Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pebble in the Sky, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 34 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КАМЪЧЕ В НЕБЕТО. 1995. Изд. Камея, София / Изд. Орфия, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.2. Фантастичен роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Pebble in the Sky, Isaac ASIMOV]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 213. Цена: 70.00 лв. ISBN: 954-8340-10-0 (Камея).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

Разговор с един побъркан?

Що се отнася до Арвардан, единствената му грижа бе да организира предстоящата ваканция. „Офиоки“ — неговият кораб, щеше да посети отново Земята едва след месец, така че не му оставаше нищо друго, освен да прекара колкото се може по-приятно този период.

И ето че едва на шестия ден, откакто беше пристигнал на Еверест, Бел Арвардан се раздели със своя гостоприемен стопанин и си взе билет за стратосферния реактивен лайнер на Въздушно-транспортната компания, обслужващ маршрута между Еверест и земната столица — Вашен.

Спря избора си на редовния полет, вместо на крайцера, който Ениус му бе предложил, подтикван от естественото любопитство на един чужденец и археолог към обикновения живот, който водеха жителите на планетата Земя.

Имаше и още една причина.

Арвардан произхождаше от Сириуския сектор, известен в цялата галактика със силните си антитерестриални настроения. Открай време обичаше да изтъква, че що се отнася до него самия, той не страда от подобни предразсъдъци. Не можеше да си ги позволи — като учен и археолог. И все пак, с течение на времето бе привикнал да мисли за земляните с известна надменност и ирония и дори в момента думата „землянин“ му се струваше грозна. Въпреки това, вярваше, че е надживял обикновените предразсъдъци.

Или поне така смяташе. Например — ако някой от местните изразеше желание да се присъедини към експедицията — и притежаваше знанията и уменията, за да му бъде от полза — Бел с удоволствие щеше да приеме. Стига да разполагаше с вакантно място. И естествено — ако другите членове на експедицията нямаха нищо против. Именно тук беше засечката. Все някой от колегите му щеше да се възпротиви и тогава какво ще стори?

Той се замисли върху въображаемия проблем. Да си признае честно, не би имал нищо против да се храни заедно с някой землянин и дори да спи редом с него — стига, разбира се, споменатият землянин да е достатъчно чист и здрав. Готов бе да се отнася с него, както с всеки друг — поне така смяташе. Ала нямаше никакво съмнение, че землянинът си оставаше землянин. Този факт бе неоспорим. Залегнал бе в него още от детството, преживяно в атмосфера на сляп фанатизъм — невидим и неизменно присъстващ до степен да бъде приет като аксиома, като втора природа. Едва когато се откъснеш от тази атмосфера и погледнеш назад, осъзнаваш причината за всичко това.

И ето, че сега му се отдаваше възможност, да се подложи на изпитание. Намираше се в пасажерския сектор на самолета, заобиколен бе от земляни и въпреки всичко се чувстваше напълно естествено — почти напълно. Може би беше малко смутен.

Арвардан разглеждаше с лицата на спътниците си, за да установи, че изглеждаха съвсем нормални и не се отличаваха с нищо. Някои твърдяха, че са различни, тези земляни, но как би ги отличил сред тълпа от най-различни хора? Съмняваше се, че ще съумее. Жените дори бяха доста привлекателни… Той сбърчи вежди. Естествено, дори поносимостта трябваше да има своя граница. Смесените бракове, например, бяха абсолютно недопустими.

Що се отнася до самолета, конструкцията му беше доста примитивна. Двигателят, несъмнено бе атомен, но използването на ядрения принцип вероятно бе далеч от желаното съвършенство. Например, двигателният отсек въобще не беше екраниран. Но Арвардан изведнъж осъзна, че наличието на твърдо гама-лъчение и на повишена неутронна плътност в атмосферата едва ли биха направили на земляните такова впечатление, каквото на жителите на други планети.

Очите му неусетно бяха привлечени от гледката отвън. През винено-виолетовата пелена на горните атмосферни слоеве Земята изглеждаше удивително красива. Точно под тях се виждаха обширни равнини (само тук-там блестяха огрени от слънцето облаци), окъпани в пустинно-оранжево. Назад, далеч зад опашката на стратолайнера се топеше кадифеният хоризонт на нощта, под чиято черна сянка мъждукаха светлинките на радиоактивните зони.

Силен смях сред пътниците го накара да откъсне поглед от илюминатора. Изглежда, в центъра на компанията бе една възрастна двойка, заобиколена от усмихнати лица.

Арвардан побутна съседа си.

— Какво става?

Другият се поколеба, преди да отвърне:

— Женени са от четиридесет години и са тръгнали на Голямата обиколка.

— Голямата обиколка?

— Нали знаете? Около Земята.

Зачервен от удоволствие, възрастният мъж разказваше доста подробно своите преживелици и впечатления. Жена му се присъединяваше от време на време с поправки относно някои по-важни детайли и именно те бяха посрещани с дружелюбен смях. Слушателите очевидно бяха погълнати от разказа и докато ги наблюдаваше, Арвардан си помисли, че земляните са също такива топли и добронамерени същества, като всички останали жители на галактиката.

И изведнъж някой попита:

— Кога ще посрещнете Срока?

— След около месец — дойде с готовност жизнерадостният отговор. — На шестнадесети ноември.

— Добре — кимна запиталият. — Надявам се, денят да е добър. Баща ми изпълни Срока в един ужасно дъждовен ден. Никога не бяха виждал подобен порой. Смятах да отида с него — нали знаете, човек има нужда от компания в такъв ден — и докато вървяхме, той непрестанно се оплакваше от дъжда. Двуколесника ни е открит и двамата буквално бяхме подгизнали. „Слушай, татко — рекох му аз, — защо се оплакваш непрестанно? Аз съм този, който ще трябва да се връща.“

Смехът бе оглушителен и семейната двойка побърза да се присъедини към него. Единствен Арвардан гледаше втренчено, завладян от страшно подозрение.

Той се наведе към седящия до него и го запита:

— Този Срок, за който говорите — не се ли касае всъщност за евтаназия[1]? С други думи — изкуствено прекъсване на живота веднага щом достигнете шестдесет годишна възраст.

Гласът на Арвардан притихна в мига, когато мъжът се извърна към него, внезапно забравил шегата, и го изгледа с нескрита подозрителност. Най-сетне отвърна:

— Какво всъщност искате да кажете?

Арвардан махна неопределено с ръка и се усмихна доста глупаво. Чувал бе за този обичай, но познанията му бяха съвсем теоретични. Имаше нещо в една книга. Спомни си, че бе чел и някаква научна статия. Ала за първи път си даваше сметка, че това се случва с живи човешки същества — например бе съвсем предстоящо за възрастния мъж и неговата съпруга, които скоро щяха да навършат шестдесет.

Мъжът до него продължаваше да го гледа втренчено.

— Ей, приятелю, ти откъде си? Във вашия град не знаят ли нищо за Срока?

— Ние му викаме „края“ — отвърна малко неуверено Арвардан. — Идвам от там… — той посочи с пръст през рамо и след няколко безкрайно дълги секунди, другият извърна втренчения си поглед.

Арвардан прехапа устни. Тези хора бяха необичайно подозрителни. Значи прав беше, когато ги смяташе за различни.

Възрастният мъж отново бе взел думата.

— И тя идва с мен, — говореше той като кимна към жена си — Остават й още три месеца, но няма никакъв смисъл да чака, а и смята, че заедно ще бъде по-добре. Не е ли така, Чъби?

— О, така е — отвърна жената и се изкикоти. — Децата ни отдавна са задомени и живеят със семействата си. Само ще им бъда в тежест. А и освен това, едва ли бих се наслаждавала на живота без моята любима половинка — така че, по-добре ще е ако си отидем заедно.

След което всички останали пътници се заеха да пресмятат, колко време остава на всеки — от броени дни, до месеци и години. Някои от останалите семейни двойки обсъждаха как биха постъпили, когато настъпи моментът.

Дребничък човек със злобно изражение на лицето, непрестанно повтаряше:

— Остават ми точно дванадесет години, три месеца и четири дни. Дванадесет години, три месеца и четири дни. Нито ден повече, нито ден по-малко.

На което пък някой от останалите отвърна:

— Освен ако не вземеш да умреш преди това.

— Глупости… — последва незабавният отговор. — Нямам никакво намерение да умирам преди това. Изглеждам ли ти като човек, който ще вземе да умре по-рано? Ще живея точно дванадесет години, три месеца и четири дни и никой на този свят не може да ме убеди в противното. — Лицето му придоби още по-злобен вид.

Елегантен млад мъж извади прехапаното между зъбите контешко цигаре и заяви мрачно:

— Добре, че някои могат да изчислят точно колко време им остава. Защото има и такива, които живеят доста след определения срок.

— А, сигурно… — подхвърли друг, след което настъпи напрегнато мълчание.

— Съвсем не искам да кажа, — продължи младият мъж, прекъсвайки думите си с чести подръпвания от цигарето — че имам нещо против, ако някой — бил той мъж, или жена — реши да продължи да живее след последния си рожден ден, до следващото Преброяване, особено, ако трябва да приключи с работата си. Говорех по-скоро за онези паразити и измамници, които се опитват да се скрият от Преброяването и плюскат храната на идните поколения… — Той изглежда имаше лични причини да обсъжда тази тема.

Арвардан избра този момент за да се намеси с тих глас.

— Но нали възрастта на всеки един е регистрирана? Как биха могли да продължат, след като времето им е изтекло?

Всички утихнаха и погледнаха със съжаление идиота, изказал подобно безмерно глупаво предположение. Най-сетне някой заговори с примиренчески глас, сякаш се опитваше да приключи въпроса:

— Е, аз лично не виждам особен смисъл да се живее след Срока.

— Не и ако си фермер — отвърна друг, енергичен глас. — След като си се блъскал на полето близо половин век трябва да си луд, ако не искаш да се отървеш час по-скоро. Но какво ще кажете за чиновниците, или за бизнесмените?

Едва сега възрастният мъж, чийто разказ за пътешествието по случай четиридесет годишнината от сватбата, бе дало начало на разговора, откри възможност да изрази мнението си, окуражен от факта, че като предстояща жертва на Срока, вече няма какво да губи.

— По този въпрос — рече той — зависи за кого говорите. — И той намигна с храбро себеотрицание. — Аз например, познавах един човек, чийто Срок се изпълни в годината след Преброяване 810 и живя чак до Преброяване 820, преди да го заловят. Беше на шейсет и девет, когато си отиде. На шейсет и девет! Помислете си само!

— Но как е успял?

— Имаше малко пари, а брат му членуваше в Обществото на Древните. Човек може да постигне много с подобни връзки.

Последното изречение бе посрещнато с всеобщо одобрение.

— Слушайте, — обади се отново младежът с прочувствен глас — чичо ми живя само година след определения Срок — една-едничка година. Той е от онези егоисти, които не искат и да чуят за края. Хич не го беше грижа за нас… Не знаех за постъпката му, иначе щях веднага да докладвам за него — можете да сте сигурни — защото всеки трябва да си отиде, когато му дойде времето. Това е единственото, което може да стори за онези, които идват след него. Както и да е, накрая го заловиха, а аз научих цялата история едва когато от Братството повикаха мен и брат ми, за да обясним защо не сме докладвали за него. Отвърнах им, че не съм и подозирал за нарушението и че никой от семейството не е бил осведомен. Казах, че не сме го виждали повече от десет години. Баща ми потвърди думите ми. И въпреки това ни глобиха петстотин кредита. Такива работи стават.

Арвардан се чувстваше все по-смутен. Побъркани ли бяха всички тези хора, за да приемат смъртта така естествено — и да заклеймяват онези близки, или роднини, които всячески си мъчат да я избегнат? Възможно ли е да се е качил на борда на кораб, натоварен с лунатици, или поклонници на евтаназията? Или такъв бе обликът на всеки землянин?

Човекът до него шепнеше нещо възбудено в ухото му.

— Хей, приятелче, къде е това „там“, откъдето идваш?

— Извинете?

— Питам откъде си? Нали каза, че идваш „от там“. Та къде е това „там“? Чуваш ли?

Арвардан забеляза, че всички са втренчили погледи в него, а на лицата им се четеше нескрита подозрителност. Нима го смятаха за таен агент на това тяхно Общество на Древните? Може би с въпросите си се бе разкрил като агент-провокатор?

Единственото, което му оставаше бе, да говори истината.

— Не съм от Земята. Казвам се Бел Арвардан и идвам от Барон, в Сириуския сектор. А вие как се казвате? — И той протегна ръка.

Със същия успех би могъл да хвърли атомна бомба в пасажерския отсек.

Ужасът, който първоначално се бе изписал на всяко едно от лицата, бързо бе заменен с гняв и пламтяща враждебност. Човекът, който доскоро бе седял редом с него, се надигна припряно и седна в друго кресло, а неговият нов съсед побърза да му стори място.

Едно по едно, лицата на всички започнаха да се извръщат. Оказа се заобиколен от враждебно настръхнали гърбове. В първия миг Арвардан буквално закипя от възмущение. Някакви земляни да се отнасят така с него. Хора от Земята! А той дори им бе протегнал ръка, в знак на дружба. Той, един сириусец, се бе отнесъл с тях, като с равни, за да бъде отхвърлен.

Измина цяла минута, преди да си възвърне изгубеното самообладание. Нямаше съмнение, че фанатизмът никога не е едностранен и че омразата поражда само омраза!

Той почувства, че някой сяда до него, извърна се и запита с готовност:

— Да?

Беше младият мъж с цигарето. Запали поредната цигара и каза:

— Здравейте. Името ми е Крийн. Не позволявайте на тези отрепки да ви унижават.

— Никой не ме унижава — възрази Арвардан. Не изпитваше особена симпатия към събеседника си, а и нямаше никакво желание да бъде покровителстван от един землянин.

Но Крийн очевидно не беше възпитан да долавя толкова деликатни нюанси. Той пусна тънка струйка дим през устата си и изтръска цигарата на пътеката.

— Провинциалисти! — рече с възмутен глас. — Жалка банда селяни… Нищо не разбират от галактическия мироглед. Не им обръщайте внимание… ето, вижте мен. Аз изповядвам съвсем различна философия. Живей и остави другите да живеят — ето към какво се придържам. Нямам нищо против Чуждоземците. Ако искат да бъдем приятели, ще бъдем приятели. И как иначе — и те не са виновни, че са Чуждоземци, също както аз не нося вина за това, че съм землянин. Не мислите ли, че съм прав? — той потупа Арвардан по ръката.

Арвардан кимна, но кожата му бе настръхнала от докосването на другия. Трудно му беше да общува с човек, който се гневеше от факта, че чичо му отказвал да приеме с разтворени обятия смъртта.

Крийн се облегна назад.

— За Чика ли пътувате? Как казвате ви беше името? Албадан?

— Арвардан. Да, летя за Чика.

— Това е моят роден град. Най-хубавият град на Земята. Дълго ли ще останете там?

— Може би. Още не съм решил.

— Хъммм… Нали нямате нищо против, ако ви поразгледам ризата? Изработена е на Сириус, нали?

— Да, точно там.

— Много добър материал. На Земята такова нещо не може да се намери… Слушайте, приятелю, не носите ли случайно в багажа си още една риза? Готов съм да ви заплатя колкото поискате. Май сме един номер.

Арвардан поклати глава.

— Съжалявам, но багажът ми е съвсем оскъден. Възнамерявах да си купя дрехи тук — на Земята.

— Ще ви платя петдесет кредита — настояваше Крийн. — Той помълча и добави: — Това е доста добра цена.

— Наистина е добра, — потвърди Арвардан — но вече ви казах, че нямам ризи за продан.

— Е… — Крийн сви рамене. — Значи, решили сте да поостанете на Земята, а?

— Може би.

— С какво се занимавате?

Археологът си наложи да потисне надигащото се раздразнение.

— Вижте, мистър Крийн, ако нямате нищо против, малко съм уморен и бих желал да подремна. Надявам се, не възразявате?

Крийн се навъси.

— Какво ви става на вас? Не можете ли да бъдете любезен с хората? Само исках да си поговоря с вас — защо трябваше да се заяждате?

Разговорът, започнал съвсем приглушено, заплашваше да прерасне в гръмогласна караница. Няколко враждебни лица се извърнаха към археолога и Бел стисна ядно устни.

Сам си го беше изпросил, помисли си той. Нямаше да се забърка в тази история, ако си беше мълчал от самото начало, ако не беше се натрапвал излишно с невежеството си на тези хора.

— Мистър Крийн, — заговори с равен глас той — не исках да ви обидя. Повтарям, просто съм уморен и бих желал да си отдъхна. Едва ли има нещо необичайно в това.

— Вижте какво… — поде младежът, надигна се от креслото и запрати цигарата си на пода с яден жест, а след това го посочи с пръст — не желая да се отнасяте с мен, сякаш съм куче. Вие, смърдящи Чуждоземци, непрестанно се влачите тук с вашите префърцунени приказки и надменни пози и си мислите, че имате право да ни тъпчете. Не сме длъжни да ви понасяме, ясно ли ви е? Ако не ви харесва при нас, можете да си вървите там, откъдето сте дошли. Да не мислите, че се боя от вас?

Арвардан извърна глава и се загледа с каменно изражение през прозореца.

Крийн изглежда нямаше какво повече да каже, защото се върна на мястото си. Разговорите в самолета постепенно се възобновиха, но Арвардан не им обръщаше внимание. По-скоро усещаше, отколкото забелязваше, пронизващите погледи на заобикалящите го. Но с течение на времето, както и следваше да се очаква, останалите изгубиха интерес към него.

Арвардан завърши пътешествието си така, както го беше започнал — самотен и мълчалив.

Толкова по-голяма бе радостта му, когато най-сетне се приземиха на летището в Чика. Арвардан се подсмихна иронично, когато за пръв път зърна „най-хубавият град на Земята“, ала дори тази гледка бе по-привлекателно от напрегнатата, враждебна атмосфера в самолета.

Изчака да разтоварят багажа и поръча да го пренесат в един двуколесник. В колата поне щеше да е съвсем сам, така че ако внимаваше какво говори, едва ли щеше да си създаде нови неприятности.

— Копитола — поръча той на шофьора и след миг потеглиха.

И така, Арвардан за първи път в живота си попадна в Чика, точно в деня, когато Джоузеф Шварц избяга от Института за Ядрени Изследвания.

Крийн проследи с горчива усмивка отдалечаващия се Арвардан. Извади малък бележник от джоба си и го разгледа, като пуфкаше ядно с цигара. Не беше успял да измъкне кой знае какво от пътниците, въпреки историята с неговия чичо (която и друг път бе използвал, при това с далеч по-добри резултати). Все пак възрастният мъж бе промърморил нещо за живота отвъд определения Срок, както и за използването на „връзки“ с Древните. Това би могло да се окачестви, като публична клевета на Братството. Но какъв смисъл, след като нещастникът щеше да посрещне своя Срок идния месец. Чиста загуба на време ще е да докладва за него.

Виж, Чуждоземецът беше друг случай. Той огледа не без задоволство записките си: „Бел Арвардан, планета Барон, сектор Сириус — подпитва за Срока — не желае да говори за своите намерения — пристигнал в Чика с пътнически полет в 11 часа сутринта местно време — враждебно настроен към земните жители.“

Този път май бе ударил право в целта. Досадно беше да се рови в записките си и да търси скрити намеци в чуждите изказвания, но пък работата си заслужаваше.

До половин час докладът му щеше да пристигне в Братството. Той напусна летището, без да бърза.

Бележки

[1] Безболезнена смърт — (лат.) — Бел.прев.