Николай Гогол
Тарас Булба (3)

III

Около една седмица вече Тарас Булба живееше със синовете си в Сечта. Остап и Андрий малко се занимаваха с военно обучение. Сечта не обичаше да се измъчва с военни упражнения и да си губи времето; в нея младежта се учеше и възпитаваше само от опит, в разгара на самите битки, които затова бяха почти непрекъснати. Казаците смятаха за отегчително да се занимават в промеждутъците с изучаването на каквато и да е дисциплина освен може би стрелба в цел, рядко надпрепусквания и преследване на дивеч из степите и ливадите; всичкото останало време прекарваха в гуляене — признак на широк размах на душевната свобода. Цялата Сеч представляваше необикновено явление. Това беше някакво непрекъснато пиршество, бал, започнал шумно и изгубил своя край. Някои се занимаваха със занаятчийство, други държаха дюкянчета и търгуваха; но по-голямата част гуляеше от сутрин до вечер, ако в джобовете дрънкаше възможност и спечеленото богатство не бе минало още в ръцете на търгаши и кръчмари. Това общо пиршество имаше в себе си нещо омагьосващо. То не беше сборище на пияници, които се напиваха от скръб, но беше просто бясна разпуснатост на веселбата. Всеки, пристигнал тук, забравяше и захвърляше всичко, което дотогава го е занимавало. Той, може да се каже, плюеше на своето минало и безгрижно се отдаваше на свободата и обществото на също такива гуляйджии, какъвто беше и самият той, които нямаха ни близки, ни кът, ни семейство освен волното небе и вечния пир на своята душа. Това предизвикваше онова бясно веселие, което от никакъв друг източник не можеше да се роди. Разказите и дрънканиците сред струпаната тълпа, която почиваше лениво на земята, често бяха толкова смешни и дишаха такава сила на живия разказ, че човек трябваше да има хладнокръвната външност на запорожеца, за да запази спокойно изражение на лицето, без да мръдне дори с мустак — остра черта, с която и досега се отличава от своите братя южнякът русин. Веселието беше шумно, пияно, но въпреки туй това не беше черна кръчма, където мрачно изкривените черти на веселието караха човек да се самозабрави; това беше тесен кръг от училищни другари. Разликата беше само в това, че вместо да седят над книгите и вместо да слушат изтърканите тълкувания на учителя, те устройваха нападения с пет хиляди коне; вместо ливада, където играят на топка, те имаха незапазени, безгрижни граници, близо до които татаринът показваше пъргавата си глава и неподвижно, сурово гледаше турчин със зелената си чалма. Разликата беше тази, че вместо насилническата воля, която ги събираше в училището, те сами скъсваха с бащи и майки и бягаха от родните си домове; че тук бяха тези, на които около врата вече се мотаеше въжето и които вместо бледа смърт виждаха живота в целия му размах; че тук бяха тези, които по благороден обичай не можеха да задържат в джоба си нито копейка; че тук бяха тези, които дотогава смятаха десетачката за богатство, на които по милостта на арендаторите-чифути можеше да обърнеш джобовете без всякакво опасение, че ще изтърсиш нещо. Тук бяха всички бурсаци, неизтърпели академическите пръчки и ненаучили в училището нито една буква; но заедно с тях бяха и тези, които знаеха какво е това Хораций, Цицерон и римската република. Тук бяха много от онези офицери, които след това се отличиха в кралските войски; тук бяха много образовали се опитни партизани, които имаха благородното убеждение да мислят, че е все едно къде ще воюват, само да воюват, защото неприлично е за благородния човек да не се бие. Имаше и мнозина такива, които бяха дошли на Сечта, за да казват после, че са били на Сечта и са вече закалени рицари. Но кого ли нямаше тук? Тази чудна република беше именно една необходимост за времето. Любители на военния живот, на златните бокали, на скъпите брокатени дрехи, дукати и реали през всяко време можеха да намерят тук работа. Само обожателите на жените не можеха да намерят тук нищо, защото дори в предселището на Сечта ое смееше да се покаже ни една жена.

На Остап и Андрий се виждаше много чудно, че при тях в Сечта идваше народ и един поне да ги запиташе: откъде са тези хора, кои са и как се казват? Те идеха тук, като че ли се връщаха в своя собствен дом, от който само преди час са излезли. Дошлият се явяваше само при кошевоя, който обикновено казваше:

— Здравей! Какво, вярваш ли в Христа?

— Вярвам! — отговаряше дошлият.

— Ив светата Троица ли?

— Вярвам!

— И на църква ходиш ли?

— Ходя!

— Я се прекръсти!

Дошлият се кръстеше.

— Е, добре — отговаряше кошевоят, — върви в която си щеш дружина.

С това се свършваше цялата церемония. И цялата Сеч се молеше в една църква и беше готова да я защищава до последна капка кръв, макар че не искаше и да чуе за пост и въздържание. Само подбужданите от силно скъперничество чифути, арменци и татари се осмеляваха да живеят и да търгуват в предселището, защото запорожците никога не обичаха да се пазарят, а колкото пари изваждаше ръката им от джоба, толкова и плащаха. Впрочем участта на тези сребролюбиви търгаши беше много жалка. Те приличаха на онези, които се заселваха в полите на Везувий, защото щом запорожците останеха без пари, смелчаците разбиваха дюкянчетата им и всичко задигаха даром. Сечта се състоеше от над шестдесет дружини, които много приличаха на отделни независими републики, а още повече на училище за момчета, които живееха изцяло наготово. Никой не купуваше и не държеше нищо у себе си: всичко беше в ръцете на дружинния атаман, когото поради това обикновено наричаха татко. Той държеше парите, дрехите, всичките провизии: саламатата^[1], кашата и дори топливото; на него даваха парите си за по-сигурно. Нарядко избухваха свади между дружините; в такива случаи работата тутакси стигаше до бой. Дружините изпълваха площада и се налагаха с юмруци, докато едните не надделееха и не вземеха връх, и тогава се започваше гуляй. Такава беше тази Сеч, която имаше толкова примамки за младите хора.

С целия плам на юношеските си души Остап и Андрий се хвърлиха в това пируващо море и забравиха в миг и бащин дом, и бурса, и всичко, което преди вълнуваше душите им, и се предадоха на новия живот. Всичко ги интересуваше: гуляйджийските обичаи на Сечта и не много сложната управа и закони, които понякога им изглеждаха даже твърде строги сред такава своеволна република. Ако някой казак се провинеше в кражба, ако откраднеше някоя дреболия, това вече се смяташе позорно за цялото казачество: него, като безчестник, го привързваха на позорния стълб и слагаха при нозете му сопа, с която всеки минаващ бе длъжен да му нанесе удар, докато по този начин не го пребиваха до смърт. Който не си плащаше на длъжника, го привързваха с верига към топа, дето беше длъжен да седи дотогава, докато някой от другарите му не се решеше да го откупи, като му заплащаше дълга. Но най-силно впечатление на Андрий направи страшното наказание за убийство. Пред очите му изкопаха яма, спуснаха там живия убиец и върху него сложиха ковчега с тялото на убития от него и после и двамата ги засипаха с пръст. Дълго след това страшният обред на наказанието му се привиждаше и все си представяше този живо закопан човек заедно с ужасния ковчег.

Скоро казаците започнаха да гледат с добро око на двамата млади казаци. Често заедно с други другари от своята дружина, а понякога и с цялата дружина, и със съседните дружини излизаха в степите на лов за безброй всевъзможни степни птици, елени и кози или пък отиваха на езерата, реките и притоците, определени по жребие на всяка дружина, да хвърлят мрежи и да мъкнат богат улов за продоволствие на цялата своя дружина. Макар че тук нямаше наука, с която се изпитва казакът, те вече се отличаваха от другите млади със своята открита смелост и похватност във всичко. Бойко и точно стреляха в целта, преплуваха Днепър срещу течението — нещо, за което новакът тържествено се приемаше в казашките кръгове.

Но старият Тарас им готвеше друга дейност. На него не му беше присърце такъв празен живот — истински дела искаше той. Все размисляше как да вдигне Сечта на смело предприятие, където рицарят би имал възможност да се прояви както трябва. Най-сетне един ден той отиде при кошевоя и му рече направо:

— Е, кошевой, не е ли време да се поразходят запорожците?

— Няма къде да се разходят — отговори кошевоят, като извади от устата малката си лула и плюна настрана.

— Как да няма къде? Можем да идем срещу Турцията или срещу Татарщината.

— Не може нито срещу Турцията, нито срещу Татарщината — отговори кошевоят и захапа пак хладнокръвно лулата си.

— Как да не може?

— Така. Обещахме на султана мир.

— Ама той е неверник: и бог, и Светото писание казват да се бият неверниците.

— Нямаме право. Ако не се бяхме клели в нашата вяра, можеше и да бъде възможно; а сега не, не може.

— Как да не може? Какво приказваш ти: нямаме право? Ето, аз имам двама сина, двама млади момци. Още нито Веднъж не са били на война — ни единият, ни другият, а ти казваш: нямаме право; а ти казваш: не трябва да отиват запорожците.

— Е, не може така.

— Тъй, значи, може да се губи напразно казашката сила, може човек да загине като куче, без добро дело, та ни отечеството, ни цялата християнска вяра да няма никаква полза. Защо тогава живеем, за какъв дявол живеем? Обясни ми го ти това. Ти си умен човек, не току-тъй те избраха за кошевой: обясни ми, защо живеем ние?

Кошевоят не отговори на това запитване. Той беше упорит казак. Помълча малко и след това рече:

— А война все пак няма да има.

— Значи, няма да има война? — попита пак Тарас.

— Не.

— Няма защо и да се мисли за това, а?

— Няма защо и да се мисли за това.

„Почакай ти, дяволски юмрук! — рече си Булба. — Аз ще те науча тебе!“ — И реши да си отмъсти на кошевоя.

Като поприказва с този, с онзи, той ги напи и пияните казаци, неколцина на брой, хукнаха право към площада, където към един стълб бяха привързани литаврите, които обикновено биеха за събиране на съвета. Като не намериха бухалките, които винаги се пазеха у барабанчика, те грабнаха по една цепеница и започнаха да ги блъскат. На сигнала пръв дотича барабанчикът, висок човек, само с едно око, но и то страшно сънливо.

— Кой смее да бие литаврите? — завика той.

— Мълчи! Вземи си бухалките и удряй, когато ти заповядват! — отговориха пийналите старейшини.

Барабанчикът измъкна тутакси от джоба бухалките, които беше взел със себе си, тъй като много добре знаеше как могат да завършат подобни случки. Литаврите гръмнаха и скоро на площада започнаха като стършели да се сбират черните тумби на запорожците. Всички застанаха в кръг и след третия сигнал най-сетне дойдоха и старейшините: кошевоят с боздуган в ръка, знак на неговото достойнство, съдията с войсковия печат, писарят с мастилница и есаулът с жезъл. Кошевоят и старейшините свалиха калпаци и започнаха да се покланят на всички страни към казаците, които стояха гордо, подпрели ръце на хълбоците.

— Какво значи това събрание? Какво искате, панове? — каза кошевоят. Глъчката и ругатните не му Дадоха да говори.

— Остави боздугана! Веднага остави боздугана, дяволски сине! Не те искаме вече! — викаха из тълпата казаците.

Някои от трезвите дружини поискаха, както изглеждаше, да се възпротивят; но дружините, и пияни, и трезви, размахаха юмруците. Виковете и шумът се сляха.

Кошевоят искаше да говори, но като знаеше, че разярената, необуздана тълпа може за това да го набие до смърт, както винаги ставаше в такива случаи, поклони се много ниско, сложи боздугана и се скри в тълпата.

— Заповядвате ли и на нас, панове, да сложим знаците на достойнството? — казаха съдията, писарят и есаулът и се готвеха да сложат мастилницата, войсковия печат и жезъла.

— Не, вие останете! — завикаха от тълпата. — Ние искахме да изгоним само кошевоя, защото той е жена, а на нас ни трябва мъж за кошевой.

— Кого ще изберем сега за кошевой? — попитаха старейшините.

— Кукубенко да изберем! — викаше една част.

— Не искаме Кукубенко! — викаше друга. — Малък е още, устата му мирише на мляко.

— Шило да бъде атаман! — викаха едни. — Шило да стане кошевой!

— С шило в гърба да те ръгнат! — викаше сърдито тълпата. — Какъв казак е той, щом краде, кучият му син, като татарин? На дяволите в торбата този пияница Шило!

— Бородатий, Бородатий да направим кошевой!

— Не искаме Бородатий! Да върви на нивата си Бородатий!

— Викайте Кирдюг! — пошепна Тарас Булба на неколцина.

— Кирдюг! Кирдюг! — викаше тълпата. — Бородатий, Бородатий! Кирдюг! Кирдюг! Шило! По дяволите Шило! Кирдюг!

Всички кандидати, като чуеха да се произнасят имената им, веднага излизаха от тълпата, за да не дадат никакъв повод да се мисли, че сами са помагали в избора.

— Кирдюг! Кирдюг! — чуваше се още по-силно. — Бородатий!

Работата стигна до юмруци и Кирдюг възтържествува.

— Тичайте за Кирдюг! — завикаха.

Десетина казаци тутакси се отделиха от тълпата; някои от тях едва се държаха на краката си — до такава степен бяха успели да се насмучат, и тръгнаха право при Кирдюг, за да му съобщят за неговото избиране.

Кирдюг, макар вече стар, но умен казак, отдавна седеше в лагера си и като че нищо не знаеше за онова, което ставаше.

— Какво, панове, какво ви трябва? — попита той.

— Върви, избраха те за кошевой!…

— Имайте милост, панове! — каза Кирдюг. — За такава чест ли съм! Къде мога да бъда кошевой? Та аз и ум нямам за такава длъжност. Не се ли намери по-добър в цялата войска?

— Върви, на тебе казват! — викаха запорожците. Двама от тях го хванаха под ръце и колкото и да се опираше той с крака, най-сетне беше домъкнат на площада, придружаван от псувни, от блъскания с юмруци отзад, с тласъци и увещания: — Не се дърпай, дяволски сине! Приеми честта, куче, когато ти я дават!

По този начин Кирдюг беше въведен в казашкия кръг.

— Какво, панове? — провикнаха се към целия народ тези, които го доведоха. — Съгласни ли сте този казак да ви бъде кошевой?

— Всички сме съгласни! — завика тълпата и от вика дълго гърмя цялото поле.

Един от старейшините взе боздугана и го поднесе на новоизбрания кошевой. Кирдюг, както беше обичай, тутакси отказа. Старейшината го поднесе втори път. Кирдюг отказа и втория път и чак третия път вече взе боздугана. Одобрителен вик се понесе над цялата тълпа и отново цялото поле прокънтя от казашкия вик. Тогава из средата на народа излязоха четирима най-стари, белокоси и беломустакати казаци (твърде стари в Сечта нямаше, защото никой от запорожците не умираше от своя смърт), всеки от тях взе шепа пръст, която по това време беше станала на кал от валелия дъжд, и я сложиха върху главата му. Калната пръст се стече от главата му, спусна се по мустаците и по бузите и цялото му лице се изцапа с кал. Но Кирдюг стоеше, не се помръдваше от мястото си и благодареше на казаците за оказаната му чест.

По такъв начин беше завършен шумният избор, от който не се знаеше дали друг някой беше толкова зарадван, както беше зарадван Булба: с това той си отмъсти на предишния кошевой; пък и Кирдюг беше стар негов другар и беше участвувал с него в едни и същи сухопътни и морски походи, дето деляха несгодите и трудностите на бойния живот. Тълпата тутакси се разотиде да отпразнува избора и се започна гуляй, какъвто още Остап и Андрий не бяха виждали дотогава. Кръчмите бяха разбити; медовината, водката и бирата се разграбваха просто така, без пари. Кръчмарите бяха благодарни и на това, че сами останаха живи и здрави. Цялата нощ премина във викове и песни, славещи подвизите. И изгрелият месец дълго още гледаше тълпите музиканти, които минаваха по улиците с бандури, тъпани, кръгли балалайки, и църковните псалтове, които държаха в Сечта, за да пеят в църквата и да възхваляват запорожките подвизи. Най-сетне пиянството и умората започнаха да оборват здравите глави. И се виждаше как ту на едно, ту на друго място, някой казак падаше на земята. Как другар, прегърнал другаря си, разчувствуван и дори разплакан, се въргаляше заедно с него. Там е налягала накуп цяла тълпа; там друг гледаше как по-удобно да легне и лягаше направо върху някой пън. Последният, който беше по-як, още пелтечеше нещо несвързано; най-сетне и него събори пияната сила, падна и той — и заспа цялата Сеч.