Айзък Азимов
Камъче в небето (15)

Съмненията, които изчезват

Арвардан и Шект се срещнаха в една от задните стаи на къщата, чийто прозорци бяха грижливо поляризирани, за да не пропускат и лъч светлина. Пола остана долу, настани се в едно кресло и се зае да следи улицата отпред.

Шект изглеждаше доста променен, сравнен с човека, с когото Арвардан се бе срещнал преди десетина часа. Лицето му имаше изтерзан вид, но на мястото на предишното отчаяние сега се бе появила твърда решимост.

— Доктор Арвардан — поде той в началото на срещата, — бих желал да ви се извиня за поведението си от тази сутрин. Надявам се, ще ме разберете…

— Мога да ви уверя още от сега, сър, че напълно ви разбирам.

Шект приседна на крайчеца на масата и посочи с ръка бутилката вино. Арвардан поклати глава.

— Ако нямате нищо против, бих предпочел някой плод… Какво е това? Никога досега не съм го виждал.

— Нов портокалов сорт — обясни Шект. — Мисля, че се среща само на Земята. Съвсем лесно се бели. — Той демонстрира на Арвардан. След като опита сочната сърцевина, археологът възкликна:

— Наистина е вкусен, доктор Шект! Опитвали ли сте да ги изнасяте?

— Древните, — обясни мрачно Шект — не обичат да търгуват с външния свят. Също както и нашите съседи не горят от ентусиазъм да обменят стоки с нас. Не ни остава нищо друго, освен да се примирим с подобна действителност.

— Но това е много глупаво — възкликна Арвардан. — Да ви призная, когато се срещам с подобни примери, започвам да губя вяра в силата на човешкия разум.

Шект сви рамене, за да подчертае, че споделя мнението.

— Опасявам се, че този пример е типичен за отношението, което ни заобикаля.

— Основното затруднение идва от там, — продължи археологът, — че никой не желае да намери решение на проблема! Как отвръщат земните жители на презрението на другите — с омраза. Това е като заразна болест — омраза за омраза. Наистина ли вашият народ иска да получи равенство, взаимно разбирателство? Не! Това, което в действителност желаят, е да се докопат до кокала.

— Има доста истина в думите ви — отвърна тъжно Шект. — Не мога да го отрека. Но историята не свършва дотук. Дайте ни възможност и ще видите, как ще израсне ново поколение земляни — лишени от предразсъдъци и искрено вярващи в единствено на човечеството. Привържениците на асимилационизма, прозрели необходимостта да се приобщим към останалите народи в галактиката, имат многобройни последователи. Аз съм един от тях. Или поне бях — на времето. Но в момента Земята се управлява от фанатици. Това са крайните националисти с техните мечти за минало величие и бъдещи победи. Именно от тях трябва да се пази Империята.

Арвардан се намръщи.

— Намеквате за въстанието, за което ме предупреждаваше Пола?

— Доктор Арвардан, — поде мрачно Шект, — никак не е лесно да убедиш някого в подобна на пръв поглед смешна възможност, че Земята била готова да завладее галактиката. Но това е самата истина. Не съм някой храбър безумец, да си призная, доста съм привързан към живота. Можете да си представите на какъв риск се излагам, когато извършвам предателство, след като съм под постоянно наблюдение от страна на местната администрация.

— Щом положението е толкова сериозно — рече Арвардан, — веднага ще ви призная — готов съм да ви помагам с всичко, само че в качеството си на гражданин на галактиката. Нямам никакъв авторитет на вашата планета, нито пък тежест в съда, или влияние в двореца на Прокуратора. Аз съм точно такъв, какъвто изглеждам — най-обикновен археолог, отправил се на експедиция и движен от собствените си научни интереси. Ако наистина сте готов да извършите предателство, защо тогава не се обърнете към самия Прокуратор? За разлика от мен, той поне е в състояние да ви помогне.

— Точно това не мога да направя, доктор Арвардан. Именно за да не го сторя, Древните ме държат под постоянно наблюдение. Когато се появихте в кабинета ми, тази сутрин, помислих си, че сте нещо като посредник. Сметнах, че ви е пратил Ениус, след като е заподозрял нещо.

— И да е заподозрял — не ми е казал. Но не съм никакъв посредник. Съжалявам, ако съм ви разочаровал. Съгласен съм обаче, да му предам всичко, което се решите да разкриете пред мен.

— Благодаря ви. Нищо повече не исках. Ще ви помоля само… да приложите максимални усилия за да облекчите наказателните действия, които неминуемо ще бъдат предприети спрямо Земята.

— Разбира се. — Арвардан се озърна обезпокоен. В този момент беше дълбоко уверен, че пред него седи един ексцентричен застаряващ параноик, сигурно съвсем безвреден, но лекичко изкукал. Нямаше никакъв избор — трябваше да изпие чашата докрай, само за да изпълни молбата на Пола.

— Доктор Арвардан, — рече Шект — чували сте за моя синапсатор. Сам го споменахте тази сутрин.

— Да, чувал съм. Четох статията ви във „Физикал ревюз“. Дори обсъждах на два пъти този въпрос — с Върховния министър и с Прокуратора.

— С Върховния министър?

— Ами да. Явих се при него, за да помоля за препоръчително писмо — същото, което вие… ах… хъм… отказахте да видите.

— Съжалявам за това. Но щеше ми се, да не бяхте… Така, и какво още знаете за синапсатора?

— Че се е провалил. Че е създаден, за да усъвършенства способностите за заучаване. Че е има известен успех при плъховете, но не и при човешките опитни образци.

— Мда, съвсем достатъчно, ако се съди по статията ми. В нея нарочно се акцентираше върху провала, а резултатът от единствения успешен експеримент с човек бе съзнателно потулен.

— Хъм. Доста необичайна проява на научна етика, не мислите ли, доктор Шект?

— Признавам, така е. Но аз съм на петдесет и шест години, сър, и ако познавате добре нашите обичаи, можете сам да прецените колко ми остава да живея.

— Срокът. Да, чух за него — повече, отколкото ми се искаше, да си призная честно. — Неволно Бел си припомни първото пътуване със земния стратолайнер. — Научих също, че се правили изключения — включително и за изтъкнатите учени.

— Вярно. Само че този въпрос се решава от Консула на Древните, или от Върховния министър и никой друг, дори Императорът, не би могъл да повлияе на решението им. Казаха ми, че цената на моя живот ще се определя от това да запазя в тайна синапсатора и да продължа работата си по неговото усъвършенстване. — Старият учен разтвори безпомощно ръце. — Нима можех да предположа, за какво ще бъде предназначено моето изобретение?

— И за какво по-точно? — Арвардан измъкна пакет цигари от джоба на ризата си и предложи на своя събеседник. Шект поклати отрицателно глава.

— Не бъдете нетърпелив… След като стана ясно, че приборът може да бъде приложен безвредно и при хора, един по един при мен бяха изпратени няколко доста видни земни биолози, които трябваше да синапсирам. Всеки един от споменатите учени беше известен с привързаността си към фанатиците — тоест, към екстремистите, за които стана дума по-рано. Всички оцеляха, ако се изключат някои незначителни странични ефекти. Само един от пациентите бе върнат за лечение. Не можах да го спася, но докато бълнуваше, научих някои неща.

Наближаваше полунощ. Денят се бе оказал дълъг и напрегнат, ала Арвардан почувства, че любопитството му се изостря.

— Какво научихте? — запита нетърпеливо той.

— Моля ви, да проявите още малко търпение. Искам да ви обясня всичко подробно, защото само така накрая ще ми повярвате. Вие естествено сте запознат с тази ужасна особеност на земната атмосфера — радиоактивността…

— Да, доста подробно при това.

— Знаете и за ефекта, който оказва това лъчение върху Земята и нейната продуктивност.

— Да.

— Тогава няма да си губя времето с обяснения. Искам само да добавя, че случаите на мутация са далеч по-многобройни на Земята, отколкото където и да било в галактиката. Така че, има доста голяма доза истина в твърденията на нашите врагове, че земните жители се отличавали физически от тях. Вярно е, че по-голямата част от мутациите са съвсем незначителни и нямат отношение към оцеляването на индивида. Дори и да настъпват някакви трайни промени, те по-скоро касаят метаболизма и подсилват защитата срещу заплахата, идеща от външната среда. Ето защо земните жители са далеч по-слабо чувствителни към радиационните лъчения, раните от изгаряне при тях зарастват два пъти по-бързо…

— Доктор Шект, всичко това ми е известно.

— А не ви ли е хрумвало, че тези мутации би трябвало да се наблюдават и при останалите представители на земната фауна, а не само при хората?

След кратка и напрегната тишина, Арвардан каза:

— Да си призная, не съм мислел за това, макар въпросът ви да е доста интересен.

— Точно така. Такива случаи се срещат. Домашните ни животни, например, показват далеч по-голямо разнообразие на подвидове, отколкото родствениците им от другите планети. По тази причина не е възможно да изнасяме и портокалите. Външните се отнасят към тях със същото подозрение, с каквото и към нас — така единствени можем да се наслаждаваме на подобен безценен плод. Същото важи и за животните и останалите растения, както и за най-микроскопичните представители на живата материя.

Едва сега Арвардан почувства ехото на надигащия се в него страх.

— Говорите за… бактериите?

— За всички примитивни форми. Амеби, бактерии, както и самопродуциращите се протеини, наричани от нас вируси.

— Но какво всъщност искате да кажете?

— Мисля, че добре ме разбрахте, доктор Арвардан. Забелязах повишения ви интерес. Виждате ли, вашите сънародници са склонни да вярват, че земляните носят в себе си смъртоносна опасност, че всеки, който се свързва с тях ще бъде погубен, едва ли не, че сеем наоколо прокоба, унищожаваме всичко, до което се докоснем…

— Чувал съм го. Това са суеверия.

— Не напълно. Стигаме до най-страшната част. Подобно на всички разпространени поверия, колкото и извратени и страшни да изглеждат, винаги в тях се крие зрънце истина. Например, не е изключено в някой от нас, жителите на Земята, да се появи мутирала форма на микропаразит, която да не се среща никъде другаде и към която Чуждоземците да не проявяват резистентност. Останалото, доктор Арвардан, е чиста биология.

Арвардан го гледаше, без да продума.

— Разбира се, — продължи Шект — понякога и ние страдаме. Случва се някой непознат вирус, тръгнал от радиоактивните зони, да предизвика масова епидемия, дори върху цялото население на Земята, но като цяло човечеството продължава да се развива в своя насока. За всяка разновидност на вирус или бактерия ние изграждаме естествена защита, която се предава през поколенията и ни помага да оцелеем. Чуждоземците са лишени от тази възможност.

— Да не искате да кажете, — заговори отпаднало Арвардан — че докато разговарям с вас сега… — Той неволно побутна креслото назад. Спомни си за страстните целувки одеве.

Шект поклати глава.

— Разбира се, че не. Ние не създаваме болестите, ние само носим разпространителите им. Подобни случаи са изключително редки. Ако живеех на вашата планета, едва ли щях да нося в себе си същите микроорганизми, каквито носите вие. Въпрос на афинитет. Дори и тук, на Земята, само един на трилиони, дори на квадрилиона микроорганизми, е опасен. Рискът от заразяване е неизброимо по-малък, отколкото този някой метеорит да пробие покрива на къщата и да ви удари. Стига разбира се, тези микроорганизми да не бъдат създавани и търсени, а след това изолирани и концентрирани.

Отново мълчание, далеч по-продължително.

— Това ли правят земните жители? — запита накрая пресипнало Арвардан.

Напълно беше забравил за параноята. И беше съвсем готов да повярва.

— Да, макар в началото да са били движени от съвсем невинни подбуди. Нашите биолози, както следва да се очаква, проявяват извънреден интерес към тези разновидности на земния живот и дори наскоро съумяха да изолират вируса на грипа.

— Какво е това грип?

— Безвредно ендемично заболяване на Земята. Безвредно за нас, естествено. Прекарваме го най-често в детската възраст, а симптомите не са никак тежки. Леко изразена треска, понякога преходен обрив, слабо възпаление на ставите или устата, придружена с неприятното усещане за жажда. Преминава до три-четири дни и субектът придобива имунитет. И двамата с Пола сме го преболедували. От време на време се появява по-вирулентна форма на същата болест — става дума за видоизменен щам, предизвикващ Радиационната треска.

— Радиационна треска. Чувал съм за нея.

— О, така ли? Наричат я Радиационна треска, поради погрешно разпространеното мнение, че се прихваща след престой в някоя от Радиационните зони. Действителната причина е, че тъкмо по тези места вирусът има възможност да мутира към по-опасни, дори смъртоносни форми. И все пак — основната причина е във вируса, а не в радиацията. При Радиационната треска симптомите се развиват за броени часове. Особено тежко се засяга устната кухина, болният говори доста мъчително и не е изключено до няколко дни да настъпи фатален изход.

Ето че стигаме до най-важната част, доктор Арвардан. Всички земни жители са привикнали към грипа, докато за Чуждоземците това заболяване е непознато. От време на време някой от служащите в Имперския гарнизон се заразява и тогава организмът му реагира точно така, както земният жител би реагирал на заразяването с Радиоактивна треска. Нерядко пострадалият умира в течение на дванадесет часа. След това изгарят трупа му — правят го земляни, тъй като сънародниците му отказват да се доближат до него.

Та както вече споменах, този вирус е бил изолиран преди десетина години. По същество представлява нуклеопротеин, както повечето филтрируеми вируси, но освен това се открива необичайно висока концентрация на радиоактивен въглерод, сяра и фосфор. Под необичайно висока концентрация имам пред вид, че близо петдесет процента от наличния въглерод, сяра и фосфор са радиоактивни. Предполага се, че действието му върху организма се дължи по-скоро на тази радиоактивност, отколкото на неговата токсичност. Следователно, земните жители — привикнали от малки към високо ниво на гама-радиацията — би трябвало да проявяват ниска чувствителност към него. Първоначалните изследвания на вируса са били съсредоточени главно върху начина, по който той концентрира своите радиоактивни изотопи. Както ви е известно, нито едно химично вещество не е в състояние да отделя изотопи, освен ако не бъде подложено на сложни и продължителни реакции. Ако се изключи споменатият вирус, не е познат и друг микроорганизъм с подобни свойства. По-късно обаче, насоката на изследванията била променена.

Ще се постарая да бъда кратък, доктор Арвардан. Мисля, че сам разбирате какво следва. Нищо не пречи някои опити да бъдат извършени върху внесени отвън животни, далеч по-трудно е обаче за целта да бъдат използвани Чуждоземци. Броят им на планетата е твърде малък, за да може някой от тях да изчезне незабелязано. Освен това, съществувал риск планът да бъде разкрит още в зародиша. И така, на въздействието на синапсатора бе подложена група от бактериолози — с поразително добър ефект. След като усъвършенствали познанията си по математика, протеинова химия и имунология, те успели да изолират изкуствен щам на вирус, предназначен да поразява само жителите на галактиката — Чуждоземците. До момента са разработени няколко тона от кристализирания вирус.

Арвардан го гледаше втрещен. Челото му беше гъсто покрито с пот.

— И сега ще ми кажете, — промълви той — че Земята възнамерява да разпространи този вирус в галактиката, да започне бактериологична война…

— Която не ще бъде нито ще бъде загубена, нито спечелена. Започне ли епидемията, всеки ден ще измират милиони и нищо не ще може да я спре. Подплашени бегълци ще се прехвърлят от една планета към друга, разнасяйки заразата и така болестта ще пламва отново и отново. И никой не ще се досети да свърже появата на болестта с нашата планета. Докато забележите, че единствено Земята е останала незасегната, бедствието ще е придобило глобални размери и това вече няма да има особено значение.

— Всички ли ще измрат? — запита Бел, стараейки се да овладее ужаса си.

— Може би не. Нашите учени работят в двете посоки — разполагаме и с антитоксин, макар продукцията му още да не е започнала. Все пак, бихме могли да го приложим, в случай, че на определен етап останалите оцелели решат да се предадат. Възможно е също така някои изостанали райони да не бъдат засегнати, не са изключени и отделни случаи на естествен имунитет.

Нито за миг Арвардан не помисли да подложи на съмнение чутото, колкото и ужасна да беше картината, която възрастният учен разкриваше пред ужасения му поглед — с тих и уморен глас.

— Едно трябва да разберете — това не е дело на цялата Земя, а на шепа самозабравили се управници, проклинащи изолацията, наложена ни отвън насилствено, жадуващи да отвърнат с удар на каквато и да било цена… Но започнат ли веднъж, Земята ще трябва да ги последва. Какво друго й остава? Злото вече ще е сторено и ще трябва да бъде доведено докрай. Нима трябва да позволят на оцелелите да отмъстят за онова, което им е било сторено? И все пак, аз съм не само земен жител, аз съм преди всичко човек. Нима мога да допусна смъртта на трилиони, в името на милиони? Трябва ли да загине една цивилизация, завладяла безчислени планети, само защото една от тези планети кипи от гняв и възмущение? И дори това да стане — ще донесе ли нещо хубаво? В най-изгодно положение след бедствието ще бъдат онези светове, които са богати на природни ресурси, а Земята не се числи сред тях. Земляните може и да управляват Трантор в продължение на векове, но децата им ще бъдат транторианци и някой ден ще гледат с презрение на планетата, от която са дошли техните родители. Още нещо — какво ще спечели човечеството, когато замени тиранията на галактиката с тази на Земята? Не… не… Трябва да има някакъв друг по-справедлив начин да се постигне така желаното равенство и свобода.

Той неочаквано зарови лицето си в шепи и се залюля.

Арвардан го слушаше като през гъста мъгла.

— Доктор Шект, — заговори объркано той — това, което направихте не е предателство. Незабавно ще замина за Еверест. Прокураторът ще ми повярва. Трябва да ми повярва.

В този момент се разнесе шум от нечий забързани стъпки, вратата се отвори и на прага се появи изплашената Пола.

— Татко… някакви мъже приближават към къщата.

Лицето на доктор Шект посивя.

— Бързо, доктор Арвардан — през гаража. — Той се надигна и задърпа Бел. — Вземете Пола и не се грижете за мен. Аз ще ги задържа.

Ала когато се обърнаха, на пътя им вече стоеше мъж, облечен в зелено наметало. Гледаше ги усмихнат, а в ръката си държеше невронен камшик. На вратата заблъскаха с юмруци, шумът отвън стана невъобразим.

— Кой сте вие? — попита Арвардан и закри Пола с тялото си.

— Аз ли? — отвърна мъжът със зеленото наметало. — Аз съм един скромен служител — и секретар на Негово превъзходителство Върховният министър. — Той направи крачка към тях. — Чаках твърде дълго. Но не прекалено. Хъмм, значи и момичето. Интересно…

— Аз съм гражданин на галактиката — заговори с надменен глас Арвардан — и се съмнявам, че имате каквото и да било легално право да ме задържите — както и да прониквате в този дом.

— Аз — Секретарят потупа с юмрук гърдите си — имам пълното право да постъпват така, както намеря за добре на тази планета. Не след дълго ще мога да кажа същото и за галактиката. Всички сте ни в ръцете — включително и Шварц.

— Шварц? — възкликнаха едновременно Пола и доктор Шект.

— Изненадани ли сте? Елате, ще ви отведа при него.

Последното, което Арвардан успя да забележи, бе зловещата усмивка и насоченият право към него камшик. Сетне всичко бе обгърнато с аленото покривало на болката и безсъзнанието.