Катрин Каултър
Непознатата от Ямайка (8)

8.

Софи тихичко се отправи към стаята на Джеръми. Прекоси коридора на втория етаж на Кимбърли, където спеше той. Искаше да поговори с него, да го окуражи.

Тя тихо отвори вратата и надникна вътре. Стаята бе малка, но както и от всички останали стаи, от нея се излизаше на балкона през високи врати, сега широко отворени. Софи се усмихна. И в Кемъл Хол Джеръми често спеше на балкона. Явно и тук не изневеряваше на навиците си. Комарите въобще не го впечатляваха.

Нямаше го в леглото му. Тя бавно се запъти към балкона. Все още се усмихваше спокойно. Нямаше го и там. Усмивката замръзна на устните й.

О, Господи!

Днес го бе видяла за малко. Беше мълчалив, прекалено мълчалив и сериозен. Дълго я бе гледал и тя бе разбрала, че нещо му тежи, но не бяха успели да поговорят, защото точно тогава бе влязъл Райдър. Точно затова искаше да поговорят сега.

Но него го нямаше.

Разбира се, тя знаеше къде е. Бе отишъл в Кемъл Хол, за да поиска сметка от вуйчо Тео.

Вуйчо Тео щеше да го пребие, може би дори да го убие, вече нямаше смисъл да се преструва на любящ или състрадателен. Тя се улови, че поема въздух на големи глътки, от които ребрата й запулсираха от болка.

Приведе се напред и обхвана раменете си с ръце.

Болката попремина, но тя все така не помръдваше. Просто стоеше там, зареяла поглед в красивата гледка на блесналите под почти пълната луна вълни, но всъщност не ги виждаше. Звездите приличаха на студени бели точици на фона на ясното небе. Тя се обърна и бавно се прибра в стаята си. Откри роклята си на дъното на раклата. Дрехата бе изпокъсана и мръсна, но това нямаше значение. Софи бързо се облече, без да обръща внимание на болката в ребрата си. Мислеше само за това, което трябваше да направи. Нямаше на себе си нищо друго освен роклята — нито фуста, нито риза, нито чорапи.

Не успя да намери и обувките си. Няма значение, ще отиде боса. Тя крадешком се промъкна по стълбището и тихичко като крадец влезе в малката стаичка, където бе библиотеката на Кимбърли Хол. В стаята имаше шкаф с оръжия — висока дъбова мебел с остъклени врати. Слава Богу! Не бе заключен. Тя познаваше оръжията. Взе един малък деринджър^[1]. Ако й се наложеше да защити Джеръми, щеше да застреля всеки, който има неблагоразумието да се окаже наблизо. Без пропуски.

Пет минути по-късно тя се измъкна от Кимбърли Хол. Спусна се бързо по покритата с чакъл алея, без да обръща внимание на малките камъчета, които се забиваха в стъпалата й. Бе благодарна на нощния бриз, който разбъркваше кичурите на челото й.

Нощта бе красива. Спокойна. Сърцето й биеше в бавен и постоянен ритъм. Само да знаеше кога е тръгнал Джеръми. Бе уплашена, но спокойна. Време бе да поеме отговорност за себе си и за брат си. Мили Боже, молеше се тя, само за едно те моля! Дай ми достатъчно време!

Трябваха й двадесет минути, за да стигне до Кемъл Хол. Минаваше напряко през полетата със захарна тръстика и доколкото бе възможно, се движеше в сенките. Нарани краката си, но продължи да не обръща внимание на острата болка. Дори и кръвта по стъпалата, студена и лепкава, не я впечатли.

Няколко прозореца светеха, но не се виждаше никой, никакви сенки, никаква следа от вуйчо й, от Томас или от прислугата. Къде, по дяволите, бе Джеръми?

Тя притичваше приведена от храст на храст и все повече се приближаваше до голямата къща. Стигна до кабинета на вуйчо си и се плъзна по верандата. Тогава ги чу.

Гласът бе на вуйчо Тео. Звучеше развеселен и доста пиян.

— Значи така, копеле малко!? Реши да дойдеш тук ида ме нашибаш с камшика, а?

— Аз не съм копеле. Майка ми беше твоя сестра и жена на баща ми. Тук съм заради това, което направи на Софи. Не мога да ти позволя да се измъкнеш безнаказано. Ти си я бил!

— Заслужаваше си го. Бичът ще играе по гърба й, докато не започне да проси пощада. Само да ми падне в ръчичките.

— Няма да ти позволя. Райдър няма да ти позволи.

Райдър Шербрук, младокът, когото Тео толкова силно желаеше да убие. О, но сега той имаше момчето — безполезното сакато копеленце. Той се ухили на Джеръми.

— И как точно възнамеряваш да ме спреш? А, помиярче малко? Взех ти и камшика. И него не можа да опазиш дори.

— Ще измисля нещо.

Чу се съскането на бич, който раздира въздуха. Внезапен остър вик. Джеръми. Вуйчо Тео го бе ударил с камшика.

Ярост заля Софи. Дървената врата бе открехната. Много тихо тя се промъкна през нея и видя вуйчо Тео. Рамото му бе превързано. Облечен в халата си, стоеше приведен над Джеръми, вдигнал камшика в дясната си ръка.

— Ще ти дам да го опиташ още веднъж, господарю Джеръми само за да ти покажа колко си важен.

— Само посмей, мизернико мръсен, и ще получиш един куршум в шкембето! Не искам да умреш бързо. Искам те проснат на земята, стиснал шкембето си. Искам да усещаш как червата ти се разкапват. Искам да те чуя да врещиш.

Тео Бърджис се смръзна, но само за миг. Бавно, много бавно той спусна камшика и се обърна с лице към племенницата си.

— Значи откри, че малкото инвалидче го няма и препусна насам да го спасяваш.

Тя не му обърна внимание.

— Ела тук, Джеръми. Стой по-далече от него. Така е добре, сега ела при мен.

Лицето на Джеръми бе побеляло от болка, очите му гледаха виновно от чувството за собствения му провал. Тя добре разбираше и двете чувства.

— Всичко е наред. Този път победихме. Много бе храбро да дойдеш тук сам. Това е хубаво. Сега ела при мен. Тръгваме си.

— Така ли мислиш, курво? Не разчитай на това. Трябва само да извикам. Поне десетина от робите ще дотърчат на мига, готови да изпълнят всичко, което им наредя.

— Няма да има никакво значение, защото ще бъдеш с дупка в шкембето. Хайде, вуйчо, викай! Това ще е последният звук, който ще излезе от устата ти, ако не броим агонията. Толкова ми се иска да те убия. Страхливец! Да биеш Джеръми! Коравосърдечието ти изненада дори и мен, макар и само в първия момент.

Тео Бърджис бе като в небрано лозе. Той поклати глава и се опита да проясни мислите си, замъглени от многото ром, който бе изпил заради проклетата болка в рамото. Вярваше й. Та нали го бе намушкала! Мамка му! Трябваше да я доубие, но от раната, която тя му нанесе, му се бе завило свят и главата му бе станала като балон, напълнен с горещ въздух. Погледна я и усети, че започва пак започва да го боли, независимо от огромното количество ром. Гледаше я и си спомняше изтезанието на гадния нож, спомняше си как Томас го бе извадил и как той се бе опитал да запази мълчание, но не бе успял. Спомняше си как бе пищял. Спомняше си как се бе почувствал излъган дори и в болката си. Той не бе дочакал благословения припадък. О, не. Наложило се бе да изтърпи изтезанието на болката, а то бе продължило дълго. Беше се заклел, че тя ще му плати. Трябваше да му плати и той щеше да се погрижи за това.

— Знаеш ли, скъпа, ако ме убиеш, няма да получиш и троха — каза той накрая, доволен от безразличието в гласа си.

— Мозъкът ти се е пресякъл от пиене. Джеръми е твой наследник. Той ще получи всичко.

— О, не. Той не е мой наследник по простата причина, че нямам завещание.

— Със или без завещание, ние сме най-близките ти роднини, така че когато всичко си дойде на мястото, Джеръми ще наследи Кемъл Хол. Разбира се, татковата къща във Фоуи също е негова.

— Сигурно ти го е казал Оливър Сасън, а? Докато те ръчкаше?

— Започваш да вярваш на собствените си измислици. Това говори за отслабващ мозък, вуйчо. Имам два патрона в този деринджър. Джеръми, дай да видя как те е ударил.

Брат й се обърна. Камшикът бе срязал ризата му. Само една резка. Слава Богу, кожата не бе наранена, но подутината бе ужасна и почервеняваше, а покрай нея се надигаха отоци. Софи затаи дъх.

— Ти си чудовище. Както ти казах, имам два патрона. Ако бях видяла и една капчица кръв, щеше да си получиш дупката в корема. Но този път извади късмет. Няма да те убия. Само ще взема Джеръми и ще се върнем в Кимбърли Хол. А ти ще ни оставиш на мира, ясно ли е? Няма да припарваш там, нито ще пращаш Томас. А сега тръгваме и да не си помръднал!

— И какво смяташ да правиш, когато Райдър ви изхвърли от Кимбърли?

— Това не ти влиза в работата.

— Томас ми каза, че си настанена в спалнята на Шербрук. Вече всички знаят, че си му любовница. Репутацията ти…

Тя направо му се изсмя.

— Я ми виж лицето. Можеш ли да си представиш, че някой здрав и прав мъж ще ме пожелае такава? Виолетовозеленото на ребрата ми е още по отблъскващо от синините на лицето ми. Повярвай ми, дори и да искаш да легна с него, дори и той да го желаеше, нямаше да съм в състояние да го направя. Ти се погрижи за това. А сега, двамата с Джеръми се махаме оттук.

— Ще се върнеш при оня шибан англичанин?

— И ти си шибан англичанин, забрави ли?

— Казах ти, бързо-бързо ще те разкара. Чувам, че се отегчавал бързо и никоя не можела да го задържи. Моят човек в Англия ми писа, че жените си стъпвали по главите, само и само да му станат любовници. Та ти ли? Няма да го задържиш дори и за втората нощ. Малка грозна курва!

— Не ми и трябва. Не искам дори и да седя в една стая с него. Може да си има колкото си ще любовници, не ми пука. Той обаче изглежда честен и почтен, нещо ново за мен. Той защити Джеръми. Писна ми! Джеръми, излез навън. Ей сега идвам.

— Но Софи…

— Върви!

Момчето излезе заднишком. Лицето му бе замръзнало и бяло като тебешир.

Софи насочи деринджъра към лявото коляно на Тео.

— Като че ли — с нисък и много гаден глас каза тя — току-що промених решението си. Ще ми бъде приятно да зная, че ще креташ на куц крак до края на шибания си живот. Сакат инвалид, да. Един безполезен куцльо.

Тео Бърджис изпищя.

— Не, мамка ти, не! — Той се спусна към нея, размахал ръце като луд.

Внезапно свещникът се стовари на пода и стаята потъна в мрак.

Пръстът на Софи неволно трепна върху спусъка. Деринджърът изтрещя. Звукът прозвуча чудовищно силно в малката стая. Тя чу вик. Някой я удари по ръката, но Софи не изпусна деринджъра и този път дръпна спусъка съзнателно. Нещо се стовари върху слепоочието й и тя се свлече на пода. Чу Джеръми да вика и усети някаква остра миризма, нещо смътно познато. Тя успя да отвори очи. Полагаше отчаяни усилия да не загуби съзнание. Видя само мрак и някаква странна оранжева светлина. И звуците — пукащи, съскащи, някак фучащи.

Светлите муселинени драперии горяха. Пламъците настъпваха напред на вълни, сякаш подхванати от силен вятър и все повече се разгаряха. Бе много горещо. Стаята гореше.

— Джеръми — прошепна тя, — бягай, моля те, трябва да бягаш. Върви при Райдър. Той ще се погрижи за теб. Можеш да му вярваш. — Димът я задави и главата й се килна на дървения под.

 

 

Софи се свести от собствената си кашлица. Гърлото й бе като раздрано. Почувства нечии ръце, усети мъжки длани да разтриват гърба й, докато тя кашляше и хриптеше. Чу гласа му:

— Свърши се, Софи. Джеръми е добре. Свърши се. Шшшт, не се притеснявай и не се опитвай да говориш.

Райдър, неговият глас, неговите ръце на гърба й. Тя се отпусна, тръпнеща от болката в гърлото. Опитваше се да не преглъща, толкова силно я болеше.

— Къде е Джеръми? Наистина ли е добре?

— Замълчи. Ще ти кажа всичко. В Кемъл Хол сме. Когато двамата с Емил дойдохме, Джеръми почти бе успял да те измъкне от стаята. Сам. Пожарът е изгасен. Щетите не са големи. Само кабинетът е пострадал повече и верандата пред него е малко обгорена. Естествено, много е опушено и къщата смърди отвратително. Вуйчо Тео е мъртъв.

Говоренето й причиняваше ужасна болка, произнасянето на всяка думичка бе истинско изпитание, но тя успя да изхрипти:

— Сигурно съм го убила. Деринджърът гръмна и го чух, че изкрещя.

— Сериозно? Е, хубаво си направила. Но като се пооправиш, ще те напляскам за това, което стори. Даа, най-малкото. Ако Коко не те бе видяла да тичаш боса по алеята на Кимбърли, най-вероятно щеше да загинеш в пожара, а с теб и Джеръми защото той нямаше да те остави вътре.

— Мистър Шърман Коул — мировият съдия ще се погрижи да ме обесят.

— Не виждам защо ще иска да те беси.

Тя се опита да се отскубне от Райдър, но той я държеше здраво.

— Ще го направи. Искаше да ми стане любовник, но вуйчо нямаше изгода от това и ме накара да му откажа. Оня го прие много гадно. Започна да ме заплашва. Вуйчо Тео смяташе, че това е много забавно. Каза, че лесно ще се справи с Коул, ако някога се наложи. Също така каза, че трябва да продължавам да поддържам невинен малък флирт с него. Вуйчо искаше, ако някога му се наложи да поиска нещо от Коул, съдията сам да дотърчи и да му се мазни.

— А ти не го послуша, така ли?

— Не. Когато се опита да ме целуне, му ударих плесница и го ритнах в пищяла. Беше преди около три месеца. Той е отвратителен.

— Ясно. Е, в такъв случай, момичето ми, предполагам, че аз трябва да съм човекът, застрелял вуйчо ти. При опит да ви спася с Джеръми. Но откъде накъде? Бърджис е известен единствено като любящия вуйчо, който не може да си има собствени деца, нали така? Ще трябва да помисля. Може би има някакво друго решение. Да, нека помисля.

— Къде е Томас?

— Не зная. Не съм го виждал. Ще попитам.

— Исках да гръмна вуйчо Тео в коляното, та да окуцее като Джеръми, да живее като него — куц! Господи! Той удари Джеръми с камшика! Но, заклевам ти се, не дръпнах спусъка умишлено! Свещникът изведнъж падна на пода, стана тъмно и аз трепнах. Тогава някой ме удари по ръката и аз стрелях, за да се защитя.

— Разкажи ми всичко. Без да изпускаш и буквичка. Бързо, не знам с колко време разполагаме.

Към края на разказа й, гърлото й се възпали толкова много, че дори и дрезгавият шепот едва излизаше от устата й.

— Сега ви оставям на Самюъл. Той ще ви заведе обратно в Кимбърли Хол. И повече да не съм чул и дума от теб — никакви доводи, никакви забележки, нищо. Сега аз съм насреща и ти ще правиш само това, което ти кажа. Първата ми заповед е да не си отваряш устата поне двадесет и четири часа.

— Боли ме главата.

Райдър я погледна, смръщил вежди, и лекичко докосна с върховете на пръстите си подутината на слепоочието й.

— Божичко! Не ми каза, че някой те е ударил по главата.

— Забравих.

— Добре, говори, но бързо. — Когато Софи свърши, Райдър се бе намръщил още повече. Тя отвори уста, но той притисна устните й с длан.

— Не. Сега мълчи. Ето го Джеръми. Беше при Емил.

Момчето коленичи до нея. Галеше изцапаното й лице, ръцете й.

— О, Софи, краката ти! Какво стана? Какво направи?

Тя бе забравила проклетите крака.

Райдър извика да му донесат фенер. Когато фенерът се появи, донесен от един от робите, Райдър го свали ниско и огледа краката й. Остана така дълго време, без да каже и думица.

— Добре си се подредила. От главата до петите. Как го правиш? Господи, Софи! Краката ти! Накарай Коко да ги измие веднага щом се приберете в Кимбърли.

Самюъл тръгна със Софи и Джеръми. Райдър сам я бе пренесъл до каретата. Беше му горещо, бе изпотен, покрит със сажди и нечистотии. Освен това бе затънал в дяволска каша.

Къде е това копеле Томас, дяволите го взели! Всъщност, откровено казано, Томас го притесняваше повече от Тео Бърджис. Тео поне се стараеше да се докарва пред хората. Томас не даваше и пукната пара. Райдър изобщо не се съмняваше, че човекът, ударил Софи и запратил свещника на пода, е бил Томас.

Райдър остави Емил да наглежда Кемъл Хол, а той се прибра в Кимбърли да дремне няколко часа. Когато се събуди, го известиха, че мис Статън-Гревил все още спи. Той се намръщи, но замълча. Мислеше за краката й. Току-що бе приключил със закуската, когато от Монтегю Бей пристигна мистър Шърман Коул.

Коул беше тлъст, двойните брадички се полюляваха над яката му, посивялата му коса бе подстригана на паница, имаше остри очи и дебели бърни. При мисълта, че човекът пред него се е опитал да целуне Софи на Райдър му се повдигна.

Все пак той пое десницата на съдията и му предложи кафе. Мистър Коул искаше не само кафе, но и сладки кифли, които, след като подносът бе поставен пред него, загледа с по-голямо напрежение, отколкото Райдър би могъл да погледне гола красавица.

Райдър се настани на отсрещния стол и впери поглед над дясното рамо на Коул. Просто не бе в състояние да гледа съдията в лицето. Гледката не бе никак приятна. Райдър си наложи да слуша приказките на Коул, макар че те излизаха от устата малко завалени, тъй като съдията не спираше да дудне с пълна уста.

— Да, мистър Шербрук, както знаете аз съм мирови съдия — човекът, които отговаря за всички нарушения на гражданския ред и закона. Тук, на острова, законът — това съм аз и неговата сила говори чрез мене. Новината, че и вие сте замесен, като сте взели мис Статън-Гревил в Кимбърли, бе истински удар за мен. Не знам как сте се забъркали, но съм сигурен, че скоро ще ми кажете. Ако обичате, доведете момичето. Ще я разпитам веднага.

Господи, помисли си Райдър, събра върховете на пръстите си и продължи да наблюдава над тях човека, който току-що бе изгълтал четири кифли. Той не бе просто свиня, бе също така надут, високомерен и изключително досаден. Колкото до обноските му, такива нямаше. По сакото и по брадата му имаше трохи. Трябваше да бъде съблечен и хвърлен на крокодилите в мангровите блата. Друго не го оправяше.

— Не съм на същото мнение, мистър Коул — благодушно отвърна Райдър. — Разбирате ли, тя е погълнала много пушек и не може да говори, без това да й причинява голяма болка. Може би след няколко дни ще е по-добре. Можете да дойдете тогава.

Мистър Коул се намръщи. Не бе свикнал да му се противоречи. Тук той бе водачът, законът в пълното му измерение и единствено неговата дума, неговите заповеди имаха значение.

— Искам да я видя — повтори той, упорит като нерез.

— Не може.

— Вижте какво, Шербрук…

— Мистър Шербрук, Коул.

Бе съвсем очевидно, че Шърман Коул бе като ударен с мокър парцал и с всяка измината минута се ядосваше все повече. Но той не бе глупак. Дали София Статън-Гревил вече е любовница на този тук? Дали пък не бе решил да я закриля? Коул сви устни и запази мълчание. От опит знаеше, че хората най-често се чувстват принудени да запълват мълчанието и по този начин му осигуряваха нужната информация, но от устата на този младок не се отрони и думица. Той стоеше облегнат в стола си, върховете на пръстите му бяха все така събрани и, дяволите го взели, изглеждаше отегчен.

Това бе вбесяващо. Мистър Коул пое дълбоко дъх, хвърли един бърз поглед към подноса и като видя, че кифлите са свършили, отново се начумери. Храната винаги му бе помагала да се ориентира в мислите си, още от дете.

— Искам я — каза той.

— Жалко. Никога няма да я имате. Трябва да свикнете с тази мисъл, сър.

— Не исках да кажа това! Скъпи младежо, аз съм женен човек, съпругата ми е очарователна дама, наистина очарователна. Имах предвид, че трябва да говоря със мис Статън-Гревил и трябва да ви кажа, мистър Шербрук, че надушвам нещо гнило в цялата работа. Подозирам, че тя хладнокръвно е убила чичо си, а след това е опожарила къщата.

— Забележителна теория. Мога ли да ви запитам какво ви наведе на тези невероятни умозаключения?

— Това момиче не е такова, каквото изглежда, по-скоро то е точно такова, само че вуйчо й не го осъзнаваше и не можеше да го приеме. Сигурно сте чули — може би дори разполагате с информация от извора, — че тя е уличница, високоплатена проститутка без каквито и да е морални задръжки. Мисля, че вуйчо й най-накрая е разбрал истината и когато я е заплашил, че ще я изхвърли, тя го е убила. Да, така е станало. — Той направи пауза, удостои Райдър с един патентован строг съдийски поглед и обяви: — Тук съм, за да се погрижа правосъдието да възтържествува.

Райдър се изсмя — дълбок сърдечен смях.

— Вашата теория е повече от забавна, мистър Коул. Но трябва да разберете, че тя е и съвсем клеветническа.

— Имам свидетел, мистър Шербрук.

— Нима?

— Да. Томас, надзирателят.

Райдър отново се изсмя — още по-дълбоко и още по-сърдечно.

— Сър!

— Мистър Коул, Томас е подлец, както, предполагам, това ви е добре известно. Не ми се струва разумно да се вземат показанията на един подлец и мошеник. Предлагам на вниманието ви една друга теория, която в значителна степен се различава от вашата. При това тя е подплатена с не по-малко силна мотивация и рационални аргументи от вашата. Томас е простак и грубиянин. Подозирам, че мистър Бърджис е открил, че Томас го мами или че се отнася прекалено жестоко с робите и го е уволнил. С две думи, Томас го е убил. Късметът му е проработил. Мис Статън-Гревил и брат й се оказват в Кемъл Хол по същото време и по този начин тя се превръща в идеалната изкупителна жертва за Томас.

— Томас е мъж, а тя е…

— Не, той е копеле, при това жестоко и подло като влечуго.

— Това не оправдава мис Статън-Гревил. Тя не е нищо повече от една…

— На ваше място бих изоставил тази тема, Коул. Двамата с брат й са под личната ми закрила. Всъщност тези дни ще подам заявление да им стана настойник. Оливър Сасън ще се заеме с това.

— Аха, сега виждам какъв е истинският проблем.

— Нима? Моля, какво точно виждате?

— Както ви намекнах и преди малко, тя е ваша любовница.

Отговорът на Райдър напомняше много на тона, с който баща му си служеше, когато бе уморен от нечие нахалство и искаше нахалникът да си върви.

— Някой ден може и да ми стане любовница. Все още не съм съвсем сигурен дали искам да спя с нея и да я задържа. Както и да е, но аз чувствам някакво задължение към Джеръми, а тя върви с него. В края на краищата момчето е наследник на Бърджис. Някой трябва да се погрижи за неговите интереси, а аз не виждам друг по-подходящ от мен за тази работа. Е, Коул искате ли да кажете още нещо? Не? В такъв случай защо не удостоите Томас с августейшото си присъствие? Вероятно бихте могли да го склоните да си признае, уменията ви да водите разпит са очевидни. — Райдър се изправи и просто изчака Коул да стане, което съдията стори неохотно.

— Може пък да намеря повече доказателства и да я обвиня!

— Повече?! Коул, та ако говорим за доказателства, до момента нямате и трохичка, какво остава за самуна? Хванете Томас и сте спипали убиеца. Ако обичате, имам много работа. Вярвам, че ще ме извините. О, не искате ли да си вземете някоя и друга кифла за из път?

Софи тичешком се изкачи по стълбите. Бе видяла мистър Шърман Коул да се задава по алеята. Тя трябваше да разбере какво ще каже съдията. Нищо от това, което чу, не бе неочаквано. Райдър се бе справил по блестящ начин. Но това, което каза Райдър… Тя почувства дълбока, много дълбока болка и тя не идваше от ребрата й или от нараненото й гърло.

„Все още не съм съвсем сигурен дали искам да спя с нея и да я задържа.“

И той не бе по-различен от другите мъже. Тя предполагаше, че той ще поиска от нея да дели постелята му като отплата за това, че се бе погрижил за Джеръми. После ще му писне от нея и толкова. Поне ще бъде свободна. Най-после! Двамата с Джеръми щяха да си живеят мирно и тихо в Кемъл Хол. Всичко ще бъде наред. След година и половина тя ставаше на двадесет и една — достатъчно възрастна, за да бъде настойник на Джеръми.

Софи успя да се мушне в леглото и да издърпа чаршафа до брадичката си, преди Райдър да се появи на вратата. Той остана дълго на прага. Не й каза нищо, само я наблюдаваше.

— Мистър Коул бе много забавен.

— Сериозно? Ще ме арестуват ли?

— Все още си пресипнала. Не, няма да те арестуват. Смея да твърдя, че Томас като нищо може да се окаже на въжето. Това би разрешило всичките ни проблеми, не смяташ ли?

Тя извърна лице от него.

— Защо Коко е била будна толкова до късно снощи? Нали каза, че тя ме е видяла като тръгвах?

— Коко е бременна. Било й е зле. Излязла е на балкона си да се поосвежи на хладния нощен въздух.

— О!

— Искаш ли да ти разкажа какво ще стане сега?

Тя искаше да му изкрещи, че вече е чула всичко, искаше да му каже да си затвори устата и да се маха, но не можеше. Кимна.

Той цензурираше разговора със съдията благоразумно и толкова умело, че тя не би заподозряла нищичко, ако не го бе подслушала.

— Не мисля — каза тя, когато Райдър свърши.

— Какво не мислиш?

— Няма нужда да си предлагаш услугите за настойник. Аз съм почти на двадесет. Засега и мистър Сасън би могъл да бъде настойник на Джеръми, а когато стана на двадесет и една, настойник ще му бъда аз. Сега Кемъл Хол му принадлежи. Да, аз ще съм негов настойник.

— Не.

— Ти си почти на моите години. Как изобщо си представяш да бъдеш мой настойник? Това е абсурдно.

— Аз съм почти на двадесет и шест. Вече не съм толкова млад.

— Нито пък си стар.

Внезапно той се ухили.

— На брат ми това би му харесало. Горкичкият! Беше само на двадесет и осем, а не го оставяха на мира. Постоянно му триеха сол на главата да се ожени и да си направи наследник.

— Какво стана?

— Ожени се точно преди да получим писмото на Самюъл Грейсън.

— Е, ако това е единствената причина да се ожени, аз бих казала „горкичката“ за жена му. Да развъждаш наследници!

— Александра не е за съжаляване — бавно отвърна Райдър. — Трябва обаче да си призная, че съм бил любопитен какво се е случило между тях. Но това са други неща. Ще отида в Монтегю Бей да поговоря с Оливър Сасън. Ще му кажа, че състезанието е загубено, така да се каже. Ще го ангажирам за сегашния случай и ако се справи добре, е… няма да го пребивам. Ще му простя.

Тя бе тиха. Прекалено тиха. Той смръщи вежди и я погледна.

— Слушай, Софи, ще стане точно това, което ти казах, така че свиквай отсега. Емил е инструктиран да ти се качи на раменете, ако отново се опиташ да напуснеш Кимбърли Хол.

— Защо правиш това? Разбираш ли изобщо какво правиш? Доброволно поемаш отговорността за едно деветгодишно момченце, както и за деветнадесет годишната му сестра — курва. За какво ти е притрябвало такова бреме?

— Не знам — отвърна Райдър. Той се опита да пропъди мислите си с едно свиване на рамене, но не успя. — Аз съм на двадесет и пет — бавно каза той. — Не съм първороден син. Благородник съм, но не лорд. През целия си живот съм правил каквото си искам. През целия си живот съм се смял, любил съм, забавлявал съм се. Целият ми живот е бил като на игра. Когато татко почина, Дъглас бе човекът, който трябваше да поеме всички грижи, в края на краищата, той бе новият граф. Той бе човекът с отговорностите. А аз продължих както си знаех. Нямаше никаква причина да се променям. Никой не очакваше нещо друго от мен. Колкото до останалото, за него никой нищо не знае, пък и то си е лично моя работа. А освен това изобщо не е кой знае какво.

— Останалото?

Той поклати глава. Изглеждаше раздразнен от себе си.

Софи си замълча. Райдър сви рамене.

— Е — каза той, — сега и двамата с Джеръми сте моя грижа. Ще зависите от мен, от никого другиго. Единствено от мен. Не, Софи, затвори си устата и кажи „здрасти“ на новия си настойник.

Райдър не бе очаквал, че Софи ще направи нещо друго, освен да продължи да мънка. Тя протегна ръка и той я пое. Софи го погледна втренчено и каза в измъчения си глас:

— Наистина ти вярвам за Джеръми. Честно.

— Трябва да се научиш да ми вярваш и когато става въпрос за теб.

— О, не.

— Как са краката ти?

— Краката ми? О, забравих за тях. Добре са, вече почти се оправиха.

— Да, обзалагам се, че е така — Райдър дръпна чаршафа. Краката й бяха превързани леко. Белите превръзки бяха пропити с кръв.

— Защо на превръзките ти има кръв?

„Защото слязох по стълбите, а после отново ги изкачих, този път тичешком.“

— Не знам. — Наистина не бе усетила нищо. Странна работа.

— Софи, няма никакво съмнение, че си ставала от леглото. Какво си правила?

— Трябваше да се облекча.

— Естествено, звучи съвсем правдоподобно. И докато стигнеш до нощното гърне — цели шест фута са това — превръзките ти се окървавиха. Къде си ходила, Софи?

Тя сведе очи към ръцете си. Под ноктите й още имаше мръсотия. Не продума.

— Ти имаш по-голяма нужда от настойник от Джеръми.

Тя погледна краката си и се зачуди как така можа да забрави за тях. Дори от тичането нагоре-надолу по стълбите не я бе заболяло. Но сега, като видя окървавените превръзки, тя усети пристъп на пулсираща болка.

— Аз ще се погрижа. Няма нужда да оставаш, Райдър.

Той изпсува, много отчетливо и гръмко.

Десет минути по-късно той бе свалил превръзките й и миеше ходилата й със сапун и топла вода. Тя полагаше усилия да не се разкрещи. Той забеляза пребледнялото й лице и продължи по внимателно. Наричаше я глупава мърморана и почистваше раните й. Внимателно потърка един дълбок срез, който изглеждаше ужасно и все още кървеше.

Когато Райдър поля краката й с алкохол тя едва не изхвръкна от леглото. Толкова силно болеше. Но Райдър я сграбчи за раменете и я притисна обратно към постелята.

— Зная, че сигурно щипе като самия сатана, но си го заслужаваш. Не мърдай, проклетнице. Не зная къде си ходила, но ще разбера, въобще не се съмнявай. Сега ще повторим операцията, за всеки случай. Само да си мръднала. Ще те вържа. Викай, ако искаш.

Когато той отново потопи ходилата й в алкохола, тя изкрещя. Райдър държеше краката й потопени и тя задавено преглътна болката и сълзите си.

Джеръми се втурна в стаята. Бе вдигнал юмруци, а лицето му бе почервеняло от гняв и решителност.

Райдър го спря само с поглед и простичкото: „За нейно добро е. Ела и дръж ръката й.“

Джеръми стисна ръката на Софи. Най-сетне, Райдър реши, че е направил всичко, което е било по силите му. Бе доволен. Извади ходилата й от алкохолната баня и ги постави обратно на леглото.

— Така, засега няма да правим нищо друго, просто ги дръж на тази чиста хавлия. Никакви разходки повече или, казвам ти, ще те нашамаря и, сигурен съм, Джеръми ще ми помогне.

— Да, Софи, не мърдай. Как можа? Снощи Коко се погрижи за краката ти. Какво направи пак?

— Аз съм ти сестра — каза тя с толкова пресипнал и дрезгав глас, че думите й едва се разбираха. Джеръми не проумяваше за какво говори Софи, но не и Райдър, който й съчувстваше. Той се наведе над Софи и я потупа по бузата.

— Джеръми ще остане с теб известно време. Наглеждай я, момчето ми, и не й позволявай да се движи. Разчитам на теб, Джеръми. Не ме разочаровай.

— О, няма, сър.

Райдър я поздрави с нехайно вдигане на ръка, намигна на Джеръми и излезе от стаята.