Христо Пощаков
Лошите бели хора

Пеленгаторът бездействуваше, базата бе замлъкнала, а видимостта беше отвратителна. Колинз свери курса, погледна висотомера и остави планшета с карта на местността върху коленете си. До него полковник Мортимър Джеймс напрегнато се взираше в редките пролуки на мъглата, през която надничаше отровната зеленина на джунглата — мрачна и потайна, извор на непрекъснати неприятности. Колинз долови тръпчивия й дъх, наситен с опасности, представи си смъртоносната точка с къдрава следа, устремена към него, и неволно потръпна. Като че ли отгатнал мислите му, хеликоптерът непривично подскочи, а кабината се разтърси от необичайно силини вибрации.

— Какво става? — извика полковникът.

— Тресе! — отвърна пилотът нервно и като сви устни, добави: — Нищо не разбирам, не прилича на попадение.

— Веднага се свържи с базата!

— Опитах, но няма връзка!

Мортимър изруга, после стреснато се втренчи в ръката си, която бе претърпяла странна метаморфоза. Изглеждаше месеста и неестествено голяма, приличаше на непознато страшно мекотело, готово да го вкопчи в пипалата си. Усети неконтролируем ужас и поиска да изкрещи, но от гърлото му излезе неясно боботене. Тялото му се вцепени, единствено очите му продължаваха да регестрират непонятните околни явления. Колинз се беше свлякъл на съседната седалка и едва показваше признаци на живот. Навън пулсираше белезникава желеобразна маса, лишена от светлосенки, която попиваше шума на двигателя. Изгубил управление, хеликаптерът наподобяваше полумъртва риба, подхвърляна от вълните на разгневен океан.

Необяснимите явления изчезнаха така внезапно, както бяха възникнали. Колинз изпъшка, мъчително се изправи и пое управлението на машината. Джеймс се размърда, изсумтя нещо нечленоразделно и дълго масажира слепоочията си. Мъглата беше изчезнала, в чистото пространство под тях се забелязваше обширно поле, набраздено от широки ивици обработена земя. В далечината се забелязваха участъци покрити с гъста растителност, чиито керемиден цвят будеше недоумение.

— Какво беше това? — най-сетне доби дар слово Колинз.

— Един дявол знае — отвърна полковникът, успял да преодолее страха и зашеметяването. — Добре, че свърши благополучно. Все пак, редно е да направим оглед.

Те се приземиха без произшествия — наоколо нямаше жива душа. Колинз се смъкна по стълбата и насочи вниманието си към витлата, а Мортимър счете за по-благоразумно да наблюдава действията му през отворената врата на кабината.

— Няма видими повреди — доложи слез малко пилотът.

— Тогава да излитаме!

Изящната машина леко се отдели от земята и над главите им увисна слънцето — неестествено огромно и червеникаво. Уредите работеха нормално, необичайните вибрации бяха изчезнали. Външната температура беше приятна, влажността на въздуха — ниска.

Измина около час.

— Не забелязвате ли нещо нередно, полковник? — попита Колинз.

— Отклонение от маршрута ли?

— Не, сър. Тревожи ме видът на околността и мълчанието на радиостанцията. Отдавна трябваше да пристигнем.

— Така е, не забелязвам и следи от ландшафта около базата.

— Горивото привършва, налага се принудително кацане.

Мортимър неспокойно поглади приклада на автомата, повдигна бинокъла и след кратко наблюдение издаде неопределено възклицание. Зад една от ивиците с непонятна растителност се показа заоблените колиби на туземно селище, почти слети с линията на хоризонта.

— Погледни! — нареди полковникът и подаде бинокъла на съседа си. — Гледай да стигнем дотам, но внимавай! Не знаем кой се е настанил в селото.

Хеликоптерът вдигна облаци прах и увисна над разораната нива, към която вече тичаха местните жители. Не носеха оръжия и Мортимър счете това за добър признак, но преди да скочи от машината, освободи по навик предпазителя на оръжието. Едва след като окончателно се убеди в липсата на опасност дадае знак на Колинз да се приземи.

Туземците изглеждаха смаяни, но бързо се окопитиха. Прозвуча непозната реч, засвяткаха любопитни погледи. Обзети от безпокойство, въоръжените бели хора закрачиха към близките колиби.

Мбота изчакваше приближаването на чужденците с присъщата си невъзмутимост. Винаги любознателният Годинго се беше лепнал за него, готов да коментира събитията. Тъмните му очи играеха от вълнение и нетърпеливо пристъпваше от крака на крак. Приказливата му уста не се стърпя да отбележи:

— От моя дядо съм чувал, че неговият е виждал много бели хора, но те били лоши.

Мбота го погледна изненадано.

— Лоши ли? Какво означава това?

Годинго изпадна в затруднение, спря да се движи и се замисли. Внезапно лъскавото му черно лице се озари от белоснежна усмивка.

— Сетих се! — заяви победоносно. — Да си лош означава да се държиш като всички гару̀-гару̀, които постепенно прехвърлихме на още по-другата земя, защото разкъсваха кравите ни. Ако не бяха лоши, нямаше да ги изгоним.

Доволен от обяснението, Годинго се изпъчи важно.

— Длъжни сме да посрещнем белите хора както подобава, после ще преценим какви са. Сигурно пристигат отдалече и се нуждаят от гостоприемство — отсече Мбота и плясна с могъщите си ръце.

Очаквала този знак, от близката колиба излезе млада девойка и с грациозна походка се отправи към непознаните. Върху дланите й лежеше поднос с изпечена питка, а под дясното й рамо се развяваше зелената лента на доброто намерение. Мбота и Годинго я последваха, ритуалът по посрещането започна. Белите туники на тримата красиво се развяваха от слабия ветрец.

— Смятам, че се представят добре — отбеляза Колинз.

— От тези черни маймуни може да се очаква всичко — процеди през зъби полковникът. — Дръж пръста на спусъка!

Почтително приведена, туземката поднесе питката. Мортимър не благоволи да я удостои с поглед, а се обърна към Мбота и Годинго:

— Хей, вие! Знаете ли пътя към база „Карлингтън“?

— Не разбираме!? — отвърнаха те на родния си език.

— Що за брътвежи, по дяволите!

Погледна към все още приведената туземка и в изблик на гняв бутна подноса от ръцете й. Питката се търкулна на земята, но това не му направи впечатление. В базата полковникът беше прочут с грубостта си.

— Не се държите джентълментски, сър — позволи си да направи забележка Колинз. — Намираме се на непознато място, а чернокожата е доста привлекателна.

— Млъкни, лейтенант! Плащат ми, за да водя война, не ми е до обноски. Искам да се приберем навреме, а тези маймуни ни бавят. Да се разходим из селото, дано някой разбира човешки език.

Без да обръщат внимание на смутените туземци, те се отправиха към колибите.

— Не уважиха посрещането — промърмори Годинго намръщено. — Лоши са!

— Може би ги обидихме с нещо? — рече Мбота с примирение. — Да тръгнем след тях, за да видим какво ще направят.

Мортимър застана пред скупчените колиби и извика:

— Има ли някой да ме разбира? Ще платя добре, ако ме заведете до база „Карлингтън“!

Една от рогозките на входовете пред него се размърда и пропусна хилав, немощен старец.

— Стар Масанга разбира — профъфли беззъбата му уста. — Научил език от мой дядо, а той от негов, живял на друга земя. Стар Масанга не знае какво база „Карлингтън“ и какво това „плати“.

Първоначалната радост на полковника се смени с недоумение.

— Възможно ли е туземците да не знаят за базата? — обърна се той към Колинз. — Войната се води навсякъде и почвата кипи под краката, а ние сме главна опора на местния режим. Защо полуумният старец се прави, че не познава парите?

— Вероятно хитрува, сър. Сигурно той и останалите поддържат връзка с бунтовниците.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Мортимър, после изгледа свирепо Масанга. — Слушай, старче! Ако до утре не намериш човек да ни заведе до базата, ще подпалим мръсните ви колиби. Война е!

— Война? Аз чувал за нея, било много отдавна. Мой дядо говори това много, много лошо нещо.

— Престани да дрънкаш, изчезвай!

Полковникът замахна да го удари и старецът изненадано отстъпи назад.

— Казвам ти, че са лоши! — настоя Годинго пред Мбота.

— Изчакай още малко. Понякога старият прави глупости, знам ли какво е рекъл на гостите? Нека да ги нахраним, може би вече са гладни.

— Какво имаме за храна, лейтенант? Ненормалното слънце залязва, време е за вечеря.

— В хеликоптера има консерви и шоколад, сър. Но ми се струва, че черните се канят да ни гощават. Запалили са огньове, нагряват плоски камъни.

— Я виж дали наоколо не се навърта някоя кокошка, консервите са ми втръснали. И бъди нащрек, не претърсихме дупките им.

Колинз тръгна между колибите, като надничаше през дървените огради на малките дворчета. Зад една от тях видя едра, подобна на пуйка птица, даде къс ред с автомата и прескочи да вземе лесната плячка, която все още конвулсивно потръпваше.

— Мбота! — извика разтреперен Годинго. — Той уби милия кроа-кроа! Те са много лоши!

Очите му се просълзиха, а едрото лице на вожда се вкамени. Туземците застинаха в очакване на неговите думи.

— Ще им дадем последна възможност — реши той. — Вероятно тези двамата пристигат от съвсем далечна земя и не познават милия кроа-кроа, който веселеше децата ни.

Тълпата се отпусна.

Колинз неловко оскуба перата на птицата, наниза я на приготвената за целта пръчка и започна да я пече. Някои от обитателите на селището се разплакаха.

— Сополанковци — подигравателно отбеляза Мортимър, — плачат за една пуйка. Можем да бъдем спокойни, такава пасмина лигльовци не представлява опасност.

От огъня се разнесе апетитен мирис, но повечето от туземците в знак на протест се прибраха в колибите си. Познатата вече девойка се появи и поднесе нова питка. Този път полковникът благоволи да я вземе, отхапа залък и учудуно заяви:

— Опитай! Знаеш ли, вкусно!

Колинз налапа малко късче, случайно погледна към небето и се задави.

— Нима е възможно, сър? — изхриптя, като се мъчеше да спре кашлицата.

Встрани от изгрялата кърваво-червена луна се повдигаше огромният диск на втора. Бавно и застрашително, той запълваше долната част на небосвода. Пилотът се удари по челото, но втората луна не изчезна. Ставаше все по-светло.

— Къде се намираме? — промълви той отчаяно. — Изглежда не на Земята!

Очите му заиграха объркано. Мортимър не се намираше в по-различно състояние, ала по-бързо дойде на себе си.

— Имаш право — потвърди полковникът. — Ако не бяхме в Африка, а над Бермудския триъгълник, щях да се сетя по-рано. С пространството над джунглата се е случило нещо необяснимо, затова изчезна и връзката с базата. Я донесе уиски от хеликоптера!

Колинз се върна бързо и подаде бутилката. Мортимър свали капачката, отпи глътка и се замисли.

— Слушай, лейтенант — проговори след малко леко провлечено. — Откъде смахнатият старец знае английски?

Пилотът едва не подскочи.

— Вие сте гениален, сър! Струва ми се, че спомена нещо за дядо си.

— Докарай го веднага! Виждам го още да се мотае пред колибите.

След не много време, Масанга застана пред полковника.

— Внимавай черно плашило! — заплашително го предупреди. — Отговаряй точно на въпросите ми! Преди малко спомена, че си научил езика ни от дядо си, а той от неговия. Кога те са дошли тук?

— Масанга чувал, тогава има война и лоши бели хора убива черни хора. Черни хора бяга и среща Голям приятел от звезди. Голям приятел подарява велика сила в кутия и мой дядо на дядо и негов деца, негов жена, негов приятели идва тук, на друга земя. Тази земя хубав земя, наш земя. Вече няма лоши гару̀-гару̀, те на още по-друга земя…

— Почакай старче! Спомена за някаква велика сила в кутия, къде е тя?

— Аз вече стар и забравил. Мбота, Годинго, Матуве, други млади знае къде кутия и как да заповядва на велика сила.

— Кои са те, посочи ги!

Масанга усети, че е казал повече от необходимото и погледна към Мбота, който се бе доближил до тях, придружен от неизменната си любопитна сянка.

— Достатъчно — отряза полковникът. — Не си прави труда да укриеш някого, а превеждай какво ще ти кажа. Предполагам, че всички разбрахте какво стана с вашата птица. Ако не ни върнете на земята, от която сте дошли, с много от вас ще се случи същото — просто ще бъдем принудени да ви поизбием. Този и другият до него ще ни придружат, за да покажат как управлявате великата сила!

Мортимър посочи вожда и спътника му, а старият човек уплашено размърда устни.

— Убеди ли се, че са лоши? — произнесе доволно Годинго, след като изслуша превода.

— Да! — потвърди Мбота и се обърна към стареца: — Уважаеми Масанга, преведи на лошите бели хора, че ще ги изпратим на земята, която им подобава!

— Бързо им увират кратуните — отбеляза самодоволно полковникът. — Представяш ли си фурора в базата? Възможностите пред армията, ако такъв апарат наистина съществува! Хей, старче! Кажи им веднага да започват!

Туземците бяха довлекли блестящ, покрит с черни издатини предмет с конусообразна форма. Те почтително го подадоха на Мбота, който го задържа с усилие, после насочи върха му към Мортимър Джеймс и Колинз. Полковникът усети неочаквана опасност и изкрещя нещо, но думите му потънаха в млечнобялата субстанция, която ги обгърна отвсякъде. Телата им се разтърсиха от вибрации, във вътрешностите им се появи остра, непоносима болка. Имаха чувството, че губят разсъдък.

Осъзнаха се в нова мрачна действителност. Вибрациите и болките липсваха, но се оказаха затънали до колене в лепкаво мочурище. От недрата му извираха зловонни изпарения, събираха се на талази и бавно се носеха над гъстата пихтия.

Около тях се разнесе приглушено ръмжене, придружено от тежки, шляпащи стъпки. В полутъмата възникнаха кошмарните фигури на десетина грамадни звяра, които затъваха до корем в миризливата маса, но неумолимо се приближаваха. От разтворените им челюсти, осеяни с дълги заострени зъби, капеха лиги. На планетата на Мбота и Годинго някога ги наричаха лошите гару̀-гару̀.