Николай Гогол
Тарас Булба (11)

XI

В онова време, когато ставаше описваното събитие, в крайграничните местности още нямаше никакви митнически чиновници и граничари, това страшилище за предприемчивите хора, и затуй всеки можеше да кара каквото си иска. Ако ли някой правеше обиск и ревизия, правеше го повече за свое удоволствие, особено ако на колата се намираха примамливи за погледа предмети и ако неговата собствена ръка имаше достатъчна тежест. Но тухлите не намираха любители и влизането през главната градска врата стана без пречки. От тясната си клетка Булба можеше да чуе само глъчка, викове на кочияши и повече нищо. Янкел, като се друсаше на късия си, запрашен кон, свърна, след като бе направил няколко кръга, в тъмна, тесничка улица, която се казваше Кална или Еврейска, защото тук наистина се намираха евреите почти от цяла Варшава. Тази улица извънредно много приличаше на обърнатата вътрешност на заден двор. Слънцето, изглежда, никак не надникваше тук. Съвсем почернели, дървени къщи с множество протегнати от прозорците върлини още повече усилваха тъмнината. Нарядко между тях се червенееше тухлена стена, но и тя вече на много места съвсем бе почерняла. Само понякога отгоре белосано парче от стена, огряно от слънце, блестеше с нетърпима за очите белота. Тук всички неща се различаваха рязко: комини, парцали, люспи, изхвърлени счупени кофи. Всеки хвърляше на улицата всичко, което не му трябваше, като доставяше на минувачите възможните удобства да хранят чувствата си с тази смет. Конникът от гърба на коня без малко не засягаше с ръка върлините, протегнати през улицата от една къща до друга, на които висяха еврейски чорапи, къси панталончета и пушени гъски. Понякога се мяркаше в някой вехт прозорец доста хубавичко личице на еврейка, украсено с потъмнели мъниста. Куп еврейчета, изпоцапани, окъсани, с къдрави коси, викаха и се търкаляха из калта. Риж евреин, с лунички по цялото лице, които го правеха да прилича на врабчово яйце, надникна из един прозорец, тутакси заприказва с Янкел на своя неразбираем език и Янкел начаса свърна в един двор. По улицата вървеше друг един евреин, спря, също се намеси в разговора и когато Булба най-сетне се измъкна изпод тухлите, видя трима евреи, които разговаряха твърде разпалено.

Янкел се обърна към него и му каза, че всичко ще се нареди, че неговият Остап лежи в градския затвор и макар че е мъчно да се склонят пазачите, той обаче има надежда да му уреди свиждане.

Булба влезе с тримата евреи в стаята.

Евреите пак почнаха да си приказват на своя неразбираем език. Тарас оглеждаше всеки от тях. Сякаш нещо силно го потресе: на грубото му и равнодушно лице бликна някакъв съкрушителен пламък на надежда — на онази надежда, която понякога спохожда човека, когато е съвсем отчаян; старото му сърце почна да тупти силно, като на юноша.

— Слушайте, евреи! — каза той и в думите му имаше нещо възторжено. — Вие всичко можете да направите, ако ще и от морското дъно да го изровите: и пословицата отдавна вече е казала, че евреинът сам себе си ще открадне само ако поиска да открадне. Освободете моя Остап! Дайте му възможност да избяга от дяволските ръце. Ето, на тоя човек обещах дванадесет хиляди жълтици — ще добавя още дванадесет. Всички скъпи чаши, които имам, и заровеното в земята злато, къщата и последните си дрехи ще продам и ще подпиша с вас договор за през целия живот, че ще деля с вас всичко, което ще добия на война.

— О, не може, любезни пане, не може! — каза Янкел с въздишка.

— Не, не може! — каза другият евреин.

Тримата евреи се спогледаха.

— Да се опитаме — каза третият, като поглеждаше плахо другите двама. — Може би бог ще помогне.

И тримата евреи заприказваха на немски. Колкото Булба и да остреше слух, нищо не можеше да разбере; чуваше само често произнасяната дума „Мардохай“ и друго нищо.

— Слушай, пане! — каза Янкел — Трябва да се посъветваме с такъв човек, какъвто още никога не е имало на света. У, у! Той е мъдър като Соломон и ако той нищо не направи, вече никой на света не ще може да направи. Стой си тук; ето ти ключа и не пускай никого!

Евреите излязоха.

Тарас заключи вратата и загледа през малкото прозорче този кален еврейски булевард.

Тримата евреи спряха на средата на улицата и започнаха да говорят доста разпалено; скоро към тях се присъедини четвърти, най-сетне и пети. Той чуваше да повтарят пак думата „Мардохай, Мардохай“. Евреите непрекъснато поглеждаха към едната страна на улицата; най-сетне в края й, иззад една мръсна къща, се появи крак в еврейска обувка и се замяркаха полите на полукафтан.

— А, Мардохай, Мардохай! — извикаха всички евреи в един глас. Мършав евреин, малко по-късичък от Янкел, но много по-набръчкан, с преголяма горна устна, се приближи до нетърпеливата тълпа и всички евреи се надпреварваха да му разправят, при което Мардохай няколко пъти поглеждаше към малкото прозорче и Тарас се сещаше, че говореха за него. Мардохай размахваше ръце, слушаше, прекъсваше думите, често плюваше настрана и като прибираше полите на полукафтана, пъхаше ръка в джоба си и изваждаше някакви дрънкулки, при което показваше извънредно мръсните си панталони. Най-сетне евреите вдигнаха такава глъчка, че евреинът, който ги пазеше, трябваше да им направи знак да мълчат и Тарас вече почна да се опасява за безопасността си, но като си спомни, че евреите инак не могат да си приказват освен на улицата и че езикът им няма да разбере и самият дявол, се успокои.

След две-три минути евреите вкупом влязоха в неговата стая. Мардохай наближи Тарас, потупа го по рамото и каза:

— Когато ние и господ поискаме да направим нещо, то ще стане тъй, както трябва.

Тарас погледна този Соломон, какъвто още не е имало на света, и получи малка надежда. Наистина изгледът му можеше да внуши известно доверие: горната му устна беше просто чудовищна; дебелината й без съмнение се е уголемила поради външни причини.

В брадата на този Соломон имаше само петнайсет косъмчета, и то на лявата страна. На лицето на Соломон имаше толкова белези от побои, получени за храброст, че той без съмнение им е загубил броя и е свикнал да ги смята за белези от рождение.

Мардохай излезе заедно с другарите си, препълнени с учудване пред мъдростта му. Булба остана сам. Той беше в чудновато, небивало положение: за пръв път през живота си чувствуваше безпокойство. Душата му беше в трескаво състояние. Той не беше онзи, предишният, непреклонен, непоклатим, як като дъб; той стана малодушен; стана сега слаб! Той потреперваше при всяко шумолене, при всяка нова еврейска фигура, която се показваше в края на улицата. В такова състояние най-сетне прекара целия ден; не ядеше, не пиеше и очите му не се откъсваха нито за минутка от малкото прозорче към улицата. Най-сетне, вече късно вечерта, се появиха Мардохай и Янкел. Сърцето на Тарас замря.

— Как? Сполучливо ли? — запита той с нетърпението на див кон.

Но преди още евреите да си поемат дъх, за да отговорят, Тарас забеляза, че Мардохай вече нямаше последната къдрица, която, макар и доста замърсена, но все пак се виеше на колелце изпод шапката му. Виждаше се, че той искаше да каже нещо, но измърмори такава глупост, че Тарас нищо не разбра. Пък и самият Янкел твърде често поднасяше ръка към устата си, като че ли страдаше от простуда.

— О, любезни пане! — каза Янкел. — Сега никак не може! Бога ми, не може! Такъв лош народ, че трябва право върху главата му да плюеш. Ето и Мардохай ще каже. Мардохай е правил такива работи, каквито никой на света не е вършил; но господ не пожела да бъде така. Три хилядна войска стои и утре ще ги убият всичките.

Тарас погледна евреите в очите, но вече без нетърпение и гняв.

— Ако панът иска да се видят, то трябва това да се направи утре рано, докато и слънцето още не е изгряло. Часовите са съгласни и един началник обеща. Само дано и на оня свят не видят добро! Ой, да му се не види! Ама че сребролюбив народ! И между нас няма такива: по петдесет жълтици дадох на всеки от тях, а на началника…

— Добре, води ме при него; — каза Тарас решително и всичката твърдост се върна в неговата душа. Той се съгласи с предложението на Янкел да се преоблече като чуждестранен граф, дошъл от немската земя, за което предвидливият евреин вече бе успял да приготви дрехите. Беше вече нощ. Домакинът, познатият ни червенокос евреин с лунички, извади сплескан дюшек, покрит с някаква рогозка, и го постла върху пейката за Булба. Янкел легна на пода върху също такъв дюшек. Червенокосият евреин изпи с малка чашка някакво питие, съблече полукафтана си, като заприлича с чорапите и обувките си до известна степен на пиле, и влезе заедно със своята еврейка в нещо, прилично на шкаф. Две еврейчета като две домашни кученца легнаха на пода до шкафа. Но Тарас не спеше; той седеше неподвижно и тропаше излеко с пръсти по масата; захапал луличката си, пускаше дим, от който евреинът кихаше през съня и завираше носа си в одеялото. Едва бледото предвестие на зората докосна небето и той вече блъсна с крак Янкел.

— Ставай, чифутино, и давай твоите графски дрехи. Той се облече за една минута; начерни мустаците, веждите си, тури си на главата малка тъмна шапчица — и никой от най-близките му казаци не би го познал. Изглеждаше като тридесет и пет годишен човек, не по-стар. Здрава руменина играеше по бузите му и самите следи от раните му придаваха нещо властно. Дрехите, украсени със злато, много му отиваха.

Улиците още спяха. Нито едно меркантилно същество още не се показваше в града с кутийка в ръце. Булба и Янкел наближиха една сграда, която приличаше на клекнал рибар. Тя беше ниска, широка, огромна, почерняла и от едната й страна се проточваше като шия на щъркел дълга, тясна кула с част от покрив, която стърчеше отгоре й. В тази сграда имаше различни учреждения: там имаше и казарма, и затвор, и дори углавен съд. Нашите пътници влязоха през вратата и се озоваха сред обширна зала или покрит двор. Близо хиляда души спяха заедно. Пред тях се виждаше нисичка врата, до която двама седнали пазачи играеха някаква игра, състояща се в това, че единият биеше другия с два пръста по дланта. Те почти не обърнаха внимание на дошлите и вдигнаха главите си едва когато Янкел каза:

— Ние сме; чувате ли, панове? Ние сме.

— Влизайте! — каза единият от тях, като отваряше с една ръка вратата, а другата подлагаше под ударите на приятеля си.

Те влязоха в тъмен и тесен коридор, който извеждаше пак в такава зала с малки прозорци отгоре.

— Кой иде? — извикаха няколко гласа и Тарас видя доста голямо количество воини в пълно въоръжение. — Имаме заповед да не пускаме никого.

— Ние сме! — викаше Янкел. — Бога ми, ние сме, светли панове!

Но никой не искаше да го слуша. За щастие в това време към тях се приближи някакъв дебелак, сигурно беше началник, защото псуваше най-много от всички.

— Пане, ние сме, вие вече ни познавате и пан графът още ще ви се отблагодари.

— Пуснете ги, дяволите да ви вземат макар! И никого вече да не пущате! И сабите никой да не сваля и да не се търкаля по пода…

Нашите пътници вече не чуваха продължението на красноречивата заповед.

— Ние сме… аз съм… свои сме! — казваше Янкел, като срещнеше някого.

— Е, какво, сега може ли? — попита той едного от пазачите, когато най-сетне стигнаха до онова място, дето коридорът се свършваше вече.

— Може, само че не зная дали ще ви пропуснат в самия затвор. Сега вече Ян го няма: вместо него стои друг — отговори пазачът.

— Ой, ой! — каза евреинът тихо. — Това е лошо, любезни пане.

— Води! — упорито каза Тарас. Евреинът го послуша. До вратата в подземието, което отгоре се свършваше с острие, стоеше пандурин с мустаци на три ката. Горният кат беше извит назад, вторият право напред, третият отдолу, поради което много приличаше на котарак.

Евреинът се сви на три и почти странишком го наближи.

— Ваша ясновелможност! Ясновелможни пане!

— На мене ли го казваш, чифутино?

— На вас, ясновелможни пане!

— Хм… а пък аз съм просто пандурин! — каза мустакатият с развеселени очи.

— Пък аз, бога ми, мислех, че това е самият войвода. Ой, ой, ой!… — При това евреинът поклати глава и разпери пръсти. Ай, каква важна външност! Само с един пръст да сте по-висок и ето ви полковник! Панът трябва да яхне жребец, бръз като муха, и да обучава полкове!

Пандуринът оправи горния кат на мустаците си и очите му съвсем повеселяха.

— Какъв народ са военните! — продължаваше евреинът. — Ох, да му се не види, какъв харен народ! Ширитчета, плочици… греят като слънце; а госпожиците, щом зърнат някъде военни… ай, ай!… — Евреинът пак заклати глава.

Пандуринът пак засука горните катове на мустаците и изпусна през зъбите звук, който до известна степен приличаше на конско цвилене.

— Моля панът да ми направи една услуга! — каза евреинът: — Ето князът е дошъл от чужда земя, иска да види казаците. Той, откак се е родил, не е виждал що за народ са казаците.

Появата на чуждестранни графове и барони беше в Полша доста обикновено явление: те често биваха привличани само от любопитство да видят тази почти полуазиатска част на Европа: Московия и Украйна те ги смятаха за намиращи се в Азия. И затова пандуринът, като се поклони доста нисичко, сметна за прилично да добави няколко думи от себе си:

— Не знам, ваша ясновелможност — каза той, — защо искате да ги видите. Това са кучета, а не хора. И вярата им е такава, че никой не я тачи.

— Лъжещ, дяволски сине! — каза Булба. — Ти сам си куче! Как смееш да говориш, че не тачат нашата вяра! Вашата еретическа вяра не тачат!

— Ехе, хе! — каза пандуринът — Знам те, приятелю, кой си: и ти си от ония, които вече лежат тук. Я чакай да повикам нашите.

Тарас разбра своята непредпазливост, но упоритостта и ядът му попречиха да помисли как да я поправи. За щастие Янкел успя да се намеси още същата минута.

— Ясновелможни пане! Може ли графът да бъде казак? Да беше той казак, отде можеше да намери такива дрехи и такава графска външност!

— Какво ми дрънкаш ти!… — И пандуринът вече отвори широката си уста, за да извика.

— Ваше кралско величество! Мълчете! Мълчете, за бога! — извика Янкел. — Мълчете1 Ние за това ще ви платим толкова, колкото никога не сте виждали: ние ще ви дадем две златни жълтици.

— Хе! Две жълтици! Две жълтици за мене са нищо: аз давам две жълтици на бръснаря, за да ми обръсне половината брада. Сто жълтици давай, чифутино! При тия думи пандуринът засука горните катове на мустаците си. — Ако ли не дадеш сто жълтици, веднага ще извикам!

— И защо толкова много? — жаловито каза побледнелият евреин, като развързваше кожената си кесия; но той беше честит, че в кесията му нямаше повече и че пандуринът не умееше да брои повече от сто.

— Пане, пане! Да бягаме по-скоро! Виждате ли какъв лош е народът тук! — каза Янкел, забелязал, че пандуринът брои в ръката парите, като че ли му е жал, че не поиска повече.

— Защо, дяволски пандурино — каза Булба, — парите взе, а и не мислиш да ги покажеш? Щом получи парите, нямаш право да отказваш.

— Махайте се, махайте се по дяволите! Инак тутакси ще обадя и вас ще ви… Плювайте си на петите по-скоро, казвам ви!

— Пане! Пане! Да вървим, бога ми, да вървим! Да им се не види! Да им се присъни такова нещо, че да плюнеш — викаше клетият Янкел.

Навел глава, Булба бавно се обърна и тръгна назад, последван от укорите на Янкел, който се наскърби при мисълта за напразно изгубените жълтици.

— И защо ли го закачихте! Нека си псува кучето! Това са такива хора, че не могат да не псуват! Ох, да му се не види какво щастие праща господ на хората! Сто жълтици, само за да ни изпъди! А на такива като мене: и къдриците ти оскубят, и муцуната ти направят такава, че да не може да се познае, и пак никой няма да даде сто жълтици. О, боже мой! Боже милостиви!

Но тази несполука много по-силно повлия на Булба; тя се изрази в унищожителен пламък в очите му.

— Да вървим! — изведнъж каза той, като че ли се сепна. — Да вървим на площада. Искам да видя как ще го измъчват.

— Ох, пане! Защо да ходим? Нали с това няма да му помогнем.

— Да вървим! — упорито каза Булба и евреинът като бавачка се потътри с въздишка след него.

Не беше трудно да се намери площадът, където щеше да се изпълни смъртното наказание: народът се стичаше там от всички страни. В тогавашния груб век това беше едно от най-занимателните развлечения не само за простия народ, но и за висшите класи. Множество най-набожни стари жени, множество най-страхливи млади девойки и госпожи, на който след това по цяла нощ се присънваха окървавените трупове и викаха в съня си тъй високо, както може да викне само пиян хусар, не изпущаха случая да задоволят своето любопитство. „Ах, какво мъчение!“ — викаха много от тях в истерична треска, като си затваряха очите и се обръщаха назад; обаче престояваха понякога доста дълго време. Друг, и зинал, и ръце прострял напред, би желал да се качи на главите на другите, само по-добре да види. От множеството тесни, малки и обикновени глави, провираше месестото си лице някой касапин, който наблюдаваше целия процес с изглед на познавач и приказваше едносложно с оръжейния майстор, когото наричаше кум, защото по празнични дни се напиваха заедно в кръчмата. Едни разсъждаваха разгорещено, други дори се обзалагаха; но по-голямата част бяха от ония, които на целия свят и на всичко, що става по него, гледат, като си чоплят носа. На първо място, до самите мустакати хора, които образуваха градската гвардия, стоеше млад дворянин или приличен на дворянин, във военна униформа, облякъл решително всичко, каквото е имал, тъй че в квартирата му са останали само скъсаната риза и старите ботуши. Две верижки, една върху друга, висяха на врата му с някаква жълтица. Той стоеше с любимата си, Юзися, и непрекъснато се оглеждаше да не би някой да изцапа копринената й рокля. Вече й бе разяснил решително всичко, тъй че нямаше какво друго да прибави.

— Ето, душичке Юзися — казваше той, — всичкият този народ, който виждате, е дошъл, за да види как ще убият престъпниците. А ето, душичке, тоя, когото виждате, че държи в ръцете си секира и други инструменти, той е палачът, той ще убива. И като почне да разчеква и да причинява и други мъки, престъпникът още ще бъде жив; а щом му отрежат главата, душичке, той веднага ще умре. Отначало ще вика и ще се движи, но щом му отрежат главата, тогава той не ще може нито да вика, нито да яде, нито да пие, защото, душичке, той не ще има вече глава.

И Юзися слушаше всичко това със страх и любопитство. Покривите бяха осеяни с народ. През горните прозорци надничаха чудновати муцуни с мустаци и с нещо, което приличаше на женски шапчици. По балконите, под балдахините, седеше аристокрацията. Хубавичката ръчичка на засмяна, бляскава като захар пани се държеше за перваза. Ясновелможни панове, доста набити, гледаха важно. Слуга в лъскава премяна с отметнати назад ръкави разнасяше различни пития и ястия. Често някоя немирница с черни очи вземаше със светлата си ръчичка сладкиш и плодове и ги хвърляше на народа. Тълпа гладни рицари подлагаха едни през други шапките си и някой висок шляхтич, промъкнал над другите главата си, в избелял червен кафтан с почернели златни ширити, грабваше пръв с дългите си ръце, целуваше получената плячка, притискаше я до сърцето и после я туряше в уста. Соколът, който висеше в златен кафез под балкона, също беше зрител: изкривил настрана човката си и вдигнал крак, той от своя страна разглеждаше народа също така внимателно. Но тълпата изведнъж зашумя и от всички страни се счуха гласове:

— Водят ги… Водят ги!… Казаците!…

Те вървяха гологлави, с дълги перчеми, брадясали. Вървяха не плахо, не навъсено, но с някаква тиха гордост; дрехите им от скъпо сукно бяха се износили и се развяваха на вехти дрипи; не поглеждаха и не се кланяха на народа. Отпред вървеше Остап.

Какво ли почувствува старият Тарас, като видя своя Остап? Какво ли ставаше тогава в сърцето му? Той го гледаше от тълпата и не изпусна нито едно негово движение. Наближиха вече лобното място. Остап спря. Той пръв трябваше да изпие тази горчива чаша. Погледна своите, вдигна ръка нагоре и високо каза:

— Дай боже да не чуят неверниците как се измъчва християнин! И нито един от нас дума да не проговори! — След това се доближи до ешафода.

— Харно, синко, харно! — тихо проговори Булба и наведе към земята бялата си глава.

Палачът смъкна вехтите му дрипи; ръцете и краката му стегнаха в белезници, нарочно приготвени за това, и… Няма да смущаваме читателя с картината на адските мъки, от които ще настръхне косата му. Те бяха плод на тогавашното грубо, свирепо време, когато човек още водеше живот на кървави воински подвизи и каляваше в него душата си, без да усеща човещина. Напразно малцината, които бяха изключение на времето си, бяха против тези ужасни мерки. Напразно кралят и мнозина рицари, просветени с ум и душа, доказваха, че такава жестокост на наказанията може само да разпали отмъщението на казашката нация. Но властта на краля и на умните мнения беше нищо пред безредието и дръзката воля на държавните големци, които със своето недомислие, непонятно отсъствие на всякаква прозорливост, детско самолюбие и нищожна гордост бяха обърнали сейма в жалко подобие на управление. Остап търпеливо понасяше изтезания и мъки като исполин. Ни вик, ни охкане не се чуха дори когато почнаха да му чупят костите на ръцете и краката, когато ужасното им хряскане счуха сред замрялата тълпа дори най-отдалечените зрители, когато паните отвърнаха очите си — нищо, което да прилича на стенание, не излезе от устата му, не трепна по лицето му. Тарас стоеше сред тълпата, навел глава и в същото време гордо вдигнал очи и само говореше одобрително:

— Харно, синко, харно!

Но когато го подложиха на последни смъртни мъки: сякаш почна да се огъва силата му. И погледна наоколо, Боже, всички лица непознати, всички чужди! Поне един от близките да присъствува на смъртта му! Той не би желал да чуе риданията и жалбите на слабата си майка или безумните викове на съпругата, която скубе косата си и се бие в белите гърди; той би желал да види сега един твърд мъж, който да го ободри и да го утеши преди смъртта с разумната си дума. Отпадна му силата и извика той в душевната си немощ:

— Татко! Къде си? Чуваш ли?

— Чувам! — разнесе се сред всеобщата тишина и милионният народ трепна едновременно. Една част от военните конници се спуснаха да претърсят грижливо тълпите. Янкел побледня като смърт и когато конниците се отдалечиха малко от него, той със страх се обърна да види Тарас; но Тарас го нямаше вече до него; и дирята му беше се изгубила.