Шели Такър
Сърцата полудяват (2)

Глава 2

Несигурният пламък на фенера придаваше червен отблясък на железните решетки на килията му.

Никълъс затвори очи и изстена. Остана за момент така — легнал на пода на една страна, наслаждавайки се на облекчението, което носеше студенината на камъка върху пламналата му буза. Искаше му се отново да потъне в тъмната пропаст на безсъзнанието, но болката не му позволяваше. Болката, която пулсираше в слепоочията му, в челюстта му, в стомаха му — навсякъде. Познаваше острия, металически вкус на езика си — кръв Неговата собствена.

Отвсякъде се чуваха звуци на отчаяние. Стоновете и риданията не оставяха никакво място за съмнение къде се намираше. Той се закашля и потрепери.

Първокласна работа, Броуган. В Англия си от по-малко от едно денонощие и вече се озова в затвора.

За нещо, което дори не си извършил.

Понечи да се изсмее на иронията в тази ситуация, но силната болка в натъртените ребра не му позволи дори да си поеме въздух.

Той изскърца със зъби и опипа с една ръка тялото си, за да разбере какви са пораженията. Ребрата му като че ли не бяха счупени. Лявото му око беше толкова подуто, че почти се беше затворило. Долната му устна сякаш беше станала два пъти по-дебела. А на дясната му буза, под гъстата набола брада, имаше дълбока рана, която все още кървеше. Раздвижи внимателно челюстта си и с изненада откри, че не е счупена. Нямаше никакви сериозни наранявания — щеше да оздравее.

Ако останеше жив достатъчно дълго.

Остави ръката си да падне на камъка. Лежеше със затворени очи и проклинаше през зъби. Проклинаше себе си. Проклинаше глупавите местни стражари, които го нападнаха в тъмнината, обърквайки го с някакъв местен разбойник, когото търсеха от седмици.

Но преди всичко проклинаше Бог, който го беше изоставил. Отново.

Претърколи се бавно и легна по гръб. Отвори очи — или поне дясното си око — и се загледа в железните решетки над главата си. Зрението му бавно се приспособи към мъждивата светлина. Видя, че неговата килия се намира в средата на ред от килии, всичките изцяло от железни решетки, включително таваните, които не бяха по-високи от 1,80 м. Дори не би могъл да се изправи свободно.

Стомахът му внезапно се сви в болезнена буца. Местните служители на закона може и да не бяха способни да разпознаят заподозрения в безлунна нощ… но затворът им беше сигурен. Съвсем сигурен.

Опита се да се пребори с безпокойството, което се надигаше в него. Беше оцелявал в ситуации, по-лоши от тази. Много по-лоши.

Но в момента не можеше да си спомни нито една.

Затвори очи и бавно си пое въздух, повтаряйки си, че не го заплашва непосредствена опасност. Те не знаеха истинската му самоличност. Нямаха никаква причина да го подозират.

Но в отдалечени селца като това дори обвинените в дребни престъпления трябва да чакат да дойде съдия-изпълнителят, за да разгледа случаите им. А съдия-изпълнителят идваше от Лондон само два пъти в годината — през лятото и през зимата.

Което означаваше, че негово благородие нямаше да дойде по-рано от няколко месеца.

Доста след Архангеловден.

Никълъс притисна длани към пода и успя да седне, като стискаше зъби, за да не изстене високо. Натъртените ребра го боляха, подутото му око пулсираше и болката му пречеше да мисли. Но, по дяволите, трябваше да намери начин да избяга!

Извърна глава и видя, че задната стена на килията не е от решетки, а от дърво. Протегна един крак и я ритна. Дървото беше солидно — дебело поне една педя. От тук също не можеше да избяга.

Намръщи се и отново се облегна на решетките зад гърба си. Изтри кръвта от лицето си и разгледа по-внимателно обстановката. Затворът беше почти празен. Най-близкият му съсед беше през две килии. Човекът лежеше на пода, подсмърчаше и разказваше обърканата история на мизерния си живот на всеки, който бе готов да го слуша.

Никълъс извърна поглед. Застоялият въздух в затвора правеше дишането трудно, но освен киселата миризма на пот и страх, той усети и друга — на коне. Изглежда този затвор някога е бил обор. Горещината само увеличаваше…

Застоялият въздух. Не можеше да диша. Тъмнина. Тела, притиснати едно в друго. Татко! Защо убихте баща ми? Лейтенантът с димящ пистолет в ръката. Някой плаче. Едно сираче. Плаче. Моли се. „Моля ви, недейте! Не! Моля ви! Недейте…“

Писък. Болка. Миризма на горяща плът…

Никълъс разтърси глава и премига няколко пъти. Ярките, нежелани спомени го изненадаха. Подпря ръка на пода, по лицето му се стичаше пот. Раната на бузата му започна да щипе и бързо го върна в действителността.

Беше на трийсет и осем години, не на десет.

Намираше се в един провинциален затвор, а не в Кралската флота.

Исусе! Беше смятал, че тези спомени отдавна са погребани. Изтрити. Заличени от кръвта и отмъщението.

Почти без да се замисля, той докосна гърдите си. Ризата му беше закопчана догоре. Следите бяха скрити. Както винаги.

Дишаше тежко. Насили се да не обръща внимание на звуците и вонята около себе си. Да не обръща внимание на болката вътре в себе си. Насили се да съсредоточи мислите върху положението си.

Пръстите му се сключиха около една от железните решетки, които го заобикаляха.

Да избяга.

Би било твърде подходящо, твърде иронично кариерата му да завърши по този начин, защото точно така започна преди двайсет и осем години.

В деня, в който обърна гръб на Господ.

Затвори очи. Може би това беше божественото отмъщение, което очакваше от толкова време. Може би това беше пръстът на съдбата — че се намира тук, че го вземат за един обикновен разбойник, един безименен затворник в село… по дяволите, дори не знаеше името на това проклето място.

Безименен затворник в безименно село, очакващ бесилката за престъпление, което дори не беше извършил. Заслужен край на един престъпен живот.

Съдба.

Отхвърли тази мисъл почти в същия момент, в който тя се появи в главата му. Отвори здравото си око и се загледа предизвикателно в тавана. Не вярваше в съдбата.

Ако имаше някой, виновен за сегашното му положение, то това беше самият той. Кокалчетата на дясната му ръка все още го боляха. Беше успял да нанесе няколко сериозни удара с юмрук, както и със сабята си, преди четиримата мъже да го съборят на земята.

Ако не се беше съпротивлявал, ако беше отговорил на въпросите им почтително, сигурно щяха да го пуснат.

Но старите навици трудно се изкореняват. Когато е поставен натясно, Никълъс Броуган се бие. Инстинктивно. Яростно.

Бездушното животно беше отвързано.

Беше си мислил, че може да се контролира. Че може да се промени. Явно вече беше твърде късно — дългите години, изпълнени с кръв и насилие, го бяха превърнали в това, което бе. И такъв щеше да си остане завинаги.

Твърде късно. Тези две думи сякаш бележеха целия му живот.

От най-отдалечения край на дългото тъмно помещение се чу дрънчене на вериги и скърцане на стари панти. Вратата се отвори. Върху каменния под заблестя ивица светлина. Влезе някакъв мъж с фенер. На пояса му висеше връзка ключове.

Без да обръща внимание на молбите, проклятията и протегнатите към него ръце, той бавно тръгна покрай дългата редица килии, отправяйки се към Никълъс.

Той беше готов да се изправи, но реши, че ще е по-добре, ако създаде впечатление, че е толкова ранен, че не може да представлява никаква заплаха. Остана на мястото си, облегнат на решетките… готов да се възползва от всяка възможност, която би могла да се появи.

Още преди човекът да се приближи, Никълъс разбра, че той не е от стражарите, които го заловиха. Вървеше с олюляваща се походка и пуфтеше от усилието да движи огромното си тяло. Това беше или тъмничарят, или съдия-изпълнителят, който идваше, за да го разпита.

Силно се съмняваше в последното — провинциалните съдии обикновено бяха надути аристократи, които се облагодетелстваха от задълженията си спрямо короната, докато пренебрегваха действителната си работа.

Вместо да цапат белите си ръце, те обикновено наемаха други хора, които да изпълняват задълженията им: тъмничари — да се грижат за местните затвори, стражари — да събират доказателства, да изслушват свидетелите, да арестуват и да разпитват заподозрените.

Някои от тях бяха почтени хора. Други, като тези, на които попадна снощи, бяха по-лоши и от престъпниците, които арестуваха. Брутални разбойници, които повече се интересуваха от подкупи и награди, отколкото от истината и справедливостта.

— Радвам се да видя, че си дошъл в съзнание, приятел — гърлено каза човекът, когато най-после спря пред килията на Никълъс. — Донесох ти вечерята. — Той остави на земята една метална паница.

Това очевидно беше тъмничарят.

— Не съм гладен — обади се тихо Никълъс, опитвайки се да звучи като онеправдан невинен гражданин. — Искам да говоря със съдията.

— Да се оплачеш, така ли? — Тъмничарят го изгледа кръвнишки. — Имаш късмет, че не те обесихме веднага, след като почти извади вътрешностите на Тибс. — Той сложи фенера на земята.

Всичките мускули на Никълъс се напрегнаха. Паницата с храната беше твърде голяма, за да мине през решетките.

— Откъде можех да зная, че те представляват закона? — Той притисна ръка към натъртените си ребра и се намръщи пресилено. — Просто минавах през това ваше прекрасно селце и когато спрях, за да си наема кон…

— Да си откраднеш кон е по-вероятно.

— Да си наема кон. Изведнъж четирима юначаги се нахвърлиха върху мен. Беше много тъмно. Помислих си, че са разбойници. Просто се защитавах.

— Те са те следили повече от половин час, приятел. Ако си толкова невинен, защо си се промъквал така по пътищата след полунощ?

— Както казах и на тях, просто минавах през селото.

— По работа. Един плантатор от колониите, който просто минава оттук по работа. — Тъмничарят поклати глава с недоверие и тлъстините под брадичката му се разлюляха. — Не се биеш като плантатор, приятел.

Никълъс стисна зъби, за да не изпсува, отново проклинайки се, че започна да се бие, вместо да остане спокоен и разумен.

За нещастие, изглежда, че старите пирати, както и старите кучета, не могат да се научат на нови номера.

— Няма нужда да се виждаш със съдията — продължи тъмничарят. Все още не беше извадил ключовете си. — Отговаряш на описанието на престъпника, който търсят от повече от месец. Има много тлъста награда за главата ти. Петдесет лири.

— Наистина ли? — попита Никълъс и едната му вежда подскочи нагоре. Иронията в гласа му убягна на тъмничаря. — Цели петдесет лири?

— Точно така. Повече отколкото всеки от нас изкарва за две години, дори и след като ги разделим на четири. — Вместо да отвори вратата на килията, той извади нещо от паницата. — Освен това имаме свидетел, който се кълне, че ти си бил този, който се е измъкнал с плячката от дома на лорд Алстън миналия месец.

— Свидетел? — учуди се Никълъс. — Какъв свидетел?

— Самият Тибс.

Никълъс изпсува. Раненият стражар очевидно беше толкова побеснял, че щеше да каже каквото и да е, само да го види на бесилката.

Тъмничарят промуши храната през решетките — овнешка плешка, комат хляб и една висока кана, пълна с някаква течност. Никълъс ги пое едно по едно. Раздразнението му нарастваше при мисълта, че вратата няма да бъде отворена.

Тъмничарят нямаше намерение да остави да му се изплъзнат петдесетте лири.

Не можеше да му даде и подкуп — бяха му взели всичките пари, когато го арестуваха. Както и оръжието, което носеше.

Шансът да стигне до Йорк преди Архангеловден намаляваше с всяка изминала минута.

— Сбъркали сте човека — отново опита той. — Съдията няма да ви даде и шилинг за мен. Защото няма да успеете да докажете нищо.

— О, ще докажем всичко, приятел. — Тонът му ясно показваше, че могат да докажат всичко, което поискат, както са правили винаги досега. — И освен това няма да чакаме съдията.

По гърба на Никълъс отново полазиха тръпките на лошото предчувствие.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че тези тук — той махна с дебелата си ръка към шестте други затворници — могат да чакат до януари, когато обикновено идва съдията. Но не и ти, приятел. Ти си твърде ценен. Теб ще те отведем веднага, за да получим парите възможно най-скоро.

Никълъс изпита чувството, че сърцето му ще изхвръкне през натъртените му ребра.

— Къде ще ме отведете?

— В Лондон. — Тъмничарят кимна и на лицето му се изписа алчна усмивка.

Никълъс се втренчи в него безмълвен, поразен от този нов удар на съдбата. С него беше свършено. Лондон. Не просто в Лондон, а в лондонския съд, пълен със служители на закона, които го търсят от толкова години. Само ако някой от тях го познаеше…

Щяха да го предадат в Адмиралтейството и там да го обесят за назидание на всички, които биха се изкушили да поемат, заради лесна плячка, пътя на пиратството.

Или пък щяха да платят за главата му петдесет лири и да го обесят като обикновен разбойник.

И в двата случая ставаше безсмислено да се тревожи повече за Архангеловден.

Щеше да е мъртъв, преди той да е настъпил.

— Ако можеш да докажеш, че си невинен, няма за какво да се притесняваш — съдията ще те пусне. — Тъмничарят се облегна на решетките със сурово изражение. — Но не мисля, че си невинен, приятел. И не мисля, че той ще те пусне.

„Не е вероятно“ — помисли си Никълъс. Въобще не е вероятно. През стиснатите му зъби успя да излезе само една дума:

— Кога?

— Момчетата ще дойдат да те вземат утре на зазоряване. — Човекът взе празната паница и фенера. — Изяж всичко, приятел. — Той кимна към храната, която Никълъс бе оставил настрана. — Това може да е последното ти ядене.

Той се обърна и бавно се заклатушка към изхода.

Никълъс постоя неподвижен известно време, след като вратата се затвори със зловещо скърцане.

Той се взираше в тъмнината. Един образ, втълпяван му в детството, се промъкна в съзнанието му.

Адът.

Той отдавна беше спрял да вярва в много неща, но все още вярваше в ада. Не се и съмняваше, че ще гори в пъкъла цяла вечност, и нямаше никакво желание да ускорява пристигането си там дори и с един ден.

Някъде дълбоко вътре в него се събуди старото лукавство, отдавна забравено. Започна усилено да мисли. Нямаше да позволи да попадне в ръцете на Кралската флота.

Нямаше да се остави да му причинят това, което причиниха на баща му.

Не, по дяволите, нямаше да позволи това да се случи. Щеше да избяга. Някъде по пътя оттук за Лондон, кълнеше се, щеше да избяга.

Половин час по-късно, останалите затворници се бяха умълчали и фенерите бяха почти догорели. Никълъс съсредоточи вниманието си върху вечерята. Облегна се на решетките на килията си и започна бавно да дъвче, като внимаваше да не нарани подутата си устна. Трябваше да запази силите си, а храната беше сравнително добра — овнешкото не беше препечено, хлябът бе доста пресен, а водата в каната беше студена. Не беше толкова лошо да те арестуват в провинцията.

Отхапа си солидно парче от месото и отново се замисли. След като ще карат само него в Лондон, по-вероятно е да пътуват на коне или пеша, отколкото с каруца.

Това поне му даваше малко основание да се надява. Може би щеше да има възможност да избяга.

Изпи водата и притисна студената глинена кана към нараненото си лице с измъчена въздишка. Все още имаше някаква възможност да оцелее. Не кой знае каква, но все пак някаква.

Може би все пак Господ не го беше изоставил съвсем.

Някаква суматоха пред вратата го накара да се поизправи и да остави каната настрани. Не беше възможно вече да се е съмнало.

Веднага щом вратата се отвори, той разбра, че стражарите не идват за него. Водеха друг затворник, който риташе, блъскаше и се бореше с двамата, които се опитваха да го усмирят.

— Побързай, Бикфорд — извика един от мъжете.

— Пуснете ме, кретени такива!

Думите бяха придружени от такива проклятия, които биха могли да накарат да се засрами и най-закоравелият пират.

Проклятия, които звучаха още по-ужасно, тъй като гласът, който ги произнасяше, беше женски.

Обитателите на затвора бързо се разбудиха и започнаха да подсвиркват и да подвикват.

— Доведете я тук, приятели!

— Дай им да се разберат, миси!

Проклинайки, стражарите я повлякоха по пътеката между килиите. Тъмничарят се клатушкаше отзад, дрънчейки с връзката ключове на кръста си.

— О! — извика един от мъжете. — Тя ме ухапа! Бикфорд!

— Дръж я, Суинтън, дръж я — обади се Бикфорд. — Много е тъмно, а килиите не са номерирани. Трябва да намеря някоя празна…

— Пуснете ме! — извика жената и зарита с крака. — Слабоумни, ненормални глупаци, пуснете ме!

Другият стражар също извика, защото момичето го ритна по кокалчето.

— Просто отвори една килия, Бикфорд! Която и да е.

— При мен има достатъчно място — предложи един затворник.

Никълъс си мълчеше. Вече можеше да я разгледа по-добре на светлината на фенерите — въпреки че се виждаше само един водопад от руса коса, бледожълта рокля и блестящи бели зъби.

Първият стражар — Суинтън — отново извика, когато тези малки остри перли се забиха в плътта му.

— По дяволите! Бикфорд!

Тъмничарят триумфално вдигна един ключ на светлината.

— Ето го.

Той мина покрай тях и отключи една празна килия. Точно до тази на Никълъс.

— Чакайте малко — опита се да протестира той. — Не можете ли да я сложите някъде другаде?

— Съжалявам, приятел — изръмжа Бикфорд и отвори вратата. — Ще си в пълна безопасност с тези решетки между вас.

Суинтън изръмжа от болка, когато лакътят на момичето се заби в корема му.

— Просто се пази от зъбите й — посъветва го другият стражар, докато се опитваше да я хване за ръката, без да пострадат очите му.

Повлякоха я към отворената килия, но момичето правеше последни отчаяни усилия да се освободи — дърпаше се и извиваше тялото си.

На Суинтън явно му дойде до гуша.

— Слушай, миси, мисля, че това ми стига!

Удари й една плесница и тя се залепи за решетките. Преди да успее да се осъзнае, той се притисна към нея, усука косата й около ръката си и силно я дръпна. Лицето му се зачерви и блестящите му очи се взряха в нейните. С другата ръка хвана брадичката й. Стискаше я толкова силно, че Никълъс можеше да види отпечатъците от пръстите му върху меката плът. Очите й се разшириха и тя се задъха от ужас.

— Трябва да се научите да се държите малко по-любезно, ваше благородие — каза Суинтън. Тонът му беше неприятен. — Може би щяхме да те съжалим, ако беше поне малко… любезна.

Цветът напусна лицето й, като се изключат яркочервените петна около мръсните пръсти на стражаря. Другата му ръка хвана гърдите й.

Затворниците започнаха да го окуражават.

— Точно това е начинът да укротиш една жена!

— Дай да я погледна!

— Остави малко и за мен, приятел!

Никълъс погледна настрани. После се обърна с гръб. Не помагай на никого, не вярвай на никого, не обичай никого. Това беше основно правило в живота му. Правило, което му бе помогнало да оцелее през последните двайсет и осем години.

Момичето изпъшка сподавено.

Никълъс се втренчи упорито в задната стена на килията си. Не се и опита да си представи какво й прави Суинтън. Не го интересуваше.

— Ето така, миси — изръмжа стражарят. — Дай ми една целувка. Може би пък ще предам някоя добра дума за теб на съд…

Суинтън не успя да довърши изречението си.

Никълъс се обърна навреме, за да види как коляното й нанесе удар, който накара Суинтън да изстене, а Никълъс да трепне. Последва един бърз ритник в същото уязвимо място.

Суинтън се строполи по гръб, стенейки като в предсмъртна агония, под дружния смях на колегите си и дюдюканията на затворниците.

В очите на момичето блестеше ярост.

— Предай това на съдията, ти, мръсна слуз такава!

Преди другите двама да се съвземат достатъчно, за да натикат момичето в празната килия, Суинтън се изправи на крака.

— Ти, малка кучко!

Удари я силно през лицето с опакото на ръката си. Тя изпищя и главата й се отметна настрани. Загуби равновесие и се олюля.

Суинтън я хвана, но Бикфорд го отблъсна настрана, преди да й е причинил още нещо.

— Хайде, Суинтън, това ти беше достатъчно за тази вечер.

Той я блъсна в килията, затвори вратата, бързо я заключи и въздъхна с облекчение.

— Нейно благородие просто не харесва красивото ти лице — обади се един от другите стражари, които все още се смееха.

— Ела, момче — Бикфорд тръгна към изхода. — Утре ще трябва да ставаш рано.

Още едно проклятие и Суинтън се обърна и бавно последва останалите към изхода. Куцаше.

Трясна вратата след себе си и Никълъс чу отново дрънченето на ключовете.

Тъй като забавлението свърши, останалите затворници отново налягаха. Някой зашепна молитви, друг започна да стене, но постепенно всичко заглъхна.

Никълъс обърна поглед към новата си съседка.

Момичето лежеше неподвижно. Дишането й беше равно, но слабо. Може би беше лошо ударена.

Но и сам не знаеше защо беше сигурен, че не е така.

Облегна се на решетките, които разделяха неговата от нейната килия и я погледна.

Беше млада — не повече от двайсет и две — двайсет и три годишна. Кожата на лицето й беше безукорна. Носът й беше малък и прав, съвсем леко чип. Върху високите скули хвърляха сенки гъсти тъмни мигли. Това беше лице на аристократка. Лице, което би трябвало да се носи в скъп златен медальон до сърцето на някой млад лорд.

Никълъс се намръщи. Трябваше да мисли как да избяга, а не да съзерцава съкилийничката си.

Взе отново агнешката плешка и си отхапа едно парче.

— Вече можеш да станеш — каза той с пълна уста. — Отидоха си.

Тя изведнъж спря да диша.

След известно време отвори едното си око и хвърли предпазлив поглед към вратата. После отвори и другото и погледна към него.

— Как разбра, че се преструвам?

— И друг път съм виждал припаднали жени — каза той подигравателно. — Човек се научава да различава истинския припадък от изкусната имитация.

Тя седна, докосна ожулената си буза и примига към него, сякаш чак сега зрението й свикваше с полумрака. Очите й се разшириха, когато погледът й обходи окървавеното му лице и широките рамене.

После тя бързо се премести в другия край на килията си, колкото е възможно по-далеч от него. Което не беше кой знае колко далеч. Облегна се на металните решетки и остана така безмълвна, втренчена в него, сякаш беше някакво опасно животно в зоологическа градина.

Изражението й го накара да се почувства толкова груб и страшен, колкото сигурно изглеждаше. В погледа й имаше страх и още нещо… някакво презрение, високомерие, което и преди беше виждал в очите на знатните дами.

Това изражение винаги го беше дразнило.

И го накара още по-нахално да се втренчи в нея. Погледът му бавно обходи тялото й, сякаш очите му я разсъбличаха.

Свали наум лимоненожълтата копринена рокля от раменете й и се наслади на прекрасната извивка на шията й… на сладката женска плът, която почти преливаше над дантеленото деколте… на тънката й талия. Полите на роклята й се бяха усукани около краката й. Дълги, дълги крака, като на жребче.

Бавно вдигна погледа си и го задържа върху женствената извивка на хълбоците й. Можеше да си представи зрелите, сочни извивки, скрити под коприната. Извивки, които идеално пасваха в мъжките ръце. Неговите ръце.

Кожа с цвят на мед, руса коса… сякаш от злато. Блестеше като съкровище, откраднато от испански галеон.

А пиратът в него не можеше да устои на златото.

Усети приятна напрегнатост в слабините си, дишането му се учести само като я гледаше, представяйки си как краката й се сключват около хълбоците му.

Сякаш прочела мислите му, тя бързо оправи полите си и промърмори някакво проклятие.

Той вдигна очи и погледите им се срещнаха. Беше достатъчно близо, за да види цвета на очите й, които блестяха предизвикателно в светлината на фенерите.

Злато. Тя имаше златни очи — светъл, прозрачен кехлибар с точици от чисто злато около зеницата.

Очите му забелязаха още нещо златно — нещо блещукаше на късата избеляла панделка, прикрепена към деколтето й. Медальон със странна форма. Беше продълговат и приличаше на буренце. Тя се задъха, стисна го в юмрук и го притисна към себе си. Сякаш да го запази от него.

Или защото той притежаваше някаква сила която я закриляше.

Той се чудеше как, по дяволите, момиче като това тук се беше озовало в затвора. И откъде беше научила тези пиперливи думи и уличните номера, които демонстрира преди малко.

Едно беше сигурно — ако той въобще разбираше нещо от жени — а той разбираше — тази беше една от най-красивите, които някога бе виждал.

— За какво те арестуваха? Сигурно си крала сладкиши на някой прием?

— Какво ти влиза в работата? — Леденият й тон отговаряше на презрението в очите й.

Той забеляза, че погледът й често се мести към вечерята му. Очевидно беше гладна.

Облегна се удобно на решетките и загриза отново овнешката плешка, като звучно облизваше пръстите си.

— Просто се опитвах да завържа приятелски разговор — обади се най-накрая и захвърли кокала настрана.

Той определено не се опитваше да завърже приятелски разговор. Ако беше някоя джебчийка, въобще не го беше грижа дали щеше да изгние тук, докато чака съдия-изпълнителя.

Но ако обвиненията срещу нея са сериозни и наградата — достатъчно висока, може би утре тя също щеше да тръгне за Лондон. С него. Което означаваше, че щяха да тръгнат с каруца или карета.

Накратко, тя би могла да му причини неприятности. А още неприятности беше последното нещо, от което имаше нужда в момента.

— Приятелски разговор? — Тя повдигна едната си вежда. — Въобще не съм приятелски настроена. — Продължаваше да стиска медальона в ръката си и добави тихо: — Особено към такива като теб.

Натика панделката и прикрепеното към нея бижу обратно в деколтето си и започна да изучава обстановката точно както и той бе направил преди известно време. Изправи се, изтупа праха от роклята си и разгледа ключалката на вратата на килията, а после и дървената стена отзад.

— Няма смисъл — посъветва я той. — Заключени сме здраво. Може да се каже, че си заключена тук, докато дойде съдията през януари… освен ако, разбира се, не си задържана по някое сериозно обвинение.

Тя го погледна раздразнено.

— Джебчийство — смутолеви.

Нищо сериозно. Никълъс въздъхна с облекчение.

— Фалшификация на документи — добави тя след малко. Той се напрегна.

Тя въздъхна уморено.

— И обир.

Настроението му се влошаваше с всяка изминала минута.

Тя се отпусна в единия ъгъл на килията си, гласът й стана толкова тих, че трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да чуе следващите й думи:

— И опит за убийство.

Той я погледна учуден, невярващ.

— Нека да позная, ваше благородие — всичко това е една ужасна грешка и вие сте съвсем невинна?

Тя се изсмя дрезгаво, без капчица хумор.

— Невинна? — Тя затвори очи и повтори, сякаш това беше дума на чужд език, която не можеше да разбере. — Невинна. — Тя поклати глава и прошепна: — Не, не съм невинна. — Лицето й изразяваше едновременно горчивина и тъга. Тя поклати глава. — Споменаха, че няма да чакат съдията. За мен е обявена доста голяма награда.

Никълъс изпсува.

— Лейди — изръмжа той, — как така сте се оставили да ви хванат?

— О, извинете ме — озъби се тя и вирна брадичка, — въобще не бях го замислила така. Много съжалявам, ако това ви причинява някакво неудобство.

— О, никакво неудобство. Просто ще си правим компания утре на път за Лондон в проклетата каруца.

— Лондон?

— Точно там са съдиите по това време на годината. Ти къде си мислеше, че ще те карат? На панаир?

— В Манчестър. Или в Нотингам… не може да е Лондон. Може би грешиш…

— Не греша. Ти и аз утре тръгваме за Лондон.

Тя пребледня. Сякаш този път наистина щеше да припадне.

— О, Господи, не!

Сви се на пода, обви ръце около коленете си и притисна чело към тях. Изстена.

— Такава е цената на престъплението — промълви той, чудейки се въпреки желанието си защо ли тя толкова се страхува от Лондон.

— Не е нужно да казваш на мен каква е цената на престъплението — отвърна тя. Думите й се заглушаваха от роклята пред лицето й. — А ти? — Тя вдигна глава. — Предполагам, че са те арестували по погрешка и си съвсем невинен? — Тонът й беше подигравателен.

— В интерес на истината, действително съм невинен.

Тя го огледа подозрително от главата до петите.

— Сигурно. — В гласа й звучеше сарказъм и онова дразнещо високомерие.

— Съвсем невинен. Нахвърлиха се върху мен тъкмо когато се опитвах да си наема кон. Мислят, че съм някакъв местен разбойник, когото търсят от няколко седмици.

Тя примига и отново го огледа. Изведнъж очите й се разшириха.

— Те те мислят за Джаспър Норуел — каза тя. — Него търсят от известно време. Той е много висок, с тъмна кожа и има брада… — Изведнъж тя се разсмя. — Ти казваш истината, нали? Наистина са те арестували по погрешка. Ти наистина си невинен.

— Много се радвам, че това ти се струва смешно.

Тя продължаваше да се смее глупаво.

— Ти си невинен, а аз не съм. Не мога да ти опиша колко е смешно. — После бързо отново стана сериозна… и се замисли. — Всъщност ти си прав — тихо промълви тя. — Не е смешно. Въобще не е смешно. — Тя се изправи и отиде до вратата на килията си. — Бикфорд!

— Какво, по дяволите, правиш?

— Бикфорд! — отново извика тя. — Трябва да говоря с някого! Допуснали сте ужасна грешка!

Никълъс не можеше да повярва на ушите си, но нямаше намерение да я спира. Ако смяташе да го обяви за невинен, нека го направи.

Истината и подкупът не свършиха работа… но ето че тази изумителна блондинка може би ще му помогне да се измъкне оттук.

— Бикфорд! — отново извика тя.

Дрънченето на ключове пред вратата бе последвано от цветиста ругатня.

— Какъв е този шум? — извика Бикфорд откъм изхода. Момичето погледна към Никълъс, после отново към приближаващия се тъмничар.

— Страхувам се, че сте допуснали ужасна грешка…

Колко благородно, помисли си Никълъс и й се усмихна Колко мило. Колко…

— Това очевидно е крадецът, който върлува в това село, а не аз. — Тя посочи с пръст към него. — И е бил в затвора още преди да ме арестуват. Аз съм невинна и вашите хора са допуснали ужасна грешка…

— Ти, лъжлива малка кучка! — извика Никълъс и скочи на крака, но веднага съжали, защото главата му се удари в тавана и прибави и главоболие към останалите му болки.

Тя въобще не му обърна внимание, съсредоточена изцяло върху Бикфорд.

— Нима аз приличам на крадла? — попита тя с меден гласец. — Погледни го само — той очевидно е опасен. Само надникни в тези студени зелени очи! Това са очи на роден престъпник…

— Лейди, голям късмет имаш, че ни разделят толкова солидни железни решетки. — Никълъс протегна ръце, сякаш искаше да я сграбчи за гърлото.

Бикфорд ги гледаше, очевидно раздразнен.

— Ба! — Той се изплю на пода. — Само за това ли ме вдигнахте от леглото?

— Казвам ти, че той е откраднал среброто от салона на лейди Хамънд, не аз. Видях го с очите си! Готова съм да се закълна пред съдията…

— Съдията е в къщата си в провинцията и не може да бъде обезпокояван заради такива като вас. И освен това нямам навика да пускам затворниците си, след като веднъж вече са задържани.

— Но след като вече имате истинския виновник, няма никакъв смисъл да ме карате чак в Лондон. Само ако можех да говоря със съдията…

— Можеш да обясниш всичко на съдията в Лондон, миси. — Бикфорд поклати глава и се обърна. — Той ще прецени. А сега те предупреждавам — не искам да слушам повече оплакванията ти, затова по-добре млъкни.

— Не, почакай! — Тя протегна ръце към него през решетките.

Той не спря.

— Суинтън и хората му ще дойдат утре за вас двамата.

— Почакай! — извика тя. — Не можеш да направиш това! Не можеш…

Бикфорд затвори вратата след себе си и отново задрънка с ключовете.

Момичето се облегна на решетките в килията си със затворени очи. Трепереше.

Проклятие!

— Ти, измамна малка лъжкиньо! — Никълъс произнасяше всяка дума с подчертана злоба.

— Не мога да се оставя да ме отведат в Лондон — прошепна тя. — Не мога.

— Така че реши да изпратиш мен на бесилката вместо теб.

Тя му хвърли поглед, в който като че ли имаше следа от разкаяние. Като че ли.

— Струваше си да опитам.

Той я погледна с недоверие. Тя беше безжалостна. Което я правеше опасна.

А това не бяха качества, на които се възхищаваше.

— Ангелско лице — студено отбеляза той, — но сърцето няма нищо общо с това.

Нейният поглед също не беше изпълнен със симпатия.

— Не забелязах да скочиш да ме защитаваш, когато стражарят се опита да ме…

— Мислех за себе си, ангелче. Ако търсиш някой малоумен рицар, който спасява дами, изпаднали в затруднение, сбъркала си адреса. Сама се оправяй.

— Това ме устройва идеално — извика тя в отговор. — Свикнала съм. Предпочитам да се оправям сама.

— Ставаме двама.

Те се взряха един в друг, без повече да говорят.

„Очи като откраднато съкровище — мислеше си той, — ангелско лице, тяло, което може да изкуши и светец… и безмилостно сърце.“

Лошото предчувствие отново предизвика тръпки по гърба му. Предчувствие, че това момиче ще играе някаква роля във възмездието, което Господ му е приготвил.

Че някъде горе Господ вече се смее.