Николай Гогол
Тарас Булба (4)

IV

А на другия ден Тарас Булба вече се съвещаваш, С новия кошевой кога да се вдигнат запорожците за някоя работа. Кошевоят беше умен и хитър казака познаваше добре запорожците и изпърво каза:

— Не може клетва да се престъпи, никак не може. — А после, като помълча, добави: — Нищо, може; клетвата няма да престъпим, а все нещичко ще измислим. Нека само народът да се събере и не защото аз съм заповядал, а просто по своя воля. Вие там знаете как да се направи това. А ние със старейшините тутакси ще се притечем на площада, като че нищо не знаем.

Не измина и един час след техния разговор, и литаврите гръмнаха. Изведнъж се намериха пияни и неразумни казаци. Милион казашки калпаци изведнъж се изсипаха на площада. Вдигна се врява: „Кой?… Защо?… По каква работа свикват хората?“ Никой Не отговаряше. Най-после тук и там почна да се чува: „Напразно се губи казашката сила: няма война!… Старейшините са се разплули до един, очите им са затлъстели! Види се, няма правда на света!“ Другите казаци отпърво слушаха, а после и те почнаха да говорят: „Така си е, никаква правда няма на света!“ Старейшините изглеждаха учудени от такива думи. Най-сетне кошевоят излезе напред и каза:

— Позволете ми, панове запорожци, да кажа реч!

— Казвай!

— В разсъждение на това сега става дума, благородни панове, но вие може би по-добре го знаете, че мнозина запорожци изпозадлъжняха по кръчмите на чифутите и на своите братя толкова, че и дяволът не им хваща вяра. После пак в разсъждение на това ще стане дума, че има много такива момчета, които още не са виждали какво е война, а млад човек, което сами вие знаете, панове, не може без война. Какъв запорожец ще стане, ако нито веднъж не е налагал неверниците?

„Харно приказва“ — помисли си Булба.

— Впрочем не мислете, панове, че аз ви казвам това, за да развалим мира: да пази господ! Аз само току-тъй го казвам. Отгоре на това имаме храм божи, грехота е да се рече какъв е: ето от толкова години вече с божия милост съществува Сечта, а и досега не само отвън черквата, но дори и иконите са без всякакви накити. Барем да беше се сетил някой със сребърна риза да ги обкове! Те получиха само онова, което някои казаци им подариха със завещанията си. Пък и даровете бяха сиромашки, защото още приживе пропиха почти всичко. Това го казвам не за да започнем война с неверниците: ние сме обещали на султана мир и голям грях бихме си навлекли, защото сме се клели в закона си.

„Каква каша взе да бърка той?“ — рече си Булба.

— Както виждате, панове, война не можем да започнем. Рицарската чест не ни позволява. А според моя беден ум ето какво мисля аз: да пуснем само младите с лодки, нека поодраскат малко анадолските брегове. Как мислите, панове?

— Води ни, води ни всички! — завика отвсякъде тълпата. — За вярата сме готови главите си да сложим!

Кошевоят се уплаши; той никак не искаше да повдига цялото Запорожие: нарушението на мира му се виждаше в този случай неправа работа.

— Позволете ми, панове, още една реч да кажа!

— Стига! — викаха запорожците. — По-добро от това няма да кажеш!

— Щом е така, нека и така да бъде. Аз съм слуга на вашата воля. То се знае, и от писанието е известно, че глас народен е глас божи. Не може да се измисли нищо по-умно от онова, което целият народ измисли. Само че ето какво: то се знае, панове; че султанът няма да остави без наказание удоволствието на юнаците. А ние през това време трябва да бъдем готови и силите ни трябва да бъдат пресни, за да не се боим от никого. А през време на отсъствието ни и татарчугите може да ни нападнат: те, турските кучета, открито не се хвърлят и на стопанина в къщи не смеят да налитат, а отзад могат да те ухапят, и то лошо да те ухапят. Па щом е такава работата, правичката да си кажем, ние и толкова лодки нямаме приготвени, па и барут в такова количество нямаме, за да могат всичките да идат. Пък аз, от моя страна, както обичате, аз съм слуга на вашата воля.

Хитрият кошевой млъкна. Казаците почнаха да <се уговарят, дружинните атамани да се съвещават; пияни, за щастие, имаше малко и затова склониха да послушат благоразумния съвет.

Тозчас неколцина души минаха на отсрещния бряг на Днепър във войсковата съкровищница, където в непристъпни потайни места под водата и тръстиката бе скрита войсковата хазна и част от плячкосаното неприятелско оръжие. Всички други се спуснаха към ладиите, да ги прегледат и да ги приготвят за път. В един миг брегът се задръсти от хора. Дойдоха няколко дърводелци с брадви в ръце. Стари, загорели, с широки рамене и яки крака запорожци, едни с подивели мустаци, други черномустакати, запретнали шалвари, стояха до колене във водата и теглеха към •брега ладиите с дебело въже. Други влачеха готови сухи греди и всякакви дървета. Тук обковаваха с дъски ладия; там, преобърнали я с дъното нагоре, я запушваха с кълчища и я засмоляваха; там привързваха по краищата на други ладии според казашкия обичай дълги тръстикови фашини, та ладиите да не потънат от морските вълни; по-нататък по цялото крайбрежие накладоха огньове и топяха в медни казани смола за заливане на ладиите. По-стари и патили учеха младите. Чукане и вик бе се вдигнал наоколо; цял като жив, се люлееше и движеше брегът.

В това време към брега наближаваше голям сал. Купчината народ, която стоеше на него, още отдалече махаше с ръце. Това бяха казаци с окъсани свитки. Окърпеното облекло — мнозина нямаха нищо друго освен риза и къса лула в зъбите — показваше, че те или току-що са избягнали някоя беда, или толкова са гуляли, че са пропили всичко, каквото са имали на гърба. От тяхната среда се отдели и застана напред един казак, нисък, на около петдесет години. Той викаше и махаше с ръка повече от другите, но от чукането и глъчката на работниците думите му не се чуваха.

— Какво носите? — запита кошевоят, когато салът свърна към брега. Всичките работници, като оставиха работата и вдигнаха брадви и длета, гледаха в очакване.

— Нещастие! — викаше от сала нисичкият казак.

— Какво?

— Ще ми позволите ли, панове запорожци, дума да кажа?

— Казвай!

— Или може би искате събрание да събирате?

— Казвай, всички сме тук.

Всичкият народ се навали на един куп.

— Нима вие не сте чули нищо какво става в хетманската земя?

— А какво? — запита един от дружинните атамани.

— Какво ли? Види се, че татаринът ви е запушил ушите с памук, та не сте чули нищо.

— Ама казвай, какво става там?

— Па такова на, че и родихме се, и кръстихме се, а такова нещо още не бяхме видели.

— Та казвай де, какво става, кучи сине! — извика един от тълпата, изгубил, изглежда, търпение.

— Такова време настана, че и светите църкви не са сега наши.

— Как не са наши?

— Сега чифутите са ги наели. Ако не заплатим първо на чифутите, и литургия не може да се отслужи.

— Какви ги дрънкаш ти?

— И ако кучият му чифутин не сложи белег с нечистата си ръка на светия великденски хляб, то не може и да се освети.

— Лъже той, панове братя, не е възможно нечистият чифутин да тури белег на светия великденски хляб!

— Слушайте!… Та само това ли има да ви казвам: и католишките попове се разхождат сега из цялата Украйна с таратайки. То нищо, че с таратайки, лошото е, че вече не впрягат коне, а православни християни. Слушайте! И друго още ще ви разправя: казват, че чифутките вече си шият фусти от свещенически одежди. Ето какви работи стават из Украйна, панове! А вие си седите тук на Запорожие, гуляете си, па, види се, и татаринът толкова ви е уплашил, че нямате вече ни очи, ни уши — нищо нямате, та и не чувате какво става по света.

— Стой, стой — прекъсна го кошевоят, който дотогава стоеше с очи, наведени към земята, както и всички запорожци, които във важни работи никога не се отдаваха на първия порив, но мълчаха и между това в тишината събираха страшната сила на своето негодувание.

— Стой! И аз дума ще кажа. А вие какво — да се пръждосвате по дяволите макар! Какво правихте вие сами? Саби ли нямахте, що ли? Как допуснахте вие такова беззаконие?

— Ех, как допуснахме такова беззаконие! А да ви видехме вас, когато само поляците бяха петдесет хиляди! Па и защо да си кривим душата? Кучета излязоха и между нашите — приеха им вярата.

— А хетманът ви, а полковниците какво правеха?

— Полковниците такива работи направиха, дето на никого от нас да не дава господ!

— Какво?

— Ами такова, че сега хетманът лежи във Варшава, изпечен в меден сандък, а на полковниците ръцете и главите разнасят по панаирите, та ги показват на народа. Ето какво направиха полковниците!

Цялата тълпа се разлюля. Изпърво по целия бряг се разнесе мълчание като онова, което настава пред свирепа буря, а после изведнъж се подеха речи и целият бряг заговори:

— Как! Чифутите да наемат християнските църкви! Католишките попове да впрягат в окови православните християни! Как! Да допуснем на Руска земя такива мъки от проклетите друговерци! Така да се отнасят с полковниците и с хетмана! Няма да го бъде това, няма да го бъде!

Такива думи прелитаха навсякъде. Зашумяха запорожците и усетиха силите си. Това вече не бяха вълнения на лекомислен народ: сега се вълнуваха все тежки и здрави характери, които мъчно се нажежаваха, но като се нажежеха, упорито и дълго пазеха в себе си вътрешната жар.

— Да се обесят всички чифути! — раздаде се от тълпата. — Та да не шият на своите чифутки фусти от свещенически одежди! Да не турят белези на светите великденски хлябове! Да ги издавим тези проклети поганци до един в Днепър!

Тези думи, произнесени от някого сред тълпата, като светкавици полетяха по всичките глави и тълпата се втурна към предселището с желание да изколи всичките евреи.

Горките синове Израилеви, изгубили и без това нищожния си дух, се криеха в празни бъчви от ракия, в пещи и дори се завираха под фустите на своите чифутки, но казаците ги намираха навсякъде.

— Ясновелможни панове! — викаше един висок и дълъг като върлина евреин, проврял измежду своите другари жалката си муцуна, изкривена от страх. — Ясновелможни панове, дайте само една дума да кажем, само една дума. Ние такова нещо ще ви кажем, което никога не сте чули, толкова важно, че не може да се каже колко е важно!

— Е, нека кажат — рече Булба, който винаги обичаше да изслуша обвиняемия.

— Светли панове! — рече евреинът. — Такива панове още никога не са виждани, бога ми, никога! Такива харни, добри и храбри не е имало още на света!… — Гласът му премираше и трепереше от страх. — Как можем ние да мислим за запорожците нещо лошо! Ония, които арендаторствуват в Украйна, съвсем не са наши! Бога ми, не са наши! Те не са никакви евреи: те дявол ги знае какви са. Такива са, че само да ги заплюеш и да ги оставиш! Ей ги, и тези ще кажат същото. Не е ли истина, Шлемо, или ти, Шмульо?

— Бога ми, истина е! — отговориха от тълпата Шлемо и Шмул, в изпокъсани дрехи, и двамата бледи като платно.

— Никога още — продължаваше дългият евреин — не сме се сдушвали с душманите, а католиците не искаме и да знаем: дяволът да им се присъни! Ние със запорожците сме като родни братя…

— Какво? Запорожците да са ви братя? — каза един от тълпата. — Няма да дочакате това, проклети юди! Да ги хвърлим в Днепър, панове! Всичките поганци да ги издавим!

Тези думи бяха като сигнал. Сграбчиха евреите и започнаха да ги цамбуркат във водата. Жален вик се разнесе от всички страни, но суровите запорожци само се смееха, като гледаха как се размахваха във въздуха еврейските крака с пантофи и чорапи. Клетият оратор, който сам навлече на главата си тая беда, се измъкна от кафтана, за който го бяха хванали, по една •пъстра тясна антерия, хвана Булба за краката и го молеше с жаловит глас:

— Велики господарю, ясновелможни пане! Познавах и брат ви, покойния Дорош! Воин беше за украса на цялото рицарство. Аз му дадох осемстотин жълтици, когато му дотрябваха, за да се откупи от турски плен.

— Ти познаваше брат ми? — попита Тарас.

— Бога ми, познавах го1 Великодушен пан беше.

— А тебе как те викат?

— Янкел.

— Добре — каза Тарас и после, като помисли, обърна се към казаците и рече така:

— Да се обеси този чифутин, винаги ще имаме време, когато ни потрябва, а засега дайте го на мене. — Като каза това, Тарас го поведе към колите си, до които стояха неговите казаци. — Хайде, свирай се под колата, лежи там и не шавай, а вие, братлета, не пущайте чифутина.

Като каза това, той отиде на площада, защото там; отдавна вече се събираше цялата тълпа. Мигом всички напуснаха брега и приготовляването на лодките, защото сега ги чакаше сухопътен, а не морски поход и не кораби и казашки лодки, а им дотрябваха коли и коне. Сега вече всички искаха да отидат на поход, и стари, и млади; всички, по съвета на всички старейшини, дружинни атамани, кошевоя и по волята на цялата запорожка войска, решиха да идат право в Полша, да отмъстят за всичките злини и за гаврата над вярата и казашката слава, да плячкосат градовете, да опожарят селищата и нивята, да разнесат славата си далече по степта. Всички започнаха да се стягат и въоръжават. Кошевоят порасна с цял аршин. Той вече не беше онзи плах изпълнител на прищевки на един свободен народ; той бе неограничен повелител, деспот, който умееше само да заповядва. Всички своеволни и гуляйджии рицари стройно стояха в редици, почтително навели глави, без да смеят да вдигнат очи, когато кошевоят даваше заповеди; той ги даваше тихо, без да вика и бърза, бавно като стар, дълбоко опитен в работата си казак, който не за пръв път изпълняваше разумно замислените подвизи.

— Огледайте се, добре се огледайте! — Така говореше той. — Нагласете коли и катраници, изпитайте оръжието. Не вземайте много дрехи: по една риза и по два чифта шалвари за всеки казак, по гърне саламата и чукано просо — никой нищо друго да не взема! В колите ще има всичко, каквото трябва. По чифт коне да има за всеки казак! И да се вземат по двесте чифта волове, защото ще потрябват волове по някои бродове и мочурливи места. А най-вече пазете ред, панове. Аз знам, че има между вас такива, които, щом даде господ някаква плячка, отведнъж вземат да дерат за навуща кадифе и скъпи атлази за партенки. Не се зазяпвайте по всяка фуста, вземайте само оръжие, ако ви падне хубаво, и жълтици или сребро, защото те лесно могат да се носят и ще ви дотрябват при всеки случай. И още отнапред ви казвам, панове: ако някой се напие в поход, никакъв съд няма да има за него — ще заповядам да го вържат за шията до колите като куче, който и да е той, дори и най-храбрият казак от цялата войска; без погребение да го кълват птиците, защото пияница в поход не е достоен за християнско погребение. Младите за всичко да слушат по-старите! Ако шибне куршум или драсне някого сабя по главата или някъде другаде, не отдавайте голямо значение на такава работа: насипете барут в чаша пърцуца, на един дъх я изпийте и всичко ще мине, дори треска не ще има; а на рана, ако не е много голяма, сложете земя, като я замесите най-напред с плюнка на ръка, и раната ще заздравее. Хайде сега на работа, на работа, момчета, но не бързайте, хубавичко изпилвайте работата!

Така говореше кошевоят и щом свърши той своята реч, всички казаци тутакси се заловиха за работа. Цялата Сеч отрезня и никъде не можеше да се намери нито един пиян, като че ли никога не е имало такива между казаците… Едни правеха наплати за колелата и сменяха осите на колите; други товареха чували с Храни, трети товареха оръжие; докарваха коне и волове. От всички страни се разнасяше конски тропот, стрелба от изпробване на пушките, звънтене на саби, мучене на биволи, скриптене на премествани коли, разговори, високи провиквания и съскания. И скоро далече-далече по цялото поле се проточи казашкият табор. И много трябваше да тича онзи, който би поискал да изтича от главата до опашката на обоза. В малката дървена църква свещеникът отслужи молебен, поръси всички със светена вода; всички целуваха кръста. Когато обозът тръгна и се проточи из Сечта, всички запорожци обърнаха глави назад.

— Сбогом, майко! — казаха те почти в един глас. — Нека те пази бог от всяка беда!

Като минаваше предселището, Тарас Булба видя, че неговото еврейче, Янкел, беше нагласило вече сергия с навес и продаваше кремъци, пунгии, барут и всякакви бойни потреби, необходими за път, дори колачета и хляб.

„Гледай го, дяволския му чифутин!“ — помисли си Тарас, доближи с коня и му рече:

— Какво стоиш тук, глупако? Или искаш да те застрелят като врабче?

В отговор на това Янкел дойде по-близо до него, направи с ръце някакъв знак, като че ли искаше да му каже нещо потайно, и рече:

— Мълчете си, пане, и никому не казвайте: между казашките коли има и една моя; возя всякакви работи, потребни за казаците, и в пътя ще доставям различни неща на такава евтина цена, на каквато още нито един евреин не е продавал. Бога ми, така е; бога ми, така е.

Сви рамене Тарас, учуди се на пъргавата еврейска натура и си тръгна към обоза.