Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pebble in the Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 34 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КАМЪЧЕ В НЕБЕТО. 1995. Изд. Камея, София / Изд. Орфия, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.2. Фантастичен роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Pebble in the Sky, Isaac ASIMOV]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 213. Цена: 70.00 лв. ISBN: 954-8340-10-0 (Камея).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

Кралският път

В Чика Арбин се чувстваше неспокоен. Имаше усещането, че е попаднал в клопка. Някъде в този град, един от най-големите на Земята — твърдяха, че в него живеели близо петдесет хиляди души — та някъде в него се намираха и чиновници от великата Империя.

Честно казано, Арбин никога не беше срещал представител на галактиката и тъкмо по тази причина непрестанно се озърташе уплашено наоколо. Ако някой го попиташе, едва ли би могъл да обясни с какво един Чуждоземец се отличава от землянина, но дълбоко в себе си беше уверен, че подобна разлика съществува.

На влизане в института той се огледа назад. Беше паркирал двуколесника отпред и за всеки случай бе пъхнал в автомата на паркинга шестчасов жетон. Дали подобна екстравагантност нямаше да привлече нечие нежелано внимание? Всичко тук го плашеше. Въздухът буквално гъмжеше от очи и уши.

Дано само непознатият не се опита да излезе от багажника, където го беше скрил. На раздяла бе кимнал — но дали бе разбрал какво се иска от него? Арбин за първи път изпита съжаление от взетото решение. Защо му трябваше да се вслушва в налудничавите предложения на Грю?

В този миг вратата се плъзна встрани и нечий глас прекъсна мислите му:

— Какво желаете?

Звучеше нетърпеливо, сякаш вече бе задал този въпрос безброй пъти.

Когато отговори, Арбин откри, че гърлото му внезапно е пресъхнало и думите се търкаляха по езика като пясък.

— Тук ли трябва да се запиша за опитите със синапсатора?

Регистраторът го погледна малко изненадано, а след това каза:

— Подпишете тук.

Арбин дръпна уплашено ръка и отвърна:

— Искам преди това да задам няколко въпроса.

— С нищо не мога да ви помогна, преди да се регистрирате в книгата за посетители — такъв е редът при нас.

Без да промълви нито дума, Арбин понечи да си тръгне. Жената зад бюрото стисна ядно устни и ритна с крак сигналния педал до креслото й.

Арбин продължаваше да води борба със себе си, докато младата жена не откъсваше от него втренчен поглед. Щеше да си го спомни и след хиляда години. Изпитваше дивото желание да побегне, да се върне при колата, да се прибере във фермата…

Някой облечен в бяла престилка бързаше към тях от съседната стая. Регистраторката посочи с пръст Арбин и каза:

— Доброволец за синапсатора, мис Шект. Отказва да си даде името.

Арбин вдигна глава. Още една млада жена. Объркването му растеше.

— Вие ли се разпореждате с машината, мис?

— Не съвсем. — Тя се усмихна дружелюбно и Арбин почувства как напрежението му намалява. — Но бих могла да ви отведа при човека, когото търсите — продължи жената. — Наистина ли искате да се подложите на синапсатора?

— Искам само да се срещна с човека, който отговаря за него — отвърна упорито Арбин.

— Е, добре. — Тя не изглеждаше никак смутена от отказа. Обърна се и се шмугна през вратата, от която се бе появила. Измина известно време. Най-сетне жената се появи отново и го повика с пръст…

Той я последва с разтуптяно сърце и се озова в тясно преддверие.

— Ако почакате половин час, — прошепна жената — доктор Шект ще ви приеме. В момента е ужасно зает… Ето тук има книгофилми, с които да се забавлявате междувременно. Ще ви донеса още.

Но Арбин поклати глава. Имаше чувството, че е попаднал в затворническа килия. Дали това не беше клопка? Може би всеки момент ще се появят Древните?

Това беше най-дългото очакване в живота на Арбин.

Лорд Ениус, Прокураторът на Земята, не бе имал подобни затруднения за да се срещне с доктор Шект, ала въпреки това се вълнуваше почти по същия начин. Макар от четири години да беше Прокуратор, посещението на Чика за него си оставаше цяло събитие. Като пряк наместник на Императора, постът му се изравняваше с този на останалите вицекрале, властващи над огромни по мащаби галактически сектори, ала в действителност пребиваването му бе почти като изгнание.

Затворен сред стерилната пустош на Хималаите, заобиколен от един народ, който мразеше него и Императора, когото представляваше — дори едно дребно пътуване до Чика бе бягство от действителността.

Подобни радостни моменти по принуда трябваше да са кратки. И най-вече, защото по време на пребиваването си в Чика бе абсолютно наложително да носи импрегнирани с олово дрехи — дори когато спеше — и което бе още по-неприятно, постоянно да се тъпче с метаболин.

Именно тези неволи описваше Прокураторът на Шект.

— Метаболинът, приятелю, — говореше той, вдигнал с два пръста омразната таблетка — е символ на всичко онова, което означава вашата планета за мен. Функцията му е да ускорява всички метаболитни процеси, докато аз седя тук, потопен в радиоактивния облак който ме заобикаля, без да оказва никакво влияние върху вас. — Той преглътна таблетката. — Вижте! Пулсът ми сега ще се ускори, дъхът ме ще стане по-учестен, а черният ми дроб ще започне да синтезира десетократно по-бързо, отколкото в нормални условия. И за всичко това трябва да плащам с главоболия и пристъпи на отпадналост.

Доктор Шект следеше изненадан думите му. Имаше вид на късоглед, не защото носеше очила, а заради навика си да присвива очи към всичко, което попадаше в полезрението му. Беше мъж на средна възраст, висок на ръст, с леко прегърбена фигура. Но той познаваше великолепно галактическата култура и беше един от малкото, които не се поддаваха на общоприетата враждебност и подозрителност, характерна за обикновения жител на Земята.

— Уверен съм, — заговори Шект — че не се нуждаете от тази таблетка. Ако без ваше знание, вместо нея получите бучка захар, положението ви с нищо няма да се влоши. На всичко отгоре като нищо след това ще получите и болките в главата — в резултат на самовнушение.

— Казвате го за да ме успокоите. Но нима ще отречете, че метаболизмът ви по начало е по-ускорен от моя?

— Разбира се, че не ще го отрека — но какво от това? Добре известно ми е това широко разпространено суеверие, Ениус, че жителите на Земята се отличавали от нормалните човешки същества. Но то не отговаря на истината. Всъщност, да не би да идвате при мен като пратеник на антитерестриалистите?

Ениус изпъшка.

— В името на Императора, някои от вашите сънародници биха станали далеч по-добри пратеници на подобна кауза. Като ги гледам само как живеят, ден след ден на тази смъртоносна планета — приличаща на кървяща язва сред галактиката. Говоря сериозно, Шект. Коя друга планета притежава толкова многобройни ежедневни ритуали и така страстно се придържа към спазването им? Не минава ден, без да приема поредната делегация от представители на една или друга управляваща групировка, с петиция да издам смъртна присъда на някой беден нещастник, дръзнал да навлезе в забранената зона, да избегне Срока, или пък да се натъпче с повече храна, отколкото му се полага.

— Зная, и вие винаги издавате тази смъртна присъда. Идеализмът ви изглежда е недостатъчен, за да се съпротивлявате.

— Звездите са ми свидетели, че неведнъж съм се противил на смъртното наказание. Но какво мога да направя? Такава е волята на Императора — всяка една от подчинените планети да запази местните закони и обичаи и това естествено е мъдро решение — инак някой забравил се глупак току-виж вдигнал въстание само защото не му позволяват да почива във вторник, или четвъртък. Да не говорим за това, че ако продължа да настоявам за премахването на смъртното наказание, скоро всички ваши консулства, сенати и камари ще нададат такъв оглушителен вой срещу мен, че вероятни бих предпочел да прекарам двадесет години в компанията на живи дяволи, отколкото десет минути на Земята.

Шект въздъхна и прокара ръка през оредялата си коса.

— Аз пък мисля, че нашата Земя е само едно камъче в небето — ако въобще някой в галактиката се интересува от нея. Но за всички земляни, тя е единственият дом, който познаваме. И въпреки това, ние не се различаваме от вас по нищо, освен може би в липсата на късмет. Натъпкани сме върху повърхността на една почти мъртва планета, заобиколени от радиационна стена, която ни превръща в затворници, а цялата останала галактика ни е обърнала гръб. Какво да сторим с отчаянието, изгарящо душите ни? Вие, например, Прокураторе, бихте ли разрешили да прехвърлим някъде другаде цялото население?

— Какво значение има моето мнение? — сви рамене Ениус. — Да го решават другите народи. Но едва ли ще пожелаят да се превърнат в жертви на земните болести.

— „Земните болести!“ — стисна зъби Шект. — Това са глупости, на които не бива да се вярва. Ние не носим със себе си смърт. Вие как оцеляхте, след като живеете сред нас?

— Правя всичко възможно, за да се предпазя — усмихна се Ениус.

— Защото сте повярвали на една пропагандна кампания, разпалвана от някакви фанатици.

— Престанете, Шект, нали отдавна е доказано, че телата на земляните са радиоактивни.

— Да, така е. Но как да го избегнат? А вашето тяло не е ли радиоактивно? Или телата на всички обитатели от стотиците милиони планети в галактиката. Просто при нас нивото на радиоактивност е малко по-високо, макар и крайно недостатъчно, за да причини вреда.

— Но, опасявам се, че обикновеният жител на галактиката вярва в противното и едва ли би се съгласил, да бъде подложен на подобен експеримент. Освен това…

— Освен това — ще кажете — вие сте различни. Ние не сме човешки същества, защото мутираме далеч по-често, вследствие на същата тази радиация и сме претърпели многобройни промени… Това също не е доказано.

— Но всички го вярват.

— И докато продължават да го вярват, докато продължавате да гледате на нас като на парии, дотогава ще откривате онези характерни черти, които толкова ви дразнят. Щом се отнасяте с презрение към нас, какво чудно има, че ви отвръщаме със същото? Вярно, мразим ви, но нима ще отречете, че вие също ни ненавиждате? Не, не, първоначалната причина е точно във вас.

Ениус кипеше от завладелия го гняв. Дори най-добрите представители на тази планета, мислеше си той, споделят сляпо един и същ възглед — че цялата вселена се е опълчила срещу Земята.

— Шект, — поде умиротворително той — простете, ако попрекалих с разсъжденията си. Нека го отдадем на младостта ми и на скучния живот, който водя. Пред вас стои един нещастник, едва четиридесет годишен — възраст, в която човек би трябвало да достигне върха на своята кариера — а все така прикован да чиракува тук, на Земята. Години ще изминат, преди ония тъпаци в Бюрото по външните провинции ще си спомнят за мен и ще ме преместят на някое по-безопасно местенце. С други думи, и двамата сме пленници на Земята, и двамата сме граждани на един свят на ума, където не правят разлика по раса, произход и местоживеене. Дайте си ръката и нека бъдем приятели.

Бръчките върху челото на Шект се изгладиха, или по-точно, бяха заменени от други — далеч по-дружелюбни. Той вдигна глава и се засмя.

— Думите са едно, а тонът все още е на някой Имперски дипломат от кариерата. Вие сте лош артист, Прокураторе.

— Тогава станете ми учител и ми разкажете нещо за този ваш синапсатор.

Шект ококори изненадано очи и отново се намръщи.

— Какво, и вие ли научихте за моето изобретение? Значи сте не само чиновник, но и физик?

— Работата ми е да знам всичко. Но, сериозно, Шект, наистина искам да зная.

Ученият разглеждаше внимателно събеседника си, а на лицето му се изписа колебание. Той се надигна и загриза замислено нокът.

— Честно да си призная, не знам откъде да започна.

— Добре де, в името на звездите, ако се чудите с коя формула да ме замаете, ще реша още сега проблема. Забравете всякакви формули. Не разбирам нищо от тези ваши функции, тензори и какво ли не още.

Очите на Шект блеснаха.

— Тогава, ако се придържам към общите описания — става дума за прибор, с чиято помощ се интензифицират заучаващите способности на човека.

— На човека? Наистина? И работи ли?

— И аз искам да знам. Но ме чака още доста труд. Ще ви разкажа всичко накратко, Прокураторе, а вие сам ще прецените. Нервната система при човека — както и при животните — е изградена от невропротеини. Иначе казано, това са огромни молекули, поддържащи изключително прецизен електрически баланс. Дори най-малкият дразнител предизвиква възбуждение, което се предава по веригата и процесът се повтаря, докато сигналът достигне мозъка. Самият той представлява гигантско струпване на също такива молекули, свързани помежду си по всички възможни начини. И тъй като мозъкът е изграден от приблизително десет на двадесета степен (с други думи, единица с двадесет нули отзад) подобни протеини, числото на възможните комбинации между тях надхвърля всякакво въображение. Представете си, че всички електрони и протони във вселената сами се превърнат във вселени и всички електрони и протони в тези нови вселени отново се превърнат във вселени — дори тогава, всички електрони и протони на всички тези вселени ще са нищо в сравнение с… Слушате ли ме?

— Не съм разбрал нито думичка. Иначе току-виж съм си загубил ума.

— Хъмм. Та по-нататък, това, което наричаме нервен импулс е периодично възбуждане, предаващо се по хода на нерва чак до мозъка и обратно. Това ясно ли е?

— Да.

— Поздравявам ви за вашата проницателност. Та този импулс се придвижва с постоянна скорост по нерва, тъй като отделните клетки са в постоянен контакт. Ако разгледаме обаче именно мястото, където се установява този контакт, ще открием, че между отделните нервни клетки съществува известно разстояние.

— Ах… — възкликна Ениус. — И нервният импулс трябва да прескочи тази бариера.

— Точно така! Всеки един от тези прагове намалява силата на импулса и забавя скоростта на предаване, в зависимост от своята ширина. Това важи и за мозъчните клетки. Представете си сега, че бъде открит начин да се намали диелектричната константа на този междуклетъчен праг.

— Съществува ли подобна константа?

— Постоянна и неизменна за всеки праг. Тъкмо нея имах пред вид. Ако успеем да я понижим, импулсът ще преминава значително по-лесно през междуклетъчното пространство. С други думи, вие ще мислите и запаметявате по-бързо.

— Е, тогава ще се върна на първия си въпрос. Успяхте ли да го постигнете?

— Изпробвах апарата върху опитни животни.

— И с какъв резултат?

— Повечето загинаха вследствие денатурация на мозъчните протеини — коагулация, подобна на тази при твърдо сварено яйце.

Ениус потрепери.

— Има нещо ужасяващо в хладнокръвието, с което говорите за проблемите си вие учените. А оцелелите?

— Трудно е да се прецени с точност, тъй като не работех с хора. И все пак, склонен съм да вярвам, че съм постигнал търсения успех… Нуждая се от доброволци. Разбирате ли, всеки мозък притежава неповторими електро-потенциални характеристики. Тъй като самите мозъчни вълни са различни и неповторими. Също като отпечатъците на пръстите, или кръвоносните съдове в ретината. Дори по-неповторими. И това трябва да се има пред вид при опитите — за да бъдат избегнати нови случаи на денатурация… Бедата е, че не мога да експериментирам с хора. Непрестанно търся доброволци, но… — той разпери ръце.

— Не мога да ги виня за липсата на желание — отбеляза Ениус. — Но ако говорим сериозно — какво смятате да предприемете след като доусъвършенствате своя прибор?

Физикът сви рамене.

— Това не е моя работа. Ще трябва да решат във Великия съвет.

— Не смятате ли да предоставите своето изобретение на Империята?

— Не бих възразил на това. Но само Великият съвет има право да решава подобни…

— Ох… — махна с ръка Ениус. — Да върви по дяволите този ваш Велик съвет. Вече на няколко пъти си имах работа с него. Ще се съгласите ли да разговаряте с тях, когато му дойде времето?

— Нима смятате, че имам някакво влияние над тях?

— Ще им съобщите, например, че ако Земята е в състояние да произвежда вашия усъвършенстван и лишен от нежелани ефекти синапсатор и ако се заеме да изнася продукцията си за галактиката, някои от емиграционните ограничения наложени от другите планети могат да бъдат премахнати.

— Какво? — усмихна се иронично Шект. — Нима ще рискувате да бъдете заразени, ще преглътнете нашите различия, ще забравите, че ни смятахте за получовеци?

— Не е изключено, — продължи все така тихо Ениус — цялото население на Земята да бъде прехвърлено на някоя друга планета. Помислете върху това.

В този миг вратата се отвори и в стаята влезе млада жена. Самото й появяване разчупи строгата научна атмосфера, царяща в кабинета, сякаш бе повял пролетен полъх. При вида на непознатия тя се изчерви и се обърна.

— Влез, Пола — повика я Шект. — Милорд, струва ми се, че не познавате дъщеря ми. Пола, това е лорд Ениус. Прокураторът на Земята.

Прокураторът побърза да се изправи и се поклони галантно.

— Скъпа моя мис Шект, — заговори той, — вие сте едно истинско украшение, каквото не вярвах, че Земята е в състояние да създаде. Уверявам ви, че ще бъдете украшение и на всеки друг свят.

Той пое ръката на Пола, подадена с припрян и неуверен жест от девойката. За миг Ениус понечи да я целуне, светски обичай, останал съхранен от дълбока древност, но не посмя да доведе докрай намерението си. Ръката на девойката се плъзна между пръстите му — може би малко по-бързо, отколкото го изискваше вежливостта.

Все още леко намръщена, Пола каза:

— Милорд, простете объркването на едно обикновено земно момиче пред подобно внимание. Вие сте не само галантен, но и храбър, след като се излагате на подобен риск от заразяване.

Шект прочисти гърло и побърза да се намеси.

— Дъщеря ми, Прокураторе, следва в университета на Чика и същевременно ми помага — два дена от седмицата работи при мен като лаборантка. С гордост мога да заявя, че е изключително умно момиче, надявам се някой ден да тръгне по моите стъпки.

— Татко, — обърна се с нескрита нежност Пола — трябва да ти кажа нещо много важно.

Тя се поколеба.

— Да изляза ли? — предложи Ениус.

— Не, не — махна с ръка Шект. — Какво има, Пола?

— Имаме доброволец, татко.

Шект се облещи тъпо в нея.

— За синапсатора?

— Така каза.

— Чудесно — рече Ениус. — Май ви донесох късмет.

— Има нещо такова — Шект се извърна към дъщеря си. — Кажи му да почака. Отведи го в стая „В“, аз ще съм там скоро. — Той се извърна към Прокуратора след като Пола излезе. — Ще ме извините ли, Прокураторе?

— Разбира се. Колко време ще отнеме операцията?

— Въпрос на часове, опасявам се. Искате ли да гледате?

— Да си призная, не изпитвам особено желание, скъпи мой Шект. Ще изчакам в резиденцията до утре. Надявам се, ще ме уведомите за резултата?

— Разбира се — кимна Шект.

— Добре… и помислете върху предложението ми за синапсатора. Вашият кралски път към познанието.

Ениус излезе, поуспокоен от наученото, но завладян от нови страхове.