Христо Пощаков
Непредвиден контакт

Коа внимателно повдигна едно от пипалата си, застина в древната поза на ловец и с мълниеносно движение хвана малката животинка, преди тя да се шмугне в близкия храст. Останалите му пипала се свиха от задоволство, а част от тях се насочи към походната му грага и извади от нея прозрачен съд напълнен със синя течност. Далече от намерението да я научи да плува, той потопи плячката си в нея, изчака последните й конвулсивни движения, после повдигна съда срещу светлината и с нескрит възторг разгледа съдържанието на вътрешността му. Жълтите петна по гърба на животинката избледняваха, но смелият изследовател успя да направи своето заключение: „Асиметрична пентактална окраска, вероятно съм попаднал на нова мутация. При слънчеви изригвания с такава интензивност, всичко се мени бързо“.

Той погледна ослепителния диск на огромното светило и продължи с мислите си: "Ако видът се окаже нов, големият галактически класификатор ще се попълни с „Твърдотела коа!“ това предположение го изпълни с положителни емоции. Тумбестото му туловище позеленя от радост, брадавиците над огромните му очи се накокошиниха от щастие. Измина доста време, докато притежателят на ценния екземпляр се реши да се откъсне от сладостното си съзерцание, да завинти капачката и да постави съда на мястото му.

По-нататъшните научни занимания на коа неочаквано бяха нарушени от ослепителна светкавица, придружена от оглушителен гръм, но по него не плуваше нито едно облаче. Странното явление го заинтригува, възбуди любопитството му и го накара да навлезе в стената от високи лилави храсти, оградили приблизителната зона на попадение на светкавицата.

Пътят му бе насипан със сложни маневри, които го накараха да съжалява за първоначалното си намерение. Дебелите шипове на клонките затрудняваха придвижването и сякаш го дебнеха на всяка стъпка, за да се впият в кожата му. Четирите пънообразни крака с мъка поддържаха тялото му, привикнало на комфорт и по-слаба гравитация. Извънредно горещия ден му причиняваше допълнителни страдания, почувствува, че се облива в слуз.

С последни усилия на волята, той се промъкна през последната редица растения и пред очите му се разкри невероятна гледка. Подпрян на опорите си, в центъра на обгорял кръг се извисяваше продълговат апарат, а от долната му част се измъкваше страшно чудовище, чиито нелепи крайници наподобяваха изродени пипала. Двете горни завършваха с по пет израстъка, тяхното свиване и разпускане по непонятното съоръжение, докоснало земята, предизвиква във вътрешностите му напъни за повръщане. Върху несъразмерно малката глава на отвратителното създание блестяха миниатюрни очички — почти същите като на хищните скрегове от предишната изследвана планета.

Предсмилателната кухина на Коа се сви в неистов спазъм, неописуем ужас парализира пипалата му. Ката капак на всичко чудовището го забеляза и веднага нададе смразяващ червата рев. С отчаян писък Коа се хвърли към храстите и отстъплението му се превърна в паническо бягство. Съвсем случайно, преди да се скрие в тях, тилното му око забеляза странно познат предмет, който провесен на дълга каишка се мотаеше около тялото на гадното същество. От своя страна, то не преставаше да надава страхотния си рев и се катереше към отвора, откъдето бе изпълзяло.

* * *

Мартин Орайо затвори люка и останал без сили седна на пода на камерата. От нервното напрежение и топлината, потта се стичаше по лицето му, смърдеше в очите му и оставяше солен вкус по устните. Дишаше на пресекулки, а сърцето му като че ли искаше да изскочи от мястото си — паниката бе пробила първата степен на самоконтрол, придобита с цената на толкова тренировки. Дори за космобиолог като него, запознат с какви ли не чудеса на космоса, бе трудно да асимилира видяното. „Какъв кошмар! Нима е възможна такава смес от мекотело и бозайник, с признаци на членестоного!? Този изрод просто не може да съществува!“

Надеждното укритие на модула му помогна да се успокои, да възвърне самоконтрол и да направи преоценка на ужасната среща. От спомена за него се отдели ясен детайл, който го накара да подскочи. „Невероятно! — възкликна мислено. — През горната част на туловището си гадното създание бе преметнало чанта, подобна на моята!“ Възникналата догадка го притесни, но го накара да вземе ново решение. Задействува механизма на люка и въпреки мравките, които полазиха по настръхналата му кожа, постави крака си на първата пречка на стълбата.

* * *

Без да обръща внимание на бодлите, Коа препускаше през проклетите храсти. Сумтеше тежко, чувствуваше се нещастен и омърсен от натрупани по кожата му нечистотии. В главата му се въртеше единствената мисъл: „Само да стигна до скита си, само да стигна!“.

Той се добра със сетни сили до трудно забележимото сред високата растителност кълбо, издаде тънък писък и мекото ложе на подемника го вмъкна във вътрешността му. След малко струите на благовонна течност отмиваха слузта по тялото му, а съзнанието му блажено се отпускаше под ласкавите убождания на гро-стимулатора.

Коа потъна в автохипноза и му се приспа. Преди извънземния Морфей да го прегърне в обятията си, пред него отново възникна срещата с ужасното същество, поизгубила елементите си на страх. Неочакваната мисъл, свързана със спомена за нейните последни моменти, го разтърси до края на пипалата му. „Велики Моа, чудовището носеше походна грага и тя беше почти същата, като моята!“

Той изключи гро-стимулатора и настръхнал от възможността за нови неприятни изживявания, се отправи към подемника. Ложето му го спусна внимателно и не след дълго застана пред бодливата стена на храстите. Поколеба се, но изтерзан от любопитство се престраши и тръгна в опасната посока.

В това време, в безоблачното небе на планетата висеше дебел балонник и наблюдаваше плячката си. Гладът го измъчваше, а той се мъчеше да вземе твърде сложно за примитивния му мозък решение. От двете точки под него, които се движеха една срещу друга, нито една не предизвикваше асоциация за храна. Нито придобитият му опит, нито генетичните му заложби помагаха да направи избор, но той беше гладен и хищният му инстинкт диктуваше незабавно нападение. Все пак простичките му мисли оцениха количествената страна на дилемата и от двете неизвестни като храна същества избра по-голямото и по-бавното. Дебелият балонник изхвърли мощна струя газ през аналното си отверстие и започна атаката.

С несигурни движения на пипалата си, Коа разтвори храста пред себе си… и се озова пред чудовището. Същевременно тилното му око регистрира движение във въздуха, насочено към собственото му тяло и се напрегна, за да посрещне удара. Гнусното същество пред него вече беше повдигнало блестящ предмет, зеленикав лъч прониза пространството. Последва тъп удар, съседният храст бе смачкан от хищника, принуден в последните мигове на живота си да промени посоката на атаката. Трупът му се смаляваше бързо — последните остатъци от инертен газ го напускаха с леко свистене. Прилепоподобните му криле все още потрепваха, а от дебелото жило под смукалата му капеше жълтеникава субстанция — смесица от отрова и разлагаща тъканите течност.

Макар и зашеметен от бързия развой на събитията, Коа разбра, че чудовището го бе спасило. Предишният ужас бе изместен от чувство на благодарност, професионалното любопитство се върна, подтикна го да преодолее късото разстояние и да застане пред съществото.

Изправен срещу него, Мартин го разглеждаше напрегнато, готов за ново агресивно действие. Погледът му се впи в огромните разумни очи на Коа, неволното му отвращение постепенно се замени с възхищение от неизтощимата фантазия на природата, създала такова невероятно създание. Той даже не се учуди, когато съвсем нерешително, едно от пипалата му се насочи към него и леко го потупа по рамото.

* * *

След няколко месеца съвместна работа, космобиолозите станаха добри приятели. Коа показа необикновени езикови способности и до съвършенство овладя интерлингва. Дори се опитваше да разказва вицове от родната си планета, като търпеливо обясняваше на Мартин при какви ситуации трябва да се смее. Погълнати от взаимно изучаване и разнообразен обмен на информация, колегите почти престанаха да обръщат внимание на външния вид на всеки от тях, времето минаваше неусетно; вече им се струваше, че се познават от много отдавна.

Магродяните, чиито представител бе Коа, бяха весел народ, но Мартин стигна до извода, че срещата им със земните жители е възможна само след сериозна психологическа подготовка. Коа споделяше мнението му и за всеки случай те решиха да реализират официален контакт на неутрална планета — след триста единици унифицирано магро-земно време.

За съжаление приятните им занимания не можеха да продължават безкрайно и един ден настъпи часът на раздялата. Мартин прегърна Коа, а той го потупа по гърба едновременно с шест пипала — израз на висша магродянска признателност. Обзети от чувството, че имат да си кажат още много неща, не им се тръгваше, но се утешаваха с мисълта за предстоящата нова среща. Преди да се отправят към модулите си, Коа тържествено подари на Мартин малък видеобележник, после с известно смущение му препоръча да прочете нещо по пътя.

Мартин стартира изпълнен с удовлетворение от така успешно приключилата експедиция. След като модулът се отдалечи от планетата, той включи инвертора за хиперпространствен преход, претоварването изчезна и вече можеше на спокойствие да се заеме с подаръка на Коа. Докосна сенсора за активиране на видеобележника, взря се в красиво изписаните на интерлингва букви и с изненада прочете: „Поема за славния Мартин, победител на дебелия балонник“. След заглавието се заниза безкраен текст, който започваше със следната строфа:

О, чудеса на космоса, Галактики потайни,

къде сред вас роди се войн незнаен

създаден да сразява тъмни сили,

да брани слабите, дух несломим да има…

Удивен от неподозираните литературни способности на Коа, Мартин се вглъби в четенето на поемата. Та го възнасяше до небесата, всеки ред умножаваше измислените му подвизи в някаква невероятна прогресия. Наистина, след първите десетина минути изпита приятен гъдел в душата си, но после…

Когато модулът докосна земната повърхност, той се почувствува съвсем измъчен, а едва бе успял да стигне до средата на великото творение. Но вече беше напълно убеден, че симпатичните магродяни са най-неспасяемо пишещия народ във Вселената.