Шели Такър
Сърцата полудяват (18)

Глава 18

Сам падна с него върху листата. Сърцето й взе решението. Тя се понесе върху вълна от чувства, по-силни от всичко, което бе изпитвала досега. Посрещаше целувките му с нетърпение, отговаряше на ласките му. Под тях пукаха клонки. Нощният въздух се изпълни с аромат на пръст и бор.

Протритият плат на роклята й не беше никакво препятствие за търсещите му пръсти. Беше оставила новите си дрехи за утре, тази рокля вече нямаше значение. С дълбока въздишка той разкъса деколтето й и го оголи за целувките си. Заливаше я огнена вълна. Той махна и полата й и тя остана съвсем гола.

Лежеше до него върху листата и не изпитваше никакъв срам, никаква вина. Вятърът я галеше, топъл и влажен. Обещаваше дъжд. Широките му рамене почти закриваха луната, силните му ръце обгръщаха тялото й. Той разкъса ризата си и я захвърли към дърветата. Остана за момент изправен над нея. Дишаше тежко.

Тя го дръпна към себе си, погали гърба му, усети белезите под пръстите си… толкова много следи от страданието му. Толкова болка. Искаше й се да може да ги премахне само с едно докосване.

Ръцете му бяха навсякъде. Милувките му бяха груби и нежни, бързи и непоносимо бавни. Тя търсеше устата му, целувките му. Той хвана гърдите й, пръстите му правеха някаква магия, която предизвикваше вълна от усещания в нея.

Тя целуваше врата му, гърдите му. Малките твърди косми гъделичкаха устата й. Целуна нежно дамгата на гърдите му и усети как сърцето му лудо бие под устните й. Той потърка бузата си в нея, брадата му предизвика нов прилив на непознати усещания върху чувствителната й кожа. После наведе глава и погали едното й зърно с език, взе го в устата си, смучеше, стискаше.

Тя започна да трепери. Чувстваше се жива, пламтяща. Устните й бяха подути от целувките му, но тя искаше все повече и повече да се наслади на вкуса му. Мускусен, топъл.

Той прокара ръката си по ребрата й, по талията й, по извивката на хълбока й… по-надолу. Докосна бедрото й. Пръстите й се вкопчиха в мускулестите му рамене. Този път знаеше какво да очаква.

И тогава той я докосна както първия път, както през онази първа вълшебна нощ. Намери топлото място, пръстите му се плъзгаха по нея… а после вътре в нея.

Това интимно докосване я накара да въздъхне. Той бавно разтвори нежните листенца, които криеха най-женствените й тайни, и тя усети топъл мед да бликна от нея, чу одобрителната му въздишка, когато и той го усети.

Пръстът му намери скритата вътре пъпка и тя разцъфна. Той я поведе нагоре към висините, до които вече беше стигала в прегръдките му, но този път тя искаше да вземе и него със себе си. Този път не искаше той да се въздържа. Защото не се страхуваше от него. Тя го желаеше, обичаше го. Обичаше го.

Инстинктивно надигна хълбоците си към него.

— Ангелче. — Гласът му звучеше така, сякаш изпитва силна болка. — Чакай…

— Никакво чакане повече — прошепна тя. — Никакво въздържане.

— Може да те заболи.

— Не ме интересува.

Очите му блестяха толкова силно, че тя можеше да види цвета им дори в тъмнината — това пламтящо изумруденозелено.

— Не искам да ти причинявам болка.

Тя беше сигурна, че той няма предвид само физическа болка.

— Ник — прошепна тя, като вложи цялата си любов в гласа си, в очите си. — Аз ти вярвам.

Той зарови глава в рамото й. Думите му бяха неразбираеми… чуваха се проклятия… нещо подобно на молитва. Тя плъзна ръката си бавно надолу по гърба му и усети колко му е трудно да се контролира. Как трепери от желание. Същото желание, което тя изпитваше към него.

— Никакво чакане — прошепна отново тя.

Той се вцепени.

После, с едно последно проклятие, той посегна надолу и развърза бричовете си.

И влезе в нея с едно единствено движение.

Тя почувства болката, за която я бе предупредил — но тя беше само моментно усещане.

Той беше част от нея.

Никълъс се опитваше да се овладее, но не можеше. За първи път през живота си той загуби самоконтрол. Чувстваше се така, сякаш е разглобен на парчета и само тя може да го сглоби отново.

Той се отдръпна, изумен от всепоглъщащото удоволствие, което изпитваше. После пак се върна, влезе дълбоко и забрави всичко, освен този древен, примитивен ритъм, забрави всичко, освен нея.

Тя беше дар, който той не заслужаваше, но това не й пречеше да му се отдаде напълно, щедро, радостно. Нищо не можеше да я спре. Инстинктивно надигаше бедрата си, за да посрещне движенията му.

Той преплете пръстите си в косата й. Дишаха тежко, учестено.

И тогава и двамата бяха разтърсени от експлозията на удоволствието. Гласовете им се сляха — тихите й викове и стоновете му. Те вече си принадлежаха.

Небето бе започнало да изсветлява. Никълъс се облегна на едно дърво. Саманта дремеше в ръцете му. Беше гола, ръката й лежеше върху корема му. Подутите й от целувки устни му се усмихваха.

Изглеждаше толкова млада, толкова сладка, толкова доверчива.

Твърде млада. Твърде доверчива.

Ти имаш значение.

Думите й още звучаха в главата му. Беше минало много време, откакто беше означават нещо за някого.

Повече, откакто някой бе имат значение за него.

Не си спомняше кога за последен път някой е бил толкова важен за него. Вече не можеше да го отрича.

Въпреки че не му се искаше да бъде вярно.

Тя се размърда, но продължаваха да мълчат. Бяха прекарали доста време във водене на война — помежду си и със света — и сега спокойствието и тишината бяха като балсам за душите им.

След известно време той усети влага по гърдите си… Тя плачеше.

— Саманта? — попита той тихо и долови тревогата в собствения си глас. Протегна ръка и вдигна главата й. — Проклятие, аз…

— Не, не, ти не си виновен. Не ми причини болка — увери го тя и обви ръката си около него. — Не плача за това, а защото… — Тя скри лицето си в гърдите му. — Ти ми достави такова удоволствие, Ник. Не мога да го изразя с думи.

Признанието й отново накара странната болка в гърдите му да се обади. Думите й запълниха в душата му едно пространство, което бе празно и тъмно в продължение на много години. Изпълни го с топлина, светлина и… живот.

— Дори с верига на крака си и със стражари по следите ми — тя се усмихваше, — пак съм щастлива. За първи път от години… аз съм щастлива.

Той я прегърна още по-силно. Усещаше щастието й, което проникваше и в него. Това беше съвсем ново преживяване. Едно от многото, които бе имал през последните няколко дни.

Никога — въпреки че бе имал много любовни авантюри — не беше карал някоя жена да се чувства щастлива. Беше правил любов с тях, беше ги развеселявал, дори понякога ги качваше на кораба си… но в повечето случаи ги правеше нещастни.

Но Саманта беше различна. Единствена. Не приличаше на никоя друга жена. Интелигентността й, смелостта й и непресекващият й ентусиазъм го завладяваха толкова, колкото и красотата й. Невинността й и доброто й сърце го трогваха.

Караха го да копнее за всички онези неща от които се беше отказал през последните шест години. Топлота, нежност. Любов. Неща, които преди смяташе, че не са жизнено необходими.

Саманта му показа, че досега е живял наполовина.

Че в известен смисъл наистина е умрял в онова ужасно корабокрушение преди шест години.

И така, както я държеше в ръцете си, той осъзна, че не иска да се откаже от нея. Не иска тя да отиде във Венеция.

Където без съмнение ще привлече вниманието на много ухажори. Може и да си мисли, че ще бъде независима там, но с нейната красота, ум и очарование, няма да остане за дълго сама. Някой богат барон или граф ще я грабне така, както той грабна рубина на циганите.

Можеше да си ги представи как обикалят къщата й, всеки с намерение да я има за себе си и да я направи своя жена…

Изведнъж изпита чувство за притежание. Образът на Саманта с друг мъж, в богато украсеното легло на някой граф…

— Ник?

— Съжалявам. — Трябваше да я пусне, несъзнателно бе започнал да я стиска силно.

Притежание. Още едно ново усещане. Никога преди не бе изпитвал такова чувство спрямо жена — ценеше собствената си независимост твърде много, за да се намесва в нечия друга. Никога не беше очаквал, нито пък беше изисквал някакви по-особени отношения с любовниците си.

Но ето че сега в главата му се въртяха безумни мисли: да вземе Саманта със себе си.

Да я запази за себе си.

— Ник? — колебливо се обади тя. — Има нещо, което исках да ти… кажа.

Той я погледна и се усмихна. Беше доволен, че го откъсва от безразсъдните му мисли.

— Кажи ми. — Чудеше се дали няма още нещо, свързано с миналото й, което иска да сподели с него.

Тя се надигна и посегна към роклята си, но тя се разпадна в ръцете й. Сам се изчерви силно.

— Съжалявам за това. — С усмивка, която твърдеше обратното, Никълъс й подаде новата си риза. Нейните дрехи бяха малко по-далеч, под едно дърво. — Щеше да казваш нещо?

Тя напъха ръцете си в ръкавите.

— Ами, докато бяхме в пещерата, когато ти имаше треска… — Тя спря, докато той й помагаше с копчетата. — Ти… ти бълнуваше и ти… ти каза някои неща.

Пръстите му се вцепениха. Имаше чувството, че току-що върху главата му бе паднало буре с барут.

— Неща?

Тя покри ръката му със своите. Дълбоките й златисти очи бяха изпълнени с тревога.

— За това как са те жигосали.

Той се взираше в нея безмълвен, ужасен.

— Всичко е наред — продължи бързо тя. — Говореше как… са обесили баща ти. Също така за затворническия кораб и за мъжа с нагорещеното желязо. Спомена името Уейкфийлд.

Никълъс остана абсолютно неподвижен. Не потвърди, нито пък отрече това, което очевидно се беше изплъзнало от устата му.

— Какво още казах?

— Това беше всичко. — Тя погали ръцете му, раменете му и се усмихна. — Всичко е наред. Аз те разбирам.

— Разбираш? — повтори той с пресъхнало гърло.

— Да. Бил си хвърлен в затвора заради престъпление, извършено от баща ти. Ти не си бил виновен. — В очите й имаше загриженост и… любопитство. — Мисля, че мога да се досетя за останалото.

Той измъкна ръката си от нейните.

— Можеш ли наистина?

— Не мисля, че си плантатор.

На езика му дойдоха безброй проклятия, но гласът му изневери.

— Биеш се така, сякаш си свикнат да го правиш — продължи тя. — Определяш посоките като с компас. Винаги проверяваше по звездите в каква посока вървим. Ти не просто търсеше пътя си, ти го определяше. А и начина, по който работиш с въжето — възлите, с които привърза кошницата. И дамгата… и белезите ти. Изглежда си бил бит с камшик.

Той имаше чувството, че пада от голяма височина.

— Бих казала, че си моряк — каза тя тържествено. — Може би офицер във флотата? Сигурна съм, че не си плантатор. А не си и просто обикновен моряк. Ти въобще не си обикновен. Прекалено много си свикнал да издаваш заповеди и да ти се подчиняват. — Тя се усмихна, протегна ръка и погали брадясалата му буза. — Нямали да ми кажеш истината… капитане?