Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Свечеряваше се. Последните туристи припряно се спускаха по тясната пътека, излизаха на шосето, което се виеше в пазвите на планината и се насочваха или към врязания в склона паркинг, или към последната автобусна спирка. Силуетите им се мяркаха през рехавата стена на дърветата — забързани и случайни, изпратени от безучастния поглед на Васко. Той лежеше върху прегорялата трева на „неговата“ полянка, а собственото му минало го обсебваше и го превръщаше в най-самотния човек на вселената. Една след друга звездите се появяваха на летния небосклон, съчувствено му намигаха и сякаш шептяха: „Ти си нещастен, ти си безкрайно нещастен!“

Настроен критично към себе си, Васко премисляше изминатия от него житейски път и се просълзяваше от обзелата го безпомощност. Още в детството жестокият пръст на съдбата неумолимо го сочеше, притискаше душата му като воденичен камък и я караше да се гърчи от безизходност. Губеше пари за покупки, разваляше току-що подарени играчки, забравяше да се прибере навреме, после с безпримерен стоицизъм понасяше тежестта на родителските упреци, често придружавани от шамари…

Той настръхна от неприязън, но безпощадните спомени го взеха в обятията си и немилостиво го пренесоха във възрастта на младежките пъпки. Отново беше със смачкано сако, покрито с лекета, а под скъсаните джинси надничаха ожулени обувки; отново бе лишен от така жадуваните близки контакти със „слабия“ пол. Същевременно актовете на ежедневието го преследваха с необясним фатализъм. Вратите на обществените превозни средства се затваряха под носа му, учителите непрекъснато го ругаеха, в супата му редовно плуваше косъм, а в излинелия хамбургер винаги се спотайваше готово да счупи зъб кокалче.

Васко отчаяно тръсна глава и се пренесе в студентските години. Съвсем случайно бе попаднал в Университета, предстоеше му отново да изживее една дълга и тежка агония. Преподавателите го малтретираха, злобният им заговор го принуждаваше да се влачи по поправителни сесии, да презаписва годината и да се намира в състояние на постоянен стрес — почти на границата на човешката издържливост.

Така и не разбра как успя да се дипломира, но бедите не пожелаха да го напуснат. В живота му се появи неприятен шеф, който го нагрубяваше и всеки ден даваше да се разбере, че само изчаква удобния момент, за да се раздели с него. Донякъде свикнал с униженията, Васко стискаше зъби и продължаваше да закъснява за работа.

Самодоволното лице на Луната се извиси над дърветата. Той впери в нея тъжен поглед и увлечен от нерадостните мисли, не забеляза как в средата на полянката безшумно се приземи летяща чиния. Едва когато видя надвесените над него фигури, облечени в прилепнали към тялото костюми от блестяща материя, изкрещя уплашено, скочи и се опита да побегне към пътеката, но вече беше късно. Едното от двете извънземни същества насочи към него някакво уредче, нещо изщрака и краката отказаха да му служат.

— Молим да бъдем извинени, но вие сте смутител. Или трябва да коригираме честотата на излъчваната от вас вълна, или да ви премахнем — сякаш проговори на съвсем разбираем език притежателят на уредчето.

— Какво искате от мен? Какво ще оправяте?! — извика Васко и внезапно му се прииска да се разплаче.

Непознатите се хванаха за главите, а от устата им се разнесоха жални стонове.

— По-бързо донеси ахустатора, Крекс! Този тип ще ни пръсне мозъците, да не говорим за смущенията по трансгалактическото трасе! — успя да изрече между стенанията единият от пришълците.

Съществото, назовано Крекс, се затича към летящата чиния и изчезна във вътрешността й. Едва сега Васко я забеляза — малка и елегантна, сребърна в лунната светлина.

— Какво ще ми направите? Пуснете ме да си ходя! — изрева зверски, обхванат от див ужас. Само това липсваше, като капак на бедите — да стане опитно зайче на съмнителни извънземни жители!

Пришълецът до него се хвана още по-здраво за главата, зави от болка и заподскача на куц крак по полянката. В това време Крекс отново се появи — беше измъкнал от чинията нещо като голяма клетка за птици, но без дъно. Докато носеше непонятното съоръжение към Васко, пригласяше на колегата си със серия неприятни звуци. От тази какафония полянката заприлича на странен кучкарник; непристойният вой на извънземните се прекрати едва когато нахлузиха клетката върху обездвиженото тяло на пленника си.

— Пфу, успяхме да изолираме емисията — изпъшка Крекс и облекчено изтри челото си. — Можем да пристъпим към коригиране на смутителя.

— Каква емисия? Какъв смутител? Нямате право да ме измъчвате! — изхлипа Васко.

— Не си губи времето с обяснения, този нищо няма да разбере — промърмори другият извънземен.

— Забравяш член пети от Галактическия Кодекс, той регламентира прерогативите на слабо развитите същества. И така — обърна се Крекс към Васко, — вие сте рядък мутант във вселената, флуктуант от ента степен. Един от биоплазмените ви канали излъчва постоянна вълна, която интерферира с пулсационната честота на вакуума и нанася вредни смущения на трансгалактическите комуникационни връзки. Освен това тя има вредно въздействие върху чувството за комфорт на разумните организми в космоса. В изпълнение на решението на Галактическия Съвет ще се опитаме да ви ахустираме; тоест да прехвърлим биоплазменото ви излъчване на безвредна за вселената честота.

Васко замръзна от ужас, а извънземният обитател извади плоска кутия, снабдена със светеща скала. Докосна някакво цветно петно върху корпуса й, после я доближи до главата на пленника си. Васко изпита краткотрайна болка, която съвсем неочаквано се смени с безпричинно веселие.

— Така, така! — провикнаха се в хор пришълците. — Опитът излезе успешен!

— Ще ви оставим във физическата ви цялост — допълни Крекс.

Без да се сбогуват, те отнесоха клетката в летящата чиния и изчезнаха така безшумно, както се бяха появили.

Постепенно тялото на Васко възвърна нормалните си функции, а приповдигнатото му настроение не го напускаше. От фибрите на света извираше радост, която го накара да запее гръмогласно. Той безпрепятствено излезе на пътеката, затича се надолу и въпреки невзрачното лунна светлина, не се препъна в нито един камък.

На следващия ден се почувствува съвсем друг човек. Хората в трамвая му бяха братя, колегите в службата — повече от приятели. Оживено им разправяше вицове и нищо не бе в състояние да смути новото му самочувствие. Когато шефът му за пореден път го заплаши с уволнение, той го остави смаян, като му се изплези. Директорът, от когото по-рано трепереше, сега приличаше на жалък олигофрен, достоен единствено за насмешки. Работното време се превърна в приятна симфония на ежедневието, а краят му — сладостен заключителен акорд.

Васко препусна по широкото стълбище пред изхода на сградата, изхвръкна на улицата и едва не се сблъска със симпатично момиче, натоварено с многобройни торбички и пакети. Покупките явно превишаваха физическите й възможности и той джентълменски предложи услугите си. Дори не се учуди, че бяха приети без възражения, а впоследствие му се стори нормално да я покани на ресторант и тя да приеме.

Отношенията им се развиваха бързо; когато след седмица отидоха на екскурзия в планината, вече бяха доста напреднали. На връщане Васко реши да й покаже любимата си полянка — без да навлиза в подробности за събитията, които се бяха разиграли там. Момичето я хареса — така, както харесваше всичко свързано с него.

— Да поседнем за малко — предложи тя. — Искам да си почина.

Макар и с известни опасения, той се съгласи. После времето забави хода си и неусетно доведе вечерта. Екстериорът беше лишен от лунно сияние, но природата компенсира този недостатък с безброй ярки светлинки, които украсиха ясното небе.

— Подари ми една звездичка! — помоли момичето между прегръдките.

— Избери си някоя.

— Ето тази — посочи тя. — Като че свети зеленикаво!

Васко неволно се втренчи в звездата, която примигна няколко пъти и изчезна. Момичето го изгледа изненадано.

— Желаеш ли още някоя? — прозвуча неуверено гласът му.

— Онази! — прилича на малко диамантче.

Звездата потрепна и също изчезна.

— Ти си вълшебник! — изпадна във възторг любимата му. — Подари ми още няколко!

— Да тръгваме, става студено — отвърна той плахо и се огледа с опасение. Освен тях двамата, на полянката все още нямаше други посетители.

— Каква красота крие космосът! Като помислиш, че всяка звезда е слънце като нашето! — изчурулика тя замечтано, докато Васко я придърпваше по пътеката.

След няколко седмици, той се ожени за нея. Чувстваше се щастлив, животът му протичаше безметежно. Може би това се дължеше на два трайно закрепени навика: през деня да не поглежда слънцето, а през нощта — звездите.

Не искаше нови неприятности с онези от летящата чиния.

Край
Читателите на „Невероятна история“ са прочели и: