Шели Такър
Сърцата полудяват (17)

Глава 17

Лунната светлина се процеждаше през листата на дърветата и танцуваше по земята. Сребристото сияние едва осветяваше пътя им, докато се промъкваха към лагера на циганите. Сам имаше чувството, че страхът е хванал като желязна скоба гърдите й. Ник водеше — промъкваше се крадешком, безшумно. Тя не можеше да повярва, че е толкова спокоен, толкова сигурен, че безумният му план ще успее.

В гората цареше тишина, нарушавана единствено от плясък на криле над главите им… покашляне или хъркане от някоя каруца… или лай на куче. Веригата не вдигаше много шум — Сам бе пожертвала остатъците от фустата си, за да обвие брънките й.

Поне доколкото е възможно.

Ако циганите бяха оставили пазачи за през нощта, или някое от кучетата долови непозната миризма или звук, те двамата щяха да се озоват сред група подозрителни хора, които ще задават въпроси, на които няма да могат да отговорят. И сигурно щяха да имат пистолети.

Още няколко ярда и щяха да стигнат целта си.

Все още под прикритието на горските сенки, Ник спря, посочи една от каруците и съвсем тихо прошепна:

— Тази ли?

— Така мисля.

Те тръгнаха нататък, като непрекъснато се оглеждаха. През целия следобед бяха обикаляли лагера, проучиха го от всеки ъгъл, спореха ожесточено. Когато се стъмни, те се приближиха повече и най-накрая бяха принудени да приемат фактите такива, каквито са — беше безсмислено да крадат кон, защото нямаше да са в състояние да го яздят. Не и с веригата. А не можеха и просто да нахлуят и да накарат ковача да свали оковите.

Така че измислиха нова стратегия. Така щяха да се освободят от веригата веднъж завинаги и щяха да си хванат един или два коня.

Ако преди това не ги убиеха.

Те се спряха в сянката на последните дървета — оттук започваше полянката. Между тях и целта им имаше поне десет метра открито пространство.

— Това е — прошепна Сам и приклекна до Ник в храсталака.

Той поклати глава.

— Никакви пазачи, никакви кучета. Продължавам да мисля, че те все пак трябва да са се подсигурили, ако там има нещо ценно.

Сам потрепери — не от страх, а от усещането, което премина през нея, когато устните му докоснаха ухото й.

— Понякога хората правят точно обратното на това, което си очаквал. Крият скъпоценностите си в чекмеджето при чаршафите, вместо в каса. Или пък пъхват няколко хиляди лири между страниците на стара книга. По принцип смятат, че са по-умни от обикновените крадци.

Белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

— За наш късмет, ти не си обикновен крадец.

— Повярвай ми, там има нещо ценно. Никой не се приближи до тази каруца цял ден. Покрай всички останали непрекъснато сновяха хора, но не и покрай тази. И ако не си забелязал — продължи тя със самодоволна усмивка, — има катинар.

Той се взря в тъмнината, после кимна.

— Прости ми, че се усъмних в теб. — Усмивката му се превърна в гримаса, след като разгледа катинара и веригата, прикрепена към него. — Това ще ни създаде ли някакъв проблем?

Тя извади златната кутийка за игли от деколтето си и я стисна в юмрука си.

— Няма начин да разбера, преди да се приближа.

Те отново разгледаха лагера за някакво движение. Залагаха на това че никой не знае за присъствието им, че никой дори не подозира, че покрай лагера се навъртат хора.

Възнамеряваха да платят щедро на ковача за услугата и за мълчанието му и не искаха човекът да се досети, че му плащат с парите на циганите.

Ник хвана ръката й.

— Да тръгваме.

Излязоха от дърветата, приведени ниско към земята. Движеха се бързо, като се стараеха да не вдигат никакъв шум. Ръката на Ник беше силна и топла. Толкова силна, че Саманта забрави страха си.

Стигнаха до каруцата и се притиснаха към едната й страна, като останаха в сянката. Сам се задъхваше повече от страх, отколкото от направеното усилие. Опита се да нормализира дишането си. Ник изглеждаше невъзмутим.

Тя се възхити на самообладанието му пред опасността, която ги застрашаваше. Не знаеше дали това се дължеше на смелост, на безразсъдство или на нещо друго.

Но сега нямаше време да мисли за това. Той посочи към вратата. Сам кимна и извади нещо от кутийката за игли. Те притичаха покрай каруцата и по стълбите, които водеха към вратата. Ник се притисна към вратата и огледа лагера. Сам сграбчи катинара и се захвана за работа.

Катинарът й беше почти непознат — беше попадала на такива само един или два пъти. Но, напомни си тя, правила е това дузини пъти. Тази вечер не се различаваше по нищо от всички останали вечери, в които бе практикувала занаята си.

Но пръстите й се потяха. Катинарът не искаше да се отвори.

Сърцето й заби бързо. Може би просто е отвикнала. Или пък светлината не беше достатъчна.

Мина една минута, после още една. Някъде проплака бебе.

Животът й зависеше от успеха. А също и неговият Защо не ставаше нищо?

Чу тихото монотонно припяване на майката, която успокояваше детето си.

— Побързай — прошепна Ник в ухото й.

Тъкмо щеше да му каже, че брадата му я гъделичка и й отвлича вниманието, когато най-накрая катинарът щракна.

С треперещи ръце тя го свали от веригата и отвори вратата. Бързо влязоха вътре.

Лунната светлина беше достатъчна, за да видят бъркотията, която цареше във фургона: стари дрехи, лампи, прибори за готвене.

Ник изпсува. Това беше каруца за провизии.

Сам също изрече едно проклятие под носа си. Бързо прегледаха предметите, струпани по лавиците, по пода, в ъглите. Но не намериха нищо.

Поне нищо ценно.

Бяха поели такъв риск… за това?

Отвън се чуха стъпки. Приближаваха.

Страхът я смрази. Бяха се озовали в капан!

Преди тя да успее да каже нещо. Ник пристъпи пред нея, дръпна я зад гърба си и извади ножа.

Тя премига зад широките му рамене Беше учудена. Той я защитаваше. Беше го направил, без да се замисля, сякаш така му идваше отвътре. А винаги беше твърдял, че не дава и пукната пара за ничий друг живот, освен за своя.

Преди да е успяла да го осмисли, стъпките дойдоха съвсем близо до каруцата. Тя си пое дълбоко въздух.

Но човекът отмина бързо и явно се насочи към гората.

И двамата въздъхнаха дълбоко Сам имаше чувството, че ще припадне Пусна ръката на Ник, чак сега осъзнала, че се е вкопчила в него, сякаш от това зависеше животът й.

— Толкова време загубихме заради някой глупак, който отива да се облекчи. — Той подхвърли ножа във въздуха, хвана го за острието и го пъхна обратно в ботуша си.

— Да изчезваме оттук.

— Не можем. Не и преди да се е върнал.

Сам трябваше да се съгласи с него. Засега не можеха да мръднат оттук. Седна на един чувал със зърно и се огледа отчаяно наоколо. Толкова беше сигурна, че тук има откраднати съкровища — перли, злато, бижута — а това беше просто каруца с провизии. Защо ли им трябваше на циганите да я заключват?

Знаеше само, че се е провалила. А не можеха тепърва да обикалят лагера, за да проучват останалите каруци. И без това вече достатъчно дълго бяха тук.

— Вината е моя — каза тя с нотка на извинение в гласа си.

— Сега това няма значение. — Той започна да рови в някакви торби, струпани в единия ъгъл.

Не изглеждаше ядосан, не й се подиграваше за допуснатата грешка.

А това само я караше да се чувства още по-зле. Той откри купчина с дрехи зад торбите.

— Поне ще имаме нови дрехи.

— Сигурно не са нови — промърмори тя, втренчена във веригата, която блестеше на лунната светлина. — Циганите ги купуват от богатите собственици на имения и ги продават в градовете, през които преминават.

Той вдигна една риза и чифт панталони.

— Тук дори има и прилични обувки.

— Те ще ни свършат добра работа — каза тъжно Сам, — тъй като, изглежда, ще обикаляме из Канък Чейс цял живот.

Умълчаха се, защото чуха отново стъпките. Сам спря да диша, поразена от ужасна мисъл. Ако човекът погледне към вратата и види, че веригата виси свободно…

Стъпките ставаха все по-отчетливи.

И отминаха.

Тя стана, трепереща. Беше се страхувала достатъчно за една нощ. Ник продължаваше да рови в ъгъла. Под камарата дрехи беше открил нещо, подобно на малко буре.

— Охо — обади се той, заинтригуван, — какво би могло да бъде това?

— Ник, трябва да тръгваме.

Той не й обърна внимание. Извади ножа и се опита да махне капака на съда.

— Ник — повтори тя, потупвайки го по рамото, — нямаме време.

Той надигна капака и двамата ахнаха.

— О, Боже мой! — прошепна Сам.

 

 

Само сребристото сияние на луната ги осветяваше. Намираха се на миля от лагера, но не смееха да рискуват да запалят огън. Не искаха да привличат внимание.

Сам беше наведена над куп зелена френска коприна в скута си. Иглата проблясваше на лунната светлина. Не бяха имали достатъчно време, за да проверят размерите на дрехите, които взеха от фургона. Бялата памучна риза щеше да й стане, но роклята беше прекалено широка. Завърши стесняването на талията и погледна към Ник.

Беше го подразнила, че може да зашие бричовете му върху него, тъй като веригата не му позволяваше да ги обуе, но той веднага бе отхвърлил идеята. Изглежда въобще не му се стори смешно.

Беше изпаднал в много странно настроение, откакто напуснаха лагера. В момента лежеше върху листата и въобще не й обръщаше внимание.

Беше твърде зает с броенето на монетите.

Бурето във фургона се оказа пълно с гвинеи, шилинги, фартинги — съкровище, достойно и за пират. Бяха взели пълни шепи, които натъпкаха в откраднатата риза.

Друго буре до първото беше пълно със скъпоценности — златни верижки, перли, скъпоценни камъни, но тя го беше убедила да не ги вземат. Всяко бижу беше уникално и нямаше да бъде трудно да бъде разпознато.

Но все пак той си взе нещо — рубин с размерите на малко яйце.

Сега го беше вдигнал високо и се наслаждаваше на отблясъците му.

— Продължавам да твърдя, че не биваше да го вземаме — каза Сам с неодобрение, като затягаше конеца. — Ако някой случайно отвори бурето и види, че липсва…

— Дотогава вече отдавна ще сме си тръгнали.

— Но не можем да го използваме, за да платим на ковача. Той може да го познае.

— Нямам и намерение да му го предлагам. — Той подхвърли камъка във въздуха и се усмихна, когато го хвана. — Това е за мен, ангелче. За мен и за никой друг. Тази дрънкулка може да компенсира ада, който трябваше да преживея тук. — Той го пъхна в джоба на протритите си, скъсани черни бричове.

— Това е риск, който не биваше да поемаме — тихо каза тя и прибра иглата.

— Ваше благородие, някои хора се радват на лунната светлина и на слънцето. — Той се понадигна и започна да тъпче златните гвинеи в кесията си. — Но други предпочитат по-различен блясък.

— Държиш се така, сякаш никога преди не си виждал пари.

Той рязко вдигна глава, отвори уста да каже нещо… но само се усмихна.

— От много години — да — каза той студено. — От доста много години. — Той потупа джоба си. — Тази дреболийка ще направи живота ми вкъщи по-добър.

Отново съсредоточи вниманието си върху монетите. Сам сгъна новата си рокля и я остави настрани. През ума й преминаваха множество въпроси. Вкъщи? Къде е домът ти? С какво се занимаваш там? Търговец ли си? Престъпник? Войник? Съдържател на ресторант?

Какво е станало с онова малко момче, оцеляло от затворническия кораб?

Кой, по дяволите, си ти?

Дори след всичко, което преживяха заедно, тя все още не знаеше отговорите. Той едва ли можеше да се нарече сговорчив, що се отнася до миналото му. Или до настоящия му живот. Изглеждаше, че няма никакво намерение да споделя тайните си.

— Освен това — продължи той спокойно, — имам дългове.

Тя не го попита какво иска да каже с това. Защото подозираше, че няма да й каже.

— Колко пари имаме? Ще ни стигнат ли?

— Повече от петстотин.

Тя подсвирна тихо.

— Бих казала, че ще са достатъчни.

— Достатъчни, за да накарат един ковач да се чувства щастлив от това, че е освободил двама бегълци. — Погледът му срещна нейния. — След няколко часа, ваше благородие, ще сме на много мили оттук.

— Свободни да вървим по пътя си. Най-после.

Настъпи неловка тишина, нарушавана единствено от звъна на монетите, които той броеше.

Най-после свободна. Би трябвало да е щастлива.

Но защо тогава тази мисъл я караше да се чувства толкова… зле?

Тя вдигна краката си, обви ръце около тях, сложи буза на коленете си и го погледна. Сребристата светлина играеше по чертите на лицето му, бялата му риза блестеше и правеше косата му да изглежда още по-черна. Със скъпоценен камък в джоба и злато в ръцете, той изглеждаше по-щастлив от всякога. Очите му блестяха, усмивката му беше широка. Изглеждаше в стихията си. А това го правеше да изглежда толкова спокоен, отпуснат… толкова красив.

Въпреки че не одобряваше безразсъдната кражба на рубина, на нея й харесваше да го вижда щастлив.

Заля я познатата вече топлина, онова чувство, чието име не знаеше. Но този път с него дойде и болката.

Само преди седмица тя беше готова да изпрати този мъж на бесилката, за да спаси собствената си кожа. Но това беше, преди той да спаси живота й преди да я докосне по начин, по който никой друг мъж не я беше докосвал.

С нежността и топлотата си той беше прогонил страховете й.

Свободна? През цялото време, през което беше прикована към него, тя нито за миг не е била свободна.

А мисълта да се раздели с него, да не го види никога повече…

Може би чувствата бяха изписани на лицето й, защото той внезапно спря да брои, вдигна глава и попита:

— Къде ще отидеш утре, когато най-после се отървеш от мен?

Тя се протегна, прозина се и някак успя да запази гласа си спокоен.

— В Мърсисайд. — Беше споделила с него всичките си тайни, така че не виждаше причина да крие тази. — Ще отида в Мърсисайд, ще си взема нещата и ще напусна страната.

— И сигурно ще отидеш във Венеция?

— Да. — Мисълта за синьото небе на Италия и за блестящото море вече не й се струваше толкова привлекателна. — А ти?

— Аз трябва да свърша онази работа в Йорк.

— Имах предвид, след това.

Стараеше се гласът й да е спокоен, въпреки че копнееше да научи нещо повече за него. Всичко.

Той извърна поглед и тя разбра, че е взела правилното решение, когато напуснаха пещерата — не му каза нищо за трескавото му бълнуване, запази за себе си това, което знаеше за страшното му детство, защото не знаеше как ще реагира той. Надяваше се, че сам ще й каже нещо, без да е нужно да го подтиква.

Незнайно защо, за нея беше важно, много важно, той да й се довери.

— Аз съм плантатор — бавно каза той, — от американските колонии. Ще се върна там веднага щом свърша работата си в Йорк.

— Разбирам. — До известна степен се чувстваше доволна, че й се довери поне за това.

Но само до известна степен. Плантатор? Това не беше нито едно от нещата, с които си бе представяла, че се занимава. Не приличаше на човек, който се занимава със земеделска работа, който се тревожи за реколтата, времето, плевелите.

Чудеше се дали й казва истината.

Заболя я при мисълта, че може да я лъже. Но какво право имаше тя да изисква истината или каквото и да било от него? Те бяха двама непознати, събрани заедно от случайността. Престъпници, които яростно бранят независимостта си. Които мислят само за себе си.

В крайна сметка, това беше част от сделката.

Чудеше се кога точно нарушиха това споразумение.

И защо толкова я болеше.

— Никога не съм била в колониите. — Тя не позволи болката да проличи в гласа й. — Какво има там?

Той отново се поколеба. Но после каза:

— Много по-различно е от Англия. Горещо е. Влажно. Мястото… ъъъ… където се намира плантацията ми, е блатисто. Повече вода, отколкото земя. Отглеждам индиго, ориз, тютюн. Има много риба. А също така и дивеч. Предимно яребици и елени. Имам и прекрасна изба за вино, ром и уиски. Въобще там е по-хубаво от… другите места, в които съм живял.

— Наистина звучи хубаво.

Той сподави смеха си.

— Не толкова, колкото Венеция.

Тя сви рамене.

Гледаха се в очите доста дълго. После той се обърна и потърси в листата кошницата с провизиите им и извади манерката. Бяха я напълнили с вода от потока преди да напуснат полянката при входа на пещерата.

— Във всеки случай, трябва да напуснем Англия здрави. — Той наля вода в две чаши, подаде й едната и вдигна своята като за тост. — За Америка, за Венеция, за свободата.

Чукнаха чашите си и пръстите им се докоснаха. През ръката й премина огън, стигна до центъра на тялото й, спря дъха й.

— Ник…

Той бързо се отдръпна.

— Нямаме време за… ъъъ. Искам да кажа, че трябва да поспим, ваше благородие.

Тя забеляза, че той отново я нарича по този начин, вместо да използва името й, и се зачуди дали го прави нарочно.

— Ник, аз просто… искам да… — Сви рамене, притеснена. — Исках да кажа…

— Какво? — попита той грубо.

Тя не беше сигурна. Какво можеше да каже? Свободата няма това значение за мен, каквото имаше преди няколко дни? Не искам да те напусна?

Обичам те?

Тази мисъл я порази. Беше вярно. Тя го обичаше. И не можеше просто да си тръгне, сякаш той не означаваше нищо за нея.

— Няма значение, Саманта.

— Има значение — отвърна тя равно. — Ти имаш значение.

Той я погледна така, сякаш бе поразен от гръм.

— Имаш значение за мен — каза тя просто.

— Не го казвай.

— Това е истината.

— Не би трябвало да бъде.

— Защо? — Тя протегна ръка и го докосна леко по рамото.

Той трепна като опарен.

— Защото — изръмжа той, — проклятие, не бива. Ти си… — Той отново изпсува и затвори очи. — Ти си дама. Дама, която заслужава нещо повече от…

— Нещо повече от един плантатор от колониите?

— Нещо повече от човек като мен — яростно довърши той и отвори очи. Изумрудените им дълбини пламтяха.

— Е, това е много лошо, мистър Джеймс. Защото аз живея самостоятелно и самостоятелно вземам решенията си от доста време насам, за да мога да се променя. Знам какво искам. — Тя леко стисна рамото му и усети колко силни са мускулите му под мекия бял памук. — Знам какво чувствам.

Той я погледна. В очите му още блестяха опасни пламъчета.

— Не знаеш какво говориш.

— Мисля, че знам. — Тя се наведе към устните му така, както той я беше научил, безмълвно молейки за целувката му. — Знам какво искам.

— Саманта… — Прозвуча като предупреждение — Не.

— Да. Ник, да.

Усети, че той трепери. Чу го как изстена — звук, който сякаш идваше някъде от дълбините на тялото му.

Изведнъж я прегърна силно и я притисна към себе си. Устните му покриха нейните, търсещи, горещи.

И тя се остави на този огън да я изпепели в осветената от лунните лъчи Канък Чейс.