Айзък Азимов
Камъче в небето (12)

Умът, който убива

Мислите на Шварц следваха с методична последователност своя естествен ход. Ако не иска да умре, трябва час по-скоро да напусне фермата. Остане ли където е сега, неминуемо ще бъде открит през следващото Преброяване, а след това го чакаше гибел.

Тогава, да напусне фермата. Но къде ще отиде?

Може би… в болницата… в Чика? Веднъж вече там се погрижиха за него. С какво ли бе събудил интереса им? Може би са го сметнали за подходящ „случай“? Дали още не е такъв? Сега вече можеше да говори, щеше да им разкаже за симптомите си, на което преди не беше способен. Би могъл дори да им опише Мисленото докосване.

Всъщност, какво щеше да им разкаже за Докосването? Може би само си въобразяваше?… Никой от околните не притежаваше нещо подобно. Нито Арбин, нито Лоа, или Грю. Знаеше го със сигурност. Никой от тях не можеше да определи дали Шварц е наблизо, или може да ги чува. Да си признае честно, едва ли щеше да победи и Грю на шах, ако не беше…

Ами да, шахът и сега си беше доста популярна игра. Хората едва ли щяха да я играят ако притежаваха Докосването. Със сигурност.

И така, отново беше различен от другите — някакъв особен психологичен екземпляр. Едва ли щеше да е весел този живот на особняк, но при всички случаи бе за предпочитане пред смъртта.

Имаше още една възможност, която му хрумна току-що. Кой знае защо си представи за миг, че никога не е имал амнезия, а наистина се е преместил във времето. Значи, не само притежаваше Докосването, а и бе човек от миналото. Беше исторически екземпляр, рядко изкопаемо от древността и никой не би си позволил лукса да го убие.

Ако въобще му повярват.

Хъмм, ако наистина му повярват.

Докторът щеше да му повярва. Шварц бе доста брадясал в онази сутрин, когато Арбин го отведе в Чика. Помнеше го съвсем ясно. Но след това брадата му не поникна повече, сигурно се бяха погрижили по някакъв начин за това. Значи не грешеше — докторът наистина знаеше, че той — Шварц — някога е имал окосмяване по лицето. Можеше ли това да е от значение? Грю и Арбин никога не се бръснеха. Грю веднъж му каза, че само животните били окосмени по тялото си.

Значи, ще трябва да се добере до доктора.

Как му беше името? Шект?… Шект, точно така.

Толкова малко знае за този кошмарен свят. Ако поеме през нощта, нищо чудно да се забърка в поредната неразбираема каша, или да се натъкне на някоя от радиоактивните зони, където го дебнеше смъртна опасност. И така, изпълнен с решимостта на човек лишен от друг избор, той тръгна право по шосето.

Едва ли щяха да го очакват преди вечеря, а дотогава ще бъде доста далеч. Те не притежаваха Докосването, за да осъзнаят липсата му.

През първия половин час от пътя бе обхванат от приятна възбуда — най-сетне бе предприел нещо, направил бе решителен опит да промени положението си в тази нова и непозната обстановка. Имаше цел, не както когато се въргаляше в болничната стая в Чика.

Още го биваше, за човек с неговата възраст. Скоро ще им покаже на всички.

Измина още няколко крачки и спря… Закова насред шосето, защото едва сега осъзна, че долавя нещо, което бе забравил… нещо много важно.

Чувстваше присъствието на чуждото Докосване, допирът до непознатия ум, онзи, с когото се беше сблъскал, когато веднъж се опита да достигне сияещия хоризонт и Арбин го върна. Умът, който ги следеше откъм Министерската земя.

Сигурен бе, че е същият… следеше го, някъде зад него.

Заслуша се внимателно — или, по-точно, напрегна вътрешните си сетива и най-вече своето собствено Мислено докосване. Чуждото присъствие не скъсяваше дистанцията помежду им, но продължаваше да бъде съсредоточено върху него — върху ума му. Беше обгърнато във враждебност и отчаяние.

Постепенно и други неща започнаха да придобиват по-ясни очертания. Човекът, който го следваше, държеше на всяка цена да не го изпуска от полезрението си, а освен това беше въоръжен.

Шварц се извърна предпазливо, почти автоматично и огледа внимателно хоризонта.

И в този момент Мисленото докосване се промени.

Изпълни се с подозрителност, с предпазливост към собствената си безопасност, желание да доведе замисленото докрай — каквото и да бе то. Сега вече нямаше никакво съмнение, че преследвачът му е въоръжен. Що се отнася до Шварц, той за първи път се почувства безпомощен и уплашен. Знаеше, че преследвачът е готов да го убие, но не и да му позволи да се измъкне — да го премахне при първото погрешно движение… а наоколо нямаше никой, който да му помогне.

И Шварц продължи напред, усещайки неизменното присъствие зад гърба си. Гърбът му бе схванат от постоянното напрежение. Какво усещаш, когато настъпва смъртта?… Какво усещаш?… Думите подскачаха в него, сякаш завързани на конци, докато накрая станаха непоносими.

А след това си помисли, че Докосването на неговия преследвач е единственият му шанс за спасение. Можеше да почувства нарасналото му напрежение в мига, когато другият реши да извади оръжието, приготви се да натисне спусъка, или се прицели. В този миг Шварц щеше да се хвърли на земята, да побегне, или…

Но защо? Ако му е дошъл срокът, защо не го отстранят незабавно?

Започна да губи надежда, че се е преместил във времето и отново да вярва, че е станал жертва на амнезия. Значи е престъпник — вероятно опасен — и трябва да бъде държан под наблюдение. Може би на времето е заемал отговорен пост и не могат да си позволят така лесно да го премахнат. Нищо чудно в амнезията умът му да е потърсил място за спасение от онова, което му тегне на съвестта.

Не му оставаше нищо друго, освен да крачи по опустялото шосе, следван наблизо от смъртта.

Смрачаваше се и вятърът ставаше все по-студен. Шварц смяташе, че е началото на декември, значи, нямаше нищо странно, че слънцето залязва в четири и половина. Беше хладно, но не колкото би трябвало да е по тези ширини. Стигнал бе до извода, че климатичните промени са в резултат на това, че Земята (ако това бе Земята) вече не разчита изцяло на Слънцето за получаване на топлинна енергия. Известна част от топлината се излъчваше от радиоактивните зони, заемащи милиони квадратни мили, макар почвата да не бе засегната на дълбочина.

Със спускането на тъмнината преследвачът скъси дистанцията между тях. Все още беше нащрек и готов на всичко. Изглежда бе далеч по-трудно да следи Шварц в мрака. Но все пак, беше го проследил през онази нощ, когато се отправи към сиянието. Или сега не желаеше да рискува?

— Ей! Ей, приятел…

Гласът бе носов, малко писклив. Шварц замръзна.

После се обърна, бавно, предпазливо. Някаква дребна фигура бързаше по шосето към него, размахвайки ръка. Шварц зачака.

— Ей, друже. Радвам се, да те видя. Да си призная, не е никак приятно да бъхтиш сам по пътя. Имаш ли нещо против, ако вървим заедно?

— Здравейте — отвърна приглушено Шварц. Прав беше — Докосването. Човекът, бе неговият преследвач. А и лицето му беше познато. Свързано бе със смътните спомени от Чика.

Едва сега и другият даде признак, че го е разпознал.

— Слушай, та аз те познавам. Ами да!… Не ме ли помниш?

При други обстоятелства, в нормална обстановка, Шварц едва ли щеше да разпознае дали събеседникът му говори истината. Но как би могъл да пренебрегне лицемерната игра на случайна среща, когато Докосването му разкриваше онова, което се криеше под него — дребният човек бе надарен с необичайно остро зрение и го бе познал отдалеч. Не само това, в себе си имаше оръжие и бе готов да го използва.

Шварц поклати глава.

— Така е — настояваше събеседникът му. — В универсалния магазин. Измъкнах те от тълпата. — Той се засмя, доста изкуствено. — Всички си мислеха, че имаш Радиационна треска. Сигурен съм, че помниш.

И Шварц си спомни, но доста смътно. Да отличи това лице в тълпата, в онзи кошмарен миг, не беше никак лесно.

— Да — кимна той. — Приятно ми е да се запознаем.

Все пак разговорът не потръгваше, Шварц все не знаеше какво да каже, а дребосъкът изглежда не се тревожеше от това.

— Казвам се Натер — каза той и му пъхна тънката си ръка. — Миналия път не можах много да си поговоря с теб — нали имахме други проблеми, но ето, че ни се отдава втора възможност… Дай лапа де.

— Аз съм Шварц. — И той смело стисна ръката на другия.

— И накъде си тръгнал?

Шварц сви рамене.

— Просто се разхождам.

— Турист, а? Е, и аз съм така. Зиме и лете — все по пътищата. Трупам мазоли и се развявам.

— Какво?

— Нали знаеш. Запълвам си живота. Как иначе ще го почувстваш?… Само че този път май вървях твърде дълго. Трябваше да си намеря някое местенце преди да настъпи нощта. Все пак, приятно ми е, че те срещнах. Накъде си тръгнал?

Натер задаваше този въпрос за втори път и Шварц осъзна — не без помощта на Докосването — колко е важен той за събеседника му. Нещо тревожеше човека до него. Какво да отвърне? Лъжата няма да помогне — твърде слабо познаваше този свят.

— Отивам в болницата — рече той.

— Болницата ли? Кой болница?

— В която бях — в Чика.

— Искаш да кажеш — института. За него ли говориш? Където те отведох миналия път. — Не само тревога, но и нарастващо напрежение.

— При доктор Шект — кимна Шварц. — Познаваш ли го?

— Чувал съм за него.

— Казаха ми да се явявам на периодични прегледи.

Дали звучеше естествено?

— И си тръгнал пеша? — учуди се Натер. — Не изпратиха ли кола за теб?

Май не беше чак толкова естествено.

Шварц не отговори — настъпи смутена тишина.

Натер обаче, държеше разговорът да продължи.

— Виж какво, друже, веднага щом стигнем следващия теле-пост ще ти поръчам такси от града.

— Теле-пост?

— Ами да. Има ги край пътя. А, ето един.

Той направи няколко крачки встрани. Шварц неочаквано вдигна ръка и извика:

— Стой! Не мърдай?

Натер спря и се извърна, а в очите му се четеше заплаха.

— Какво те мъчи, приятелче?

От дълго време за първи път Шварц изпитваше затруднение да се изразява на чуждия език — може би поради скоростта, с която произнасяше думите.

— Омръзнаха ми твоите игрички. Познах те и знам какво си намислил. Искаш да се свържеш с някой от твоите хора за да ги уведомиш, че съм се отправил към доктор Шект. А те на свой ред ще изпратят кола да ме прибере. Опитам ли се да избягам — готов си да ме премахнеш.

Натер го слушаше намръщено. Той промърмори: „Виж, в това последното си прав…“ — Но очевидно тези думи не бяха предназначени за Шварц и бяха достигнали до него с помощта на Докосването, защото Натер продължи на висок глас:

— Вашите думи, господине, ме смутиха. Все едно да размахвате юмрук под носа ми — ала същевременно той плъзна незабелязано ръка към джоба си.

В този момент Шварц изгуби контрол.

— Защо не ме оставиш на мира? — изкрещя ядосано той. — Какво съм ти направил?… Върви си! Върви си!

Гласът му прерасна в дрезгав писък, а челото му се набърчи от омраза към този човек, излъчващ такава неописуема враждебност. Той събра във фокус всички бушуващи в него страсти и ги съсредоточи върху Докосването, опитвайки се да го прогони от себе си, да се освободи от злокобния му дъх…

И в следния миг то изчезна. За не повече от секунда го завладя усещането за непреодолима болка — после нищо. Никакво Мислено докосване. Изчезнало бе — далеч по-внезапно, отколкото се беше появило.

Натер лежеше възнак на шосето. Шварц внимателно го доближи. Не беше никак трудно да го обърне. Лицето му бе като застинала маска на болка, с прорязани дълбоко бръчки. Шварц потърси пулса, но не го намери.

Той се изправи, завладян от ужас.

Току-що беше убил човек!

Но същевременно почувства изненада…

Без дори да го докосне! Беше убил човек само със силата на омразата си, ударил го бе чрез Докосването.

Що за сила притежаваше?

Трябваше колкото се може по-бързо да вземе някакво решение. Прерови джобовете на другия, докато намери пари. Добре! Ще му потрябват. Сетне издърпа тялото встрани от пътя и го скри в тревата.

Вървя близо два часа. Не почувства друго докосване.

Тази нощ прекара на открито, а на следващия ден, след близо два часа път, достигна покрайнините на Чика.

За Шварц, Чика беше като малко градче, в сравнение със спомените му от Чикаго — дори в този час, малко преди обед, улиците изглеждаха почти пусти. Но противно на оскъдните минувачи, Мислените докосвания бяха многобройни. Това го изненада и смути.

Толкова много. Някои се плъзваха край него и се разтваряха, други бяха силни и концентрирани. Едни приличаха на експлозии, други пък почти не се долавяха.

В началото Шварц се извръщаше и подскачаше при всяко Докосване, възприемайки го като физически контакт, но след час започна да привиква.

С течение на времето забеляза, че може да различава отделни думи сред потока от мисли, дори когато не бяха произнесени на глас. Това беше нещо ново и той откри, че неусетно се заслушва. Долавяше разпокъсани фрази, краткотрайни като повей на вятър и постепенно изчезващи… И заедно с тях живи, трептящи чувства, които почти не се поддаваха на описание — така че околният свят се превръщаше в живописна постоянно меняща се картина, предназначена само за него.

Следващото, не по-малко изненадващо откритие бе, че докато крачи по улицата може да прониква през сградите и да изпраща ума си на пътешествие из мислите и чувствата на обитателите им.

Сетне нещо му хрумна и той спря пред една масивна каменна сграда. Те (които и да са) отново бяха по дирите му. Беше убил един техен сътрудник, но със сигурност имаше и други — тези, с които дребният човек искаше да се свърже. Няма ли да е по-добре, ако се прикрие за няколко дни? Как да го стори?… Да си намери работа?…

Той се зае да проучва сградата, пред която беше спрял. Някъде вътре долови Докосване, което по някакъв начин беше свързано с възможност за работа. Търсеха текстилни работници — а нали той беше шивач.

Шварц бутна вратата, но откри, че никой не му обръща внимание. Потупа нечие рамо.

— Къде да попитам за работа, моля?

— През онази врата! — Мисленото докосване, което придружаваше тези думи бе изпълнено с подозрителност.

Открехна посочената врата, поканиха го да влезе и след това го засипаха с цял куп въпроси, а отговорите въвеждаха в някаква машина.

Уплашен и смутен, Шварц се стараеше да балансира по тънкото въже между лъжата и истината.

Почти не му оставяха време за размисъл между отделните въпроси: „Възраст?… Петдесет и две?… Хъмм… Здравно състояние?… Семейно положение?… Квалификация?… Работили ли сте с платове?… Добре, от какъв тип?… Термопласти? Еластомери?… Какво искате да кажете — с всичките?… За кого сте работили досега?… Как точно е името?… Не сте от Чика, така ли?… Къде са ви документите?… Ще трябва да ги донесете, ако наистина желаете да постъпите… Кой е вашият регистрационен номер?…“

Шварц вече мислеше само за едно — как да се измъкне. Не беше предвиждал подобно развитие. А и Докосването на мъжа пред него започваше да се променя. Отнякъде се появи подозрителност, която нарастваше с всеки пореден въпрос, а заедно с нея мъжът ставаше все по-предпазлив. Повърхностният слой от вежливост и добронамереност изтъняваше все повече, а над всичко започваше да доминира враждебността.

— Май наистина не съм подходящ за тази работа — подхвърли Шварц.

— Не, не, почакайте — махна с ръка мъжът. — Имаме нещо за вас. Само да погледна в една папка. — Макар да се усмихваше, Шварц ясно различаваше неговото Докосване, сега вече напълно лишено от доброжелателност.

Човекът натисна скритото под бюрото копче…

Шварц скочи, завладян от паника и се втурна към вратата.

— Дръжте го! — извика другият и понечи да заобиколи бюрото.

И в този момент Шварц удари право в Докосването с цялата мощ на ума си. Зад гърба му се разнесе болезнен стон. Кадровикът седеше на пода, стиснал челото си с ръце, а лицето му бе изкривено в болезнена гримаса. Един от останалите се наведе над него, сетне погледна към Шварц, следвайки жеста на седналия. Шварц реши, че време за губене няма.

След миг беше на улицата, осъзнавайки, че съвсем скоро ще бъде обявен за издирване — с пълно външно описание.

Затича се право напред, без да вижда нищо. Усещаше, че привлича вниманието на минувачите — подозрителност, подозрителност навсякъде — защото тичаше, защото дрехите му бяха смачкани и не по мярка…

Сред бъркотията от многобройни Докосвания, примесени със собствените му страхове и отчаяние, Шварц не можеше да различи истинските си врагове от онези, които просто го проследяваха с подозрение и тъкмо поради тази причина не съумя да предугади изстрела с невронния камшик.

Внезапно спря, парализиран от непреодолима болка, която се плъзна по тялото му, подобно на удар с бич. Успя да запази още няколко секунди съзнание, след това остави на мрака да го обгърне.