Шели Такър
Сърцата полудяват (27)

Глава 27

Купчина дрехи, съблечени от нетърпеливи ръце, лежеше на пода — рокля, фуста, бричове, риза. Чаршафите под нея бяха меки и хладни, когато Никълъс я сложи на леглото. Пръстите му се плъзгаха по извивките на тялото й. Докосването му беше едновременно нежно и силно.

Той се подпря на ръцете си и се надигна. Очите му блестяха. Може би така й се струваше, но това сякаш беше… влага. Сърцето на Сам се изпълни с любов, когато тя усети, че тялото му още трепери.

Тя обви ръце около врата му и отново прошепна:

— Обичам те. — Придърпа го отново към себе си. Не искаше да има никакво разстояние между тях. Никога вече. — Обичам те, Никълъс Броуган.

Той я погледна така, сякаш би му стигало просто да я гледа цяла вечност. После името му върху устните й се превърна във въздишка на желание, когато устата му отново покри нейната, когато ръцете му продължиха да я галят. Наболата му брада върху бузите й, върху брадичката й, разпалваха още повече желанието й, космите на гърдите му приятно докосваха връхчетата на гърдите й.

Тялото му притискаше нейното към леглото, пръстите му потърсиха и намериха най-женствената й същност. Тя изстена, когато той леко я разтвори, и чу въздишката му от удоволствие и желание, когато докосна топлия мед, който извираше от нея.

Устните му се преместиха към твърдото зърно на едната й гърда и това изтръгна тихи викове от нея. Топлата му уста, влажният му език я накараха да се надигне към него, да му предложи повече от себе си. Всичко от себе си.

С леко движение на пръста си той погали чувствителната пъпка, скрита в окосмения триъгълник, и тя се заизвива под него, молеше, шепнеше, безпомощна от желание. Зарови пръстите си в тъмната му коса, придърпа го към себе си, искаше го целия.

Ръцете му я обгръщаха, сякаш прегръщаше самия живот, сякаш се вкопчваше в него. Устните й се разтвориха, когато целувката им стана толкова дълбока, сякаш безкрайна. Дъхът и копнежът им се сляха, сърцата им полудяха. Няколкодневната раздяла им се струваше като цяла вечност. Мили Боже, той й беше липсвал.

Беше жадувала за това през толкова много дълги, самотни часове — за целувката му, за страстта му, за нежността му, за невероятното чувство да бъде с него, до него, да бъде част от него, денем и нощем.

Загубата му беше разбила сърцето й, но всяка целувка, всяка ласка, всеки изумруден поглед й го връщаха отново. Той караше сърцето й да бие лудо и душата й да се издига до нови висини. С неговата.

И двамата бяха покрити с капчици пот и трепереха от страст. Тогава той се предаде, заради себе си, заради нея, и я притисна към леглото. Всеки мускул в телата им се напрегна, когато той постави тази твърда, мъжествена част от себе си във влажния вход на тялото й.

Целуваше трескаво бузите й, устните й, брадичката й и тогава бавно натисна. Тя инстинктивно надигна хълбоците си, за да го приеме целия в себе си и изстена, когато почувства как твърдостта му става част от нея самата по оня древен, загадъчен начин.

Всяка частица от нея се събуди, когато той започна да се движи и я направи изцяло своя. Усещането, че се е сляла с него напълно, караше времето да забави своя ход, да спре. Нощта, светлината на лампата, смачканите чаршафи под тях — всичко това изчезна и останаха само те двамата, заедно. Подхождаха си толкова много, сякаш Господ ги беше създал единствено и само един за друг.

Всяко бавно, дълбоко движение я заливаше с нова вълна от удоволствие. Копринените й дълбини го обгръщаха целия и пламъците обхващаха цялата й женствена същност. Неговата сила и нейната слабост се сляха, докато те двамата се загубиха един в друг, даваха и вземаха едновременно, обичаха и бяха обичани.

Движеха се като едно цяло. Нещо се надигна в нея и я изпрати нависоко, там, където не беше стигала никога досега. Усещанията станаха толкова силни, че тя имаше чувството, че ще умре, но все пак знаеше, че те само я възраждат за нов живот.

Изведнъж и двамата стигнаха до върха и се спуснаха оттам заедно. Нейните викове на удоволствие бяха само по-тихо ехо на неговите стеналия. Залени от потоци топлина и светлина, те се целунаха, треперещи от споделеното освобождаване. И двамата се сляха в едно. Сега и завинаги.

Сърцето и умът й повтаряха тези думи, докато тя се отпускаше в мъглата на блаженството.

Сега и завинаги.

Тишината на нощта все още обгръщаше къщата. Тя лежеше до него, сложила глава на гърдите му, а пръстите й леко галеха белега. Не бяха помръдвали, нито пък си направиха труда да изпънат разбърканите чаршафи. Бяха толкова отпаднали, че само можеха да лежат и да се прегръщат.

— Липсваше ми, Никълъс — прошепна тя. — Мили Боже, това почти ме плаши, толкова много ми липсваше. Без теб се чувствах толкова… толкова… — Думите не можеха да го обяснят.

— Загубена — довърши тихо той вместо нея. — Сама. Празна. Сякаш някаква жизненоважна част от теб я няма.

Тя вдигна глава.

— И ти ли си се чувстват по същия начин?

Странна, болезнена усмивка се появи на устните му.

— Всяка крачка, която правех, ми напомняше, че не си с мен — обясни той тихо, докато навиваше кичур от косата й около пръста си. — Не можех да свикна с чувството, че не си до мен. Дори запазих онази риза, която облече в Канък Чейс, защото все още носеше частица от аромата ти.

Тя му се усмихна, после наведе глава, преди той да е видял сълзите в очите й. Той я обичаше. Може би не можеше да изрече думите гласно, но той я обичаше.

— Никълъс, моля те, не ме напускай отново.

— Заслужаваш нещо по-добро, ангелче — каза той дрезгаво. — Нещо по-добро от един обеднял бивш пират и малка къща на блатист остров, където животът е една непрекъсната битка да получиш нещо от земята. Ти заслужаваш мечтата си. Кадифе, скъпоценности. Венеция. — Той погали косата й, бузата й. — Но аз ти взех и това. Заедно с невинността ти. А дори не мога да се насиля да кажа „Съжалявам“. Защото не съжалявам. Аз съм едно егоистично копеле и те искам при себе си.

Тя затвори очи и го прегърна. Дори ако трябваше да опитва цял живот, тя щеше да го накара да разбере, че заслужава любовта й. Не я беше грижа колко време щеше да й отнеме това.

— Тогава ела с мен. Не ме отпращай с Ману — примоли се тя. — Никълъс, и ти, и аз сме прекарали толкова много години сами, мислейки, че това е единственият начин да оцелеем. Опитвайки се да бъдем силни. Но стига толкова. — Тя го прегърна силно. — Отсега нататък трябва да оставим любовта да ни води. Мога да се изправя срещу всичко, ако съм с теб.

Това беше вярно. И щеше да остане с него до края на дните си, без значение дали той някога щеше да произнесе думите, които тя копнееше да чуе.

— Обичам те, Саманта.

Тя въздъхна, вдигна глава и го погледна с учудване. Сякаш беше прочел мислите й. Думите му я заляха като вода и слънце, топли, блестящи, животворни.

Той прокара пръстите си през косата й, наведе се към нея и я целуна. Силно и продължително.

— Тогава ела с мен — отново се обади тя, когато спряха, за да си поемат дъх. — Напусни Англия с мен — пощади живота на Фостър. — И спаси своя, помисли си. — Вече доказа, че не е толкова трудно да пощадиш един човешки живот. Че можеш да си добър, да даваш… да обичаш.

— Но няма начин да разбера кога и къде Фостър ще се появи отново. Исках да те предпазя от опасността, а не да те въвличам в нея, заедно с мен.

— Няма да тръгна без теб.

— Твърдоглава лейди. Нима мислиш, че сме оковани заедно или нещо такова?

— Можем да бъдем — каза тя сериозно. — Защото няма да се отървеш от мен.

Той й се усмихна. Но продължаваше да се колебае.

— Това би означавало непрекъснато да бягаме.

— Винаги съм искала да пътувам.

— Говоря сериозно, Саманта. Ако оставя Фостър жив, няма да мога да се върна в Южна Каролина.

— Чувам, че във Венеция е прекрасно.

Усмивката му стана още по-широка. Погали бузата й. И най-накрая се предаде.

— Добре, ангелче. Ще ти подаря мечтата ти.

 

 

Лондон беше само една сянка на хоризонта, някакъв размазан силует в светлината на утрото. Сам чак сега разбра колко малко знае всъщност за корабите.

Правеше всичко възможно да не се пречка, докато Никълъс и Ману си вършеха работата. Те си говореха разни неща, но думите им й звучаха като чужд език.

Корабът беше малко по-голям от риболовна шхуна. Всъщност, той може би е бил риболовна шхуна, помисли си тя. Харесваше й вятърът да гали лицето й, да усеща уханието на морето и солените му пръски.

Кларис беше щастлива да ги изпрати. И не просто защото Никълъс й каза, че може да съобщи на богатия си банкер, че брегът е чист и всички пирати са напуснали кораба. Беше прегърнала Саманта и прошепнала в ухото й:

— Вие имахте късмет. И двамата. Такъв късмет, който останалите хора рядко имат.

Припомняйки си тези думи, Саманта се усмихна. Подозрението й, че Кларис е всъщност една истинска романтичка, се потвърждаваше.

Сам се изправи и се хвана за някакво подобно на върлина дърво над главата си, за да не загуби равновесие, и усети как другият му край се удари в нещо.

— О! — Ману започна да търка главата си, гледайки я с печално изражение.

— Това се нарича „бум“, Саманта — засмя се Никълъс, който се занимаваше с котвата. — Ясно защо.

— Много лесно ми излизат синини, мис — оплака се Ману. — И се опитвам да не кървя повече от един път в седмицата.

— Съжалявам, Ману — каза тя топло. Погледна към превързаната му ръка. — Съжалявам искрено и за това.

— Добре, добре — отговори той сковано. — Предлагам примирие, ако обещаеш, че ще престанеш да се извиняваш.

— Дадено — усмихна се Саманта.

Никълъс застана до нея и я целуна.

— Защо не отидеш долу и не ме почакаш в моята… в нашата… каюта.

— Да, капитане.

Тя отдаде чест и се подчини на заповедта.

Запрепъва се по тъмната стълба, която водеше към вътрешността на кораба. Главата й беше изпълнена с мисли за Никълъс и Венеция и за залези над Адриатическо море. Отвори вратата на каютата.

И не забеляза, че не е сама, докато вратата не се хлопна зад гърба й.

Обърна се бързо и видя как една висока, слаба фигура изниква от сянката.

Един млад мъж с тъмна коса и само една ръка.

— Отново се срещаме, мис Делафийлд — каза той хладно. Пистолетът в ръката му блестеше в бледата утринна светлина. — Нима си мислехте, че вече няма да ме видите?