Христо Пощаков
Големият шанс

Масабад Барбу беше типичен представител на отмиращата професия „свободен търговец“. Попрището, което беше избрал, се губеше в дълбините на времето — тогава, когато някой от мургавите му прадеди беше опънал триъгълното платно на лодката си и в търсене на печалба бе заплавал по страховитите вълни на неизвестния океан. Сега тя бе заменена от малък и сравнително спретнат космически кораб, който дори притежаваше пространствен инвертор.

Външният вид на Масабад издаваше смесица от всевъзможни човешки раси, като не всеки техен представител бе оставил най-доброто от собствената си генетика. Пропорциите на тялото му не бяха съвсем съразмерни — дълги, но здрави ръце, мускулест торс и донякъде къси крака. Неопределената форма на носа му съвсем не подхождаше на правилния му череп, живите пъстри очи, тънките устни и малките му уши. Органът в центъра на лицето му по-скоро приличаше на лошо отгледан картоф. Но външният вид на човека не му пречеше да се ръководи от принципа на всеки свободен търговец: „никога не се знае от коя трънка какъв заек ще изскочи“.

Последната галактическа инфлация бе свела до минимум възможностите за поддържане на космолета му с гордото име „Победа“. Пазарът ставаше все по-ограничен, а кредиторите — все по-нахални. Масабад Барбу балансираше върху жестокия ръб на пълното разорение, но не преставаше да се надява на големия шанс, който за жалост не бързаше да пристига. Единствено отчаяната надежда все още му даваше сили да се бори с живота.

При случай на неуспех върху кълбото от земен тип, което плуваше в пространството под него, съществуваше реалната опасност този полет да стане последен. Независимо от факта, че от космоса планетата изглеждаше така красива и привлекателна.

В бордовия компютър липсваха данни за нейната регистрация, което изглеждаше като подарък на съдбата. Означаваше, че поради бюрократичен пропуск или някаква друга причина, космическото тяло не фигурираше в галактическия регистър. Нямаше да има ограничения и формалности, такси и мита, нормите на поведение щяха да бъдат забравени. Планета, за която всеки свободен търговец би мечтал. Оставаше само един малък проблем: на нея да се намерят стоки, с които да може да се търгува.

Двете му наблюдателни сонди вече трети ден проучваха повърхността й и бордовият компютър обобщаваше данните им, а с всеки изминал час, физиономията на Масабад помръкваше. Липсваха градове, нямаше признаци на цивилизация. Едва на следващата „сутрин“, приспаната от страховете му надежда, най-сетне реши да се събуди. Оптичните уреди на една от сондите регистрираха голяма черна стрела, която се ясно се очертаваше на фона на бялата скала на някакво плато, а до нея се виждаха точици, които при по-силно увеличение се превърнаха няколко колиби. Дали се касаеше за търговски пункт или контрабандистки център? И двете предположения го устройваха.

Той вкара необходимите координати в системата за приземяване и заповяда на компютъра да го извърши.

След около половин час, търговецът подаде носа си от входния люк на „Победа“, пусна сгъваемата стълбичка и въоръжен с два бластера, които се клатеха в калъфите по бедрата му, предпазливо се смъкна по нея.

Скоро откъм колибите се зададе странна процесия от три човекоподобни фигури, които се приближаваха към него. С доближаването си, те определено все повече приличаха на хора, чиито намазани с бяла глина лица бяха лишени от израз. Под набедрените им роклички, направени от ликото на някакво растение, се подаваха дебели космати опашки. Изпод странните им подобия на каски, направени от черупките на някакъв плод, надничаха малки рогца. Цветът на телата им бе кафеникав.

Най-високият от тримата се приближи към него и му протегна поднос, върху който се мъдреше кръгъл предмет. Масабад го пипна — беше мек, миришеше апетитно и явно служеше за храна. „Изглеждат миролюбиви — помисли той. — Няма да имам много главоболия.“

— Марабела — произнесе едрият абориген и направи с ръка кръгов жест, който сякаш опасваше хоризонта. — Марабела — повтори той и заби пръст в скалата.

„Планетата има красиво име — помисли Масабад. — Как ли са го измислили тези диваци?“

Той извади мини-компютъра от джоба си и се приготви да усвои местния език, който сигурно не превишаваше петстотин думи. Впрочем и митничарите по планетите посетени от него, не разговаряха с повече. Лингвистичният имплант в мозъка му, за когото бе дал толкова пари, щеше да сведе процеса за усвояване на езика най-много до час. Но Масабад за всеки случай реши да запише разговора си с туземците и извади от един от многобройните си джобове портативно устройство.

— Ще записвам думите ви — каза той и тикна пръст в лъскавата кутия.

— Ще записвам думите ви — повториха туземците в хор.

„Тези копелета са учудващо умни“ — констатира търговецът и започна с отдавна втръсналия му езиков ритуал.

— Масабад — тикна той пръст в гърдите си.

— Мижд — рече големият туземец и повтори жеста му.

— Ножд — престави се средния по ръст.

— Нитрам — изписка малкото туземче.

„Работата тръгна добре — помисли пристигналия. — Изглеждат дяволски съобразителни“

Пантомимата, придружена от звуци продължаваше вече половин час. В работа бяха влезли движения, посочване на птици, колиби, телесни части, камъни и изобщо всичко, което можеше да се покаже и онагледи със звуковото му значение. Когато стигна до глаголните форми, Масабад усети, че се изпотява. Туземците нямаха представа за времената, а езикът им сякаш бе лишен от граматична структура. Беше невъзможно да го проговори.

Високият туземец изглежда отгатна състоянието му, приближи се и съчувствено го потупа по рамото. Той посочи кръглият предмет върху подноса, отчупи парче от него, пъхна го в устата си и добродушно го задъвка. Търговецът се престраши и реши да изпълни подканата, и без това бе усетил глад. След малко аборигенът откачи увисналата върху поличката му подобие на манерка, направена от голяма черупка на някакъв плод, отвори затъкнатия й с парче дърво горен отвор и я поднесе към устата си. След като отпи глътка от съдържанието й, той я подаде на Масабад.

Течността, която се вля в устата му имаше вкус на превъзходно вино. „Туземците не са толкова глупави, колкото изглеждат на пръв поглед — помисли търговецът. — Както е тръгнало, сигурно ще се разбера с тях“.

Високият туземец протегна ръка, доближи пръст до устните му и след това го тикна в ухото си.

— Мижд — Масабад — рече той.

Опитът на пристигналия бързо му подсказа, че след като не е в състояние да изучи местния език, туземецът иска да научи неговия.

Новата пантомима продължи още половин час. По едно време Мижд протегна длан към словоохотливия си учител, накара го да спре да ръкомаха и каза:

— Дотук било добре. Сега Масабад само говори, без да посочва предмети, а ние слуша внимателно. Приказва много и ние съвсем научим негов език.

Свободният търговец го изгледа изненадано и съвсем отпусна езика си. Кой знае защо започна да описва нерадостното си детство, после премина на случки от търговската практика, накрая смени темата с дълго и обширно изложение на взаимните изгоди от бъдещият търговски обмен и за ползата от установяването му.

— Достатъчно, Масабад. Вече можем да се разбираме отлично — прекъсна го Мижд на превъзходна космолингва. — Тук сигурно ще се намери нещо, което да подлежи на търгуване, но ние сме дълбоко религиозни и вярваме в предзнаменования. За да установим исканите от теб отношения е необходимо да те подложим на изпитанието, наречено „Изпитание на добрите намерения“. Предполагам, че ще го издържиш.

— В какво се състои то? — попита търговецът доста изненадан.

— Извънредно е просто и се прави по твой избор. Например запалваме огън, поставяме голям котел с вода и когато тя заври, те пускаме в нея. Ако издържиш, докато преброя до триста, това означава, че великия Допсог те е надарил с много добри намерения и с теб може да се търгува. Разбира се, изпитанието е на доброволен принцип. Никой не може да те застави да го направиш.

— Има ли други, различни от него? — запита Масабад с мрачно изражение на лицето.

— О, да, много. Ако желаеш, можеш да скочиш от „скалата на спасението“ — посочи той почти отвесния каменен склон, недалече от колибите, който се извисяваше на стотина метра над повърхността на платото. — Останеш ли жив и без счупени крайници, веднага ще стане ясно, че волята на Допсог е на твоя страна. Или например да приемеш тази вечер те закачим да висиш с главата надолу под някое дърво. Ако на сутринта още мърдаш, със сигурност ще се убедим, че висшето същество те закриля и иска да търгуваш с нас. Можеш да избереш и нещо по-различно. Да те да заровим в мравуняк на отровни крили, които са неколкократно по-хищни от земните огнени мравки или да потопим главата си във ведро с вода и да издържиш без въздух докато преброя до петстотин. И в двата случая трябва да оцелееш. Но щом преминеш успешно през някое избрано от теб изпитание, ние ще се уверим, че си белязан от Великата сила и вече разполагаш с Голямото благоволение. Мисля, че последното от предложените е най-лесно, но можем да измислим и други.

Докато слушаше, долната челюст на Масабад Барбу увисна, ала намери сили да проговори:

— Хубави нещица ми предлагате. Ако все пак се съглася да издържа на някое от тях, с какво ще търгувате?

— Абсолютно с всичко, което те интересува. Цялата планета ще бъде твоя. Сега по-добре да те оставим, за да решиш какво си избираш — изрече Мижд с най благожелателния тон, на който беше способен.

След последната реплика, туземците се сбогуваха учтиво и тръгнаха към примитивните си жилища. Масабад постоя няколко минути, после побеснял от яд се отправи към „Виктория“, вмъкна се във входния люк, затвори го след себе си и се настани на пилотското кресло. Не му оставаше друго, освен да докосне сензора за старт.

Високият абориген изпрати с поглед излитането на кораба, влезе последен в колибата и затвори след себе си грубо изработената й врата. Средният на ръст негов съплеменник вече се превиваше от смях, а малкото туземче обикаляше около него в дивашки танц. След като пристъпът му премина, все още ухиления човек се обърна към влезлия:

— Е, Джим, и този го изпратихме за зелен хайвер! Ама добре го изработихме, нали?

— И този път се получи, Джони. Ако бяха пристигнали две по-млади търговки, работата можеше да получи и друг обрат. За жалост, търговията е все още мъжка професия. Вече можем да махнем реквизита, брат ми.

Те свалиха поличките, каските с рогата и изкуствените опашки, и се отправиха към банята, за да измият кафеникавата минерална боя от телата си.

— Татко, какво е това търговия? — попита малкият Мартин, между две лапания на вода от душа, пригоден от стар железен варел.

— Означава да купуваш и да продаваш нещо, или да правиш размени. Води началото си от Земята, после се е разпространила в космоса. Социалната система, която и до днес съществува в овладените от човека светове, позволява всичко да се придобива с пари. Само социолозите могат да гадаят дали те някога ще изчезнат. Колкото и да сме се усамотили, засега и ние зависим от тяхното получаване.

— Нали са онези малки красиви кръгчета, които приличат на компакт- дискове. Дето са скрити в куфарчето под леглото в другата колиба ли?

— Да, вече не се съмнявам, че си преровил всичко. Само че кръгчетата, които си видял са информационни носители, а истинските пари се намират по сметки в различни галактически банки.

— Мисля, че разбрах нещо — каза детето. — Но не съвсем.

— И това ще стане. Скоро ще пораснеш — успокои го Джим.

— Как ще озаглавим заснетия спектакъл, който довечера ще изпратим в мрежата? — попита го Джони.

— „Посещение при дяволите от Марабела“.

— Програмният директор на „Смешни измами“ сигурно ще остане доволен. Ще получи поредната покъртителна история, предадена от една малко известна планета. Да ти призная, толкова свикнах с нея, че не ми се иска да я напускам. Ако уредиш идването на някоя друга асистентка, ще искам да остана тук за вечни времена. И ти, и Мартин се нуждаете от женски ласки, независимо от факта, че бившата ти жена ви заряза.

— Ще видим — отвърна уклончиво Джим. — Ако работата върви все така добре, може и това да стане.

Джони внезапно се сети за глупавите физиономии на туристите, които бяха изиграли през миналата седмица и отново започна да се тресе от смях.

* * *

Масабад отново бе увиснал на стационарна орбита с ясната мисъл, че в цивилизованите светове, не го очакваше никой друг освен кредиторите. Но вродената му съобразителност подсказваше, че в направеното посещение се нещо не бе наред. Той отново изстреля сондата към планетата и я насочи към платото, после я накара да увисне над него и включи оптиката й на максимално увеличение. На около триста метра от колибите се издигаше скала с доста подозрителна форма, която едва сега привлече вниманието му. Свободният търговец започна да опипва повърхността й метър по метър. Новото съмнение го подтикна да премине към лъчево сканиране. Във вътрешността на продълговатия блок се появи съвсем правилен тъмен силует, върху който се забелязваха някакви очертания. Масабад регулира фокусировката и на екрана пред очите му се появи ясен надпис: „Марабела“. Скалата беше замаскиран космолет от по-висок клас от неговия. Той нареди на сондата да се върне и продължи да премисля перипетиите по пребиваването си на това иначе доста привлекателно място. Мижд, Ножд и Нитрам. Търговецът се плесна по челото от внезапната догадка. Бяха Джим, Джон и Мартин, прочетени в обратен ред, а Допсог ставаше Господ.

„Добре ме прекараха“ — помисли той, докато космолета му се насочваше обратно към платото. Но внезапно се почувства развеселен.

„Аборигените“ отново излязоха от една от колибите, но този път кожите им бяха доста по-бели, а вятърът полюшваше леката материя на добре скроените им дрехи. Физиономиите им издаваха леко объркване.

— Пъхнете ме да вра в най-големия ви котел — заяви Масабад, след като те се приближиха. — Но аз ще остана тук, защото нямам къде да отида. Марабела е идеалното място, където дълговете ми могат да се подарят на банките, а вие ако искате, можете да ми връчите рога и опашка.

На Джим не му оставаше друго, освен да прегърне през рамо новия жител на планетата, който беше на път да смени професията си.