Таньо Клисуров
Тя

Боя за оснежената коса избра.

И постара се да е подходящ цветът.

Такъв, какъвто беше онзи път,

когато къдрокосият младеж я спря

и тръгнаха под свечерените липи…

Задъхан спомен. Още я крепи.

От училище прибира своя внук.

Ръка в ръка. Преди години също

с децата си минаваше оттук

и чуруликане я водеше към вкъщи.

Решава пак задачи в първи клас,

но в огледалото на коридора

с лицето среща се на своята умора,

нюанси нови чува в зрелия си глас.

Обаче жаждата й не престана —

да бъде хубава, да е желана.

Макар че тя разбира и го знае:

не е възможно същата да бъде,

че произнася неминуемо присъди

над всички хора времето накрая…

Но ето: малко пудра, малко руж,

под който бръчките й се покриват,

кракът по-строен е в кафявия ботуш

и… огледалото я вижда пак красива.

 

Дано, дано по-дълго да я има,

защото тя е моята любима!