Шели Такър
Сърцата полудяват (22)

Глава 22

Сам вървеше по тъмните улици на Мърсисайд. Беше толкова изтощена, че й се струваше, че повече не може да продължи. Нощният вятър щипеше кожата й през тънката рокля и тя започна да разтрива ръцете си. Вървеше към къщи.

След три дни неспирно яздене цялото тяло започна да я боли. Беше продала коня в първия обор, на който попадна, влизайки в града, и мислеше, че ако никога повече не види кон през живота си, щеше да се чувства щастлива.

Трепереше. Опитваше се да се успокоява с мисълта колко добре ще й подейства сънят в истинско легло. Беше избягвала всички градове от Канък Чейс до тук, решила, че странноприемниците могат да бъдат опасни. Беше спирала за почивка само веднъж, в една ферма. Но почти не можа да спи.

Беше толкова странно да е сама… да няма кой да я пази, докато спи. Липсваше й това усещане.

Липсваше й Ник. Толкова й липсваше, че почти не можеше да яде, камо ли да спи. Всеки път, когато успееше да затвори очи, той идваше в сънищата й.

Когато за пръв път видя отражението си в едно огледало във фермата, докато се миеше. Сам беше поразена. Изглеждаше толкова различна. Под мръсотията и праха кожата й беше бледа, очите й — зачервени от плач. По врата си откри белези, които нито сапунът, нито водата можеха да премахнат. Това беше останало от страстните целувки на Ник.

Той я беше белязал — тялото й, сърцето й, душата й.

Тя преглътна и се опита да прогони тази мисъл така, както той я бе прогонил от живота си. Но без да се замисля, тя пъхна ръката си в джоба на роклята и пръстите й стиснаха рубина, сякаш той можеше да й даде топлина.

В момента, в който осъзна какво прави, тя се насили да го пусне. Изпъна рамене и продължи да върви. Беше време да се изправи срещу реалността и да спре да мисли за това, което никога няма да стане. След време отново щеше да свикне да бъде сама. Дните и нощите щяха да станат по-поносими. Някога.

Поне така се надяваше.

Луната беше почти пълна и осветяваше мокрите от дъжда улици на Мърсисайд, но това не можеше да подобри настроението й. Обикновено пристигаше тук с чувство на облекчение, щастие, задоволство. Всеки път, щом свършеше работата си в определен район, тя идваше тук, за да остави парите в стаята си.

Винаги с нетърпение очакваше да се прибере тук. Това място й даваше уюта на нормалния живот, отдих след престъпленията, които извършваше. Обикновено си почиваше седмица-две, през които живееше мирно и кротко, ходеше на пазар, разговаряше със съседите.

Но тази вечер тя не изпитваше нито радост, нито облекчение.

„Просто съм много изморена“ — казваше на себе си тя. Имаше нужда от един здрав сън. Всичко щеше да изглежда по-добре на сутринта.

Най-накрая се добра до порутената сграда, в която се намираше стаичката й. Погледна към прозореца си, към мансардата, която бе наричала свой дом в продължение на пет години. Но не можа дори да се усмихне. Препъвайки се по стълбите в тъмното, тя осъзна, че ще се наложи да поработи над ключалката на собствената си врата. Малкото портмоне, в което бяха ключовете й, беше конфискувано от Бикфорд при ареста й.

На последната площадка на стълбището нямаше много място за движение и още по-малко светлина, но тя напипа ключалката по памет и се залови за работа. Отвори я за секунди. Въздъхна, бутна вратата, влезе и я затвори зад гърба си.

През прозореца влизаше лунна светлина. Тя направи няколко крачки в тъмнината, присвила очи, за да привикне зрението й… и се блъсна в нещо.

— Какво, по дяволите…

Това беше малката й масичка, съборена на пода. Сам замръзна на мястото си.

На слабата светлина успя да види една ваза, строшена на пода. Счупени столове. Малкото й дрехи и вещи бяха разпилени по земята.

Стаята беше претърсвана! Тя се обърна бързо и се сети, че в умората си беше забравила да провери конеца, който винаги оставяше на вратата като предпазна мярка.

По гърба й полази страхът. Стражари.

Остана неподвижна, спря дори да диша. Чудеше се дали е сама в стаята.

Не чуваше нищо. Никакви стъпки, никакво дишане. Нищо освен ударите на сърцето си.

Беше сама. Но може би те наблюдаваха отвън. Може би само след минута щяха да се втурнат тук и да я арестуват.

С тихи проклятия на уста, тя се втурна към ъгъла където криеше парите си. Трябваше да изчезне оттук, и то бързо.

Избута скрина и бръкна в дупката в стената, където трябваше да бъде кутията с парите й. Прехапа устни в усилието да я намери в тъмнината. Тук ли беше? Дали са я намерили?

Пръстите й докоснаха ореховата кутия за скъпоценности. Отвори я бързо. Парите й бяха тук.

С въздишка на облекчение тя я затвори и се обърна към вратата.

И само със секунда закъснение забеляза движението зад гърба си.

Чу стъпки, после щракването на пистолет и една силна мъжка ръка я сграбчи изотзад, за да затисне устата й, да спре писъка й.

Кутията се изплъзна от безчувствените й пръсти и падна на пода, когато другата ръка на мъжа я обгърна през кръста.

— Добър вечер, мила моя племеннице — прозвуча един познат глас в ухото й и в същия момент тя усети как пистолетът се забива в ребрата й. — Толкова ми е приятно да те видя отново.

Обзе я неописуем ужас. Най-страшните й сънища оживяваха. Чичо й я беше открил. Стаята се завъртя пред очите й.

Не! Тя започна да се бори, да рита с всички сили, за да се освободи от хватката му.

— По-кротко, по-кротко, Саманта. Не си създавай неприятности. — Никак не му беше трудно да я удържа. Премести пистолета и тя усети студения метал върху гърлото си. — Ще е по-добре за теб, ако не се противиш.

Тя се вцепени и стисна очи. Господи, моля те, помогни ми. Това беше невъзможно. Как е могъл да я открие?

— Трябва да ти кажа, че съм изненадан, че още си жива — прошепна той с оня глас, който я преследваше в сънищата й. — И доволен. Дори не ми струваше кой знае колко. Хората от този беден градец бяха нетърпеливи да продадат информация за местонахождението ти за няколко монети. Сигурен съм, че си заслужаваш всеки шилинг. — Той започна да мачка гърдите й. — Имаме толкова много да наваксваме.

За момент паниката я заслепи, тя не можеше да помръдне. Сетивата й бяха притъпени от ужас. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Не, не, не!

— Но не сега и не тук, за нещастие. — Той поотслаби хватката си, но само докато натъпка един парцал в устата й и го завърза на тила й. — Както можеш да видиш от останките в стаята си, стражарите много се стараят да те върнат на правосъдието. Могат да се върнат всеки момент, а аз не искам да те обесят, скъпа моя. — Той дръпна ръцете й зад гърба й и ги завърза здраво с въже. — Има едно прекрасно местенце в Лондон, което те очаква. Един малък апартамент, в който ще ми бъдеш на разположение всеки път, когато пожелая. — Той се разсмя. Звукът беше неприятен. — Ще имаме достатъчно време да се опознаем отново в свободното ми време. Години.

Сякаш в ушите й бучеше водопад. Тя се давеше. Беше безпомощна.

О, Господи, моля те. Ник, помогни ми!

— Стражарите могат да прекарат следващите няколко седмици в търсене, но никога няма да те открият, скъпа моя. Никой повече няма да те види. А сега, да тръгваме! — Той я блъсна пред себе си към вратата. — Не можем да губим повече време.

— Никъде няма да я водите, ваша чест.

Сам замръзна на мястото си и се втренчи изненадана в тъмния силует, който изпълваше вратата.

— Кой си ти? — попита чичо Прескот войнствено.

— Загрижен наблюдател. — Мъжът влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

Сам не познаваше гласа, нито пък можеше да го разгледа добре на лунната светлина. Спасителят й беше висок, строен млад мъж с тъмна коса, облечен с черно палто и бричове. Никога преди не го беше виждала.

И имаше пистолет.

Само след секунда тя осъзна, шокирана, че десният ръкав на палтото му виси празен. Този човек имаше само една ръка.

— Виж какво — озъби се чичо Прескот, — аз ръководя това разследване. Ако си някой от стражарите…

— Грешно предположение.

— Имаш ли представа кой съм аз?

— О, знам прекрасно кой сте. — Младият мъж се разсмя. — Пише го във всеки вестник.

— Тогава знаеш, че мога да те арестувам за това, че ме заплашваш с оръжие. Нападението над съдия е сериозно престъпление. Съветвам те да си тръгнеш, преди да съм извикал стражарите.

— Никого няма да извикате. Това ще провали плановете ви. И така, страхувам се, че не мога да ви позволя да отведете дамата. Отдръпнете се, мис Делафийлд.

Тя понечи да го направи.

— Стой тук, Саманта — извика чичо Прескот и насочи пистолета към нея. — Няма да ми хареса да повредя един от прекрасните ти крака, но знаеш, че ще го направя.

Сам остана на мястото си, хваната в капана на двата пистолета.

Непознатият се приближи безстрашно към чичо Прескот. Сега тя го виждаше доста по-добре. Имаше сини очи и ъгловати черти. И очевидно не беше много по-възрастен от нея.

— Не искам да проявявам неблагоразумие — каза той спокойно, — но трябва да задам няколко въпроса на дамата. А не мога да го направя, ако я заведете в Лондон.

Само един изстрел и това място ще се напълни с представители на закона.

Непознатият внимателно пъхна пистолета отзад в пояса си.

— Можем да го направим и тихо, ако така предпочитате. — В ръката му проблесна острието на нож.

Очите на чичо Прескот се изпълниха с ужас.

— Нима мислиш, че се страхувам от един сакат? — озъби се той.

Един мускул затрепери на загорялата от слънцето буза на непознатия.

— Мисля, че би било много глупаво от ваша страна да ме подценявате — отвърна той равно.

Чичо Прескот се изсмя — един познат, жесток звук, който накара Саманта да потрепери.

Младият мъж присви очи и гласът му стана по-суров:

— Давам ви право на избор. Можете да си тръгнете веднага и да живеете, или да останете и да умрете. Кое ще предпочетете?

Чичо Прескот размисли. След миг започна бавно да сваля пистолета си.

Но изведнъж атакува, използвайки оръжието като палка.

Непознатият се отдръпна с изненадваща лекота. После бързо ритна ръката на чичо Прескот и изби пистолета от нея. Сам ужасена гледаше как чичо й отново се втурна напред и двамата мъже се вкопчиха в битка за ножа.

Борбата продължаваше вече една минута. Чичо Прескот явно беше по-силен. Притисна ножа към гърлото на младия мъж. Но тогава непознатият използва силата и опита си и започна да рита, да блъска, да се опитва да се освободи.

Борбата им завърши толкова неочаквано, колкото започна. С бърз, страничен удар на ножа непознатият разпори гърлото на чичо Прескот.

Той падна на колене, очите му отчаяно се взираха в нея. Протегна едната си ръка, сякаш я молеше за помощ. Само след секунда се строполи напред, хъркайки. Давеше се в собствената си кръв.

Сам започна да отстъпва назад, спъна с в нещо и падна на пода. Остана да лежи там смаяна, вцепенена от шока.

Гледайки към непознатия, който се беше надвесил над мъртвото тяло на чичо й, тя не знаеше дали да изпитва благодарност… или още по-голям ужас.

Мъжът ритна Прескот и го обърна по гръб. Взря се за миг в безжизнените му очи и на Сам й се стори, че върху лицето му се изписа разкаяние. Само за момент. После коленичи, извади ножа и се приближи към нея.

Тя се опита да се дръпне назад, но така, както бяха завързани ръцете й, беше съвсем безпомощна.

Усмивката му беше зловеща.

— Мис Делафийлд, няма как да избягате. И не си правете труда да ми благодарите. Не съм тук, за да се правя на кавалер. Не давам пукната пара за вас, нито пък за дебелия ви чичо, нито за когото и да е друг, който се прави на невинен: — Той се наведе, остави ножа на земята и отвори кутията; която тя беше изтървала. — Той не беше нищо повече от една корумпирана отрепка, а според това, което пише във вестниците, вие не сте нищо повече от една крадла. — Той започна да брои парите. — Интересуват ме преди всичко парите.

Тя се взря в него объркана, трепереща. Какъв беше той — ловец на награди? Или обикновен крадец?

Той вдигна ножа и кутията, изправи се и ги пъхна в джоба на протритото си палто.

— Съжалявам, че нямах възможност да се представя както подобава. Казвам се Фостър. Колтън Фостър. Но това не е важно. Тук съм, за да получа една информация.

Той отново извади ножа и го размаха на нивото на очите й. По него все още личеше кръвта на чичо й.

— Няма да крещиш за помощ, нали? — попита той хладно. — Защото също като мен не искаш тук да нахлуят дузина стражари. Съгласна си, нали? Просто кимни.

Тя кимна.

— Много добре.

Той се наведе още. Тя стисна очи, когато усети студената стомана на ножа до кожата си.

Но това трая само секунда. Той преряза парцала, с който беше завързана устата й.

Но остави ръцете й вързани. Раменете й вече бяха изтръпнали. Тя изплю власинките, останали от парцала, и се опита да проговори.

— К-кой… какво?…

— Да не губим време, мис Делафийлд. Имам само няколко часа на разположение. Само за да ускорим нещата, нека ви кажа някои неща. — Той издърпа един стол и седна пред нея. — Статиите във вестниците привлякоха вниманието ми…

— Какви статии? Какво…

Острието на ножа докосна брадичката й.

— Моля ви, не ме прекъсвайте. Не ми губете времето, като се правите на невинна. Както вече ви казах, бързам. — Той дръпна ножа, но си играеше с него само на сантиметри от лицето й.

Сам го гледаше мълчаливо.

— Така е по-добре — каза той. — И така, след като видях статиите във вестниците, потърсих чичо ви, проследих го, след като напусна Лондон, като мислех, че той ще ме отведе право при вас. Надявах се, че ще открия отговорите на въпросите си, прикрепени към глезена ви… но изглежда че вие и престъпния ви спътник вече сте се разделили.

„Ник“ — помисли тя, изведнъж разбрала за какво е цялата тази история. Обзе я страх. Той търсеше Ник.

— След като стражарите претърсиха стаята ти и не откриха нищо — продължи той, — чичо ви реши да ви чака тук. Помислих си, че той може да знае нещо, което аз не знам, така че аз също реших да чакам. Вече щях да се откажа, когато вие най-после пристигнахте и… е, сама знаете останалото. — Той си играеше с ножа, като бързо го премяташе между пръстите си. — Всичко, което искам, мис Делафийлд, са отговорите на няколко прости въпроса. Дайте ми това, което искам, и можете да вървите по пътя си.

— Не мога да го направя без кутията в джоба ви.

Отговорът й изглежда го изненада.

— Трябва да сте ми благодарна, че ви оставям да се измъкнете жива.

— И очаквате да ви повярвам, мистър Фостър? Да убивате, изглежда, е ваша втора природа.

Очите му потъмняха.

— Аз не убивам без причина. Просто съм научил няколко начина да се защитавам. Както вече ви казах, не ме интересувате нито вие, нито дебелият ви чичо. А сега ще отговорите ли на въпросите ми?

Студено мълчание беше единственият й отговор.

— Да започнем с един по-прост въпрос. Всъщност, той е толкова прост, че може да направи останалите ненужни. Може би греша. Може би преследвам сенки. Вие ще трябва да ми кажете.

Тя сви рамене.

— А, някакъв намек за съдействие. — Той се наведе още по-близо. — Човекът, когото арестуваха заедно с вас — той наистина ли беше Джаспър Норуел?

Сам продължи да се взира в него. Нямаше представа що за човек е този Колтън Фостър, какво иска от Ник или какво би направил, ако го открие. Така че реши да си държи езика зад зъбите.

— Можем да го направим по по-лесния начин — ледено каза Фостър, — а можем да го направим и по по-трудния. — Ножът бавно погали бузата й. — Много съм добър с това. Мога да ви накарам да ми се молите да отговорите на въпросите ми.

Сам мислеше бързо. Беше ужасена. Страхуваше се за себе си и за мъжа, който обичаше. Всеки удар на сърцето й подсказваше, че трябва да предпази Ник.

А не знаеше дали Фостър наистина ще изпълни заплахата си. Не беше ли споменал, че не наранява невинни? Да. Да, беше казал.

От друга страна той изглежда не я смяташе за невинна.

— Ще ви попитам отново — каза той. — Спътникът ви Джаспър Норуел ли беше?

Той премести ножа по-надолу и го притисна към гърлото й.

Съвсем малко оставаше да я прониже.

— Не — прошепна Сам, втренчена в него. Мразеше го. — Не, не беше той.

Сините очи на младия мъж станаха студени, пронизващи.

— Разбирам. — Устата му се превърна в сурова линия. — Описанията във вестниците споменават тъмна коса и зелени очи. А имаше ли случайно белег — дамга ето тук, на гърдите? — Той нарисува символа върху собствените си гърди с ножа. — Насочена надолу вилица с три зъба?

Сам стисна очи.

— Аз… аз не знам.

— Не ме лъжете, мис Делафийлд — каза той гневно. — Ако съдя по следите по врата ви, освен ако напоследък в Канък Чейс не са се появили огромни комари, вие и вашият спътник сте се сприятелили. А сега — кажете ми истината. Видяхте ли дамга на гърдите му?

Тя остана безмълвна, отчаяна, уплашена.

После кимна.

Фостър скочи от стола. Проклинаше.

— Не мога да повярвам! — Той започна да крачи из стаята. — Не мога да повярвам, че Броуган ще рискува да се върне в Англия!

— Броуган? — попита Сам, объркана.

— Ако си мисли, че ще вляза в капана му, много бърка. Трябваше просто да ми плати. Можех да поискам четиридесет или петдесет хиляди. А поисках само едно подаяние!

— Мисля, че вие…

— По дяволите, не съм искал да се изпречвам на пътя му. Точно това не исках. — Той се обърна и тръгна към нея.

— Всичко, което поисках бе това, което той ми дължи. Това копеле ми попречи да направя кариера във флотата. — Той потупа празния ръкав на палтото си. — Той ми е длъжник. И по един или друг начин, ще го накарам да ми се издължи.

— Но вие грешите! — най-после успя да го прекъсне Сам. — Човекът с мен не беше някой на име Броуган. Той беше плантатор от колониите и се казваше Ник Джеймс. Не…

Погледът, който Фостър й хвърли прекъсна и думите й, и дъха й.

— Казах ви да не ми губите времето. Не се опитвайте да го защитавате.

— Казвам ви истината.

— Истината? Истината е, че имам проблем, мис Делафийлд. — Той се приближи до нея и заби ножа в стола, на който седеше преди малко. — Разбирате ли, нямам достатъчно доказателства за да отида при властите. Само подозренията ми и няколко неща, открити след години издирване. Блъфирах. Не мислех, че няма да плати. — Той отново се обърна и прокара пръсти през косата си. — Не мога да отида в Адмиралтейството с празни ръце и с невероятната история, че Никълъс Броуган е възкръснал от мъртвите. Не само че няма да ми платят наградата от десет хиляди лири, но и ще ме осъдят.

Сам мислеше за името, което той току-що спомена.

— К-какво… какво казахте?

— Имам нужда от нов план. — Той отново започна да крачи из стаята. — Броуган ще си плати за тази измама. Мисли си, че ме е надхитрил, така ли? Копеле. Ще му взема парите и ще го предам, за да получа наградата за главата му.

— Никълъс Броуган? — Тя зяпна Фостър в недоумение. Легендарният Никълъс Броуган беше пират. Един от най-безмилостните английски пирати. От ранга на Хенри Морган, Капитан Кид, Черната брада.

Тя започна да клати глава, отначало бавно, а после по-бързо. Това беше лудост. Смешна странна, ужасна грешка. Фостър отново се обърна към нея.

— Не ми казвайте, че не знаете. Бяхте прикована към него почти две седмици, ден и нощ, и не знаете?

— Не знам какво? — извика тя отчаяно. — Мисля, че сте ненормален! Името на човека, прикован към мен беше Ник Джеймс.

— Престанете да лъжете. Колко хора е довел със себе си? — Той извади пистолета си и го насочи към нея. — Какъв е планът му?

— Нямам представа за какво говорите!

Той запристъпва към нея с гневно изражение. За момент тя си помисли, че наистина ще я застреля.

Но тъй като тя не трепна, той отстъпи крачка назад, свали пистолета. Гледаше я учудено.

— Наистина не знаете, нали? — Той се изсмя. — След всичките тези години старият негодник сигурно се е научил да пази тайните си.

— Името му — твърдоглаво настояваше тя — е Ник Джеймс.

— Разбира се, че е. Защо не. Съвсем обикновено, безинтересно име. И без съмнение, точно затова го е избрал. — Той се наведе към нея, лицето му почти се допря до нейното. — Нека ви кажа с кого точно сте прекарвали времето си, лейди. Истинското име на мъжа, който е оставил тези синини на врата ви, е Никълъс Броуган. Като капитан Никълъс Броуган.

Саманта го гледаше ужасена, с отворена уста.

— Лъжете!

— Защо да ви лъжа? Мислите ли, че лъжа за дамгата? Мога дори да ви кажа къде точно се намира в момента. В Йорк.

Тя спря да диша. Всичко съвпадаше. Някой, когото е по-добре да не познаваш. О, мили Боже!

И следите от камшика по гърба му, начинът, по който намираше пътя си по звездите — беше познала, че е моряк. Дори че е бил капитан.

Нищо чудно, че не искаше да й каже истината за миналото си!

Стаята се завъртя пред очите й. В главата й изплуваха историите, които се разказваха за Никълъс Броуган. Казваха, че е алчен. Че би потопил всеки кораб, без да мисли за хората на него.

Беше мислила, че Ник е опасен, но въобще не бе разбрала колко опасен е всъщност.

И ето този млад Колтън Фостър, стои пред нея и й казва, че Ник — Никълъс — е отговорен за загубата на ръката му.

Това ли беше мъжът, в който се влюби? Един безжалостен убиец? Това ли беше човекът, на когото подари сърцето си, тялото, душата си?

Тя поклати глава.

— Не! Не, това не е вярно. Не може да бъде вярно. Никълъс Броуган е умрял отдавна. Потъна заедно с кораба си. Имаше голямо празненство, когато това се случи. Аз… аз бях в Лондон тогава. Имаше процесия, парад на победата…

— Да, той успя да заблуди всички. Почти всички — добави гневно Фостър. — Що се отнася до Адмиралтейството, те не можеха да претърсят останките на кораба за трупа му, нали? Но искаха хората да повярват, че са си свършили работата, че са премахнали последната опасност за моретата. — Фостър издърпа ножа си от стола и отново седна. — Истината е, че той е жив и здрав. И че много лесно успява да заблуди хората.

Истината в тези думи я порази като силна експлозия. Тя се олюля напред. Имаше чувството, че току-що сърцето й е било изтръгнато от гърдите. Била е такава глупачка! Напълно я беше заблудил. И тя му беше повярвала, беше паднат право в ръцете му, бе приела всичките му лъжи.

Беше го обикнала.

— Той и аз сме стари… познайници — продължи Фостър, без да обръща внимание на болката й. — И имахме споразумение. Бизнес споразумение. Но очевидно той реши да промени правилата. — Той се пресегна, сграбчи брадичката й и я вдигна нагоре. — Но ако той може да променя правилата аз също мога. Измислих нов план, мис Делафийлд. Има един пакет, който трябва да прибера и мисля, че ще изпратя един куриер да ми го донесе. Някой, който може да бъде пожертван.

Тя го зяпна, после тръсна глава, за да освободи брадичката си.

— Не очаквате, че аз ще…

— Напротив, точно това очаквам. И ще ви придружа при това. Защото, честно казано, лейди, не ви вярвам. Струва ми се, че Броуган е пуснал в ход очарованието си и е замаял красивата ви главица. В случай, че ви мине през ума да се опитате да го предупредите, аз ще бъда наблизо с това, насочено към вас. — Той размаха пистолета. — А дори и Броуган да е довел хора със себе си, никой няма да може да ме познае. Никой не знае кой съм аз, дори самият Броуган. На опасност се излага само човекът, който ще вземе пакета.

— Какво ви кара да смятате, че ще ви помогна?

— Има три причини. Първо, трупът на чичо ви ще бъде открит във вашия дом. Стражарите горяха от желание да ви арестуват преди, а помислите си колко ще се увеличи желанието им сега. До утре сутринта срещу вас ще има повдигнато обвинение в убийство. Не мисля, че искате да останете в Англия повече, отколкото е необходимо. Второ, тъй като аз не съм неразумен, щом ми подадете пакета аз ще Ви върна част от това — той потупа джоба, в който бе прибрал кутията с парите й, — така че да можете да продължите натам, накъдето сте тръгнали. И трето… — Той размаха пистолета пред носа й. — Не ви давам право на избор.

Сам се взираше в него, мислеше трескаво и се опитваше да разбере какво става. Но й се виеше свят, сърцето й биеше лудо. Не знаеше какво да направи, накъде да се обърне. Всичките й планове се проваляха. Беше се върнала точно там, откъдето бе започната в деня, в който избяга от Лондон. Беше сама, изплашена, преследвана.

Само че този път сърцето й беше разбито като порцелановата ваза на пода. Всичката любов към Ник беше пропиляна, загубена.

Ник.

Не. Не, това не беше истинското му име. Той я беше излъгал. Беше я използвал и изоставил. Нищо чудно, че не я искаше в живота си — тя беше просто едно кратко развлечение.

Разтрепери се от болка и гняв. Отвори очи и погледна Фостър. Какво би могла да направи? Имаше нужда от време за размисъл. Единственият безопасен изход засега беше да тръгне с него. И да чака подходяща възможност да избяга.

Единственото, което искаше в момента, беше да се свие на кълбо и да изплаче всичката мъка от разбитото си сърце.

Но вместо това вирна брадичка и срещна погледа му.

— Много добре. Ще направя това, което искате…

— Колко мъдро от ваша страна.

— Само ако се съгласите да ми върнете парите, щом получите проклетия пакет.

Той се усмихна и свали пистолета.

— Съгласен. Направихте правилния избор, мис Делафийлд. — Той се изправи и след това помогна на нея. — Вече работите за мен.