Айзък Азимов
Камъче в небето (8)

Разговор в Чика

За двадесети път от сутринта, доктор Шект прелистваше бележките си за хода на експеримента, когато вратата се отвори и Пола влезе в кабинета. Докато навличаше бялата престилка, тя го погледна намръщено.

— Татко, ял ли си нещо от сутринта?

— А? Ами да… О, какво е това?

— Това е обяд. Или поне — било е. Сигурно не си хапвал нищо от закуска насам. Какъв смисъл има да ти купувам храна и да я нося тук, след като въобще не ядеш. Щом е така, по-добре си иди вкъщи.

— Не се вълнувай. Ей сега ще си хапна. Не мога да прекъсвам един жизненоважен експеримент всеки път, когато ти решиш, че е време за ядене.

Той огледа сладкиша, поставен на бюрото.

— Нямаш ни най-малка представа, — продължи Шект — що за човек се оказа този Шварц. Казах ли ти за формата на черепа му?

— Че била примитивна. Каза ми го вече.

— Но това не е всичко. Той има тридесет и два зъба: по три мъдреца отгоре и отдолу, вляво и вдясно, ако се брои и един изкуствен. Във всеки случай, не бях виждал зъб, прикачен за съседните с помощта на метални куки… Чувала ли си за човек с тридесет и два зъба?

— Не ми е работа да броя зъбите на хората, татко. Колко трябва да бъдат — двадесет и осем?

— Естествено, че толкова… Но не съм свършил. Вчера извършихме обстойни клинични изследвания. И какво мислиш, че открихме? Познай!

— Черва?

— Пола, не ми е приятно, когато се подиграваш, но въпреки това ще ти кажа. И без това няма да се досетиш. Шварц има червеобразен апендикс, дълъг три инча и половина, който дори е отворен. Слава на галактиката, това е напълно безпрецедентен случай! Проверих в Медицинския университет — бях предпазлив, естествено — и научих, че апендиксът никога не е по-дълъг от един инч, нито пък е отворен.

— И какво по-точно означава това?

— Че този човек е някакъв атавизъм, жива вкаменелост. — Ученият се надигна от креслото и закрачи между стените на кабинета с припрени стъпки. — Знаеш ли какво съм решил, Пола, смятам, че в никакъв случай не бива да изпускаме този Шварц. Твърде ценен е като опитен екземпляр.

— Не, не татко — прекъсна го Пола, — не бива да го правиш. Не забравяй, че обеща на онзи фермер, да му върнеш Шварц и трябва да го сториш — за негово добро. Тук ще бъде нещастен.

— Нещастен! Че ние се отнасяме с него като с някой заможен Чуждоземец!

— Каква разлика? Бедният човечец е привикнал с живота във фермата и със своите роднини. Прекарал е там целия си съзнателен живот. А ето, че сега попадна в чужда, враждебна среда — дори и болезнена — да не говорим, че умът му работи по друг начин. Нима смяташ, че ще те разбере? Трябва да се съобразим с човешките му права и да го върнем на семейството му.

— Но, Пола, науката иска…

— О, замълчи! Какво значение имат жертвите на науката? Какво мислиш, че ще кажат ония от Братството, когато научат за твоите незаконни експерименти? Нима мислиш, че ще те оправдаят в името на науката? Ако не искаш да помислиш за Шварц, помисли поне за себе си. Колкото повече го държиш тук, толкова по-голяма е опасността да бъдеш изобличен. Искам да го върнеш у дома още утре вечер, както обеща, чуваш ли?… Ще сляза долу, да видя дали Шварц иска още нещо, освен вечерята.

Но само след пет минутки тя се появи на вратата с мокро от пот, побеляло лице.

— Татко, избягал е!

— Кой е избягал? — попита я Шект изненадан.

— Шварц! — проплака тя. — Сигурно си забравил да заключиш вратата, последния път, когато си бил при него.

Шект скочи на крака и се подпря на бюрото.

— От колко време?

— Не зная. Едва ли е отишъл далеч. Кога за последен път слиза при него?

— Няма и петнадесетина минути. Тъкмо се прибрах и ти се появи.

— Добре — кимна тя, внезапно изпълнена с решителност. — Ще изтичам навън. Може би просто е решил да огледа наоколо. А ти остани тук. Ако някой го открие преди мен, не е изключено да ти се обади. Разбра ли?

Шект можа само да кимне.

Джоузеф Шварц съвсем не беше изпълнен с възторг, когато замени своя тесен затвор с просторите на града отвън. Не хранеше никакви илюзии, че действа по предварителен план. Знаеше, че просто импровизира.

Ако въобще беше движен от някакъв рационален импулс (който да се отличаваше от подсъзнателното желание да замени с действие наложеното му бездействие) това бе надеждата, по някакъв дори случаен начин да пробуди за живот своята дремеща памет. Вече не се съмняваше, че е станал жертва на амнезия.

Обезкуражаваща беше още първата среща с града. Беше късен следобед и Чика грееше в млечнобяла светлина, под лъчите на слънцето. Сградите сякаш бяха построени от порцелан, също като фермата, на която се бе натъкнал.

Ала една мисъл не му даваше покой — че сградите на един град трябва да са кафеникави, или червени и да са доста по-мръсни. Почти бе сигурен в това.

Вървеше без да бърза. Чувстваше, също подсъзнателно, че организирано преследване няма да има. Нямаше представа откъде идеше тази увереност. През последните няколко дни бе открил в себе си някакво ново, постоянно нарастващо усещане за „атмосферата“ и за „чувствата“ на нещата около него. Странно бе това ново умение, но въпреки това…

Мислите му се гонеха объркани.

Във всеки случай, „атмосферата“ в болничния затвор бе на тайнственост и на страх. Оттук и извода, че няма да последва шумна гонитба. Знаеше го със сигурност. Но откъде идваше тази увереност? Дали странните неща, които се случваха в главата му, нямаха далечна връзка с амнезията?

Пресече още едно кръстовище. Рядко се срещаха коли. Минувачите си бяха най-обикновени минувачи. Дрехите им обаче, изглеждаха наистина смешни — лишени от модна линия, без копчета, разноцветни. Същите дрехи носеше и той. Зачуди се, къде ли са останали неговите собствени дрехи и дали наистина някога е имал други дрехи? Трудно бе да си сигурен в каквото и да било, след като веднъж паметта те е подвела.

Едно помнеше съвсем ясно — жена си и децата. Не можеше да са измислени. При тази мисъл неволно спря. Ами ако образите им са само изкривени версии на истински хора, които е познавал, в този толкова нереално изглеждащ реален живот? Тях трябва да потърси.

Минувачите го заобикаляха нервно, няколко души дори му подхвърлиха гневни реплики. Закрачи отново. Изведнъж осъзна, че е гладен, а не разполага с никакви пари.

Огледа се. Не виждаше нищо, наподобяващо ресторант. Всъщност, откъде да знае. Не можеше да чете надписите.

Надникна в няколко поредни витрини… И не след дълго забеляза помещение, обзаведено с малки, овални маси, някои от тях заети от посетители. Всички ядяха.

Е поне тук нямаше голяма промяна. Хората все още дъвчеха и преглъщаха.

Той влезе и застина, завладян от колебание. Не видя стелажи с приготвена храна, нито кухня, или помещение за готвене. Намислил бе да предложи услугите си с измиването на чиниите в замяна на порция храна, но на кого?

Обсъди със себе си този проблем и се приближи към двамата мъже, които се хранеха наблизо. Посочи с пръст и попита:

— Храна! Къде? Моля!

Мъжете го погледнаха изненадани. Единият от тях заговори нещо неразбрано, посочи края на масата, където имаше някакъв странен прибор и почука с пръст. Другият се присъедини нетърпеливо към обясненията.

Шварц трескаво шареше с очи. Обърна се, понечи да си тръгне и в този момент нечия ръка легна на рамото му…

Гранц беше забелязал Шварц още когато се спря обнадежден зад витрината.

— Какво иска? — попита той.

Приседнал срещу него, Местер само сви рамене, без да отвърне.

— Виж, влиза… — продължи Гранц.

— И какво? — попита Местер.

— Нищо. Просто го казах.

Ала само след няколко секунди посетителят, оглеждайки се безпомощно, приближи тяхната маса и запита с доста странен акцент: „Храна! Къде? Моля!“

Гранц вдигна глава.

— Храната е тук, приятелче. Седни на някоя маса и поръчай на храномата… Храномат! Не знаеш ли какво е храномат?… Погледни този нещастник, Местер. Зяпа ме, сякаш не разбира и думичка от всичко, което му казвам. Хей, драги — говоря за ей това, тук. Пъхни една монета в процепа и ме остави да се храня на спокойствие — разбра ли?

— Остави го на мира — изсумтя Местер. — Той е от ония отрепки, дето чакат някой да им пусне милостиня.

— Ей, почакай. — Гранц сграбчи Шварц за рамото тъкмо когато другият понечи да си тръгне. Сетне се обърна към Местер: — Космосе, защо не позволиш на човека да се нахрани? Сигурно съвсем скоро ще изпълни Срока. Поне това можем да направим за него… Ей, човече, имаш ли пари?… Проклет да съм, пак не ме разбра. Пари, приятелю, пари! Ето това… — И той извади от джоба си блестяща монета и я размаха под носа на другия.

— Имаш ли?

Шварц поклати бавно глава.

— Добре, аз ще те черпя! — той замени монетата от половин кредит с по-дребна и я подхвърли на странния посетител.

Шварц я улови и го погледна объркано.

— Хайде де. Покана ли чакаш? Пъхни я в храномата. Ето, тук.

Шварц изведнъж осъзна какво се иска от него. Върху автомата имаше цяла редица от отвори с различна големина, а под тях бяха разположени копчета, също с различни символи, до един непознати. Шварц посочи сервираната на масата храна и прокара пръст по редицата от копчета, вдигнал въпросително вежди.

— Стига му и един сандвич — изръмжа навъсено Местер. — Напоследък трябва да са се навъдили просяци с кулинарни разбирания. Скъпичко ще ти струва удоволствието, Гранц.

— Добре де, ще изгубя нула цяло и осемдесет и пет кредита. Утре и без това дават заплата… Тук — той се извърна към Шварц и пъхна една по-едра монета в съответния процеп, след което отвори едно метално чекмедже в стената. — Взимай и сядай — само че на друга маса… Не, задръж рестото. Купи си чашка кафе с него.

Шварц отнесе подноса на съседната маса. С помощта на прозрачна лепенка отстрани бе прикрепена лъжица, която се отдели веднага щом я притисна с пръст.

Храната беше съвсем студена и не приличаше на онази, която бе видял на масата с мъжете, но това сега нямаше значение. Измина известно време, преди да почувства, че храната постепенно се затопля и че подносът също е топъл при допир. Той втренчи разтревожен поглед.

От коричката на ястието се вдигаше ароматна пара, малко след това подносът и храната започнаха да изстиват. Шварц почака още минута-две, а после приключи с яденето.

Гранц и Местер седяха там, където ги бе оставил. До тях се беше навел още един мъж, но Шварц не му обърна внимание.

Не беше забелязал, също така, че от мига, когато напусна института, някакъв дребен, слаб човек непрестанно го следваше и се стараеше да не го изпуска от поглед.

След като се изкъпа и преоблече, Бел Арвардан се зае отново със задачата да изследва обитателите на планетата Земя — примитивни същества, наричащи себе си хора — в тяхната естествена среда. Времето бе меко и приятно, духаше слаб, прохладен ветрец, а селището — пардон, градът — беше тих, спокоен и ярко осветен.

Не изглеждаше чак толкова зле.

Първа спирка, Чика, помисли си той. Най-богатата колекция от земни жители на планетата. После Вашен — местната столица. Сенлу! Санфран! Бонеър!… Планирал бе да обиколи целия западен континент (където, всъщност, населението бе най-гъсто разположено) и ако отделя по два-три дни на всеки град, ще се върне в Чика тъкмо когато се очакваше да пристигне експедицията.

Не само приятна, но и поучителна разходка.

Следобедът напредна и огладнял, Бел влезе в първия срещнат Храномат. Докато се хранеше, стана неволен свидетел на сцената, разиграла се между двамата местни жители, настанили се малко след него, и възрастният мъж, появил се последен. Стараеше се да следи всичко наоколо без да издава интереса си, за да избегне инциденти от рода на този на самолета. Мъжете изглежда бяха водачи на аеро-таксита, не особено добре платени, но пък склонни да си побъбрят с някой непознат.

Просякът излезе и само две минути по-късно Арвардан също напусна заведението.

На прага отскочи, за да не се блъсне в една забързана млада дама.

— Простете — рече той.

Момичето бе облечено в бяла дреха със стандартна кройка, наподобяваща униформа. Тя изглежда не обърна внимание на изпречилия й се мъж. Лицето й бе тревожно, момичето се оглеждаше непрестанно, сякаш търсеше някой, или се нуждаеше от помощ.

Бел я потупа с пръст по рамото.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? Неприятности?

Тя се спря и го погледна с невиждащи очи. Изглеждаше на около деветнадесет, имаше тъмнокестеняви коси, черни очи, мъничка брадичка и изпъкнали скули, тъничък кръст и стройно тяло. Арвардан осъзна не без изненада, че намира за противна мисълта тази девойка да принадлежи към расата, населяваща планетата, към която отскоро бе започнал да изпитва неприязън.

Все още загледана някъде над рамото му, девойката промърмори:

— Ох, няма смисъл. Моля ви, не се безпокойте за мен. Глупаво е да се надявам, че ще открия някого, след като нямам никаква представа накъде е тръгнал. — Очите й се напълниха със сълзи. Тя разкърши рамене и пое дълбоко въздух. — Все пак, да сте виждали пълен, около четиридесет и пет годишен мъж, облечен в зелено и бяло, без шапка и доста плешив?

Арвардан я погледна учудено.

— Какво? В зелено и бяло?… О, не мога да повярвам… Вижте, човекът, за когото говорите… не изпитва ли известно затруднение в общуването с околните?

— Да, да. О, да. Виждали ли сте го?

— Само преди пет минути — хранеше се с онези мъже там… Ето ги… Послушайте, вие двамата. — Той повика с жест мъжете.

— Такси, сър? — предложи услужливо Гранц.

— Не, но не бихте ли казали на младата дама, къде изчезна мъжът, с когото преди малко разговаряхте?

— Да си призная честно, за първи път в живота си го срещам, — отвърна Гранц, огорчен, че не желаят да се възползват от услугите му.

Арвардан се извърна към девойката.

— Вижте, госпожице, едва ли е поел в посоката, от която дойдохте, инак щяхте да го срещнете. Не може да е отишъл далеч. Какво ще кажете, ако тръгнем на север. Мога да го позная, ако го видя.

Предложението за помощ дойде съвсем импулсивно, ала не можеше да се твърди, че Арвардан е човек импулсивен. С изненада установи, че й се усмихва.

Гранц избра този момент за да се намеси.

— Какво е направил, госпожице? Не е нарушил някой Обичай, нали?

— О, не — побърза да отвърне девойката. — Само че е малко болен.

Местер проследи с поглед двамата, докато излизаха.

— Болен бил! — Той повдигна козирката на шапката си и потърка замислено брадичка. — Как ти се струва това, Гранц? Бил малко болен.

Двамата се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита го уплашено Гранц.

— Нещо, от което и аз започвам да се разболявам. Онзи тип сигурно ще е избягал от болницата. А момичето трябва да е медицинска сестра и беше доста уплашена. Защо, питам аз, ще е уплашена, щом е бил малко болен? Почти не можеше да говори, нито да ни разбира. Нали видя?

Очите на Гранц блеснаха изплашено.

— Нали не мислиш, че е треската?

— Да си призная, точно за радиационната треска ми хрумна. Беше само на крачка от нас. Кой знае какво може…

В този момент до тях се изправи слабичък човек. Имаше ярки, проницателни очи и хриптящ глас, който сякаш идеше от някакъв кладенец.

— Какво има, господа? Кой е пипнал радиационна треска?

Двамата го огледаха недоверчиво.

— Вие кой сте?

— Ха, — отвърна дребният мъж, — значи искате да знаете, така ли? За ваше сведение аз съм пратеник на Братството. — Той разтвори сакото си и посочи блестяща значка, прикачена за вътрешната страна. — А сега, в името на Обществото, кой е заразен с радиационна треска?

Местер заговори с уплашен и потиснат глас:

— Лично аз не зная нищо. Имаше тука някаква сестра, която търсеше избягал болен и аз просто предположих, че може би е имал радиационна треска. Но това не е против Обичаите, нали?

— Ха! Вие ли ще ми кажете какво е против Обичаите, и какво не! Гледайте си работата и оставете на мен да се тревожа за тези неща.

Дребният човек потърка ръце, огледа се и затича на север.

— Ето го! — Пола сграбчи трескаво лакътя на своя спътник. Всичко стана бързо и някак случайно. — Човекът се беше материализирал внезапно, направо от заобикалящия я мрак, пред входа на един магазин на самообслужване, само на три улици от Храномата.

— Видях го — прошепна в отговор Арвардан. — А сега, вървете зад мен и оставете аз да го следвам. Ако ви забележи и се скрие в тълпата никога няма да го открием.

Двамата продължиха, увлечени в кошмарното преследване. Хората, изпълващи магазина, бяха като подвижни пясъци, поглъщащи бавно, но неумолимо своята плячка — а понякога доста бързо — а сетне я скриваха напълно, за да я изплюят в съвсем неочаквано място. Сякаш тълпата наистина бе одухотворена, но притежаваше зъл, подигравателен ум.

Арвардан заобикаляше предпазливо щандовете, следвайки Шварц на неизменно разстояние, сякаш мъжът бе привързан на невидима въдичарска корда. Делеше ги съвсем малко разстояние, когато той протегна едрата си длан и я положи на рамото на другия.

Шварц го погледна изненадан, промърмори нещо неразбираемо и се задърпа панически. Ръката на Арвардан обаче, беше достатъчно силна, за да задържи и по-здрави от Шварц мъже, а той самият нареждаше със спокоен, дружелюбен тон, по-скоро заради обкръжаващите ги посетители: „Здравей, стари приятелю, от месеци не съм те виждал. Как си?“

Доста прозрачен ход, като се имаше пред вид, че в отговор получаваше само нечленоразделно дрънкане, но за щастие, в този миг Пола се присъедини към тях.

— Шварц, — прошепна тя — връщай се с нас.

Като я видя, Шварц се напрегна, готов да побегне, сетне сви рамене.

— Аз… тръгне с вас… — произнесе уморено той, но думите му потънаха сред неочаквания пронизителен възглас, който екна от високоговорителите в магазина:

„Внимание! Внимание! Внимание! По нареждане на управата всички посетители да напуснат магазина незабавно през изхода на Пета улица. На вратата показвайте регистрационните си карти на охраната. Движете се колкото се може по-бързо. Внимание! Внимание! Внимание!“

Съобщението бе повторено три пъти, последния път сред тропота от бързащите към изхода посетители. В залата се надигна многогласен вой, хиляди уплашени гласове повтаряха, без да се надяват на отговор: „Какво се е случило? Какво се е случило?“

Арвардан вдигна рамене и се обърна към момичето:

— Да вървим към изхода, госпожице. И без това, време е да си тръгваме.

Но Пола само поклати глава.

— Не можем. Не можем…

— Защо? — Археологът я погледна намръщено.

Момичето отстъпи крачка назад. Как да му признае, че Шварц няма регистрационна карта? Кой е той? Защо се бе съгласил да й помага? В нея се надигна подозрение и отчаяние.

— Най-добре си вървете, иначе ще си имате неприятности — посъветва го тя.

Когато наближиха ескалаторите, забелязаха, че тълпата от горните етажи пълзи като гъста река. Арвардан, Пола и Шварц бяха като мъничко островче на стабилността, след тази човешка река.

По-късно, докато си припомняше случката, Арвардан винаги потреперваше при мисълта, че в онзи момент би могъл да изостави момичето. Да я изостави! И никога повече да не я види! Какво по-голямо наказание!… Тогава всичко щеше да бъде различно. Великата Галактическа империя щеше да се разпадне сред хаос и разрушение.

Но Арвардан реши да остане с нея. Не изглеждаше особено красива в своята уплаха и отчаяние. А и кой ли би изглеждал? Но Арвардан бе трогнат от безпомощния й вид.

След първата, почти неволна крачка, той се върна и я попита:

— Тук ли ще останете?

Тя кимна.

— Но защо? — настоя той.

— Защото… — сълзи бликнаха от очите й — не зная какво да направя.

Беше само едно малко, изплашено момиче, макар и от Земята. Арвардан продължи с мек глас:

— Ако ми кажете какво ви тревожи, ще се опитам да ви помогна.

Отговор не последва.

Тримата представляваха живописна картина. Шварц бе приседнал на пода, твърде отчаян, за да общува с другите, и беше заровил лице в шепите си. Пола хлипаше, повтаряйки си, че никога през живота си не е била по-уплашена. Арвардан се озърташе объркан, като от време на време потупваше успокоително Пола по рамото, а сетне си помисли, че за първи път докосва земно момиче.

И тогава на сцената се появи дребният човек.