Айзък Азимов
Камъче в небето (16)

Да избереш, на чия страна си!

По същото време Шварц седеше на една тясна пейка в подземията на „Изправителния дом“ на град Чика.

Споменатият дом беше живо олицетворение на властта, с която бяха надарени Върховният министър и заобикалящите го. Това бе просторна сграда, със сурова, мрачна красота, внушителна, засенчваща дори Имперските казарми зад нея и също както онова, което символизираше, тя вдъхваше далеч повече страх и авторитет, отколкото присъствието на Империята.

Безчислен е броят на земните граждани, прекарали мъчителни часове на очакване зад стените на тази цитадела, докато се е решавала съдбата им затова, че не са изпълнявали своите квоти, живеели са отвъд определения им Срок, мамили са представителите на властта, или са вършели други, не толкова тежки престъпления. Случвало се е някое крайно несправедливо и дори абсурдно решение на земната администрация да привлече вниманието на Прокуратора и да предизвика намесата му, но подобни прецеденти неизменно са завършвали с бунтове и широко недоволство.

Така че, когато Консулът произнасяше смъртна присъда, на Прокураторът не оставаше никакъв друг изход, освен да я потвърди. В края на краищата, онези, които страдаха бяха само жители на Земята…

Джоузеф Шварц естествено знаеше твърде малко за всичко това. Единственото, което забелязваше в този момент, бяха сивите стени наоколо, осветени от сивкава светлина, оскъдната мебел и миниатюрния санитарен възел в ъгъла. Нямаше прозорци, през които да зърне небето, а и в стаята почти не полъхваше свеж въздух.

Шварц почеса замислено глава. Опитът да избяга в неизвестното (всъщност, нима можеше да се надява, че някъде на Земята ще бъде в безопасност) се бе оказал безуспешен и го бе довел дотук.

Поне можеше да си поиграе на воля с Мисленото докосване.

За добро или за зло го притежаваше?

Докато живееше във фермата, гледаше на него като на злокобен, ужасяващ дар, чиято природа му бе съвършено непозната, а възможностите, които би могъл да предостави — неизвестни. Ето че сега разполагаше с достатъчно време, за да изучи всички потайни страни на този дар.

По-добре това, отколкото да се побърка от скука и безделие. Можеше например да Докосва тъмничарите, когато минаваха край него, да се прокрадва до пазачите в съседните коридори, дори да проучва предпазливо мислите на Коменданта на Дома, настанен в отдалечения си кабинет.

Шварц посещаваше един по един всички тези умове, и внимателно се запознаваше с тях. Опиташе ли малко по-грубо и мислите се разхвърчаваха като перушина, обкръжени в светещия ореол на емоциите.

Шварц научи немалко за живота на Земята и за Империята — повече, отколкото бе узнал за двата месеца, прекарани във фермата.

Ала едно нещо бе открил още в самото начало. Нямаше никакъв повод за съмнение.

Той беше обречен на смърт!

Не виждаше никакъв път за спасение, нито пък начин за бягство.

Можеше да се случи днес, или утре. Съдбата му беше решена.

Кой знае защо, но когато за пръв път узна, изпита облекчение.

Вратата се отвори и Шварц подскочи стреснато, изпълнен със страх. Дори и съзнанието да се бе примирило с наближаващата смърт, тялото продължаваше да се бунтува срещу повелята на разума.

Може би сега?

Не — не и този път. Нямаше и следа от дебнеща заплаха в Докосването, идещо откъм вратата. Един от пазачите стоеше на прага, стиснал познатата вече метална пръчка.

— Последвай ме — нареди той.

Шварц тръгна след него, като продължаваше да се чуди над странната способност, с която се беше сдобил. Далеч преди пазачът да употреби оръжието си, дори преди да осъзнае мислено необходимостта от употребата му, Шварц можеше да го повали — без звук, без никакво забавяне. Умът на пазача буквално бе в невидимите ръце на Шварц. Едно леко притискане и всичко можеше да свърши.

Но какъв смисъл? Имаше и други. С колко от тях би могъл да се справи? Докъде се простираше силата му?

Той продължаваше да крачи покорно.

Отведоха го в просторна стая. Вътре, проснати на дървени пейки лежаха — почти безжизнено — двама мъже и едно момиче. Не бяха мъртви — тъй като Шварц без напрежение регистрира и при тримата наличие на мозъчна активност.

Значи парализирани? Познаваше ли ги?

Понечи да ги огледа отблизо, но пазачът го дръпна за рамото.

— Върви!

Шварц отново опипа внимателно ума на човека до него, не откри смъртна заплаха и го последва. Вече знаеше какво предстои.

Пазачът опря металната пръчка в ръката му и Шварц почувства, как тялото му се парализира. Сякаш главата му се бе отделила и бе полетяла сред вакуум.

Направи опит да се огледа.

— Пола — извика той. — Ти си Пола, нали? Момичето, което…

Девойката кимна. Не беше разпознал Докосването й. Просто преди два месеца все още не владееше своя дар. По онова време нематериалните му представи се колебаеха около околната „атмосфера“. Спомняше си доста добре онези първи дни.

Продължи да опипва с ума си — човекът зад момичето беше доктор Шект, а над него лежеше доктор Арвардан. Не само разпозна имената им, но долови отчаянието, ужасът и уплахата, които бяха оставили своя отпечатък и върху момичето.

За миг изпита съжаление, ала сетне си припомни кои са и какви са те. И в сърцето му повя хлад.

Нека да умрат!

Останалите трима бяха пренесени в стаята преди около час. Чувстваха се потиснати от размерите на помещението, в което ги бяха затворили. Нямаше и какво толкова да си кажат. Арвардан усещаше, че гърлото му е пресъхнало. Единствената част от тялото си, която все още владееше, беше главата му. Ето защо я въртеше непрестанно, за да поразсее неспокойствието си.

Шект лежеше неподвижно, затворил очи, а устните му бяха съвсем бледи.

— Шект! Ей, Шект! — повика го Арвардан.

— Какво?… Какво?… — отвърна отпаднало другият.

— Какво правиш? Да не мислиш да спиш? Мисли, човече, мисли!

— Защо? За какво да мисля?

— Кой е Джоузеф Шварц?

Сега се намеси и Пола, с едва доловим глас:

— Не помниш ли, Бел? Когато за пръв път се срещнахме — универсалният магазин и така нататък?

Арвардан прехапа устни и изведнъж почувства, че може лекичко да повдига главата си. С крайчеца на окото виждаше лицето на Пола.

— Пола! Пола! — Да можеше само да се доближи до нея. Тя го погледна и на лицето й разцъфна усмивка. — Ще се измъкнем — ще видиш.

Но тя само поклати глава, а сетне лицето й се изкриви в болезнена гримаса.

— Шект — заговори отново Бел. — Послушай ме. Как се запозна с Шварц? Защо ти беше пациент?

— Синапсаторът. Представи се за доброволец.

— И ти подложи ли го на лечение?

— Да.

Арвардан премисли чутото.

— Защо е дошъл при теб?

— Не зная.

— Но тогава… може би той е Имперски агент.

(При тези думи Шварц се усмихна. Нищо не каза, а и нямаше какво толкова да сподели с двамата.)

Шект поклати глава.

— Имперски агент? Нима го вярваш, само защото го каза Секретарят на Върховния министър? О, това са безсмислици. А и какво значение? Той е също толкова безпомощен, колкото сме ние… Слушай, Арвардан, може би ще ни повярват, ако съгласуваме отговорите си. Може дори да ни…

Археологът се засмя приглушено, а сетне преглътна болезнено.

— Да ни пуснат на свобода? Когато галактиката загива, а цивилизацията е в руини? Нима това ще бъде живот? По-добре да умра!

— Мисля си за Пола — промърмори Шект.

— Аз също… — рече другият. — Попитай я… Пола, да се предадем ли? Да опитаме ли да си спасим кожите?

— Аз вече избрах на чия страна съм — отвърна решително Пола. — Не искам да умра, но ако страната, на която реших да застана е обречена, нека да загина и аз.

Арвардан почувства как се изпълва с надежда. Когато я отведе на Сириус, за другите може и да е само едно обикновено земно момиче, но за него тя ще е несравнима…

Едва сега си спомни, че не ще може да я отведе на Сириус — никого нямаше да отведе на Сириус. Защото и Сириус беше обречен — също като тях.

За да забрави час по-скоро мрачните си мисли, той извика:

— Ей, ти! Как ти беше името? Шварц!

Шварц надигна глава и погледна към него, без да си дава труда да отговаря.

— Кой си ти? — попита Арвардан. — Как се забърка в тази история? Каква е ролята ти?

Този въпрос сякаш помогна на Шварц да осъзнае цялата несправедливост на положението. Припомни си безгрижното минало, заменено така ненадейно от нова ужасно настояще и това го накара да отвърне разгневено:

— Аз ли? Как съм се забъркал в тази история? Ще ви кажа. Не бях никой. Обикновен честен човек, шивач. На никого не пречих, имах семейство и полагах грижи за него. А после — без абсолютно никаква причина — се озовах тук.

— В Чика ли? — попита Арвардан, който все още не можеше да разбере за какво говори Шварц.

— Не, не в Чика! — кресна в отговор другият. — Появих се в този безумен свят… О, какво ме интересува дали ще ми повярвате? Моят свят е в миналото. В онова далечно минало, когато на Земята имаше два милиарда души, достатъчно храна за всички — и това беше единственият свят. Арвардан го гледаше неразбиращо. Обърна се към Шект.

— За какво говори?

— Знаеш ли, — рече Шект — че той има червеобразен апендикс дълъг три инча и половина? Спомняш ли си, Пола? И мъдреци. И коса по лицето.

— Да, да — извика Шварц. — Де да имах и опашка, за да ви я покажа. Аз съм от миналото. Пътувал съм през времето. Само че не зная нито как, нито защо е станало това. А сега ме оставете на мира. — Сетне добави неочаквано: — Скоро ще дойдат за нас. Накараха ни да чакаме, за да ни пречупят.

— Откъде го знаеш? — попита Арвардан. — Кой ти каза?

Шварц не отговори.

— Секретарят ли? Онзи ниският, с подпухналия нос?

Шварц нямаше никаква възможност да определя външния изглед на хората, в чийто умове проникваше, но… секретар? Като че ли беше Докоснал някакво подобно съзнание, усещане за власт свързано с функцията на секретар.

— Балкис? — произнесе неуверено той.

— Какво? — запита Арвардан, но Шект се намеси:

— Точно така се наричаше Секретарят.

— Аха… и какво каза той?

— Нищо не е казвал — отвърна Шварц. — Но аз знам. Всички сме осъдени на смърт и няма никакъв начин да се измъкнем.

Арвардан снижи глас.

— Той е побъркан, не мислите ли?

— Знаете ли, питам се… черепът му е с такава странна форма. Толкова примитивна…

Арвардан го погледна изненадан.

— Искаш да кажеш… О, стига, това е невъзможно.

— И аз така смятах. — За миг гласа му се промени, сякаш под влияние на внезапно възникналия научен проблем Шект бе забравил за положението, в което се намираха. — Преди доста време изчислиха количеството енергия, необходимо за да се премести материален обект по хода на времевата ос и получената стойност граничеше с безкрайност, което ги накара да сметнат проекта за неизпълним. Но имаше и други специалисти, които говореха за „разкъсвания във времето“, по подобие на разкъсванията на земната кора. Споменаваха за случаите на безследно изчезнали космически кораби. Привеждаха примера с Хор Деволоу, който веднъж се прибрал у дома и повече никой не го видял да излиза, нямало го и вътре, когато го потърсили… А също и за една планета, има я даже и в галактографските атласи — била е посетена от три поредни експедиции, описана е подробно — и след това изчезнала.

Някои съвсем нови открития в областта на ядрената химия изглежда влизат в противоречие със закона за запазване на съотношението маса-енергия. Едно от възможните обяснения на теоретиците е, че масата би могла да се придвижва по хода на времевата ос. Така например, ако бъдат смесени в строго определени пропорции уран, мед и барий, под въздействието на гама-радиация се получава механизъм на резонанс…

— Татко, — прекъсна го Пола — сега не е време за това…

Ала Арвардан сякаш не ги беше чул.

— Почакайте малко — каза той. — Оставете ме да помисля. Мисля, че ще успея да разреша проблема. Оставете ме само да задам няколко въпроса… Послушай, Шварц.

Шварц вдигна глава.

— Твоят свят единствен ли беше в галактиката?

— Да — кимна тъжно Шварц.

— Само че според теб. Искам да кажа — как бихте могли да знаете със сигурност, след като не сте пътували в космоса. Може би е имало и други населени светове.

— Нямам представа.

— Разбира се. Жалко. А какво беше положението с атомната енергия?

— Вече бяхме създали атомна бомба. Познавахме урана и плутония — нали те са основните източници на радиация. Вероятно е избухнала нова война — искам да кажа, след като съм напуснал моя свят… с атомни бомби. — Шварц неусетно се върна в спомените си обратно в Чикаго, в неговия добър стар свят, преди бомбите. И изпита тъга. Не за себе си, а за онзи необичайно красив свят…

Арвардан си мърмореше нещо развълнувано.

— Добре де — обади се той. — Имали сте някакъв език, нали?

— На Земята ли? Много езици.

— А ти какъв говореше?

— Английски.

— Така, кажи ни нещо на него.

Вече два месеца Шварц не беше проговарял нито дума на английски. И въпреки това не се поколеба да произнесе с ясен и отчетлив глас: „Искам да се върна у дома, при моите близки и приятели“.

— Това ли е езикът, на който говореше, преди да го синапсираш, Шект? — запита Арвардан.

— Трудно ми е да определя — рече малко озадачен Шект. — Наистина странни словосъчетания. Какво ли означават?

— Няма значение… Шварц, как е на вашия език „майка“?

Шварц му каза.

— Хъмм… Ами „баща“… „брат“… „едно“… „две“… „три“… „къща“… „човек“… „съпруга“…

Продължиха да обменят думи още известно време, сетне Арвардан спря, пое развълнувано дъх, а на лицето му се изписа изненада.

— Шект, — рече той — или този човек казва истината, или сънувам някой ужасно реален кошмар. Но той говори на език, невероятно подобен на разчетените надписи, открити при различни разкопки на Сириус, Арктрурус и Алфа Кентавър, за които се знае, че са поне на петдесет хиляди години. Наистина го говори. Език, който е бил разшифрован едва в наше време — в цялата галактика едва ли има и десет души, освен мен, които да го говорят.

— Сигурен ли си в това?

— Дали съм сигурен? Разбира се, че съм сигурен. Та аз съм археолог. Това ми е работата.

Шварц почувства, как равнодушието му се разчупва. За първи път от месеци насам си беше възвърнал самочувствието. Сега вече нямаше никакво съмнение — той е човек от миналото и другите бяха повярвали в това. Значи не беше изгубил разсъдъка си. Сърцето му вече не се свиваше от постоянно измъчващите го съмнения и Шварц въздъхна облекчено. Но все пак, не беше преодолял напълно равнодушието.

— Този човек ми е нужен — говореше Арвардан, завладян от професионална треска. — Шект, нямаш представа какво означава той за археологията. Шект, та той е човек от миналото. О, Велики космосе!… Слушай, да сключим сделка. Тъкмо от това доказателство се нуждаеше Земята. И ще го има. Ще го получи…

Шварц го прекъсна с подигравателна усмивка.

— Зная за какво си мислиш. Надяваш се чрез мен Земята да докаже, че наистина е люлка на цивилизацията, а теб да те обсипят с благодарности. Ала моят отговор е не! Всички сме обречени. Няма да повярват нито на вас, нито на мен.

— Но това е неоспоримо доказателство.

— Няма да те изслушат дори. И знаеш ли защо? Защото хората вече са си изградили определена представа за миналото. Никой няма да пожелае да я промени, дори и да е истина. Хората не се интересуват от истината, за тях по-важни са традициите.

— Бел, — намеси се Пола — мисля, че е прав.

Арвардан стисна зъби.

— Можем да опитаме.

— Ще се провалим — настояваше Шварц.

— Откъде знаеш?

— Защото зная! — Тези думи бяха произнесени с такава настоятелност, че Арвардан предпочете да замълчи.

А Шект не откъсваше поглед от Шварц и в очите му блестяха странни пламъчета.

— Да си имал някакви неприятни усещания след лечението със синапсатора? — запита той.

Макар да не познаваше думата, Шварц схвана смисъла на въпроса. Значи, бяха работили върху мозъка му! Още едно безценно сведение!

— Никакви неприятни усещания не съм имал.

— Виждам, че доста бързо си научил езика. И го говориш съвсем добре. Съвсем като жител на Земята. Това не те ли изненадва?

— Винаги съм имал добра памет — беше хладният отговор.

— Значи не усещаш в себе си някаква разлика след лечението?

— Никаква.

— Защо го криеш? — запита внезапно доктор Шект, вперил поглед в другия. — Сигурен съм, че знаеш какво си мисля.

— Мислиш, че мога да чета мисли, така ли? — засмя се Шварц. — Е, и какво от това?

Но Шект вече не гледаше към него. Извърнал бе пребледнялото си лице към Арвардан.

— Знаеш ли, Арвардан, той долавя мислите ни. Колко много бих могъл да постигна с него. А вместо това лежа тук, безпомощен…

— Какво… какво… — повтаряше объркано Арвардан.

— Наистина ли? — попита Пола, вперила любопитен поглед в Шварц.

Той й кимна. Момичето, което се беше грижело за него, а сега бе осъдено да умре. И въпреки това, тя беше предателка.

— Арвардан, — заговори Шект — спомняш ли си бактериолога, за който ти споменах — че е умрял след лечението със синапсатора. Един от първите симптоми за мозъчно нарушение, който съобщи, бе че можел да чете мисли. И наистина можеше. Открих го малко преди да издъхне и се постарах да го запазя в тайна. На никой не съм го казвал, но това е възможно… възможно е, Арвардан. Виждаш ли, когато се понижи съпротивлението на мозъчните клетки, не е изключено мозъкът да започне да долавя магнитните полета, индуцирани от телепатичните микровълни, а после да разкодира доловените трептения. Принципът е съвсем същият като при магнетофона. С други думи, телепатията наистина съществува…

През цялото това време Шварц съхрани надменно мълчание. Но ето, че Арвардан погледна към него:

— Ако е така, Шект, бихме могли да го използваме. — Археологът трескаво премисляше всички възможни действия. — Май ще открием как да се измъкнем от тук. Трябва да има някакъв начин. За нас и за галактиката.

Ала Шварц сякаш не долавяше обкръжаващата го мислена глъчка.

— Като чета техните мисли, така ли? — попита той. — И какво ще ни помогне това? Всъщност, мога не само да чета мисли. Ето, например, какво ще кажете за това?

Тласъкът бе съвсем лек, но Арвардан извика от неочакваната болка.

— Аз го направих — призна си Шварц. Искаш ли още?

— Можеш ли да го направиш и с пазачите? — попита Арвардан. Със Секретаря? Защо им позволи да те доведат тук? Велика галактика, Шект, ние сме спасени! А сега, Шварц, слушай…

— Не — прекъсна го Шварц. — Ти ме изслушай. Защо да излизам от тук? Навън ме чака един мъртъв свят. Искам да си ида у дома, но не мога. Искам си моя свят, но няма начин да го получа обратно. И затова искам да умра.

— Шварц, касае се за оцеляването на цялата галактика. Не можеш в такъв момент да мислиш за себе си.

— Защо да не мога? Кажи де — защо? Трябва ли да мисля за вашата галактика след всичко, което ми се случи? Да пукне дано тази проклета галактика! Зная какво са намислили някои хора на Земята и напълно съм съгласен с тях. Одеве младата дама заяви, че е избрала на коя страна ще застане. Е, аз също избрах — Земята.

— Какво?

— Защо не? Та аз съм жител на Земята!