Катрин Каултър
Непознатата от Ямайка (10)

10.

Томас изчезна. Никой не бе съвсем сигурен как точно бе успял да се измъкне от ледницата, но в близките гъсталаци откриха двама от робите на Кимбърли — завързани и в безсъзнание. Бяха ранени, но живи и това изненада Райдър. Не бяха видели нищо. Райдър подозираше, че Томас е бил освободен от хората си в Кемъл Хол, и че може би тъкмо те са били причина пазачите да не бъдат убити. Томас не би се поколебал да ги размаже като досадни мухи. Бе минало доста време от бягството му. По дяволите! Никакви крокодили, нищо. Райдър изпрати групи, които да претърсят района. Извести и Шърман Коул. След това мисълта за Софи го зачовърка.

Райдър мразеше това състояние. През живота си се бе притеснявал за твърде малко неща. Мисленето винаги му се бе струвало извънредно скучен начин за прекарване на времето. Но сега изпитваше нужда тъкмо от това. Чувстваше се притеснен.

Проклета да е, задето го накара да размишлява, да се терзае, да агонизира и да усвоява мисли и чувства, които нито искаше, нито пък имаше нужда от тях.

Той скочи на крака. Бе вбесен както от нея, така и от себе си и твърдо решен веднъж завинаги да сложи крайна това.

Софи не беше в спалнята си, по-скоро в неговата бивша спалня. Бе облечена и кротко седеше в един стол на балкона със затворени очи и ръце в скута. Изглеждаше заспала. Бе облякла една от светлосините муселинени рокли, които той бе донесъл от Кемъл Хол — затворена дреха с висока дантелена яка, която почти докосваше брадичката й. Той се спря и дълго остана така, загледан в нея. Косата й бе чиста, вързана със светлосиня панделка на опашка. Синините на лицето й почти не личаха. Изглеждаше свежа, много млада и невероятно невинна.

Невинна, ха! Но тъкмо в това бе същността на проблема. Наистина. И той нямаше никакво намерение да продължава да търпи. Той лекичко докосна рамото й.

Тя бавно отвори очи и без да променя изражението си, втренчи очи в него. Нито подскочи, нито възкликна. Нищо!

Единственото, което каза, бе:

— Райдър.

— Здрасти — Райдър почувства как в него се разлива сладостно чувство, когато тя произнесе името му. Това още повече го ядоса и тя го почувства. Тялото й се напрегна. Той отстъпи назад, отпусна ръка покрай тялото си и се настани на отсрещния стол.

— За втори път седим тук на този балкон, като стара семейна двойка, която си припомня събитията от изминалия ден.

— Едва ли — отвърна Софи и му се усмихна — твърда усмивка, която не достигаше очите й, усмивка, която, Райдър разбра това, прикриваше огромна уязвимост. — Ако не те познавах толкова добре, бих казала, че си развълнуван от нещо. Трудно е за вярване, зная. Да се вълнуваш ти, Райдър Шербрук, човекът за когото тревогите на този свят са на практика непознати. Не, естествено, не може да е това. Ти не си като обикновените хора. На теб и грижите ти са необикновени.

— Смятам, че каза достатъчно. Винаги ме е изненадвал начинът, по който се впускаш в атака, без да се погрижиш за тила си. На мига се хвърляш на врата на противника си и вече хапеш и дърпаш със зъби. Но този път няма да успееш да ме подлъжеш или да ме отклониш. Винаги това ти е била целта с мен, нали? Не, не се притеснявай да ми отговаряш. И без това или ще отречеш, или пак ще се опиташ да ме забаламосаш нещо. Искам да ми кажеш нещо, Софи. И искам истината.

— Чудесно.

Той се приведе напред. Бе стиснал ръце между коленете си.

— Истината, Софи. Говоря ти сериозно.

— Съмнявам се, че ще повярваш на истината, когато я чуеш.

— Спа ли с някого от онези мъже по собствено желание? Вуйчо ти ли те принуди да станеш уличница, или ти вече си беше такава?

— Не.

— Проклета да си, Софи, не смей…

Тя внезапно се изправи, полите й се завъртяха около глезените й и той видя, че е боса. Ходилата й все още бяха превързани, но не носеше обувки. Това не му хареса. Напротив, ядоса го още повече.

— Отговори на въпроса ми, проклетнице!

— В такъв случай ми задай един въпрос и ще ти отговоря. — Тя бе застанала с гръб към него, раменете й бяха изправени и той бе сигурен, че брадичката й сигурно е издадена на цели два инча напред.

— Добре тогава. Спа ли с някого от онези мъже по собствено желание?

— Не.

— Дори и с лорд Дейвид Локридж?

— Не.

— Беше ли спала с мъж, преди вуйчо ти да те принуди да лягаш с тези, които той ти посочи?

— Не.

— Разбирам — каза той, но всъщност нищо не разбираше. Мозъкът му отказваше да функционира с обичайната яснота — без съмнение, заради мислите, дето го ядяха отвътре — и това го караше да се чувства колкото разстроен, толкова и разярен. — По дяволите, на колко години спа за първи път с мъж?

Тя се обърна с лице към него. Все още се усмихваше с онази твърда, язвителна усмивка.

— Ако може да ти се вярва, Райдър, то тогава съм спала за първи път с мъж на деветнадесет. И този мъж беше ти. — Тя се изсмя на гневното му изражение. — Виждаш ли, Райдър, отказваш да ми повярваш, защото си мъж, а мъжете са свикнали да класират жените в съответните ниши, според представите си, разбира се. Една жена или е невинна, или не е. Няма средно положение. Вдовица може, но дори и в този случай мъжете приемат за даденост, че тя изгаря от желание да легне с колкото може повече от тях, защото е навикнала на секса и знае всичко за него. Мислите си, че на една жена въобще не може да й се има вяра, след като веднъж е опознала мъжете и откъм интимната им страна. Господи, ако мъжът й е съпруг, тя може да му сложи рога. Естествено, съпругът не може да сложи рога на жена си, просто не е възможно. Той може да продължава да прави това, което му е угодно. Ако не може да си намери някоя жена, която доброволно да сподели леглото му, то тогава той просто си купува жена за през нощта. Или, да вземем теб — богаташа, в този случай мъжът поддържа любовници. И винаги си остава напълно почтен. Всъщност уважението към него само расте, както сред мъжете, така и сред жените. Още веднъж ще ти кажа истината, Райдър. Никога не съм била интимна с мъж…

— Още от твоята безпросветна житейска философия… лее се от устата ти благо като мед. Ти си по-невежа и от долна проститутка, Софи. Не знаеш нищо за мъжете и за жените и за това, кое е важно в отношенията помежду им и как…

Тя тропна с превързания си крак.

— И не искам никога да разбера! Искрено се съмнявам, че може да съществува нещо хубаво, нещо взаимно, изобщо нещо между мъж и жена. И мисля, че и ти не го вярваш, Райдър. Да не си посмял да ми се подиграваш. Пак ти казвам и това е самата истина: никога не съм била интимна с друг мъж, освен с теб, а и ти ме упои и…

— Върви по дяволите, Софи, аз галих и милвах гърдите ти и ти ми позволи да го правя! Позволи ми да те целуна и изкусно отвърна на целувката ми. Позволи ми да вкарам език в устата ти. За Бога, когато се събуди на плажа и видя, че едва ли не съм те разсъблякъл чисто гола и че едва ли не съм те… какво направи тогава, а? Усмихна ми се, започна да ме задяваш и ме покани да ти стана любовник! Обеща ми да разкараш другите си любовници. Аз бих нарекъл това съвсем интимно.

— … после ти ме заведе в къщичката — продължи Софи — и, както добре ти е известно, нямам никакви спомени от това, какво си правил с мен. Така че, предполагам, вече не съм девствена. Смятах, че един мъж може да прецени кога жената е без опит или обратното, но това явно не е така, защото ти нито ми призна, нито пък ми се извини за това, че съм била девствена, когато легна с мен.

Райдър се изправи много бавно. Лицето му бе почервеняло, усещаше сърцето си да пулсира в гърлото му. Той вдигна стола и го запрати колкото сила имаше над парапета. Отдолу се чу вик. Той я изгледа така, сякаш искаше да я изпепели и с едри крачки напусна балкона и излезе от стаята.

 

 

Самюъл Грейсън откри Райдър в северното тръстиково поле. Той говореше с един от коларите — черен мъж на име Йон, който можеше да скърши врата на човек само с едната от грамадните си лапи. Райдър бе с шапка. Ризата му бе разкопчана почти до пъпа, гърдите му бяха загорели и блестяха от пот.

Самюъл стисна зъби и подкара коня си към двамата.

Райдър приключи с въпросите си към Йон, благодари му и се обърна да поздрави Самюъл.

— Здрав мъж — каза Самюъл, като гледаше след Йон.

— Да. Определено бих бил доволен да е на моя страна при някоя битка. Кръвта ми се смразява само при мисълта, че би могъл да е на страната на враговете ми.

— Трябва да поговорим, Райдър.

Райдър свали шапката си, помаха си с нея и отри челото си с ръкав.

— Дай да намерим някоя сянка. Може би някъде към плажа, стига да си съгласен, Самюъл.

Отидоха на плажа на Монмаут. Райдър си даваше ясна сметка за това, че свързва мястото с някакви спомени, че то го кара да изпитва някаква топлина, чувства. Разбира се, това бе глупаво. Та това бе просто един плаж, за Бога! Приятно местенце, нищо повече. Слязоха от конете и се разположиха под една кокосова палма. Бризът бе постоянен и прохладен. Райдър почувства потта му да изсъхва и по кожата му се разля приятна студенина. Той въздъхна от удоволствие и се облегна на стеблото.

— Искам да се оженя за София Статън-Гревил — заяви Самюъл без предисловия. — Така аз ще стана настойник на момчето. Кемъл Хол е в съседство с Кимбърли. Двамата с Емил ще можем да наглеждаме работата в плантацията и да осигурим наследство на Джеръми.

Мили Боже, това се казва новина, помисли си Райдър, истински шок, макар че не би трябвало да го приема така. Той знаеше, че Самюъл си е загубил ума по Софи, знаеше го от самото начало и дори му се струваше някак забавно. Вече не бе забавно. Чу се да произнася:

— Не след дълго ще бъда настойник на Джеръми. Колкото до Софи, кой знае? Но, Самюъл, няма нужда да правиш каквото и да е.

— Но ти не искаш да ставаш настойник на момчето. Знам, че искаш да се върнеш колкото се може по-бързо в Англия. Твоят живот е там. Взимаш София и момчето, защото не виждаш друг изход. Те и двамата са тукашни, животът им е тук, а не в Англия. Знам, че в Корнуол имат някаква собственост и къща, но тя със сигурност не е по-важна от плантацията им тук. Ще наема частен учител за Джеръми. Момчето ще получи образование и един ден ще поеме наследството си. София ще има сигурност, семейство. Ще бъде обградена от хора, които я обичат.

Райдър почувства внезапен студ. Той извърна лице от Самюъл. Страхуваше се изражението му да не го издаде и се зазяпа над морето. Къде по дяволите се бе дянал безгрижният му смях?

— Разбирам — каза той накрая. — Обмислил си всичко. Предполагам, че ти си един от хората, които обичат мис Статън-Гревил.

— Да.

— Разбираш също така, че можеш да й бъдеш баща.

— Естествено, че го разбирам, и то ме безпокои. Исках Емил да се ожени за нея, тъй като разликата във възрастта им е по-малка, но той вярва, че е курва. Сега поне я уважава, тя спаси живота ти, а това все пак е нещо. Но въпреки това той гледа на нея с презрение, по начина, по който мъжът гледа на жена, за която смята, че не става за нищо друго освен за онази работа — начина, по който и ти гледаш на нея. Аз искам да я предпазя. Искам да се грижа за нея. Оженя ли се веднъж за Софи, мнението на Емил няма да има значение. Всъщност може и да го промени, тъй като в момента то е, съвсем погрешно. Тя е добро и свястно момиче. Била е оклеветена и единствено виновен за това е вуйчо й. Радвам се, че не е между живите.

— Тя е съвършена в ролята на курва.

— Ако това е така, то виновен е вуйчо й. Правила е всичко по принуда. Но той не е успял да я накара да спи с онези мъже.

— Значи вярваш на това, че всички те просто са лъгали, че са спали с нея в къщичката?

— Тъй трябва да е.

— Емил каза, че е опърничава и шавлива.

— Не мисля, че би могла да оцелее, ако не беше волева и търпелива. Тя е закриляла братчето си по най-добрия начин, на който е била способна. Чудил съм се за клюките: в действителност, говорил съм с всички мъже, които твърдяха, че са били нейни любовници. Тя не би могла да направи такова нещо, толкова е просто. Не е в природата й.

— Но нима не би направила всичко, за да защити Джеръми?

— Почти всичко, да, но да се унижи, това не. Не се поколеба да спаси и твоя живот. Ако това я прави опърничава, е, тогава бих казал, че това е не лоша черта. Смятам, че и ти ще се съгласиш.

— Да, тя ме спаси, така е. Виж, Самюъл, трябва да разбереш също така, че ако се ожениш за нея, нито ти, нито тя ще бъдете приемани от семействата на острова. Дори някои да ви приемат, към нея винаги ще се отнасят с презрение. Вече е отлъчена.

— Смятам да променя това — каза Самюъл. — Ще твърдя пред всички, че тя е легнала в брачното ни ложе девственица. Ще разкажа истината за вуйчо й.

— Единственият резултат, който ще постигнеш с подобни твърдения, ще бъде смях. Бъди разумен, Самюъл. Никой няма да промени мнението си.

— Ще опитам. Длъжен съм.

— Днес говорих с Оливър Сасън. Той също каза, че ще се ожени за нея.

— Не бих позволил на Оливър Сасън да припари до нея.

— Ако искаш да я предпазиш от всички мъже, които тя е развличала — принудена или не от вуйчо си, — и двамата ще завършите живота си като отшелници. Списъкът на мъжете, посещавали шибаната й къщичка, е дълъг, Самюъл.

— Грешиш, Райдър. Аз ще променя мнението за нея. Моята дума се слуша по тези места.

— Не — каза Райдър.

— Моля?

— Казах, не. Няма да се ожениш за нея.

Самюъл усети как го обзема гняв към младия мъж. Райдър Шербрук нямаше никакво право да се разпорежда с личните му проблеми, дори и като собственик на Кимбърли Хол. Самюъл си имаше сериозни основания за действията си. Той се изправи на крака.

— Нямаш думата в тази работа, Райдър. В случая решенията ги вземам аз, а не ти.

Райдър се засмя.

— Всъщност, Самюъл, решенията ги взема Софи, а тя ще каже не.

— Защо? Защото ти я съсипа и тя няма да иска да ме срами, като ме вземе за съпруг? Не ми се прави на изненадан. Зная много добре, че ти я искаше, искаше да се разпореждаш с нея, искаше да ти пада на колене. За теб това се превърна в някаква проверка на собственото ти мъжество. Ах, да, държеше се точно като новото куче в глутницата. Трябваше да докажеш мъжествеността и силата си и за това избра тази жена. Трябваше да докажеш себе си. За теб това бе състезание. Трябваше да докажеш на света, че можеш да я притежаваш и че докато тя е твоя, можеш да я накараш да признае, че другите не я интересуват, че за нея има само един мъж — ти. Не съм кьорав. А освен това стоях под балкона, когато си говорехте й чух какво каза тя, чух и твоите обвинения. Чух я, че ти каза, че е била девствена, преди да я насилиш в къщичката. Ти погуби мис Статън-Гревил и не направи нищо, за да поправиш станалото. Единственото, което би ти хрумнало, е да я направиш своя държанка, а тя е младо момиче с отличен произход и добро възпитание. Освен това тя си има и принципи. Замислял ли си се някога, че е възможно да си й направил дете? Разбира се, че не. Е, аз я обичам и ще се оженя за нея дори и да е бременна, така че да не роди копеле. Свали си надменната вежда, дяволите те взели! Можеш ли да се закълнеш, че когато спа с нея, тя не бе девствена?

— Не, не мога да се закълна — много тихо каза Райдър.

— Отказваш да признаеш, че си разкъсал девствеността й, че си насилил едно невинно момиче. Тя не е мръсница и ти добре знаеш това. Казах ти, каквото трябваше. Засвидетелствах ти уважението си. Аз поне предлагам някакъв избор на бедното момиче, а това е повече отколкото ти изобщо би се сетил да сториш.

Райдър взе едно малко камъче и го запрати във водата. То заподскача по вълните.

— Как точно смяташ да я защитиш, когато Шърман Коул се появи, за да я арестува и да я обеси за убийството на вуйчо й?

Самюъл Грейсън извърна очи от Райдър и се загледа в морето.

— Значи смяташ, че е по-добре да я отведеш заедно с Джеръми? Тя ще ти бъде любовница, или в противен случай ще бъде съвсем сама, без пари, без приятели, без възможности. Идеално разрешение на проблема, няма що! Господ да ни пази от мъже, които си мислят, че светът е техен, а жените са създадени единствено за да задоволяват себичните им удоволствия. Забелязах и вашата представа за чест, сър, тя се крие дълбоко във вашата гордост, в безбройните години на привилегии и богатство, на които родът ви се е наслаждавал. Ами другите? Цената на едно момиче, останало само на този свят? Нейната чест? Нейната репутация? Няма такива, важно е само това, да властвате над нея, важно е само съревнованието, на което вие и всички младоци като вас се отдават. А след това си тръгвате, без повече да помислите за момичето или за онова, което сте й сторили. Ако Шърман Коул арестува Софи… Ами, не знам. Но Господ ми е свидетел, че ще измисля нещо. Довиждане! — Самюъл се отдалечи с големи крачки, като не преставаше да удря късата палка за езда в бедрото си. Бе превъзбуден.

Райдър го проследи с поглед. Чувстваше се така, сякаш току-що е получил порция словесен пердах от баща си. Доколкото си спомняше, баща му по го биваше за тази работа, но и Самюъл не бе зле. Той изсумтя, докато наблюдаваше как Самюъл възсяда коня си.

Райдър отново се облегна на стеблото на палмата и затвори очи. Не беше вярно това, че възприема целия свят като място, създадено за да се разпорежда в него, може би само една малка част. Е, и какво, лошо има в това? Той не беше егоист, не бе алчен. Вярно, взимаше, но не взимаше прекалено много. Не нараняваше хората около себе си. А и даваше много, съвсем определено даваше. Джейн му е свидетел, както и сестра му, Синджън.

Наистина ли бе такова безчувствено, себично копеле? Наистина ли всичките му цели са толкова долни в същността си? Наистина ли бе мъжкарят в глутницата? Не, всички тези глупости за доказване на мъжественост и тям подобни си бяха точно това — глупости. Той си беше той и въобще не бе толкова лош. Бе почтен, защото така бе възпитан; Самюъл беше прав, но какво толкова? Но въпреки всичко Райдър се почувства гузен, почувства се мошеник, дявол го взел, а това не беше честно!

— Майка му стара — обърна се той към една невероятно огромна костенурка, която се бе запътила към водата, оставяйки лепкава диря след себе си. — Майка му стара — отново потърси съчувствие той.

 

 

Самюъл Грейсън гледаше Софи с безрадостен поглед. Райдър бе прав. Тя му отказа. Вярно, по много мил начин, но без никакво колебание. Изглеждаше уморена и някак си победена. Той мразеше причините за това нейно изражение, но не знаеше какво да стори, за да й помогне.

Тя се опита да му се усмихне, но в очите й имаше сълзи.

— Знаеш, че не мога — отново повтори тя, тъй като той се бе умълчал. Сякаш си беше изхабил цялото красноречие в разговора си с Райдър Шербрук.

Най-накрая Самюъл проговори, а гласът му бе уморен, също толкова колкото и душата му:

— Не, не разбирам. Твоят срам е глупост. Аз не съм някой разгонен момчурляк с очаквания за пълна чистота, София. Бих искал да премислиш.

Отново без колебание тя каза:

— Не, съжалявам, Самюъл. — Странно бе, че му говореше на малко име; през всичките четири години, които тя бе прекарала на Ямайка, той бе за нея мистър Грейсън, но Софи предположи, че едва ли е учтиво да се отнася като с баща с мъжа, който й предлага брак.

— Извини ме, ако това те смущава, Софи, но знам за това, което ти е сторил Райдър. Знам, че това е срамът ти. Съжалявам за това.

— Той ли ти каза?

— Не, разбира се, че не. Но знае, че това ми е известно. Възможно ли е да носиш дете?

Тя побеля и се вкопчи в облегалката на стола. Продължи да клати глава като обезумяла дори и когато прошепна:

— О, не, не е възможно, няма да е честно. О, Господи, кажи ми какво да правя!

— Можеш да се омъжиш за мен и да бъдеш осигурена. Не ме интересува дали си бременна от него.

Тя се изуми от добрината му, от неподправената му обич, но знаеше, че независимо от всичко това, тя не може да се омъжи за него. Никога!

— Не, никога няма да го направя, никога.

Самюъл въздъхна.

— Райдър беше прав.

Тя се вцепени.

— Какво искаш да кажеш?

— Каза, че ще ми откажеш, защото той е спал с теб.

Тя се разсмя, по-точно изсмя се и Самюъл я зяпна слисан.

— Е — успя да продума тя накрая, — поне смята, че имам някаква чест. Аз — курвата на Ямайка! О, това е прекалено.

Райдър чу смеха и без да иска, забърза към него. Смехът бе пресилен и Райдър почувства как неговата дива налудничавост и едва сдържана жестокост го пронизват до най-дълбоките кътчета на душата му. Този смях го уплаши до мозъка на костите му. Той бързо отвори вратата на всекидневната и се насади на пачи яйца. Не знаеше кого бе очаквал да завари при нея, но определено не и Самюъл Грейсън. Мили Боже, какво толкова й бе казал Самюъл?

— О — смути се Райдър. — Самюъл, Софи. Извинете ме.

— Недей, Райдър, не е необходимо — каза Самюъл. — Ти беше прав. Тя не ме ще. Е, имам да свърша някои неща. Мисля да отида до Монтегю Бей и да разбера какво е намислил Шърман Коул. Може би са заловили Томас. — Райдър не каза нищо, докато Самюъл не затвори вратата зад себе си.

Райдър почувства прилив на толкова дълбоко облекчение, че чак се разтрепери. Не искаше да приеме облекчението, защото това го караше да се чувства така бесен от себе си, че му идваше да вие. Той я погледна, застанала там в една от скромните си муселинени рокли, с голи като на гаменче крака, вече без превръзки и каза:

— Предполагам, че всичките тези сладки момичешки роклички, които ти донесох от Кемъл Хол, са от дните ти преди къщичката?

Тя присви очи. Ръцете й, отпуснати покрай тялото й, се свиха в юмруци. В следващия момент тя му се усмихна — една от „сънливите“ усмивки и когато заговори, гласът й бе нежен, изкусителен и подигравателен. Тялото на Райдър реагира на тези нотки още преди той да успее да се овладее.

— О, Райдър, естествено, че са отпреди това. Досадни конфекционни парцалки. Нима можеш да се съмняваш? Но какво да правя? Ти остави всичките ми дрехи в Кемъл Хол. Защо не си представиш, че съм облечена в алена сатенена рокля, с деколте почти до пъпа, и не дойдеш пак да ме погалиш? Повече кураж, Райдър. Бъди мъж! Разкъсай роклята ми. Ще ти хареса ли? Един истински мъж, който отстоява своята сила и власт. Господи, само като си помисля за това и се разтрепервам. Можеш да ме стиснеш под дясната си мишница и да ме понапляскаш. Наистина, нима не заслужавам награда за това, че спасих бедния мистър Грейсън от съдба, по-лоша и от смъртта?

Райдър не помръдна. После изпсува. Накрая й изкрещя:

— Прекрати тая шибана сценка!

— Сценка?! Искаш да кажеш, че вече не ме смяташ за курва?

— Да, не! Проклета да си! Не зная.

— Скъпият Самюъл ли повлия така на преценките ти?

— Не.

Изведнъж, по същия внезапен начин, по който бе започнала да играе ролята си на мръсница, Софи стана по-ранима, отколкото Райдър можеше да понесе. Тя бързо се обърна и излезе на верандата. Не можеше да се контролира, а не искаше Райдър да види нейната уязвимост. Но той я бе забелязал и я последва по петите.

— Ами ако съм бременна? — ужасено прошепна Софи, кършейки ръце. Гласът й едва се чуваше.

— Защо не помисли за това и преди? С другите мъже? Винаги ли вземаше предпазни мерки с тях?

— Не.

Още едно словесно недоразумение. Би могъл да й каже, че ако е бременна, то със сигурност виновникът за това не е той. А ако, просто ей така, допуснеше, че е, то при всичките й твърдения за невинност, сега сигурно говорят за някакво свето зачатие.

Би могъл да й каже, че не е спал с нея. Всъщност, трябваше да й каже, но не го направи. Ако й кажеше, тя можеше да се омъжи за Самюъл, а Райдър не можеше да допусне това.

— Кога беше последният ти месечен цикъл?

Софи потрепера шокирана. Райдър я гледаше очарован. Бе като хипнотизиран. Постепенно тя се овладя. Погледна го право в очите и без да каже и дума, се обърна и бързо се отдалечи.

Той я изпрати с намръщен поглед. От изражението й преди малко се излъчваше неподправено презрение: никакви думи, изразът на лицето й бе напълно достатъчен. Ще й покаже той какво е презрение. Ще й даде добър урок.

Четири часа по-късно Самюъл се прибра в Кимбърли. Изглеждаше отчаян и се обливаше в пот. Без предисловия той каза на Емил и Райдър:

— Утре сутринта Шърман Коул ексхумира тялото на Бърджис. Така се говори в Монтегю Бей. Томас още е на свобода. Коул е казал, че след като арестува София, ще предложи пари на Томас, за да се покаже и да свидетелства срещу нея. Каза, че не вярвал на тая история, дето Томас бил идвал тук, уж за да те убие, Райдър. Освен това твърди, че си излъгал за раните на Бърджис. Чух, че щял да плати много пари на трима души, които да изровят тялото и да го огледат. Казал, че ще я арестува незабавно, ще я пробва като жена и още тази седмица ще я обеси. Разправял, че никой от нас не може да го спре.

— Е — каза Емил, — краят наближава. Независимо какво мисля за нея, не искам да я видя на бесилото.

Баща му изпръхтя с отвращение.

— Ти си едно сляпо пале! Е, Райдър, съвсем скоро няма да ти се налага да се притесняваш повече за нея. Съвсем скоро ще остане само Джеръми. — Той се обърна към сина си. — Искам да си в Кемъл Хол, когато Коул пристигне там утре сутринта. Трябва да сме предупредени. Иди и кажи на Софи да не се отдалечава от къщата.

— Вече нямаме избор — каза Самюъл, след като Емил излезе от салона. — Слушай, Райдър. „Харбингър“^[1], голяма, здрава бригантина, в момента е на пристан. Със сутрешния отлив отплава за Англия. София и Джеръми трябва да са на борда й.

— Да, трябва — съгласи се Райдър. — Той се ухили и разпери ръце. — Добре де, добре. Зная, че не мога да я изпратя в Англия без закрила. Без пари. Без никой, който да се грижи за нея.

— Освен това, не можеш да напуснеш и Ямайка.

— Зная. Трябва да остана поне докато не се уреди въпросът за настойничеството. Разбира се, трябва да се разправя и с Шърман Коул, както и да открия това мизерно копеле Томас.

— Какво ще правиш?

— Както изглежда, възможностите ми за избор току-що обезпокоително се стесниха. Доведете пастора. Ще се оженя за нея. Когато Шърман Коул изрови тялото, те вече ще са на борда на този кораб. Като пристигнат в Англия, ще отидат в Нортклиф Хол, при семейството ми. Те ще се погрижат.

— А като се върнеш, тогава какво?

— Не ме притискай, старче. Стана, както ти искаше. Спаси момичето, като ме използва аз да свърша черната работа.

— Тя ще бъде добра съпруга.

Райдър изруга и тръгна да търси момичето, което скоро щеше да му стане невеста.

Женитба! Ужасяваща мисъл, но какво друго можеше да направи. Помисли си за брат си, графа, и отправи молитва към Бога поне неговият неотдавнашен брак да върви добре, макар че когато напусна Англия, хранеше сериозни съмнения по въпроса, независимо от куража на братовото му булче. Ще се окаже с пранги на краката само защото бе дошъл в Ямайка. Кой каквото си направи, сам си го…

Въздъхна. Можеше пък нещата да се оправят. Той откри Софи на плажа на Монмаут чак когато следобедът преваляше. Кобилата й, Опал, бе наблизо и си поскубваше блатна трева. Софи се бе разположила под сянката на един индийски бадем. Седеше, кръстосала крака по турски, и зяпаше над водата.

Райдър пусна коня си, приближи и се надвеси над нея с ръце на бедрата.

— Ходих до Кемъл Хол — каза той. — Казаха ми, че си била там, за да видиш как върви работата в къщата. Не трябваше да се връщаш в Камил. Все още не си се възстановила достатъчно.

Софи изобщо не го погледна.

— Глупости — отряза тя.

Той се наведе и я подръпна за ризата.

— Тогава защо не носиш обувки?

Тя дръпна ризата си.

— Върви на майната си, Райдър. Сега Кемъл Хол принадлежи на Джеръми, той все още е там. Всъщност истината е, че се уморих и дойдох тук, за да си почина. Е, какво искаш? Още признания от устата на местната курва?

— Не.

— Тогава?

Той я погледна остро.

— От около половин час и двамата нямаме избор — въздъхна той. — Връщаш се в Кимбърли с мен. Трябва да свършиш много неща до утре сутринта.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите! — със студено безразличие попита тя. Погледът на Райдър едва не се кръстоса от яд.

— Погледни ме, дяволите да те вземат.

Тя въздъхна и вдигна очи.

— Езикът ти е неприличен. Освен това стоиш с гръб към слънцето, така че изобщо не мога да видя лицето ти. Зарежи мъжествените си пози и седни, Райдър.

Той седна и също като нея скръсти крака.

— Чуй ме сега, Софи. Не ми харесва да ми говориш по този начин. Това не са мъжествени пози, просто си стоях там, като нормален човек.

Тя за малко не се усмихна. Вместо това се зае да пресява пясъка през пръстите си. Той наистина не си даваше сметка за естествената арогантност, която се криеше дълбоко в него. Когато Райдър продължи, цялото й желание да се усмихва се изпари.

— Няма никакво друго разрешение — каза Райдър. — Мислих много, но полза — никаква. Спорих със самия себе си. Размишлявах, а това е нещо, което истински мразя. Сам на себе си привеждах всякакви доводи, които да ме убедят, че това е върхът на глупостта, бездната на идиотството, но нищо не помогна. Е, в такъв случай, ще трябва да се оженя за теб.

Тя се облещи.

— Ти си луд.

— Да. Но все пак ще го направя. Май нямам избор. Ще се оженя за теб. Двамата с Джеръми ще се качите на един кораб, който рано сутринта ще отплава за Англия. Тази вечер ще се венчаем. Като стигнете в Англия, с Джеръми ще отидете при семейството ми в Нортклиф Хол. Те ще се грижат за вас, докато не се прибера.

— Правиш това, защото се страхуваш, че съм бременна от теб ли?

— Не. Утре Шърман Коул ще огледа тялото на вуйчо ти. После ще те арестува. Дори е предложил пари на Томас, ако свидетелства срещу теб. Така че, омъжваш се за мен и докато Коул потрива тлъстите си ръчички и се радва на представата за твоята пълна зависимост от него, двамата с Джеръми отдавна ще сте отплавали. Не, нищо не казвай. Трябва да напуснеш Ямайка. А, искаш ли да знаеш какво получаваш с брака си? Няма да получиш титла, защото, както знаеш, не съм първороден син. Обаче, предполагам, че дори и за теб съм достатъчно богат. По дяволите, сега имам и Кимбърли Хол, така че мога да твърдя, че съм в състояние да ти осигуря каквото душа ти поиска.

— Отлично. Добре тогава, душата ми иска аз да съм настойник на Джеръми и аз да съм човекът, който да се погрижи брат ми да получи достойно за джентълмен образование.

— Недей така. Нямаме време за игрички. Ще се оженим. Точка по въпроса. Тихо. Не се шегувам за намеренията на Коул.

Тя скочи на крака.

— Не мога да повярвам. Сигурен ли си? Но… — Тя го загледа, вече смълчана. После се обърна, вдигна полите си и затича по плажа.

— Софи! Върни се! Краката ти!

Тя затича още по-бързо. Глупакът му с глупак, притесняваше се за краката й! Той затича след нея. Райдър бе по-силен, краката му — по-дълги и не носеше фусти, които да го спъват. Бързо я настигна. Улови я за ръката и я обърна към себе си. Притегли я и силно я целуна.

Тя се бореше, дърпаше се, въртеше се, но той не я пусна дори и след като откъсна устни от нейните.

— Нима предпочиташ палача пред брака с мен?

Тя поклати глава.

— О, но преди палача е ред на Шърман Коул. Несъмнено той ще те изнасили. Хубавичко ще те олигави.

— Няма нужда от повече приказки.

— Добре. Вече започвах да губя търпение.

— Това е абсурдно, Райдър. Аз съм съвсем обикновено момиче. Съвсем просто. Нямам никакви тайни, нищо, което би те заинтересувало. Не съм глупава, защото съм чела много, макар че джентълмените смятат това за доста глупаво за една жена, може би дори вредно за нейния мозък. Повярвай ми, аз съм едно нищо, просто едно момиче от забутаните колонии, което няма никакви претенции. Защо се чувстваш задължен? Нямаш никаква вина за това, че вуйчо ми е мъртъв.

— Млъкни. — Той отново я целуна, но тя неистово се бореше, а Райдър не искаше да рискува да нарани ребрата й. Той се задоволи с прегръдката. Почувства топлината на тялото й, почувства развълнуваните й гърди и за момент притвори очи от удоволствие.

— Забрави ли колко голяма е антипатията ти към мен, Райдър? Смяташ ме за ужасна жена. Презираш ме заради това, което мислиш, че съм. Защо правиш всичко това?

Той се загледа над рамото й в назъбените черни скали, които стърчаха от водата.

— Длъжен съм. Наречи го чест. Наречи го пристъп на гузна съвест. Самюъл каза, че съм те погубил. Може би носиш моето дете. Е, като добавка към съсипията ти и вероятното бебе, трябва да отърва и вратлето ти от бесилото. Хайде, ела. И двамата имаме много работа.

Тя тръгна редом с него. Гледаше пред себе си с празен поглед. Не вярваше, че животът й може да се промени така драстично, и то за толкова кратко време.

Вдигна очи към профила му — чист, изваян и силен. Той щеше да е нейният съпруг.

Побиха я тръпки.