Николай Гогол
Тарас Булба (5)

V

Не след дълго целият полски югозапад настръхна от страх. Навсякъде се пръснаха слухове: „Запорожци!… Запорожци се появиха!…“ Всички, които можеха да се спасят, се спасяваха. Всички се вдигаха и разбягваха според обичая на онзи нестроен, безгрижен век, когато не градяха нито крепости, нито замъци и човек как да е си построяваше временно сламено жилище. Всеки си мислеше: „Що си губя труд и пари за къща, когато и без туй тя ще бъде съсипана от някое татарско нападение!“ Всички се разтревожиха: един сменяше волове и рала за кон и пушка и отиваше в полковете; друг се криеше, като откарваше добитъка си и отнасяше всичко, каквото можеше да отнесе. Понякога се случваха по пътя и такива, които с оръжие срещаха гостите, но повече имаше такива, които от по-напред избягваха. Всички знаеха колко е трудно човек да има работа с буйната и войнствена тълпа, известна с името запорожка войска, която във външното си своеволно безредие криеше ред, предвиден за военно време. Конниците караха, без да пресилват и загорещяват конете си, пешаците вървяха трезво зад колите и цялата войска се движеше само нощем и почиваше денем, като избираше за това пусти, незаселени места и гори, които тогава още бяха в изобилие. Напред бяха изпращани разузнавачи и куриери, за да узнават и проучват къде какво и как се върши. И често пъти в местата, където най-малко ги очакваха, те изведнъж се появяваха — и тогава всичко се прощаваше с живота: пожари обгръщаха селата; добитък и коне, които не се вземаха за войската, тутакси се избиваха на място. Сякаш отиваха на гуляй, а не на поход. Косата на човек настръхва сега от онези страшни прояви на свирепост през оня полудив век, които запорожците оставиха навсякъде. Избити кърмачета, отрязани гърди на жени, кожа, съдрана до коленете от краката на освободените — накъсо казано, с лихвите заплащаха казаците предишните си дългове. Игуменът на един манастир, научил за тяхното идване, изпрати двоица калугери, за да им кажат, че те се държат не така, както трябва, че между запорожците и правителството има съгласие, че те нарушават своето задължение към краля, а заедно с това и всяко народно право.

— Кажи на владиката от мене и от всички запорожци — каза кошевоят — той да не се бои от нищо. Засега казаците само разпалват лулите си.

И след малко величественият манастир беше обгърнат от стихиен пожар и неговите огромни готически прозорци навъсено гледаха през разделящите се огнени вълни. Избягалите тълпи от калугери, евреи, жени изведнъж увеличиха населението на онези градове, където имаше поне малка надежда в гарнизона и градското опълчение. Закъснялата помощ от правителството, която биваше изпращана от време на време и се състоеше от малки полкове, или не можеше да ги намери, или пък се плашеше, обръщаше гръб още при първата среща и бягаше със своите буйни коне. Случваше се и така, че мнозина от кралските военачалници, които дотогава тържествуваха в битките, се решаваха да съединят силите си и да застанат срещу запорожците. И най-вече тук се изпитваха младите казаци, на които не бяха по сърце грабежите, сребролюбието и слабият неприятел и горяха от желание да се покажат пред по-старите, да си премерят силите в двубоя с някой боен самохвалко лях, който се перчеше на горделив кон, разпуснал по вятъра ръкавите на наметалото си. Обучението беше забавно, те вече се сдобиха с много конски такъми, скъпи саби и пушки. В един месец възмъжали и съвсем преродили се, току-що оперените пилци станаха мъже; чертите на лицата им, в които досега се четеше някаква младежка мекота, сега станаха сурови и силни. А на стария Тарас му беше драго да гледа, че и двамата му сина бяха едни от първите. На Остап сякаш от самата съдба беше предречен пътят на битките и трудното умение да се извършват военните работи. Нито веднъж не бе се забърквал и не бе се смущавал при никакъв случай, с хладнокръвие, почти неестествено за двадесет и две годишен младеж, той в един миг можеше да схване цялата опасност и цялото положение на нещата, тутакси можеше да намери начин как да се отклони от нея, но да се отклони така, че после по-сигурно да я надвие. Вече с изпитана увереност почнаха да се отбелязват сега неговите движения и в тях не можеше да не бъдат забелязани наклонности на бъдещ началник. Сила лъхаше от тялото му и рицарските му качества вече добиха широката сила на лъвски качества.

— Този след време ще бъде добър полковник! — говореше старият Тарас. — Бога ми, ще бъде добър полковник, и то такъв, че и баща си ще да надмине!

Андрий цял се захласна в очарователната музика на куршумите и мечовете. Той не знаеше какво значи да обмислиш или да пресметнеш, или да премериш предварително своите и чуждите сили. Луда нега и захлас виждаше той в битките: нещо пиршествено съзираше той в онези минути, когато се разпалва на човека главата, пред очите всичко се мярка и премята, хвърчат глави, на земята се сгромолясват коне, а той лети като пиян сред съсъка на куршумите, блясъка на сабите и на всички нанася удари, и не усеща нанесените на него. Неведнъж бащата се чудеше и на Андрий, като виждаше как той, подбуден само от разпалено увлечение, се хвърляше на онова, на което никога не би се решил хладнокръвен и разумен човек, и само с лудия си напор правеше такива чудеса, на които не можеше да не се учудват свикналите с битки стари казаци. Чудеше се старият Тарас и думаше:

— И този е добър, да го не вземат мътните! Не е като Остап, но също е добър, добър воин е!

Войската реши да тръгне направо към град Дубно, гдето, според както се носеха слухове, имаше много пари и богати жители. Походът бе извършен в един ден и половина и запорожците се появиха пред града.

Жителите решиха да се защищават с последни сили и докрай и искаха по-добре да умрат на площадите и улиците пред своите прагове, отколкото да пуснат неприятеля в къщите си. Висок вал от пръст заобикаляше града; дето валът беше по-нисък, там се подаваше каменна стена или къща, в която беше настанена батарея, или най-сетне дъбов стобор. Гарнизонът беше силен и чувствуваше важността на своето дело. Запорожците разпалено се покатериха на вала, но бяха посрещнати от силен картеч. Еснафите и градските жители, види се, също не искаха да останат настрана и на тълпи стояха на градския вал. В очите им се четеше отчаяна съпротива; жените също решиха да участвуват и върху главите на запорожците полетяха камъни, бъчви, гърнета вряла смола и най-сетне чували с пясък, които заслепяваха очите им. Запорожците не обичаха да имат работа с крепости; не им беше работа да водят обсади. Кошевоят заповяда да отстъпят и каза:

— Нищо, панове братя, ние ще отстъпим; но да стана мръсен татарин, а не християнин, ако ние пуснем от града макар един човек! Нека всички изпукат от глад, кучета недни!

Като отстъпи, войската обкръжи целия град и от нямане работа се зае да опустошава околностите, като опожаряваше околните села, кръстци от неприбрано жито и пускаше конете си из нивята, още незасегнати от сърп, гдето като напук се люлееха пълни класове, плод на необикновено изобилие, с каквото тази година щедро бяха дарени земеделците. С ужас гледаха от града как се унищожаваха средствата за тяхното съществуване. А между това запорожците, като обкръжиха целия град със своите коли на две редици, се разположиха също както и в Сечта на дружини, пушеха лулите си, разменяха си плячкосаното оръжие, играеха на прескочикобила, на чифт-тек и с убийствено хладнокръвие поглеждаха града. Нощем запалваха огньове; във всяка дружина готвачи варяха каша в огромни медни казани; до огньовете, които горяха през цялата нощ, стоеше безсънна стража. Но скоро запорожците почнаха малко по малко да се отегчават от бездействието и продължителното въздържание, което не се придружаваше от никаква работа.

Кошевоят дори заповяда да се удвои винената порция, което понякога се случваше във войската, ако нямаше трудни подвизи и движения. На младите и особено на синовете на Тарас Булба не се харесваше такъв живот. Андрий явно се отегчаваше.

— Неразбрана глава си — говореше му Тарас. — Търпи, казаче, атаман ще станеш. Не е още добър воин онзи, който не загуби дух при сериозна работа, а онзи е добър воин, който и в бездействието не се отегчава, който всичко може да изтърпи и каквото да му правиш, той все пак ще настои на своето.

Но не могат да се погодят буен младеж и стар човек: различни са техните натури и с разни очи те гледат на една и съща работа.

А между туй пристигна и Тарасовият полк, доведен от Товкач; с него бяха още двама есаули, писари други полкови чинове; всички казаци наброяваха над четири хиляди. Имаше между тях и множко доброволци, които сами се вдигнаха по своя воля, без всякакво повикване, щом чуха каква е работата. Есаулите донесоха на Тарасовите синове благословия от старата им майка и на всекиго по една кипарисова иконка от Межигорския киевски манастир. Двамата братя си сложиха своите иконки и неволно се замислиха, като си спомниха за старата си майка. Какво ли им отрежда и предсказва тази благословия? Дали това е благословия за победа над врага и после за весело завръщане в татковината с плячка и слава за вечните песни на бандуристите, или пък… Но не е известна бъдещето и стои пред човека като повдигналата се от блатата есенна мъгла, лудо хвърчат из нея нагоре и надолу птици и порят с криле, без да могат да се разпознаят една друга, гълъбицата не вижда ястреба, ястребът не вижда гълъбицата и никоя от тези птици не знае колко далече хвърчи тя от своята гибел…

Остап вече се зае със своята работа и отдавна отиде при дружините. Андрий пък, без да знае сам защо, чувствуваше някакъв задух в сърцето. Казаците вече бяха вечеряли. Вечерта отдавна бе изгаснала, чудната юлска нощ обгърна въздуха; но той все не се прибираше при дружините, не лягаше да спи и неволно гледаше цялата намираща се пред него картина. На небето с тънък и остър блясък мигаха безброй звезди.

Полето надалече беше заето от разхвърляните по него коли със смазани висящи катраници, с различна покъщнина и храни, взети от неприятеля. До колите, под колите и по-настрана от колите — навсякъде се виждаха запорожци, нашироко разположени върху тревата. Те всички спяха в картинни положения: някой беше сложил под главата си чувал, друг калпак, трети просто използуваше хълбока на другаря си. Сабя, пушка кремъклийка, лула с къса чибучка, с медни пулове, железни процепи и огниво бяха неотлъчно при всеки казак. Тежките волове, свили крака под себе си, лежаха като големи белезникави маси и отдалече наподобяваха сиви камъни, разхвърляни по надолищата на полето. От всички страни из тревата почна да се разнася вече дебелото хъркане на заспалата войска, на което със звънливо цвилене отговаряха от полето жребци, които негодуваха заради свързаните си крака. А между туй в красотата на юлската нощ се намеси нещо величествено и страшно. Това бяха зарева от догарящите в далечината околности. На едно място пламъкът спокойно и величествено се стелеше по небето; на друго, срещнал нещо запалително, изведнъж избухваше като вихър, съскаше и летеше нагоре, под самите звезди, и откъснатите от него огнени парцали угасваха в дълбочините на небето. Там опожарен черен манастир стоеше страшно, като навъсен картезиански калугер, и показваше при всяко избухване на пламъка мрачното си величие; там гореше манастирска градина: сякаш се чуваше как шепнеха дърветата, като се завиваха в дим, и когато избухваше пламък, той изведнъж осветяваше с фосфорична, лилавоогнена светлина кичури узрели сливи или превръщаше в чисто злато тук-таме жълтеещите се круши и пак там, сред тях, се чернееше, увиснало върху някоя стена на сградата или върху някой клон на дърво, тялото на клетник евреин или калугер, което изчезваше в огъня заедно със сградата. Над пламъците в далечината се виеха птици, приличащи на купчина тъмни, дребни кръстчета върху огненото поле. Обсаденият град като че ли бе заспал. И върховете, и стрехите, и оградата, и стените му тихо отражаваха отблясъците ма далечните пожарища. Андрий обиколи казашките редици. Огньовете, пред които седяха пазачите, всекиминутно се готвеха да изгаснат и самите пазачи спяха, хапнали си здравата саламата и галушки с големия си казашки апетит. Той малко се почуди на такова безгрижие, като си помисли: „Добре, че няма наблизо никакъв силен неприятел и няма от кого да се опасяваме.“ Най-сетне и самият той наближи една от колите, качи се на нея и легна по гръб, като сложи под главата си сключените си отзад ръце; но не можеше да заспи и дълго гледаше небето; то цялото беше открито пред него; въздухът беше чист и прозрачен. Гъсто осеяните звезди, които образуваха Кумовата слама и на полегат пояс преминаваха небето, цели блестяха от светлина. От време на време Андрий като че ли се унасяше и някаква лека мъгла на дрямка за миг затуляше пред него небето и после то пак се очистваше и отново се провиждаше.

В това време му се привидя, че пред него се мярна някакво чудновато човешко лице. Като помисли, че това е просто сънен унес, който тутакси трябва да изчезне, той широко отвори очи и видя, че пред него наистина се навежда нечие измършавяло, изсъхнало лице и го гледа право в очите. Дълга и черна като въглен коса, неприбрана и разчорлена, се подаваше изпод тъмното, хвърлено върху главата наметало; и чудноватият блясък на погледа, и мъртвешката мургавина на лицето, което изпъкваше с остри черти, го накараха по-скоро да помисли, че това е призрак. Той Неволно хвана пищова си и проговори почти разтреперано:

— Кой си ти? Ако си нечист дух, махни се от очите ми; ако пък си жив човек, не си случил време за шегуване — ще те убия с един изстрел.

В отговор на това привидението тури пръст на устните си и сякаш го молеше да мълчи. Той отпусна ръката си и почна да се вглежда в него по-внимателно. По дългата коса, по шията и полуоголените мургави гърди той видя, че е жена. Но тя не беше тукашна. Цялото й лице беше мургаво, изпито от боледуване; широки скули силно изпъкваха над хлътналите под тях бузи; тесни очи се издигаха с дъгообразен израз Нагоре. Колкото по-внимателно се вглеждаше в чертите й, толкова повече намираше в тях нещо познато. Най-сетне не изтърпя и попита:

— Кажи, коя си? Струва ми се, като че ли те познавам или съм те виждал някъде?

— Преди две години в Киев.

— Преди две години… в Киев… — повтори Андрий, като се мъчеше да събере всичко, което бе оцеляло в паметта му от предишния живот в бурсата. Той я погледна втренчено още един път и изведнъж извика с висок глас:

— Ти си татарката! Слугинята на пани, дъщерята на воеводата…

— Ш-ш-ш! — проговори татарката, като сключи умолително ръце, цяла разтреперана, с обърната назад глава, за да види дали не се е събудил някой от силното провикване на Андрий.

— Кажи, кажи, защо, как си попаднала тук? — говореше Андрий, почти захласнат, с шепот, който се прекъсваше всекиминутно от вътрешно вълнение. — Къде е пани? Жива ли е още?

— Тя е тук, в града.

— В града — проговори той, едва неизвикал пак, и почувствува, че всичката кръв изведнъж нахлу към сърцето му. — Защо е в града?

— Защото старият пан е в града: има вече година и половина, откак е воевода в Дубно.

— И какво, омъжена ли е тя? Та казвай де, колко си чудна! Сега тя какво?…

— Два дни нищо не е яла.

— Как?…

— Никой от градските жители отдавна няма късче хляб, всичките ядат само земя.

Андрий се вкамени.

— Пани те видяла от градския вал заедно със запорожците. Тя ми каза: „Иди, кажи на рицаря: ако ме помни, да дойде при мене; ако ме не помни, да ми даде комат хляб за старата ми майка, защото не искам да видя как умира майка ми пред моите очи. Нека по-добре да умра аз по-напред, а тя след мене. Моли го, прегърни го за коленете и краката, и той има стара майка, заради нея да даде хляб!“

Различни чувства се пробудиха и пламнаха в младите гърди на казака.

— Но как си попаднала тук? Как си дошла?

— През подземния ход.

— Нима има подземен ход?

— Има.

— Къде?

— Няма ли да издадеш, рицарю?

— Кълна се в светия кръст!

— Като се спуснеш по яра и прегазиш водата, там, където е тръстиката.

— И води чак до града?

— Право в градския манастир.

— Хайде, да вървим веднага!

— Но, за Христа и света Богородица, парче хляб!

— Добре, ще ти дам. Стой тук до колата или по-добре легни в нея: никой няма да те види, всички спят; аз ей сега ще се върна.

И той отиде при колите, където се пазеха запасите на неговата дружина. Сърцето му туптеше. Всичко, което бе преживяно и бе заглушено от сегашните казашки походи, от суровия воински живот, всичко изплува изведнъж на повърхността и задуши от своя страна настоящето. Пак изплува пред него като из тъмна морска бездна гордата жена; пак проблеснаха в паметта му хубавите ръце, очите, засмените уста, гъстата тъмноорехова коса, разстлана на къдрици по гърдите, и всичките пъргави, стройно съчетани части на моминската снага. Не, те не бяха изгаснали, нито изчезнали в неговите гърди, а временно бяха разместени, за да дадат място на други могъщи вълнения; но често, често смущаваха дълбокия сън на младия казак и често се събуждаше той, и лежеше на леглото си безсънен, без да може да проумее причината за това.

Той вървеше, а сърцето му туптеше все по-силно само при мисълта, че скоро пак ще я види, и трепереха младите му колене. Като стигна колите, той съвсем забрави защо е дошъл, вдигна ръка и дълго три челото си, за да си припомни какво трябва да прави. Най-сетне се стресна и силно се уплаши: дойде му на ум, че тя умира от глад. Той се спусна към колата и взе няколко големи черни хляба; но веднага си помисли: не е ли тази храна, годна за здрав, невзискателен запорожец, груба и неподходяща за нейното нежно телосложение? Тогава си спомни, че кошевоят вчера се караше на готвачите, дето изведнъж са сварили всичкото елдово брашно на саламата, когато то трябваше да стигне най-малко за три пъти. С пълна увереност, че ще намери предостатъчно саламата в казаните, той извади походното казанче на баща си и отиде при техния дружинен готвач, заспал край двата десетметрови казана, под които още тлееше огън. Надникна в тях и се изуми, като видя, че и двата са празни. Трябваше да имат нечовешки сили, за да изядат всичко това, още повече че в тяхната дружина се наброяваха по-малко хора, отколкото в другите. Той надникна и в казаните на другите дружини — никъде нищо. Неволно му дойде наум поговорката: „Запорожците са като деца: ако е малко — изяждат го, ако е много — пак нищо не остава“. Какво да прави? Струваше му се обаче, че имаше някъде в колата на бащиния му полк чувал с бял хляб, който намериха, като ограбиха манастирската фурна. Той отиде право при колата на баща си, но там вече го нямаше: Остап бе го сложил под главата си и опънал се на земята, огласяше с хъркането си цялото поле. Андрий сграбчи чувала с едната си ръка и го дръпна така, че главата на Остап падна на земята, а самият той скочи сънен и седна със затворени очи и извика силно:

— Дръжте го, дръжте го, дяволския лях! Хванете коня, коня хванете!

— Млъкни, ще те убия! — извика уплашен Андрий, като му замахна с чувала.

Но Остап и без това вече не продължи да вика, спотаи се и така почна да хърка, че от дишането му се люлееше тревата, на която лежеше. Андрий плахо се озърна наоколо, за да види не е ли събудило някого от казаците бълнуването на Остап. Наистина една перчемлия глава се повдигна в най-близката дружина, погледна и скоро пак се долепи до земята. Изчакал две-три минути, той най-сетне тръгна с товара си. Татарката лежеше и едвам дишаше.

— Ставай, да вървим! Всички спят, не бой се! Можеш ли да носиш поне един от тези хлябове, ако не бих могъл да ги взема всичките?

Като рече това, той натовари на гърба си чувалите, смъкна, като минаваше покрай една кола, още един чувал с просо, взе в ръце дори ония хлябове, които искаше да даде на татарката да ги носи, и като се понагърби малко под тежестта им, храбро тръгна между редовете на заспалите запорожци.

— Андрий! — каза старият Булба, когато той минаваше покрай него. Сърцето му замря, той се спря и цял разтреперан, тихо каза:

— Какво?

— С тебе има жена! Бога ми, ще те напердаша, ако стана. Жените няма да те доведат до добро!

Като каза това, той си подпря главата на лакътя и взе внимателно да разглежда завитата с покривало татарка.

Андрий стоеше ни жив, ни мъртъв и не смееше да погледне в лицето баща си. А когато повдигна очи, видя, че старият Булба вече спеше, сложил глава на дланта си.

Той се прекръсти. Страхът отведнъж изчезна от сърцето му още по-скоро, отколкото беше нахлул. А когато се обърна да погледне татарката, тя стоеше пред него като тъмна гранитна статуя, цяла обвита с наметалото, и блясъкът на далечния пожар озари само нейните очи, изцъклени като на мъртвец. Той я дръпна за ръкава и двамата тръгнаха заедно, като час по час се обръщаха назад и най-после се спуснаха в долчинката по нанадолнището — почти яр, който в някои места го наричат мочурища, — в дъното на който лениво пълзеше рекичка, обрасла с острица и осеяна с ботруни. Като се спуснаха в тоя дол, те се скриха съвсем от цялото поле, заето от запорожкия лагер. Поне когато се обърна назад, Андрий видя стръмнина, която се издигаше като стена нагоре, по-високо от човешки бой; на върха й се люлееха няколко стебълца полски треви и над тях се издигаше в небето месечината като наклонен сърп от чисто святкащо злато. Долетял от степта ветрец показваше, че вече малко време остава до съмване. Но никъде не се чуваше далечното кукуригане на петел: нито в града, нито в разорените околности отдавна не бе останал ни един петел. По една греда те преминаха рекичката, зад която се виеше отсрещният бряг, който изглеждаше по-висок и беше много стръмен. Изглеждаше, че в това беше естествената здрава и надеждна част на гравската крепост, та и пръстеният вал бе по-нисък, и гарнизонът не се виждаше зад него. Но затова пък по-нататък, се издигаше дебелата манастирска стена. Стръмният бряг бе обрасъл с бурен и в малката долчинка между него и рекичката растеше тръстика почти на човешки бой. На върха се виждаха колове от плет, които сочеха, че тук някога е имало градина; отпреде — широки листа на лапад; зад него стърчеше лобода, див трънлив бодилец и слънчоглед, който най-високо от всички възнасяше глава. Тук татарката си изу пантофите и тръгна боса, като предпазливо повдигаше дрехите си, защото мястото беше мочурливо и пълно с вода. Като минаваха между тръстиката, те се спряха край натрупаните накуп съчки. Отмахнаха съчките и намериха под земята свод, дупка, малко по-голяма от отвора на фурна. Татарката се наведе и влезе първа, след нея Андрий, който се наведе колкото може по-ниско, за да се промъкне с чувалите, и скоро двамата се намериха в съвършена тъмнина.