Шели Такър
Сърцата полудяват (10)

Глава 10

Никълъс веднага пусна момичето, забравил за спора им. Наведе се, извади пистолета изпод леглото и се обърна. Какво още трябваше да вземе? Сграбчи кошницата с продуктите.

Момичето остана като вцепенено, с широко отворени очи. Лаят на хрътките отекваше в гората.

— Може би са на лов за елени — промълви тя с треперещ глас. — Или за лисици?

— В Канък Чейс ловците идват само за един вид плячка. — Той преметна въжето на кошницата през здравото си рамо — Престъпници.

— Но ние не знаем дали преследват нас.

— Да не би да искаш да останеш тук, за да ги попиташ? — Той пъхна ножа, който й бе отнел, в ботуша си. После я хвана за ръката и я дръпна да се изправи. — Размърдай се, ваше благородие.

Веригата задрънча по дъските на пода, когато тръгнаха към вратата. Държейки пистолета в дясната си ръка, той я отвори. Чу се леко скърцане.

Отвън бледата утринна светлина проникваше през върховете на дърветата. Всичко изглеждаше измамно спокойно. Не се виждаше никой. Никакви ездачи. Никакви кучета.

Но се чуваше лай на не по-далеч от половин миля.

— Как са могли да ни открият толкова бързо? — прошепна момичето.

— Сигурно са търсили цяла нощ — отговори той рязко. — С факли. А аз оставих доста хубава кървава диря за кучетата.

Той се укори наум. Не биваше да си почиват толкова дълго. Въобще не биваше да си почиват. А какво можеха да направят сега? Да останат в колибата, би било равносилно на самоубийство. Но пък, от друга страна, не можеха и да се надяват, че ще се скрият от кучетата. Не и при това късо разстояние между тях и преследвачите. И колко ли ще му помогне този единствен пистолет срещу цяла хайка въоръжени стражари?

Изведнъж го налегна отчаянието. Край. С тях беше свършено.

После в главата му се оформи една картина: как го влачат към лондонския съд и после го бесят пред Адмиралтейството.

— Не още — закле се той пред себе си. Излезе отвън и се огледа наоколо. Мислите му препускаха. После погледна към мис Делафийлд.

Тя поклати глава, в очите й нямаше и искрица надежда.

— Какво ще правим?

Той стисна зъби.

— Ще бягаме.

Обърна се наляво и я поведе нататък толкова бързо, колкото позволяваше веригата. Което беше по-бързо, отколкото бе предполагал.

Те бягаха през гората, провираха се между клоните, прескачаха дънерите на паднали дървета. Кошницата го блъскаше по гърба при всяка крачка, но той прогони от ума си всяка мисъл за болката в рамото. В главата му имаше само един образ — как виси на бесилката.

Тази картина му даваше сили, които дори не знаеше, че притежава.

Момичето не изоставаше. Тежката верига ги забавяше, но не можеше да ги спре. Предния ден се бяха научили да вървят заедно, и сега успяваха да се движат в крак, като почти не се препъваха.

Лаят на кучетата ставаше все по-силен — сякаш ги гонеха адски демони. Момичето погледна през рамо.

— Недей — заповяда той. — Просто продължавай да се движиш!

Тя за пръв път се подчини, без да задава въпроси. Обърна се напред и продължи да тича. Чуваше я как се задъхва от страх, от изтощение.

Слънцето изгряваше от дясната им страна. Той я водеше на север, докато вчера бе поддържал посока на изток. Не си правеше труда да криволичи или да се връща по следите си — знаеше, че няма надежда да загубят преследвачите си по този начин. Разстояние. Трябваше им разстояние.

Тичаха един до друг. Под краката им пращяха сухи съчки, клончета дърпаха дрехите и косите им. Едва намираха път през гъсталака. Когато гората се разредеше, те тичаха по-бързо. Шляпаха през локви. Гората се превърна пред погледите им в замазана картина от светлини и сенки.

Бягаха. Той имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат. Веригата се закачаше в корени и камъни, препъваше ги. Но след всяко падане те ставаха и продължаваха да тичат. По-бързо!

Мозъкът му работеше толкова бързо, колкото бързо препускаше кръвта във вените му. Кучетата щяха да спрат при колибата. Стражарите щяха да се приближат внимателно. Това може би щеше да им даде още малко преднина. Няколко минути, а може би и повече. Може би достатъчно.

Потта бе залепила парцаливите останки от ризата му за гърба и гърдите му. Рамото му гореше, но той не обръщаше внимание. Това беше само един сигнал, че е все още жив. Все още.

Не спираше да си мисли, че момичето ще се откаже. Знаеше, че няма да издържи дълго. Очакваше я да падне и повече да не стане. Но тя не спря. Дали страхът, или смелостта й даваха сили, той не знаеше, но тя продължи да бяга.

Тежкото им дишане и дрънченето на веригата бяха единствените звуци, които Никълъс чуваше.

Също така и лаят на кучетата. Чуваше се толкова отблизо, сякаш бяха зад гърбовете им.

После прозвуча пистолетен изстрел. Някъде в далечината, но достатъчно близо.

— Мили Боже! — проплака момичето ужасено.

Никълъс бързо погледна през рамо. Видя водача на глутницата кучета.

Не бяха спрели при колибата. Защо, по дяволите, не бяха спрели? Проклятие.

— Не намалявай темпото — извика той. — Ще се справим.

Но прекрасно знаеше, че лъже. Знаеше, че е безполезно. Не усещаше краката си, изтощеното му тяло заплашваше всеки момент да се строполи без капчица сила. Момичето сигурно също беше на края на силите си. А нямаше къде да се скрият. Нямаше как да излъжат кучетата. При това единствените му оръжия бяха пистолет и нож.

Отново се появи картината с бесилката. Не можеше да я избегне.

И тогава забеляза някакъв блясък между дърветата. Една синя лента блестеше пред тях. Вода. Река.

Озари го надежда. Ако имаше мост и ако го пресекат и унищожат, така че преследвачите им да не могат да ги последват…

Но дори тази малка надежда се изпари, когато стигнаха до реката.

Това беше един буен поток, поне петдесет метра широк. Слязоха на калния бряг Нямаше никакъв мост. Нито паднали дървета, нито удобни камъни. Нямаше как да преминат. Спряха до водата задъхани.

Мис Делафийлд хвърли един поглед назад. Видя кучетата, които бързо скъсяваха дистанцията.

Никълъс огледа отчаяно брега. Нямаше накъде да бягат. А не можеха да се върнат назад.

Вместо да се спасят, бяха хванати натясно.

Загледа се във водата. Изглеждаше дълбока. Ако беше сам, щеше да скочи и да се опита да преплува. Но веригата, момичето…

Със сигурност щяха да загинат.

— Трябва да преплуваме — спокойно каза тя.

Той се обърна към нея, смаян от решителността й.

— Няма да успеем.

— Предпочитам да се удавя, отколкото да бъда разкъсана!

Отново погледнаха назад. Кучетата бяха толкова близо, че Никълъс можеше да види дори зъбите им. Сега вече видя и конници в далечината. Поне дузина.

Погледна към слабото момиче, към бушуващата вода. Не би могла да оцелее.

А ако тя се удави, той ще се удави заедно с нея.

— Мога да го направя — настоя тя.

Ръмженето зад гърба му — само на няколко метра — го накара бързо да вземе решение. По-добре да рискува.

Пъхна пистолета в пояса си, сграбчи въжето на кошницата и го преметна през врата си. Хвана момичето с другата си ръка.

— На три. — Гласът му беше глух. — Едно… две… три.

Скочиха. И веднага потънаха.

Веригата щеше да ги убие. Разбра това веднага щом водата се затвори над главите им. Желязото ги повлече надолу. Той риташе, бореше се да излезе на повърхността — но нямаше достатъчно сили, за да се бори със силното течение и с веригата.

Усети, че момичето се отскубна от ръката му, видя я как се бори до него — една размазана смесица от жълта коприна и руса коса.

След цяла вечност той успя да стигне до повърхността, пое си въздух и отново потъна.

Придошлият поток беше по-силен и от двамата и ги дърпаше към дъното.

Успя отново да стигне до повърхността. Около главата му заваляха куршуми. Отвори уста, но погълна повече вода, отколкото въздух. Чудеше се дали това не е последната му глътка въздух. Задушаваше се, бореше се да остане на повърхността. Отстрани брегът сякаш летеше. Водата ги носеше надолу по-бързо, отколкото щяха да се движат, ако бягаха.

Течението отново го завлече под повърхността. Не знаеше дали момичето въобще е успяло да си поеме въздух. Не я виждаше. Погледът му се замъгляваше, мускулите му отслабваха, крайниците му се вцепеняваха. Не усещаше желязната скоба около глезена си. Не усещаше нищо, освен водата. Само вода. Около себе си, под себе си, над себе си. Изпълваше носа, устата, дробовете му.

Мракът около него се сгъстяваше, сякаш някой му казваше да спре да се бори, защото няма смисъл.

Но все пак успя отново да излезе на повърхността и изплю водата от устата си. Бореше се за въздуха, който му бе необходим, за да оцелее.

Вече бяха в средата на потока. Отсрещният бряг беше много по-близо отпреди. Може би пък щяха да го достигнат. Мили Боже, може би пък по някаква приумица на съдбата наистина можеха да го достигнат!

Но изведнъж чу някакъв странен звук. Толкова силен, че заглушаваше дори кучетата.

Грохот. Оглушителен грохот на падаща вода.

Чу писъка на момичето. Обърна глава и я видя до себе си. Но видя още нещо.

Вълните и пяната изчезваха зад ръба на пропаст. Само на няколко метра пред тях.

Водопад.

Водата току-що му бе дала надежда и сега му я отне. Силата на тоновете вода ги повлече към водопада като парцалени кукли и ги захвърли в нищото. В един момент той като че ли изгуби теглото си. Полетя. Нямаше надежда. Ревящата вода го носеше надолу… надолу… надолу…

Паднаха във водовъртеж, който го задърпа към дъното. Сега му се струваше, че течението преди малко е било само детска игра в сравнение със силата на водата тук.

Цялото тяло го болеше. Няколко стъпки въртяща се, ревяща вода се сключи над главата му.

Изведнъж го обзе гняв. Гняв срещу съдбата, която така си играеше с него. Гняв към Бога, който го предизвикваше.

Цялата му воля, цялата му издръжливост, всичките му сили го бяха напуснали, но не и гневът му.

Риташе, блъскаше, бореше се с могъщата сила на водовъртежа и със стълба вода, който се изливаше отгоре. Колкото повече реката се опитваше да го удави, толкова повече сили намираше той у себе си.

Но нещо задърпа глезена му. Момичето — беше под него, потъваше. Сграбчи косата й. Тялото й беше отпуснато, безжизнено. Може би беше мъртва.

Не, по дяволите. Ако ти умреш, умирам и аз. Отново посегна, този път с лявата си ръка, и успя да я сграбчи.

Усети силна, непоносима болка в рамото си. Болката и гневът сякаш се съюзиха и му дадоха нова сила. Отново се опита да излезе на повърхността, хванал момичето през кръста. Този път се озова точно под водопада. Опита се да се измъкне.

И намери въздух. Благословен въздух. Животворен въздух. Той проясни главата му, помогна му да не изпадне в безсъзнание и да потъне на дъното. Имаше време дори да помисли и осъзна, че водовъртежът вече не го дърпа толкова силно. Явно беше зад водната стена.

От лявата си страна успя да види едно относително спокойно местенце — малък вир, отделен от водопада от полукръг от скали.

Тежестта на момичето и на веригата го дърпаха надолу и беше нужно голямо усилие, за да се задържи на повърхността. Но той се насочи към скалите с един последен изблик насила. Видя един корен, заклещен между камъните, и се хвана за него.

Слънцето се скри и той разбра, че над него има надвиснала скала.

Момичето дойде в съзнание. Започна да кашля и да плюе. Беше жива. Той усети странна топлина върху гърба си. Кръв. Замаян от болка, затвори очи и стисна корена. Знаеше, че това е единственото, което може да направи.

Дръж се. Дръж се.

След известно време отвори очи. Премига, за да свикне с тъмнината. Погледна назад към водовъртежа. Не би могъл да се върне през този ад. Погледна в другата посока. На няколко стъпки пред него имаше цепнатина в скалата. Около половин метър широка. Може би беше просто някаква сянка. Още една шега на съдбата.

Но може би беше пещера.

Която да ги спаси.

Но беше поне на три метра разстояние. А никога преди три метра не са му се стрували толкова много.

Момичето трепереше. Той я разтърси, за да привлече вниманието й, и кимна към цепнатината.

— Ще можеш ли? — извика той.

Тя проследи погледа му и леко поклати глава.

— По дяволите, не се отказвай сега, лейди!

Гневът му сякаш разбуди последните й сили. Тя вдигна глава.

— Да — и се задави.

Изглежда, това беше единствената дума, която можеше да произнесе. Той я прие като съгласие. Този път не си направи труда да брои до три.

Пусна корена и се хвърли към цепнатината. Бореха се заедно с водата — плуваха, ритаха, пляскаха с ръце. Никълъс имаше чувството, че никога няма да се доберат до там.

Но изведнъж той докосна камъка, сграбчи го и се надигна нагоре. Тя също се хвана за ръба, но остана там, нямаше повече сили.

Той й помогна да се покатери. Цепнатината преминаваше в дупка, широка няколко стъпки. Още по-нататък се превръщаше в пещера.

Те се строполиха на студения каменен под. Задъхваха се, кашляха, плюеха водата, която бяха погълнали. Пещерата беше малка, тъмна и влажна, но те се чувстваха като в рая.

Водата бучеше, но той чу слаб кучешки лай. Проклетите кучета. Бяха горе, където започваше водопадът. Точно над главите им.

Доволна усмивка се появи в ъгълчето на устата му. Отвори очи. Светлината, идваща от отвора, през който се бяха промъкнали, беше слаба, но той успя да види момичето. Тя лежеше съвсем неподвижно, само гърдите й се надигаха.

Той се понадигна и седна, без да обръща внимание на болката в гърба си. Смъкна подгизналата кошница от врата си. Сигурно по-голяма част от продуктите бяха повредени. Пистолетът му го нямаше. Процеди едно проклятие — оставаха само с едно оръжие. Извади ножа от ботуша си и го остави до кошницата. После се наведе към скобата, стягаща глезена му, като се надяваше… само за секунда…

Но не — беше непокътната. Разбира се.

Отново се отпусна на мокрия каменен под и остана така. Беше твърде слаб, за да направи каквото и да било в момента.

Момичето започна да подсмърча.

Никълъс надигна глава.

— Защо плачеш? — изграчи той, невярващ. — Нали оживяхме?

Тя не отговори, само започна да плаче още по-силно, скрила лицето си в ръка.

— Преди малко ти искаше да се удавиш — напомни й тихо той.

Но това въобще не помогна. Тя само заплака още по-отчаяно. Цялото й тяло се тресеше.

Той се намръщи, съвсем се обърка. Явно винаги успяваше да каже най-неподходящото нещо в ситуации като тази.

— Какво, по дяволите, ти става, жено.

— Страх ме е! — извика тя в лицето му. — Никога ли не те е било страх?

Това го изуми. Начинът, по който го каза, така, сякаш й теглеха думите от устата, сякаш това бе някакво признание, което тя не искаше да направи, отново предизвика у него онова странно чувство. Същото, което бе изпитат вчера, когато тя му разказваше колко гладна е била, когато започнала да краде. Това беше съвсем непознато чувство. Дори не можеше да го назове.

Единственото, което знаеше, бе, че той се бе чувствал по същия начин. Много пъти. Да, имало е моменти, в които е изпитвал страх.

— Сега сме в безопасност — дрезгаво каза той.

— Не, не сме. — Тя седна. Изражението на лицето й беше отчаяно, гневно. — Не сме в безопасност! Въобще не сме в безопасност. Ще умрем!

Кучетата продължаваха да лаят над главите им, водата продължаваше да бучи. Тя затисна ушите си с ръце, сви колене към гърдите си и продължи да ридае.

В тази поза изглеждаше толкова безпомощна. Непознатото чувство стегна гърлото му. Въпреки всичката й воля и смелост, тя беше съвсем млада. Седеше там, водата капеше от нея, косата и роклята й бяха подгизнали, сълзите се стичаха по и без това мокрите й бузи. Тя изглеждаше… изгубена. Сама.

А той бе изпитвал и това.

— Няма от какво да се страхуваш — тихо каза той, като се насили да не се приближи към нея, както инстинктът го караше да постъпи. — Засега сме в безопасност.

— Не, не сме. — Тя ритна злобно веригата. — Повече не мога да бягам. Не мога да се боря. Нищо не остана от мен. Не разбираш ли? Нищо! Не съм достатъчно силна. Писна ми да бягам, писна ми от изстрели, от преследване, от водопади, писна ми от тази проклета верига, писна ми от теб. Просто искам да съм в безопасност, а това никога няма да стане и аз ще умра.

Никълъс посегна към нея и я стисна здраво за раменете.

— Не, няма — каза й равно. — Може да си всякаква, лейди, но не се предаваш лесно.

Придърпа я към себе си и я притисна към гърдите си. Осъзна, че го е направил, малко по-късно.

Но въпреки мисълта, че не бива да го прави, въпреки всичките си инстинкти, той не я пусна.

И още по-странно, тя за първи път не се възпротиви. Напротив, притисна се към него, като продължаваше да плаче.

— Шшт — прошепна той. — Всичко ще се оправи, мис Делафийлд. — След малко вдигна дясната си ръка и погали мократа й коса. — Заблудихме преследвачите. Входът на пещерата е скрит — дори ние нямаше да го видим, ако не бяхме толкова близо. А и кучетата не могат да ни надушат във водата. Стражарите ще си помислят, че или сме се удавили, или течението ни е отнесло. Ще ни търсят надолу по реката.

Това не звучеше особено убедително, дори и за него. Кучетата продължаваха да лаят над главите им.

Тя поклати глава, очевидно не му вярваше, и потрепери в ръцете му.

— Няма да се измъкнем живи оттук, нали? — прошепна тя през сълзи.

— Вече го направихме. Просто трябва да се държим един за друг и…

Той спря и тя вдигна глава.

Той погледна в очите й, в тези златни дълбини, в които толкова лесно можеше да се удави, и да си вярваме.

Последните думи бяха само тих шепот. Не можеше да повярва че си ги е помислил, камо ли че ги е изрекъл гласно.

След секунда тя изведнъж осъзна — в същия момент, в който и той — че прегръдката им е прекалено интимна. Гърдите й се притискаха в неговите, телата им излъчваха топлина, устните им бяха съвсем близо.

Той осъзна също, че в прегръдката му няма нищо сексуално, а само нежност. Успокояваше я. И съвсем непринудено използваше думата „ние“. А това не беше част от сделката. Той просто трябваше да я поддържа жива. Не спокойна, а просто жива.

Но не можеше да я пусне.

Миг по-късно, без да се замисля, той приближи устните си към нейните.

Тя внезапно се дръпна назад.

— Да… добре — сковано каза тя и се покашля. Бързо изтри мокрите си бузи. — Предполагам, че си прав. Би… би трябвало да съм доволна, че поне засега объркахме преследвачите.

Никълъс замаяно мислеше, че преследвачите не са единствените объркани в случая. Той трепереше, но не само от студ и болка, а от нещо непознато, но много по-силно.

— И мисля, че те помолих да не ме докосваш — добави момичето с леден глас.

Той се втренчи в нея, неспособен да схване значението на думите й. Хареса му да я държи в прегръдката си. И това нямаше нищо общо със сексуалното желание, което изпитваше към нея. Влиянието, което имаше върху него, се дължеше на нещо съвсем различно, нещо много по-сложно.

А това го правеше неспокоен.

— Но мисля… мисля, че би трябвало да ти благодаря, че ме спаси — продължи тя тихо, докато изцеждаше водата от роклята си. — Щях да се удавя, ако не беше ти.

— Ако умреш ти, умирам и аз, забрави ли? — подхвърли той в отговор.

— Да, разбира се, че не съм забравила — отвърна тя със същия рязък тон и го погледна в очите. — А това повдига един друг въпрос. Сега сме тук и това е добре… — Тя спря и огледа тъмната пещера. — Но как, за Бога, ще се измъкнем оттук?