Шели Такър
Сърцата полудяват (20)

Глава 20

Разделени. На Сам й беше трудно да го повярва. Втренчи се във веригата, която лежеше на земята Рамон вече работеше върху скобата, която стягаше глезена на Ник.

Свободни. Момента, който очакваха от толкова време, за който копнееха от онази сутрин в затвора, когато Бикфорд им каза, че са приковани един към друг завинаги. Нима бяха изминали само няколко дни? Сякаш бе минала цяла вечност.

Но вместо да й донесе облекчение, свободата й донесе… вцепененост. Нямаше чувството, че току-що е била освободена от огромен товар.

Имаше чувството, че току-що е загубила част от себе си. Една жизненоважна необходима част.

Сам изпусна една дълга въздишка разбрала, че е затаила дъх, че трепери. Наведе се и разтри подутия си, разранен, зачервен глезен, укорявайки се за тези мисли.

Веригата й беше донесла само болка. И белег, който може би щеше да носи цял живот. Да съжалява, че вече я няма, беше глупаво — а напоследък доста често се беше държала глупаво. Закле се, че това няма да се повтори.

Нямаше повече да губи времето си в чувства, които й носят само болка.

— Кои коне? — попита тя ковача.

— А, сеньорита? Какво искаш да кажеш? — Рамон все още беше коленичил на земята до Ник.

Още един удар и той също беше свободен. И двамата бяха свободни.

— Току-що ти платихме двеста лири за два коня. — Тя посочи към коневръза на няколко метра от фургона. — Кои ще ни дадеш?

— А, тези двата отсам. — Той посочи с длетото. — Те са мои. Не ми се иска да ви ги давам.

— С двеста лири — отбеляза сухо Ник, — ще можеш да си купиш цяло стадо.

— Вярно е. Вярно е, мога — съгласи се ковачът с алчна усмивка.

— Колко ще искаш за седло и амуниции? — попита Ник със същия циничен тон.

— Нали щеше да ми платиш още, когато свърша работата? — Рамон протегна отворената си ръка. — Сто ще са достатъчни. Нямам седла, но оглавниците им са там. — Той посочи към предната част на каруцата.

Ник отново отвори кесията. Сам не остана да види плащането, а отиде да си вземе една юзда… и почти се препъна. Да се движи свободно беше толкова странно, толкова непознато усещане.

Не беше осъзнала колко много е свикнала с тежката верига, колко много е свикнала да нагажда крачката си към тази на Ник. Без скобата глезенът й беше някак странно лек. Ядосана от странното усещане, тя се опита да не му обръща внимание, сграбчи една от юздите и тръгна към конете.

— Чакай.

Тя чу заповедта на Ник, но също не й обърна внимание. Вече не трябваше да се подчинява на заповедите му. Вече не.

Когато стигна конете, тя си избра по-малкия от двата. Бяха товарни коне, свикнали да теглят каруци, а не да носят дами на гърба си. Трябваха й няколко минути, за да разбере коя част от оглавника е за устата на коня. Като малка често яздеше, но си имаше коняр, който да се занимава с тези неща.

— Не го правиш както трябва — каза Ник.

Тя погледна през рамо и видя, че той идва към нея.

Да го вижда от разстояние също беше нещо непривично. Никога не го беше виждала по друг начин, освен съвсем близо до себе си. Той крачеше през тревата, изпълнен със самоувереност, решителен, силен. Широките му рамене изпъваха ризата, слънчевата светлина подчертаваше всяка извивка на тялото му.

Тя не обърна внимание на сърцето си, което прескочи един удар, и се обърна отново към коня.

— Знам какво правя — излъга.

— Ще тупнеш по задник в калта, преди да си изминала и десет метра. — Той застана до нея и взе оглавника от ръцете й.

— Нямам нужда от помощта ти — протестира тя, подразнена от начина, по който той взе нещата в свои ръце. — Нямаш право да… да…

Той не обърна внимание на гнева й и сръчно обязди коня й.

— Нима искаше просто да си тръгнеш, ваше благородие? Без да се сбогуваш?

— Нещо като щастливо избавление? — Тя беше доволна от студенината, която прозвуча в думите й, защото иначе пулсът й препускаше. Посегна към юздите, но той ги задържа.

Странно изражение играеше в ъгълчетата на устата му — не усмивка, но не и гримаса.

— Ще ми липсваш, ангелче.

Думите му звучаха така, сякаш наистина го мисли. А това само още повече я обърка и ядоса.

— Ще го преживееш, сигурна съм.

Искаше да си тръгне. Веднага. Приближи се към коня и понечи да го яхне. Ник се облегна на хълбока на животното и й попречи.

Тя стисна юмруци и погледна неспокойно към Рамон. Ковачът не им обръщаше ни най-малко внимание — седеше на стъпалата на фургона и броеше припечеленото.

— Мистър Джеймс — процеди тя през зъби, — имаш неотложна работа в Йорк, забрави ли?

Ник не се помръдна.

Тя впи поглед в гърдите му.

— Добре тогава, довиждане. Сега доволен ли си? — Гърлото й се сви и тя най-после разбра защо искаше — трябваше — да се махне оттук възможно най-бързо.

Не защото му беше сърдита, а защото се страхуваше, че може да издаде истинските чувства, които изпитва към него. Гласът й вече трепереше от вълнение, думите заплашваха сами да излязат от устата й.

Думи, които не искаше да каже.

Тя вдигна поглед, като отчаяно се опитваше да го погледне с пронизващи, безразлични очи.

— Довиждане. Това ли…

Ръцете му я обгърнаха и я дръпнаха силно. Устните му покриха нейните в гореща, дълбока целувка. Огън обхвана цялото й тяло, но този път тя му се противопостави. Натисна гърдите му с ръце, опита се да се освободи, но не можа.

Само след миг вече не искаше да го направи. Звукът, който се надигаше в гърлото й, вече не изразяваше протест, а копнеж. Не желаеше свободата си. Не искаше да казва „Довиждане“. Не искаше да го напуска. Решителността й, гневът й, всичко това се стопи в силните му ръце. Тя се предаде на мъжкия му аромат и на приятното усещане да се докосва до него. Той я прегръщаше така, сякаш искаше да жигоса тялото й със своето. Приведе я назад, целуваше я толкова дълбоко, че й се зави свят и земята сякаш изчезна изпод краката й.

После спря толкова внезапно, както бе започнал, изправи я и я държа, докато тя успя да си възвърне равновесието. Беше задъхана, поруменяла, безмълвна. Той се взря в очите й.

За последен път.

Тази мисъл го смрази. После ръцете му се сключиха на кръста й, той я повдигна и я сложи на широкия гръб на коня.

— Избягвай оживените пътища. — Гласът му беше дрезгав. — Бъди предпазлива. Ако видиш… ако… — Той явно не беше в състояние да довърши изречението. — По дяволите, просто бъди внимателна. — Подаде й юздите и отстъпи от пътя й. — Дано осъществиш мечтите си във Венеция. — Той присви очи, може би слънцето му блестеше. — И ме забрави.

Сам усещаше, че долната й устна трепери.

— Не искай обещания.

Не можеше да каже нищо повече. Не можеше да понесе нищо повече. Никога нямаше да го забрави. Никога. Заби пети в хълбоците на коня и се понесе на изток, към ослепителната утринна светлина. Горещите й сълзи превърнаха гората в мъгла от тъмни сенки и изумруденозелено.

Не погледна назад.

 

 

По нощното небе се струпваха облаци и закриваха луната и звездите. В далечината проблесна светкавица и вятърът, който рошеше косата й, обещаваше дъжд. Сам си помисли, че трябва да спре и да потърси подслон. Беше излязла от Канък Чейс преди час и сега следваше някаква пътека през полето, оставена от овце или друг добитък.

Измачканата й долна риза и копринената рокля нямаше да я защитят от пороя, но изглежда, въобще не я беше грижа дали ще се измокри до кости. Продължи напред, като забави хода на коня. Животното въобще не изглеждаше изморено, тя беше тази, която се чувстваше изтощена от дългото яздене.

И от предишната нощ. Една част от мозъка непрекъснато й напомняше за отнетата невинност, и за сладкото удоволствие, което беше изпитала.

За близостта, която беше загубила толкова бързо, колкото бързо се беше научила да й се наслаждава.

Тя премига, за да пропъди влагата от очите си. Не можеше да повярва, че са й останали още сълзи. Мили Боже, не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствала толкова нещастна. Толкова нещастна и изморена, че да не се тревожи за дъжда или за каквото и да било друго. Всичко беше толкова по-различно от снощи. Беше толкова странно да е сама.

Веднъж или два пъти, докато все още беше в гората, бе чула някакво движение зад себе си и въпреки че се скри между дърветата, в сърцето й се беше промъкнала надеждата. Дали не беше Ник? Дали не беше променил решението си и не я беше последвал?

Първия път беше сърна, втория — дива коза.

И в двата случая се почувства като глупачка. Как можеше да продължава да е толкова наивна, толкова глупава, за да мисли, че той може да я последва? Ник Джеймс не беше от мъжете, които преследват жени. Той се беше позабавлявал с нея и това беше всичко. Никога повече нямаше да го види.

Колкото по-скоро свикнеше с тази мисъл, толкова по-добре.

Започна да вали. Конят изцвили тихо.

— Съжалявам, момче — въздъхна тя. — Обещавам ти, че като стигнем в Мърсисайд, ще те продам на някого, който има топъл обор за теб.

Тя се приведе срещу дъжда и реши, че ще е по-добре, ако спре някъде. Топла храна и покрив над главата могат да й помогнат да подобри настроението си. Някоя ферма щеше да свърши работа.

Или пък можеше да се престраши и да отиде в някоя странноприемница Да си поръча гореща вана и хубав сапун.

Тази мисъл я накара да въздъхне. Може би точно от това имаше нужда след всичкото време, прекарано в пустошта. Но не беше сигурна, че може да си го позволи. Дръпна юздата на коня и бръкна в джоба си.

Напипа нещо обло.

Намръщи се и погледна надолу. Не виждаше почти нищо, но освен монетите, в джоба й имаше още нещо. Какво, по дяволите, беше…

Веднага щом пръстите й се сключиха около предмета тя разбра какво беше това.

Въздъхна, извади го и го вдигна. Светкавица раздра небето и изтръгна червени отблясъци от предмета.

Рубинът. Това беше рубинът на Ник!

Тя се взря невярващо в скъпоценния камък. Сигурно го е пуснал в джоба й, когато я прегърна за последен път. А тя беше така омагьосана от целувката му, че дори не е забелязала.

Но защо? Защо го е направил?

Изведнъж тя си спомни какво й каза, след като я целуна. Дано осъществиш мечтите си във Венеция.

Заля я вълна от чувства — изненада, любов и нежност. Камъкът щеше да й стигне за корабен билет до Италия. Щеше да е повече от достатъчен, за да осъществи пътуването си до Венеция. А също и да си купи малка къщичка.

Изумена, разчувствана, тя не забеляза, че бурята става все по-силна, че дъждът се превръща в порой. Затвори очи и стисна рубина на Ник, неговия подарък. Той означаваше толкова много за него. Беше разчитал на него. А след като плати на ковача, сигурно не му бяха останали повече от сто лири в монети.

Беше пожертвал собствените си мечти, може би повече… заради нея.

Тя притисна камъка към гърдите си и почувства топлина, въпреки бурята, въпреки ледения дъжд. Погледна към калното поле на запад, към Йорк.

Ник Джеймс бе откраднал сърцето й толкова лесно, колкото бе откраднал този рубин.

И все пак той си оставаше загадка за нея.

И щеше завинаги да остане загадка.

По бузите й се стичаха сълзи и се смесваха с дъждовните капки. Ник беше част от миналото й. Не можеше да направи нищо. Ако имаше нещо, което да й е ясно, то беше, че той не я иска.

Сам изтри очите си и смушка коня. Трябваше да потърси подслон. Трябваше да събере смелостта си и остатъците от разбитото си сърце и да продължи.

Пъхна ръката си в джоба на роклята… но не можеше да пусне рубина.

След два дни щеше да стигне до Мърсисайд. А после, благодарение на подаръка на Ник, щеше да тръгне за Венеция.