Катрин Каултър
Непознатата от Ямайка (6)

6.

Райдър си пиеше кафето сам на предната веранда. Все още бе рано, но дълбоко в себе си той бе убеден, че тя скоро ще дойде. Нямаше как да не дотърчи. Тя трябваше да разбере какво й бе сторил и той нямаше търпение да й обясни.

Райдър видя Опал. Кобилата галопираше по алеята на Кимбърли. Сладкото му предчувствие го накара да се усмихне. Той се стегна и застана нащрек. Не се изправи. Просто си седеше там и наблюдаваше Софи, докато тя се приближаваше.

Софи скочи от коня и го завърза за един от металните, боядисани в черно стълбове. Трепереше. Това съвсем не бе достатъчно. Софи отърка длани в полата си и се изпъчи.

Тя просто се качи на верандата, застана до него и го загледа. Не беше очаквала от него да стане в присъствието на дама, както се полага на един джентълмен, и той не го стори. А и в края на краищата едва ли имаше нещо на този свят, което да заслужава квалификацията „дама“ по-малко от нея.

Райдър я погледна от мястото си и хищно й се усмихна.

— Добро утро, София. Както забелязвам, все още не си се преоблякла. Не си имала търпение да ме видиш отново? Искаш ли да закусиш? Може би кафе? Трябва да се подсилиш, особено след снощните ти усилия.

Щеше да я разиграва. Добре тогава, тя не бе някаква си неопитна и безобидна досадница. Познаваше мъжете. През изминалата година бе опознала добре повечето от прищевките им, дребнавата им суета, нуждата им да господстват и командват. Тя му се усмихна в отговор и отметна глава.

— Бих пийнала едно кафе, благодаря.

— Сядай.

Докато го чакаше да се върне, умът й работеше трескаво, но не й идваха никакви идеи. Тя пое чашката, която Райдър й подаде и бавно отпи, като не преставаше да го наблюдава, докато той не се настани на отсрещния плетен стол. Райдър лениво се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Бе отпуснат като гущер на припек. Заклати се на задните крака на стола. На Софи й се прииска столът да се прекатури. Да си строши проклетата тиква, дано!

— Много е рано за гости. — Забележката му бе отправена към глицинията, избуяла по протежение на парапета на верандата.

— Да — отвърна тя, — действително е много рано и въпреки това ти си на крак и издокаран, сякаш очакваш някого. Топло ще е днес.

— Всеки ден е топло. За нещо определено ли искаше да поговорим? Или може би искаш да видиш Самюъл? Изгубил си е ума по теб. Вече ми се повдига от безкрайните му излияния. А може би Емил? Нали се сещаш, приятеля ти от детинство? Оня, дето се правиш, че не го забелязваш?

— Теб.

Той й кимна вяло и млъкна. Тишината се проточи.

— Е? — подкани я той накрая. — Не че имам някаква спешна работа, просто бързо се отегчавам. Застоя се.

— Какво ми направи?

— Моля? — Едната му вежда подскочи цели два инча нагоре. Остана доволен от съвсем искреното недоумение, което прозвуча в гласа му.

— Стига си ме разигравал, дяволите да те вземат? Ти ли ме отнесе в къщичката? Моля те, кажи ми!

— Да.

— Ти ли свали дрехите ми?

— Да. Освен това ги сгънах вместо теб. Аз съм мъж с навици. Привикнал съм на ред.

— Ти… ами, така да се каже, беше ли интимен с мен?

— Имаш предвид, преди да ти сгъна дрехите? Или след това?

Тя го гледаше втренчено. Замълча. Райдър сви рамене, огледа гърдите й и се усмихна.

— Дали съм бил „интимен с теб“, мис Статън-Гревил? Защо, за Бога, да не те чукам, или както ти толкова старомодно се изрази, да не бъда „интимен с теб“? Твоето тяло ми принадлежи, каза ми го съвсем ясно. Не обичам особено много да приемам в леглото си жени, които са по-безчувствени от самия мен, но и простото разтваряне на краката ти и проникване в теб ми свърши работа… Под „работа“ имам предвид задълженията си като твой любовник, разбира се. Е, малко поизви гръб, но, за съжаление, не мисля, че ти хареса, макар че изохка веднъж, дваж. — Той зае замислена поза. — Чакай, чакай… спомням си, че простена, докато целувах гърдите ти… или пък беше, докато те галих отзад. А не беше ли когато те обърнах по корем? Обаче определено не крещя както миналата нощ. Разбира се, не беше във форма да се качиш върху ми, така че с обяздването се заех аз. Много си мекушава, София. Отстъпчива. Донякъде ми хареса. Е, донякъде ми хареса. Разбира се, снощи бях напълно на себе си и се насладих и с последната фибра на тялото си на удоволствието да те чукам. — Райдър тъкмо бе загрял и навлизаше в най-интересната част на монолога си, когато Софи скочи от стола си и му изкрещя:

— Престани! Проклет да си! Просто престани! Ти ме изнасили! Животно!

— Да съм те изнасилил?! — Райдър бе озадачен. — Животно? Но София, аз съм ти любовник?

— Упои ме! Спа с мен, докато бях в безсъзнание. Никакъв любовник не си! Вероломно копеле, това си ти! Мразя те!

Райдър се разсмя. Смехът му беше дълбок, сърдечен и искрен и по кожата й пропълзяха тръпки. Господи! Как й се искаше да го удари, да го цапардоса по главата с нещо тежко, да го изрита! Не можа да се овладее. Тя се спусна към него със свити юмруци. Трябваше й много сила, но все пак тя успя да бутне стола му назад и той се просна на верандата. За съжаление Софи не успя да отстъпи достатъчно бързо. Райдър я улови за глезена, дръпна я върху себе си и улови ръцете й, така че тя не можеше да го удари.

Той заразглежда почервенялото й от гняв лице, гърдите й, които бързо се надигаха и спускаха и щастлив като поп на сватба, сподели:

— Колко си темпераментна, София. Може би следващия път и ти ще си на себе си, та да можем да си говорим, докато се любим. От това удоволствието ти ще стане по-голямо. Както и моето, надявам се. Не че се оплаквам.

Тя се съпротивляваше. Райдър усещаше тялото й, притиснато в неговото. Тя бе съвсем побесняла и пет пари не даваше за това, че коремът й се търка о него. Той бе възбуден, сигурно и тя го чувстваше. Но Райдър я държеше здраво. Просто я изчакваше да проумее, че нищо не може да му стори. Въпреки това тя не се предаде и продължи борбата още няколко минути.

— Проклет да си — каза тя най-сетне. — Пусни ме! — Гласът й бе нисък и в него звучеше злоба.

— Знаеш ли, София, досега никоя жена не ме бе нападала с лоши намерения. Естествено, нахвърляли са ми се със смях, със сексуална жажда, да. Много обичам игривите жени и някои от тях изглежда го знаят. Но това насилие? Не съм сигурен, че съм наясно с правилата. Дали да не те подържа така още пет минути, та да съм сигурен, че си се укротила?

Тя изпитваше някаква смесица от ярост и страх. Сълзи изгаряха очите й. Не намираше думи. Софи просто поклати глава.

Райдър забеляза сълзите й, но знаеше, че тя няма да им позволи да потекат от очите й.

— Ще ми се нахвърлиш ли пак, ако те пусна?

Тя поклати глава отново. Райдър бе сигурен, че сега тя наистина бе неспособна да говори. Бе победил. Направо я бе съсипал. Никак не бе трудно. Тя си го заслужаваше. Той освободи китките й. Тя се претърколи на една страна и в следващия миг отново бе на крака, вперила от високо поглед в него.

Райдър бавно се изправи. Върна стола си на мястото му и с жест я покани да седне.

— Да съм те упоил? — бяха първите му думи. — Нали това каза? Що за идея? Каква нелепа мисъл. Как изобщо е възможно някой да си помисли за нещо толкова вероломно? Та това е подло, недостойно! Това е такава измама, че чак умът ми не я побира! Божичко! Още е много рано за такива шеги, но и без това, както ти казах, нямам какво друго да правя, а и ти, съвсем определено, не ме отегчаваш вече. Защо пък, можем да ги поразтягаме и такива.

Сякаш нищо не е било, вцепенено си помисли тя.

— Аз бях девств… — Гласът й заглъхна, сякаш бе катурната по склона канара. Господи! Та той ще си умре от смях, ако му каже, че е била девствена. Тя поклати глава и се опита да се овладее. Той знаеше за опиатите, бе почти убедена в това.

— Ти ме упои. Сигурно си сложил нещо в пунша ми. А след това злоупотреби с моята беззащитност. — Това не бяха думите, които й се искаше да каже, но нищо друго не й дойде наум. Прозвуча като безполезно оплакване на обидена девица. Освен това Софи осъзна, че каквото и да каже, то няма да бъде на място. Нямаше да постигне нищо друго, освен да му даде още поводи за присмех.

— Не ти ли казах, че току след пристигането си в Монтегю Бей чух, че имаш трима любовници? Имах възможност да чуя и описание на въпросните мъже Оливър Сасън даже се случи там и трябваше да изтърпи някои безмилостни подмятания за връзката си с теб. Чиста завист, разбира си. Та, мисълта ми е, че не е възможно дълго да си останала девствена. Освен ако не си приложила някакви съвсем екзотични и странни хватки. А, да, не се изненадвай, София, и моля те, не протестирай. Малко думи започват с „девств“. Радвам се, че се осъзна и не довърши тази смешна лъжа. Девствена… още нещо, което умът ми не побира.

— Не — промълви тя разгромена. — За какво ми е да те лъжа? — Но си мислеше: Тази сутрин не почувствах нищо особено. Дори се огледах в огледалото. Бях си същата и въпреки това той казва, че е спал с мен и не съм била девствена. Нищо не разбираше, но си замълча. Бе очевидно, че мъжете не са в състояние да разберат дали една жена е била докосвана или не. Явно мъжете нямаха друг избор, освен да съдят за невинността на една жена единствено от това, което тя им каже по въпроса. От нейните думи полза никаква, като се имаше предвид репутацията й и тя си го знаеше. Това трябва да е. Беше точно толкова невинна, колкото и всяка друга курва в Монтегю Бей. Забеляза, че Райдър се хили насреща й. Усмивката му бе изпълнена с тържество, доволство и нещо много повече от злонамереност.

— Моля те, Райдър, моля те, кажи ми истината! Какво знаеш? Как разбра? Какво искаш? Признавам си, всичко свърши. Убедена съм в това. Край, дори и вуйчо още да не е разбрал. Но, моля те! О, моля те, за Бога… — Млъкна. Какво се канеше да го пита? Не можеше да направи нищо, за да го спре. Той щеше да извърши това, което иска. Почти го чуваше как й се присмива, ако се опита да му каже за Джеръми. Тя бавно стана от стола. Чувстваше се вцепенена и изтръпнала. Изгледа го с невиждащи очи, обърна се, повдигна краищата на полите си и изтича по стъпалата на верандата.

— Издадоха те гърдите ти, мис Статън-Гревил — с висок и приповдигнат глас извика той подире й. — Благодарение на това стигнах до извода, че си ме упоила. Както виждаш, за мен въобще не беше толкова трудно да се досетя. Гърдите на една жена са си нейни собствени и не може просто ей така да си ги разменя с други. Вярно, и другите гърди си ги биваше, но бяха прекалено големи за мен. Предпочитам твоите.

Тя не се обърна, но той би могъл да се закълне, че цялото й тяло потръпна при думите му.

Райдър остана безучастен наблюдател на нейното бягството. Остави я да си върви. Не се обади повече. Значи така, бе дошла да му заяви, че била девствена. Каква глупост. Той поклати глава. Въпреки че друга бе спала с него, той все още дълбоко се съмняваше, че София е невинното девойче, както изглеждаше в тази объркващо момичешка муселинена рокля и с измито от грима лице. Да, съвсем невероятно е. Тя го бе водила, изкусно го бе задявала, примамвала… Позволила му бе да милва гърдите й, сякаш бе някоя вряла и кипяла куртизанка. Вещо бе определяла темпото, докато не успя да я изненада.

Наблюдаваше я как подкара кобилата си в галоп по алеята на Кимбърли Хол. Продължи да я наблюдава, докато тя не се скри от погледа му.

Стана и се протегна. Трябваше да реши какво ще прави сега. Жалко, че не бе открил каква бе целта на игрите й, но и това щеше да стане. Дори и за миг не се съмняваше в това.

 

 

Вуйчо Тео я чакаше в кабинета си. Бе пребледнял и ръцете му леко трепереха. Бе забравил добродушната и блага маска. Страхът не бе чужд на Софи и тя се постара да запази максималната възможна дистанция между себе си и Тео.

— Дяволите да те вземат! Къде беше?

Тя очакваше въпроса, затова изрецитира:

— Събудих се в леглото в къщичката — гола и съвсем сама. Трябваше да разбера какво се е случило, така че отидох до Кимбърли Хол. Райдър каза, че е спал с мен. Защо била цялата тази врява, нали ми бил любовник. Обвиних го, че ме е упоил. Понечих да му кажа, че съм девствена, но разбрах, че няма да ми повярва.

— И двама ни упои, копелето му проклето!

При тези думи на вуйчо си Софи изпита силна радост, независимо от това, което и бе направил Райдър. Край, най-после всичко бе свършило.

— Проклятие! Как е разбрал? Другите изобщо не се усетиха.

— Не зная. — Тео Бърджис усети лъжата й. Софи разбра, че няма смисъл и спокойно продължи: — Добре де. Каза, че е разбрал, че гърдите на жената от онази вечер не са били моите. Преди това на два пъти бе галил гърдите ми. Беше ги виждал, чувствал. По това е разбрал. Каза, че всички жени са различни.

— Това е абсурдно! Казал, че циците на Далиа не били твоите! — разкрещя се вуйчо й. Езикът му бе надебелял от обзелия го бяс и думите излизаха леко завалени. — Това е нелепо! Мамицата ти, София! Лъжеш!

Внезапно Тео Бърджис замръзна насред думата, извъртя се и се втренчи в племенницата си.

— За Бога! — гласът му бе съвършено спокоен. — Ти си му казала, нали? Отишла си при него и си му казала. Подлъгала си се по чара му и по мъжественото му тяло и си му казала!

— Не! Презирам всички мъже! Той не е по-различен от другите!

— Ти ме мразиш, затова си го използвала, за да ми го върнеш. Е, тая работа няма да я бъде. Ще измисля нещо, а ти ще правиш каквото ти се каже. О, не, София, още не сме свършили. И няма да свършим, докато аз не кажа.

— Свърши се! Край! Той знае. Не всичко, но достатъчно. Той ще направи нещо и ти няма да можеш да го спреш.

— Знае, защото ти си му казала. И престани да лъжеш! Проклета малка кучка!

Тя видя как очите му помътняха. Знаеше какво предстои. В следващия миг той се нахвърли върху нея. Удари я силно. Тя политна и се стовари върху касата на вратата. Софи сграбчи топката на бравата, за да се задържи на крака, и в следващия момент съжали, защото той отново я удари. Яростта я изпълни, а заедно с нея и сила, за чието съществуване тя не бе подозирала. Болката изчезна, остана само яростта. Тя му се измъкна и възстанови равновесието си. Взе една лампа от масата и я запрати по него. Улучи го в ръката.

Той крещеше, псуваше я люто и тя знаеше, че докопали я, няма да спре, докато не я пребие до смърт.

Един от робите надникна през прозореца, след това лицето му бързо изчезна. Тя изтича зад голямото бюро. Взимаше напосоки книги и го замеряше с тях, но той продължаваше да се приближава, все по-близо и по-близо. Юмруците му изглеждаха огромни, кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение, лицето му — сгърчено в жестока гримаса.

Тя мерна ножа за отваряне на писма. Нито за миг не се замисли. Сграбчи ножа и се втурна право към него.

— Няма да ти позволя да ме удряш повече! Никога! Мразя те! — Замахна с всичка сила. Усети острието на ножа да се плъзва в рамото му с лекота, от която й прилоша.

Тя продължи да крещи. Погледът й бе замъглен. Погледна ножа. Седефената му дръжка стърчеше нелепо от тялото на вуйчо й. Видя как погледът му се прехвърли от нея върху ножа. Лицето му изразяваше недоумение.

— Ръгна ме — бавно каза той. Отново вдигна очи към нея и изкрещя: — Сега ще ти дам да разбереш, кучко проклета! Дадох ти всичко, на тебе и на онова жалко куцо недоносче. Ще ме ръгаш, а!

Той я улови за ръката и така я изви, че тя си помисли, че ще я счупи. Но той я пусна, като я блъсна силно в стената. Сега бе хваната на тясно, като в капан в ъгъла на стаята. Той се нахвърли върху нея. Ударите се сипеха безспир, отново и отново… по ребрата, по лицето, още и още.

Тя се отпусна в безсъзнание, полегнала на една страна на пода.

 

 

Когато Софи дойде на себе си, тя все още лежеше на пода, на същото място, където бе паднала, просната на една страна. Болката пропъждаше и най-малкия й опит да мисли свързано. Софи простена тихо, неспособна да се сдържа повече. Поне не я бе убил. И ръката й не бе счупена. И това беше нещо.

Тя остана там още няколко минути. Не мърдаше. Дишаше едва-едва. Беше се научила как да се справя с болката, но този път бе по-трудно. Този път вуйчо й бе забравил всякаква мярка. Беше я бил в кабинета си — стая, в която робите можеха да влизат по всяко време. Обикновено бе толкова внимателен. Изчакваше я да си легне и чак тогава се качваше в стаята й. Биеше я там. Шансовете това да излезе наяве бяха много малки, почти никакви.

Дали не я бе пребил така, защото нямаше намерение да продължава с преструвките си? Дори и пред робите? Дали най-накрая не бе разбрал, че всичко е свършило и вече не го бе грижа? Софи бе убедена, че щеше да я пребие дори и да не го бе наръгала.

Може да е мъртъв. Ако е така, то тя е убийца.

Софи се опита да седне. Болката бе силна, но тя успя да се справи някак си. Не можеше да остане тук. Ако някой от робите влезеше и я видеше, истината бързо-бързо щеше да излезе наяве, а това означаваше, че и Джеръми щеше да разбере. При тази мисъл умът й блокира. Той нямаше да се примири с това. Щеше да нападне вуйчо Тео. Видя себе си и брат си, накачулени с малкото им вещи насред бунището на Монтегю Бей. О, Джеръми! О, не, не и нейното малко братче! Беше се грижила за него през последните четири години. Щеше да се грижи за него до края на живота си.

Не, сигурно грешеше. Вуйчо Тео не би направил нищо веднага. Най-малкото, защото го бе ранила. Щеше да бъде прекалено слаб, за да реагира незабавно. Но той й се бе заклел, че още нищо не е приключило. Беше я пребил, защото бе вбесен от Райдър Шербрук. Не, щеше да се опита да продължи, длъжен бе да го стори. Да, тя грешеше.

Тя си пое дълбоко дъх, стисна ръба на бюрото и се изправи на крака. Чувстваше замаяност и гадене, но устоя. Трябваше да се измъкне оттук, докато все още успяваше да се сдържи да не закрещи от болка. Този път, за да прикрие последствията, щеше да й е необходим всичкият грим, с който разполагаше.

Мина покрай едно огледало, но не се огледа. Изпълзя от външната врата, обгърнала тялото си с ръце. Измина разстоянието до къщичката — близо миля — приведена като старица, дишайки на къси, накъсани хрипове.

Това бе прекалено. Този път трябваше да направи нещо. Това трябваше да спре. Ако не го направеше тя, Райдър щеше да се погрижи. Но тя не смяташе, че има време да предприеме нещо. Болката бе прекалено силна. Времето сякаш бе спряло. Дали пък нямаше да умре. Помисли си за Райдър. Той бе разярен, готов да мъсти. Това, което й стори, бе само началото.

Когато най-накрая се добра до къщичката, тя заплака. Не можеше да се сдържи, нито пък се опита. Сълзите изгаряха наранените й бузи.

Тя се довлече до вратата на къщичката, влезе и много бавно се отправи към леглото. Отпусна се полекичка върху него и остави болката да я залее с безпощадните си вълни.

 

 

Райдър искаше още отговори. Бе приключил с игричките. Качи се на коня си и отиде до Кемъл Хол. София не беше там. Прислугата в къщата не знаеше къде е. Робите, които Райдър видя, се държаха особено, но не можа да разбере каквото и да е от тях. И вуйчо Тео го нямаше. Но и Райдър все още не беше готов да се разправи с него.

Райдър спря за малко в края на дългата алея. Питаше се къде ли би могла да е отишла Софи, след като напусна Кимбърли Хол. Разбира се. Без да се колебае повече, той насочи коня си към къщичката. Ако я нямаше там, значи сигурно е отишла на плажа на Пенелопа — нейното местенце, както му бе казала.

В първия момент реши, че е сгрешил. Нямаше признаци за нечие присъствие. Той влезе в къщичката и застина.

Тя лежеше на леглото, обърната на една страна, с изпънати крака. Изглеждаше потънала в дълбок сън.

Много тихо Райдър отиде до леглото и я погледна. Хвана я за ръката, обърна я по гръб и невярващо затаи дъх. От мозъка му се изпариха всякакви идеи за по нататъшно наказание; на тяхно място се настани недоверие, последвано от неподправен бяс. Втренчи очи в лицето й, не можеше да повярва. Исусе! Какво й се бе случило? Но, разбира се, знаеше какво. Вуйчо Тео я бе пребил.

Тези отоци нямаше да ги скрие и най-плътният й грим. Осъзна, че е свил юмруци. Тя простена и ръцете му потрепнаха в опита си да посегнат към гърдите й.

Райдър я съблече. Вложи в това цялото внимание, на което бе способен. Предполагаше, че Софи е в безсъзнание. Той свали роклята, чехлите и чорапите й. Оставаше ризата.

Както и преди той извади ножа си и я сряза. Гледката, която се разкри пред очите му, го вцепени. От подножието на гърдите до корема тялото й бе покрито с грозни синини и отоци. Вуйчо Тео бе удрял здравата — много пъти и много силно. Безмилостно. Райдър се сети, че предишната нощ му се бе сторило, че по ребрата й има следи от синини. Тогава не можеше да каже това със сигурност. Светлината в къщичката бе мъждива. Но сега всеки можеше да види доказателствата.

Исусе! Оня е някакво животно. С връхчетата на пръстите си Райдър лекичко докосна най-нараненото място — точно под лявата й гърда. Тя тихо простена, понечи да вдигне ръка и я остави да падне обратно на леглото. Бе дошла тук, в къщичката, като ранено животно — в дупката си.

Той се изправи. Преди всичко имаше нужда от лауданум^[1], обясненията можеха да почакат. Можеше само да си представя как щеше да я боли, когато се събудеше. Ще се наложи да я остави, за да донесе лекарството. А не можеше ли просто да я загърне в нещо и да я закара в Кимбърли Хол.

Тя заплака, дълбоки ниски ридания, които късаха сърцето му. Изпод миглите й започнаха да се просмукват сълзи. Беше в безсъзнание и при все това усещаше болката с такава сила, че заплака от нея. Дали не плачеше и заради всичко останало? Заради предишната болка, прикривана месец след месец?

Райдър не се поколеба. Той я загърна колкото се можеше по-внимателно в едно одеяло и я изнесе от къщичката. Не беше лесно да възседне коня си със Софи на ръце, но накрая се справи. Молеше се Богу тя да си остане в безсъзнание, докато не стигнат Кимбърли Хол.

Когато Райдър пристигна в Кимбърли, Емил седеше на предните стъпала на верандата. Той се завтече към тях, ококорил изненадано очи:

— Какво, по дяволите, е това, Райдър?

— Ела с мен. Ще ти обясня. Първо, донеси лауданум, вода, памучни превръзки, мехлем, каквото там намериш. Ако не греша, скъпият й вуйчо я е смазал от бой.

— Господи! — Емил се спусна да донесе нещата.

Райдър я занесе в своята спалня. Просто не му мина през ума да я занесе в някоя от другите стаи.

Той дръпна мрежата за комари и изключително внимателно положи момичето на леглото. Покри я с одеялото. Не искаше Емил да я види гола.

— Баща ми иска да знае какво става — с влизането си в стаята каза Емил. — Отървах се от него. Ти ще решиш какво да му кажеш.

— Благодаря ти, Емил. Остави нещата тук. Аз ще се погрижа за нея.

Емил се поколеба.

— Искаш ли Мери или Коко да ти помогнат?

Райдър само поклати глава.

— Не, остави това на мен. Предполагам, че тук едва ли ще се намери вълшебството, наречено истински лед?

— Разбира се, че има. А, искаш го за лицето й, за да не отича повече. Веднага ще донеса. — Емил тихо затвори вратата на излизане.

Райдър отгърна одеялото и се зае за работа. След като бе стегнал и последната превръзка на ребрата й, но не и преди да се убеди, че няма нещо счупено, той се изправи бавно и огледа творението си. Тя все още беше в безсъзнание.

Той подготви една чаша с вода и лауданум за момента, в който Софи щеше да дойде на себе си. Докато чакаше, той изучаваше лицето й. Бавно той посегна и прокара върховете на пръстите си по челото й, по носа и брадичката й. Плъзна пръст в устата й опита зъбите й. Те все още до един бяха здрави и, слава Богу, нямаше нищо счупено. Но каква болка само й предстоеше да изтърпи.

Софи не искаше да се пробужда. Знаеше, че ако го направи, няма да остане възхитена от това, което я чакаше. Болката се стовари върху нея на вълни, толкова силна, че спря дъха й.

Гласът му се разнесе някъде над нея. Отново и отново той й повтаряше, че тя ще се оправи. Повтаряше й, че той ще се погрижи вуйчо Тео никога повече да не я наранява. Трябваше да му вярва.

— Повярвай ми — за сетен път й каза той.

Тя отвори очи и се втренчи в Райдър Шербрук.

— На теб? — Тя потрепера от болката, която двете прости думички предизвикаха.

— Да, моля те, София. Довери ми се. Ще се погрижа всичко да е наред. Ето, изпий това.

Райдър видя, че предпазливостта в очите й е не по-малка от болката. Разбираше, че не може да я вини, но бе непреклонен. Той внимателно повдигна главата й и насила я накара да изпие цялото лекарство.

Полекичка отпусна главата й обратно на възглавницата.

— Така, не говори. По-късно ще имаме време да разберем какво точно се е случило. Не, не се опитвай да говориш. Само ме слушай. Нямаш нищо счупено. Превързах ребрата ти. Лицето ти е друга работа. Ще увия лед в парче плат и ще го сложа на очите ти. Да се надяваме, че студът ще спре подуването. Разбра ли? Не се тревожи, ако усетиш нещо много студено. Така, сега просто стой мирна.

Очите й бяха затворени, когато откъм вратата се чу тихо почукване. Беше Емил. Носеше плат и кофичка лед.

— Благодаря — каза Райдър. — Ако се появи Тео Бърджис, ме извикай.

Когато отново бяха сами в стаята, Райдър загъна леда в парчета плат и го постави върху очите и лицето й. Тя се дръпна и той тихичко я смъмри:

— Просто, стой спокойно, София. Лицето ти ще претръпне и болката ще намалее. А освен това ти дадох и лауданум. Не се безпокой, моля те.

— Джеръми — каза тя. Думите се отрониха от устата й с цената на огромно усилие, но тя знаеше, че не са били нищо повече от шепот в собственото й съзнание. Усети, че лауданумът започва да действа и опита още веднъж: — Джеръми.

Лицето на Райдър бе съвсем близо до нейното. Той разбра името на брат й. Тревогата го разтърси. Щом вуйчо Тео я е пребил толкова жестоко, какво ли чакаше момчето?

— Вуйчо Тео… наръгах го. Няма да дойде тук. Поне не днес.

— Ти какво?

— Аз… — Главата й се отпусна на възглавницата.

Райдър не се поколеба. Откри Емил да крачи из главното фоайе на долния етаж.

— Кажи на Коко да я наглежда. Лауданумът я приспа. Кажи на Джеймс да не пуска тук никого от Кемъл Хол. Никого, разбра ли! Колкото до баща ти… Господи! Кажи му каквото сметнеш за най-добре.

Емил кимна и изчезна на секундата. Райдър закрачи из помещението вместо него.

— Сега какво? — попита Емил, като се върна.

— Сега двамата с теб, приятелю, ще хванем бика за рогата. Да се надяваме, че е още жив, мамка му. По пътя ще ти разкажа всичко.

 

 

Софи скърцаше със зъби. Болката продължаваше да приижда, да блъска из нея — непоносима. После намаляваше и постепенно стихваше, отстъпваше като вълна, която се отдръпва от брега, но тя знаеше, че ще се върне, отново и отново и нищо не можеше да стори. Никога нямаше да престане. Никога! Бе уловена в капан, безпомощна и съвсем сама. Тя се бе провалила, ужасната болка бе отплатата й за това. Нищичко не можеше да направи, на никого не можеше да помогне.

— Моля те, не плачи, Софи, моля те! Ето, пийни вода. Райдър каза, че сигурно ще си много жадна.

Тя сръбна от водата и почти се задави. Чак тогава осъзна, че това е Джеръми. Джеръми, малкото й братче! Тя вдигна ръка и махна леда от очите си. Успя да ги отвори без особено усилие. Отоците бяха поспаднали. Джеръми стоеше до нея. Тревогата и страхът бяха издълбани дълбоко на любимото лице.

— Добре съм, Джеръми — прошепна тя. — Не се тревожи. Сигурно изглеждам много по-зле, отколкото съм в действителност.

— Шшшт. Райдър ме предупреди, че ще се опиташ да ми говориш и ми заръча да ти кажа да мълчиш. Каза ми, аз да ти разкажа какво се е случило. Разбра ли?

— Да.

— Трябва да лежиш съвсем неподвижно. Райдър каза, че ще се оправиш. Каза, че нямаш нищо счупено, но ребрата и лицето ти са много натъртени. Каза да не мърдаш, Софи.

— Да.

— Вуйчо Тео стана друг — бавно каза Джеръми, като се мръщеше. Не проумява, разбра Софи, но замълча и го изчака да продължи. — Видя ме да влизам в къщата с Томас и се разкрещя. Държеше се за рамото. Видях през пръстите му да се просмуква кръв. Кряскаше ми, че е приключил с нас двамата.

— Не те би, нали?

— О, не. Само каза на Томас да ме заключи в моята стая. Каза, че ще се погрижи за мен по-късно. Не ме би като тебе. Но беше много ядосан и те наричаше лъжкиня и уличница и курва и други неща, които не разбирам. Каза, че аз съм само едно малко сакато копеленце и че ще се погрижи никога да не наследя Кемъл Хол и никога да не си върна къщата във Фоуи. Каза, че ще те прати в пъкъла, където ти е мястото.

О, Господи, помисли си Софи. Искаше й се да може да протегне ръце и да приюти Джеръми в прегръдките си. Той говореше много спокойно и безпристрастно. Това още повече я изплаши.

— Тъкмо щях да се спусна по лозата, когато вратата се разхвърча и в стаята влезе Райдър. Каза ми, че тръгваме. Каза ми, че ти си тук и че ще ме заведе при тебе. Каза, че всичко ще е наред.

— А вуйчо Тео?

— Той не беше там. Мисля, че излезе заедно с Томас да се погрижи за рамото си. Ти ли го удари, Софи?

— Да, наръгах го с ножа за отваряне на писма.

Като че ли прие доста леко неукрасените й думи.

— Страх ме беше, Софи — обади се Джеръми след малко. — Страх ме бе, че вуйчо ще изпрати Томас с камшика и той ще ме набие като робите. И не знаех къде си и какво ти е направил.

За миг тя почувства такова облекчение, че болката се превърна в нещо незначително и маловажно. Софи не чу вратата да се отваря, но Джеръми изведнъж се обърна и лицето му светна.

— Добре ли е тя? — гласът на Райдър — нисък и дълбок.

— Да, сър. Казах й да не мърда, точно както ми поръчахте, и да ме остави да говоря. Беше много послушна. Тя се е опитала, сър. Намушкала го е.

— Да, зная. А сега, момчето ми, какво ще кажеш за малко ананасов пай? Готвачката разправя, че всички млади мъже, които тя познава, обичат ананасов пай.

Джеръми стрелна сестра си с очи.

— Няма нищо, Джеръми. Аз съм тук. Върви.

Райдър не продума, докато Джеръми не излезе от стаята.

— Готова ли си за още малко лауданум?

— Не, моля те. Всичко ми е като в мъгла от него.

— По-добре от болката. Джеръми е в безопасност и ти се заклевам, че ще остане под моя закрила. Няма защо да се правиш на мъченица. Не, София, не говори. Ето, изпий го.

Тя взе лекарството и след няколко минути очите й се затвориха и тя задиша по-дълбоко.

— Казвам се Софи — с тих и неясен глас се обади тя. — Винаги съм мразила София.

— И на мен Софи повече ми харесва — каза Райдър, но тя вече спеше.

Той смени леда на лицето й и се настани в един стол. Протегна краката си и кръстоса глезените си. Събра върховете на пръстите си и започна лекичко да потупва брадичката си с тях. Очите му не я оставиха и за миг. Какво щеше да прави сега? По дяволите!

Замисли се за дома, за братята си и за Синджън — сестра си. Толкова ги обичаше. Замисли се за новата жена на брат си, Алекс, и се запита как ли се справя тя с графа, който беше такъв инат.

Ако Самюъл Грейсън не бе написал с такава уплаха своето писмо за странните явления тук, Райдър още щеше да си е в Англия, щеше да се радва на децата си, да се наслаждава на любовницата си, да язди по южните склонове, а вятърът щеше да развява косата му. Даа… без следа от грижи дори.

А сега имаше две големи грижи. Той осъзна, че до този момент животът му бе сякаш по меню — какъвто си го поръча. Беше правил само онова, което му се искаше, тъй като провидението му бе отредило мястото на втори син, а това означаваше, че граф Нортклифски е брат му. Не по-малък дар на фортуна бе и огромното състояние, което чичо му Брандън му бе завещал. Осъзна, че досега си бе играл с живота си и започваше да се презира за това. Бе взимал от него каквото си поиска, без да се замисля за последствията — тях също успяваше доста добре да контролира. Повечето познати го харесваха и той го знаеше. Бе чаровен, доброто настроение и смехът вървяха навсякъде с него, в сделките бе почтен. Той поклати глава. Толкова бе прозрачен. Бе почтен, разбира се, по простата причина, че никога не му се бе налагало да бъде непочтен; не бе срещал никакви предизвикателства за честта си, за честността си, никога не бе поставян пред истинско изпитание. Сигурно можеше да го похвали човек заради децата, но то беше друго, то беше нещо дълбоко в него и той трябваше да го върши. Доставяше му удоволствие да го върши, бе лесно да го върши — правеха го щастлив.

Но сега нещата се бяха изплъзнали от ръцете му. Не искаше да се забърква в тази каша, но вече се бе забъркал. Той се вгледа в пребитото момиче, което лежеше на неговото легло. Бе успяла да намушка оня копелдак. Куражлия! Не можеше просто, ей така, да стане и да си тръгне. Не можеше да я зареже. Той тихичко и много отчетливо изпсува.

Не му оставаше нищо друго.