваше златнозелен океан, напръскан с милиони различни цветя. През тънките, високи стебла на тревата прозираха гълъбови, сини и лилави цветчета; жълтият прещип се подаваше отгоре със своя пирамидален връх; бялата детелина с чадърести шапчици пъстрееше на повърхността; попаднал, бог знае откъде, пшеничен клас се наливаше сред гъстата трева. Под техните тънки стебла сновяха яребици, изпънали шиите си. Въздухът беше изпълнен с хиляди птичи цвърчения. В небето неподвижно стояха ястреби, разперили крила и устремили неподвижно очи в тревата. Крякане на преминаващи встрани от облака диви гъски отекваше бог знае в какво далечно езеро. От тревата с отмерени размахвания се издигаше чайка и се къпеше волно в сините вълни на въздуха. Ето я, тя изчезна във висината и само една черна точка се мярка. Ето че се обърна с крилете си и блесна пред слънцето… Дявол да ви вземе, степи, колко сте хубави!…

Нашите пътници спираха само за няколко минути да се наобядват, при което пътуващите с тях десетина казаци слизаха от конете, отвързваха дървените бъкелчета с водка и кратуните, които употребяваха вместо съдове. Ядяха само хляб със сланина или колачета, изпиваха по една чашка, колкото да се подкрепят, защото Тарас Булба никога не позволяваше да се напиват при пътуване, и продължаваха пътя си до мръкване. Вечер цялата степ се променяше. Цялото пъстро пространство се обхващаше от последните ярки слънчеви отблясъци и постепенно тъмнееше, тъй че се виждаше как сянката пробягваше по него и тя ставаше тъмнозелена; подемаха се все по гъсти изпарения, всяко цветче, всяка тревичка изпущаше амбра и цялата степ благоухаеше. По тъмносиньото небе като с исполинска четка бяха намацани широки ивици от розово злато; тук-там се белееха на парцали леки и прозрачни облаци и най-свеж, обаятелен като морски вълни ветрец се люлееше слабо по връхчетата на тревата и едва се докосваше до бузите. Цялата музика, която звучеше денем, затихваше и се сменяше с друга. Пъстрите лалугери изпълзяваха от дупките си, изправяха се на задните си крачета и огласяха степта с подсвирквания. Цвъртенето на щурците се усилваше. Понякога от някое усамотено езеро се чуваше крякане на лебед, което отекваше във въздуха като сребро. Пътниците се спираха сред полето, избираха си място за спане, напалваха огън и поставяха над него котел, в който си варяха просеник; парата се отделяше и се виеше във въздуха. Като се навечеряха, казаците лягаха да спят и пущаха в тревата спънатите си коне. Те се натръшкваха върху свитките си. Право към тях гледаха нощните звезди. Те слушаха целия безброен мир на насекомите, които палнеха тревата, всичките им трясъци, пискания и цвърчения — всичко това се носеше звучно сред нощта, проясняваше се в свежия въздух и приспиваше задрямалия слух. Ако някой от тях се повдигнеше и ставаше за малко, пред очите му се откриваше степта, осеяна с блестящите искри на светулките. Понякога нощното небе се озаряваше в разни места от далечното зарево на подпалената по ливади и реки суха тръстика и тъмната върволица от лебеди, летящи на север, изведнъж се осветяваше със сребърнорозова светлина и тогава изглеждаше, като че ли по тъмното небе летят червени кърпи.

Пътниците пътуваха без всякакви приключения. Никъде не срещнаха дървета, все същата безкрайна, волна, прекрасна степ. Навремени само встрани се синееха върхарите на далечна гора, проточена по бреговете на Днепър. Само един път Тарас посочи на синовете си далече сред тревата малка, чернееща се точка:

— Гледайте, деца, ей де препуска един татарин! Мъничката глава с мустаци втренчи отдалече право към тях тесничките си очи, подуши въздуха като ловджийско куче и изчезна като сърна, щом видя, че казаците са тринадесет души.

— Хайде, деца, опитайте се да настигнете татарина! Хич и не се опитвайте — никога няма да го уловите: конят му е по-бърз от моя Чорт.

Обаче Булба взе предохранителни мерки, понеже се опасяваше да няма някъде засада. Те препускаха към малка рекичка, наречена Татарка, вливаща се в Днепър, спуснаха се във водата с конете си и дълго плуваха по нея, за да скрият следите си, и тогава вече, като излязоха на брега, продължиха пътя си.

Три дни след това те бяха вече недалеч от мястото, което беше предмет на тяхното пътуване. Въздухът изведнъж стана прохладен; те почувствуваха близостта на Днепър. Ето той се мярка в далечината и като тъмна ивица се отдели от хоризонта. От студените му вълни лъхаше хлад и той се разстилаше все по-близо и по-близо, докато най-сетне обхвана половината от цялата повърхност на земята. Тук беше оная част от Днепър, където той, дотогава спиран от прагове, се втурваше най-сетне свободно и шумеше като море, разлял се на воля; където захвърлените по средата му острови още повече го изтласкваха из бреговете и вълните му се разливаха широко по земята, без да срещат ни скали, ни възвишения. Казаците слязоха от конете си, качиха се на сала и след тричасово плуване бяха вече на брега на остров Хортица, където тогава беше Сечта, така често променяща своя стан. Тълпа народ се караше на брега със салджиите. Казаците стегнаха конете си. Тарас се напери, стегна по-здраво пояса си и гордо прокара ръка по мустаците си. Младите му синове също се огледаха от глава до пети с някакъв страх и неопределено удоволствие и всички заедно влязоха в предселището, което се намираше на половин верста от Сечта. При влизането ги оглушиха петдесет ковашки чука, удрящи в двадесет и пет ковачници, покрити с чимове и заровени в земята. Силни кожари седяха на улицата под стрехите на вратите и мачкаха с яките си ръце волски кожи. Сергиджиите седяха под навесите си с купчини кремъци, огнива и барут. Арменец беше накачил скъпи кърпи. Татарин въртеше овнешки шишчета с тесто. Евреин, подал напред глава, точеше водка от една бъчва. Но първият, който им попадна насреща, беше запорожец, заспал по средата на пътя, разперил ръце и крака. Тарас Булба не можа да не се спре и да не му се полюбува.

— Ех, как важно се е разположил! Брей, каква хубава фигура! — казваше той, спрял коня.

Наистина това беше доста силна картина: запорожецът се беше разположил насред пътя като лъв. Отметнатият му гордо перчем заемаше половин аршин земя. Шалварите му от алено скъпо сукно бяха изцапани с катран, за да покаже пълното си презрение към тях. Като му се полюбува, Булба продължи да се промъква нататък по тясната улица, задръстена от занаятчиите, които на самите места упражняваха занаята си, и хора от всички народности, изпълнили това предселище на Сечта, което приличаше на панаир и което обличаше и хранеше Сечта, умееща само да гуляе и да гърми с пушките.

Най-сетне те минаха предселището и видяха няколко разпръснати колиби, покрити с чимове или по татарски с кече. В други бяха курдисани топове. Никъде не се виждаше ограда или онези нисички къщурки със стрехи на ниски дървени стълбчета, каквито имаше в предселището. Неголям насип с дървени рогатини, непазени положително от никого, показваха страшно безгрижие. Няколко яки запорожци, които лежаха с лули в уста на самия път, ги погледнаха твърде равнодушно и не се помръднаха от местата си. Тарас премина предпазливо със синовете си между тях и каза:

— Здравейте, попове!

— Здравейте и вие! — отговориха запорожците. Навсякъде по цялото поле, на живописни купчини пъстрееха хора. По мургавите им лица се виждаше, че всички те бяха закалени в битки, че са опитали всички несгоди. Ето я, това е Сечта! Ето гнездото, откъдето излизат всички, горди и силни като лъвове! Ето откъде се разлива свободата и казачеството по цяла Украйна!

Пътниците излязоха на широк площад, където обикновено се събираше съветът. На голяма обърната бъчва седеше запорожец без риза; той я държеше в ръцете си и кърпеше бавно дупките й. Пак им препречи пътя цяла тълпа музиканти, по средата на която играеше млад запорожец с юнашки накривен калпак и с вдигнати ръце. Той само викаше:

— По-ситно свирете, музиканти! Тома, не жали водката за православните християни!

И Тома, със синина под окото, наливаше безброй пъти на всеки желаещ грамадна чаша. Около младия запорожец четирима стари ситнеха с крака, подмятаха се вихрено настрана, почти върху главите на музикантите, и изведнъж, снишени, се носеха клечешком и удряха бързо и силно със своите сребърни подкови здраво утъпканата земя. Земята тътнеше глухо наоколо и далече във въздуха се разнасяха украински гопаци и тропаци, излизащи изпод звънките подкови на ботушите. Но един най-живо от всички се провикваше и летеше след другите в играта. Перчемът му се развяваше на вятъра, цяла беше открита силната му гръд; той беше навлякъл топъл зимен кожух и пот като из ведро се лееше от него.

— Та барем кожуха хвърли! — каза най-сетне Тарас. — Виж как прежуря.

— Не може — викаше запорожецът.

— Защо?

— Не може; такъв ми е характерът: каквото сваля, пропивам го.

А отдавна вече нямаше шапка юнакът, ни колан на кафтана, ни везана кърпа; всичко отиде, дето му беше мястото. Тълпата растеше, към играещите се присъединяваха други и невъзможно беше да се гледа без вътрешно вълнение как всички играеха най-волната, най-лудешката игра, каквато някога е виждал светът и която заради своите силни изобретатели е наречена казачок.

— Ех, ако не бях на кон! — извика Тарас. — Подхванал бих, наистина подхванал бих играта!

А между това сред народа започнаха да се срещат и уважавани заради заслугите им от цялата Сеч беловласи, стари перчеми, бивали неведнъж старейшини. Тарас скоро срещна много познати лица. Остап и Андрий слушаха само приветствия: „О, ти ли си, Печерица! Здравей, Козолуп!“, „Откъде те носи господ, Тарасе?“, „Ти как си попаднал тука, Долото?“, „Здрасти, Кирдюг! Здрасти, Густий! Мислил ли съм, че ще те видя, Ремен?“ И героите, събрали се от целия волен мир на Източна Русия, се целуваха взаимно и тогава заваляха въпроси: „А как е Касян? Как е Бородавка? Как е Колопер? Как е Пидсишок?“ И Тарас Булба само чуваше в отговор, че Бородавка е обесен в Толопан, че на Колопера смъкнали кожата под Кизикирмен, че главата на Пидсишок е била посолена в бъчва и изпратена чак в Цариград. Наведе глава старият Булба и рече замислено:

— Добри казаци бяха!