Катрин Каултър
Непознатата от Ямайка (18)

18.

Не беше останало нито едно легло.

Райдър просто стоеше на вратата на голямата господарска спалня и с невиждащи очи оглеждаше оголената стая. Преди това избягваше да погледне в спалнята, понеже винаги я бе ненавиждал — беше отвратително мрачна, а и таванът й бе прекалено нисък. Френските прозорци все още бяха закрити от плътни завеси с цвят на старо злато — толкова износени, че на Райдър ужасно му се искаше Дюбюс, неговата кожа, да ги беше взели тях.

И сега нямаше нито едно проклето легло. Това вече беше много. Софи бе направо изтощена, а той самият все още беше толкова вбесен, че не беше се оставил умората да го надвие, пък и мисис Смитърз, след като погълна богатата си вечеря, бе заспала дълбоко и хъркаше ужасно. Спеше в дневната, която набързо бяха подредили за нея. Онова гадно копеле Дюбюс не беше пипнало нищичко от мебелировката на прислугата.

Райдър се обърна към Софи, която бе застанала зад него, преметнала чаршафите през ръка. Тя огледа стаята и рече:

— О, скъпи… Толкова съжалявам.

— Доколкото разбрах от добрия доктор, Дюбюс просто обяснил на всички, че цялата мебелировка се изпраща в Нортклиф Хол. Все още не мога да повярвам. Проклет да съм, Софи, аз съм си виновен за всичко!

Тя преметна чаршафите през другата си ръка и той побърза да ги поеме от ръцете й.

— Май ще се наложи да спим на одеяла. Миличката ми, толкова си уморена, че ще трябва да престана да мърморя до утре. Така ли е?

— Знаеш ли, Райдър, тази спалня хич не ми харесва.

— И на мене. Всъщност, никога не ми е харесвала. Хайде да слезем долу. Мисис Смитърз каза, че Дюбюс спял тука и се държал така, сякаш е принцът на замъка. Проклет да съм! Как можах да изляза такъв безотговорен идиот?!

— Ако не знаех от собствен опит колко ужасни са последствията, бих предложила да си намерим бутилка бренди.

Той се насили да й се усмихне:

— Знаеш ли, не е необходимо да изпиваш цялата бутилка — все пак съществува и понятието умереност.

— Понятието умереност ли? Да нямаш предвид себе си с ужасно скромния си брой жени, които държиш в хергелето си?

Ожесточение ли беше това? Добре ли чуваше? Той сведе поглед към нея и се изхили глупаво:

— Какво хергеле? Да не би Дъглас да ти е разправял нещо? Не? Позволи ми тогава да ти кажа, че в момента си имам само една кобилка — доста буйничка, с лъскав гладък косъм, с добре оформени рамене и хълбоци, и, слава Богу, много издръжлива, защото с такъв идиот за съпруг и с такава празна къща ще й се наложи да напрегне всичките си сили. А сега, Софи, преди да паднеш от умора, ела да си устроим едно гнезденце. Дюбюс, слава Богу, не е отмъкнал всички одеяла и възглавници.

— Не, той е искал само всичките мебели. Мисис Смитърз цял ден ми повтаряше, че всичките били прекрасни и че, както ми каза, повечето били от времето на проклетия Джордж Втори, а не на лудия Джордж Трети.

Райдър избухна в смях:

— Права е била. А сега да вървим да си намерим местенце, където да изпънем уморените си кокали.

Не след дълго двамата лежаха един до друг, настанени удобно дотолкова, доколкото можеха да се чувстват, легнали върху три одеяла.

— Е, поне задействахме нещата — рече Софи и без да се замисля, протегна лявата си ръка и я пъхна в дланта на Райдър. За миг той застина, после поднесе ръката й към устните си и нежно целуна китката и дланта й.

— Да — съгласи се той. — Но никак няма да е лесно, любима. Проклятие! Заслужавам да ме напердашат.

— Трябва да се съглася, че до неотдавна това ми изглеждаше прекрасна идея, но съвсем не по тази причина — в случая вината не е твоя.

— А чия? На мисис Смитърз ли? Или на доктор Прингъл, а?

— Не, Райдър, просто преценката ти за мистър Дюбюс е била неправилна. И ми се ще да престанеш да си блъскаш главата в стената.

Но той не можеше да престане, поне вътрешно. Безотговорен глупак, точно това беше, и си го знаеше, и се презираше за това. Тъкмо реши да промени нещата и така добре обмисли всичко, понеже нали, в крайна сметка, вече беше женен човек и съпруг, за Бога — и се оказа, че е закъснял.

Софи беше права. С нищо нямаше да си помогне, ако си блъска главата в стената. Но поне задвижиха нещата. Докато бяха в Лоуър Слотър, успяха да открият две от жените, работили в Чедуик Хауз, и те с готовност приеха да се върнат на работа още утре сутринта. Но засега всичко беше потънало в мръсотия. И двамата лежаха на пода до френските прозорци в Синия салон.

— По дяволите! — рече Райдър. — Ако искаме, можем да наречем тази стая и Черния салон, Бог ми е свидетел, че в нея не е останало нито едно синьо петънце.

Ожесточено изруга и продължи:

— И всичко това ти го сервирам още първата вечер в моята чудесна къща. — Удари с юмрук по възглавницата си, после притегли Софи към себе си: — Съжалявам, Софи. Как можах да те натопя в цялата тая проклета гадна каша?!

Тя не отговори, но той и не очакваше отговор — беше толкова побеснял, толкова засрамен, задето се е оказал такъв мързелив никаквец и дръвник и е допуснал всичко това.

— Ще го намеря аз това приятелче — не може да е толкова трудно. Всичките мебели бяха каталогизирани — факт, който се съмнявам да е бил известен на нашия мистър Дюбюс. Просто чичо Брандън беше толкова дребнав, ама толкова дребнав, че ми се струва, че умря просто защото се задави от собствената си дребнавост. Във всеки случай ще издирим нещата, а после ще намеря и Дюбюс и ще му отрежа… е, зле ще свърши приятелчето, кълна се в това.

Райдър се поспря и в този момент осъзна, че жена му отдавна е заспала. Целуна я по челото.

И докато самият той заспиваше, си помисли, че животът понякога изкарва човека от нерви и че трябва да си готов да го посрещнеш такъв, какъвто е. Но пък от друга страна, този живот поднася и приятни изненади, като чудесното нежно същество, сгушено в прегръдката му и поставило ръка на сърцето му.

Следващите два три дни бяха такива, каквито Софи никога не бе преживявала. Чувстваше се като някой генерал, командващ войските си — когато, разбира се, не прекарваше времето си на предната линия, рамо до рамо с тях. По цял ден тънеше в прах и още рано следобед се уморяваше до смърт, но не си спомняше друг път през живота си да се е забавлявала така. Всичко, което вършеше, беше важно и тя се чувстваше прекрасно. Чувстваше се толкова значима.

Беше покрила косите си с мърлява памучна кърпа, лицето й бе изцапано, а роклята й — прекалено къса и мръсна, колкото и кърпата. И точно тогава Дорис, една много пълна и добродушна жена, се провикна откъм приемната пред главния вход:

— Мисис Шербрук! Дошъл е един джентълмен.

Софи едва успя да остави метлата и се оказа лице в лице с един много красив мъж, който явно носеше чертите на Шербрукови.

— Вие трябва да сте Тони Периш, нали? — протегна му ръка тя.

— Самият той, при това гузен, мадам. А вие сте невестата на братовчед ми, нали? — Сетне се обърна и викна към вратата: — Влизай, любов моя, и разпръсни навсякъде вълшебния си чар — новата ни братовчедка определено се нуждае от това.

И когато Мелисанда Периш, лейди Ратмор, пристъпи в приемната с походка на фея, като някоя принцеса, влизаща в коптор, Софи можа само да зине пред невероятната гледка — през живота си не бе виждала по-красива жена.

— Значи вие сте сестрата на Алекс?

— Ами да, аз съм Мелисанда. А вие трябва да сте Софи. Както ми каза Тони, вие сте изненада за всеки Шербрук в Англия. Никой никога не си е мислил, че Райдър би… Така де, Райдър е търсен мъж, търсен от толкова много жени… Но Тони е убеден, че той вече няма да се вижда с останалите си любовници и че…

— Убеден съм, че вече предостатъчно злоупотреби с тази тема, любов моя — прекъсна я Тони Периш и за голяма изненада на Софи целуна жена си по устата.

Мелисанда се изчерви и рече:

— Да, милорд, но и вие не биваше да започвате тази тема в каретата, а не сега да ми… — Тя замлъкна, разтърси глава и се обърна към Софи: — Съпругът ми ужасно обича да ме дразни. Е, виждам, че няма къде да се седне. Какво ще правим?

Софи се засуети. В този момент влезе Райдър. Беше във високи черни ботуши, бричове от еленова кожа и бяла риза, разкопчана на врата — изглеждаше толкова красив, буен и мъжествен, че за миг й се дощя да се хвърли в прегръдките му. Толкова се беше променил през последните три дни. Или по-скоро, помисли си тя и сбърчи вежди, може би тя беше тази, която се промени — но само малко, съвсем, съвсем мъничко. Не, той си беше просто Райдър и тя не изпитваше към него никакво блажено чувство. Хубавата му усмивка разкриваше белите зъби, лицето бе изразително, а светлосините му очи бяха присвити от радост. На Софи й трябваше известно време, за да осъзнае, че у него има някаква промяна. Тук той си беше съвсем на мястото. И то не защото бе живял в сянката на брат си, не — просто тук, в Чедуик Хауз, той беше господарят и чудесно си подхождаше на ролята. А аз, помисли си Софи, съм господарката.

Двамата братовчеди си стиснаха ръцете, потупаха се по рамото и весело се пошегуваха по повод мъжествеността си. Софи направо се смрази в очакване Райдър най-сетне да погледне към красавицата, застанала до Тони. Сякаш очакваше той направо да падне в прекрасните нозе на прословутата красавица Мелисанда. Но той не го направи.

Само й се усмихна, съвсем по светски безлично и й каза:

— Добре дошла в Чедуик Хауз, братовчедке. Казах на Тони да стои настрана, иначе ще го впрегна в работа.

— Е, не съм чак такъв мързеливец, де! — отвърна Тони. — Имаш на заповедите си двама доброволни роби.

— До другата седмица няма да заминем за Лондон — рече Мелисанда, огледа се и потръпна. — Тони настоява дотогава да ви помагаме. Но, както виждам, всичко е доста по-лошо, отколкото си го представях. Никога досега не съм и докосвала прах и си мисля, че е отвратително да си напълни човек ноктите с мръсотия.

Естествена е, помисли си Софи, красива до болка и напълно естествена. И сви юмруци, понеже докато почистваше решетката на камината, ноктите й съвсем почерняха.

— Няма да ви позволя да се докоснете до нищо — каза тя на Мелисанда, — поне не в това облекло. — Софи въпросително погледна мъжа си, но Райдър само отмести очи към Тони, който пък се усмихна на жена си и й каза:

— И ти си се потила от работа. Да, точно така — спомням си как веднъж в парка на Нортклиф — нали си спомняш, скъпа? — При онази статуя на Венера, която се опитва да прикрие гръдта си с дребничката си длан — как ти наистина доста се поизцапа, но изобщо не ти пукаше, така ли беше?

Мелисанда го тупна с юмруче по рамото.

— О, някои неща са си все същите — вметна Райдър и поклати глава. — Но пък други неща се променят дотолкова, че бедният смъртен губи ума и дума.

— Е — отвърна Тони, — това е състояние, което скъпата ми съпруга все още не е успяла да постигне. Но все повече се приближава към него.

Мелисанда каза с учудване:

— Но ти, изглежда, си хубава, Софи, нищо че носиш това ужасно нещо на главата си и че роклята ти е повече от ужасна. Е, не си красавица, но… Всичко това е много странно, знаеш ли — просто не мога да разбера.

Софи примигна.

— Е, предпочитанията на мъжа не могат да бъдат обяснени — весело се намеси Райдър. — Това, смея да кажа, е един от недостатъците на мъжкия ми характер. — И пошушна на жена си: — Иска да каже, че изобщо не може да разбере как аз, който по мнението на всички съм такъв страхотен мъж, съм могъл да предпочета теб пред нея.

— Аа, сега вече я разбирам как се чувства — отвърна Софи и се засмя. — А вие сте толкова красива.

— Да, знам. Но Тони предпочита да не обръщам внимание на такива комплименти и да ги приемам като нещо нетрайно, като снежинките например, както казва той. Вярвам, че това е точният израз. Но съвсем не се съмнявам, че вашият комплимент е напълно искрен и че в крайна сметка, тъй като не сте джентълмен, мога да го приема с благодарност. Не си ли съгласен, Тони?

Тони Периш, виконт Ратмор, каза напълно сериозно:

— Логиката ти, любов моя, е непоклатима. — И се обърна към Райдър: — Добре, а сега казвай какво да правим. Между другото, довел съм ви помощници — шестима мъже и четири жени.

На Софи направо й се дощя да прегърне новия си братовчед. Още помощници! Благословено да е милостивото му сърце! Тя пленително му се усмихна, от което той вирна глава и замислено рече:

— Даа. Да, Райдър, май те разбирам.

 

 

След четири дни Чедуик Хауз беше съвършено чиста и съвсем празна, като се изключи голямото легло в салона и мебелите в крилото на прислугата. Мисис Смитърз направо кудкудякаше от удоволствие и не преставаше да се тъпче като някой хамстер. Радваше се, че господарят се е прибрал да живее в дома си и проклинаше измамника Ален Дюбюс.

А Ален Дюбюс бе заловен в някаква кръчма в Бристъл, с джобове, пълни с парите от продажбата на мебелите от Чедуик Хауз, броени часове преди да отплува за Америка. У него бяха и парите, които бе иззел от всички селяни арендатори. Пръв го видял чичо Албърт Шербрук, а леля Милдрид изкрещяла подир него и предложила на група млади нехранимайковци цели три гвинеи, ако повалят тоя хулиган на земята и го задържат.

Така че мебелите бяха на път за дома. На път за дома бяха и рентите. А Дюбюс щеше доста годинки да погние в Нюгейт. И от тази вест мисис Смитърз просто не преставаше да кудкудяка от удоволствие. Всичко се нареждаше. Райдър се чувстваше страхотен късметлия. Бе проявил глупост и безотговорност, но въпреки всичко се спаси — значи чудният шербруковски късмет не беше го изоставил.

Всички селяни арендатори дойдоха да му се представят и той искрено се изненада от себе си, когато изпита истинско удоволствие да отдели време на всеки един от тях, да си поприказва за нуждите му, за добивите му, за стремежа му всичко отново да тръгне по реда си…

С известно удивление осъзна, че въпреки разрухата, до която бе докарал нещата поради отсъствието си, все пак си е един щастливец. И сега се стремеше да оправи всичко. Писа на брат си, обясни подробно какво се е случило, разказа му за първия сблъсък на Софи с Мелисанда, която, честно казано, ставаше една все по-приемлива жена. В един момент дори предложи да надзирава излъскването на новите сребърни съдове, които Тони им бе купил от магазина на мистър Милсън в Ливърпул.

 

 

Във вторник следобед се застуди, небето се навъси. Нежно заоблените хълмове навяваха такова спокойствие, че на Софи й се прииска да има малко повече време просто да поязди наоколо и да се полюбува на гледката. Но се налагаше да отиде до манифактурния магазин в Лоуър Слотър. Имаше още страшно много работа, но на нея това й харесваше. Яздейки, тя си тананикаше, мислеше си за Джеръми и се чудеше кога ще дойде да живее при тях.

И точно в този момент, насред път, тя се оказа лице в лице с лорд Дейвид Локридж. И двамата се зяпнаха.

— Боже мой! — рече той. — Ти ли си това, София Статън-Гревил? Аа, ами да, ти май се беше омъжила за оня приятел Шербрук, нали така беше?

Софи можа само да кимне. Лорд Дейвид присви очи:

— Омъжила си се за него, нали? Или си му временна любовница, а?

— О, не — отвърна тя.

Той се разсмя и смехът му прозвуча отблъскващо:

— А искаш ли да знаеш още нещо, скъпа ми София? Тук, съвсем наблизо до Ъпър Слотър, живее Чарлз Грамънд. Бяха ми казали, че заминал някъде из колониите, май за Вирджиния, но там не му харесало, така че се върнал тук. Има някаква сестра на баба му, която ги издържа — него, мораволиката му жена и четирите му сополиви деца. И бил влязъл в правия път, защото иначе лелята щяла да го лиши от наследство. Не е ли това една приятна изненада за теб? Да имаш за съседи двама от някогашните си любовници, а?

— Трябва да вървя — отвърна Софи и стисна юздите на Опал.

— О, няма да ми избягаш. Имаме да обсъждаме толкова много неща, нали така, Софи? Аз, разбира се, ще поговоря с Чарлз — чудя се какво ли ще каже той. Разбираш ли, сгоден съм за едно тукашно момиче. Толкова е богата, че дори и на мен ще ми трябват поне десет години, за да пропилея състоянието й. Така че ще трябва да си поприказваме с Чарлз и да вземем някакво решение. А ти, моето момиче, си затваряй устата, за да не съжаляваш — и ти, и оня твой съпруг.

Точно в този миг Софи си спомни какво й каза привидението — че дори когато те се появят, всичко ще се оправи. Това ли бе имала предвид Невестата-дева? И ако беше така, как можеха нещата да се оправят? Вече нищо нямаше да може да се оправи.

Мълчаливо гледаше как Дейвид Локридж препуска по пътя си. После отиде да даде поръчките си. И когато си тръгна, собственикът на манифактурния магазин, мистър Мълиган, поклати глава — горкият мистър Шербрук, рече си той, оженил се е за малоумна. Колко жалко за него.

Щом се върна в Чедуик Хауз, тя се качи в господарската спалня, която двамата с Райдър бяха променили изцяло — боядисаха стените в бледожълто, а на пода поставиха обюсонски килим в кремаво и бледосиньо. Доближи се до вече кристално чистия прозорец и погледът й се зарея над прясно окосената източна ливада. Толкова беше красиво… Изглеждаше като в градините на Едем. Това беше нейният дом. Но много скоро вече нямаше да бъде… Бавно, много бавно тя падна на колене, приведе се, закри лице с длани и се разрида.

Мисис Чивърз, новоназначената икономка, се постара да замълчи и хукна да търси господаря. А Райдър, който бе твърдо убеден, че мисис Чивърз не е разбрала какво точно прави Софи, все пак веднага отиде при нея, но замръзна на прага и внезапно обзет от страх, се вторачи в жена си.

После пристъпи към нея и почти изкрещя:

— Софи, какво по дяволите става с теб?

Тя подскочи като ударена и го погледна. Господи Боже! Какво да му каже? Че вече всичко е свършено? Че името на Шербрукови скоро ще бъде опозорено, и то по нейна вина? Божичко! Да, Райдър за малко да изгуби мебелите си, но тя донесе на семейството му много по-голямо поражение.

Опита се да се овладее. Той коленичи до нея и тя почувства как ръцете му обгръщат раменете й и бавно, много нежно, той обръща лицето й към себе си. Беше пребледняла, очите й бяха подути от плач.

— Не, Софи, недей да плачеш — рече той и притисна бузата й към рамото си. — В това да си женен има едно много хубаво нещо — че не си сам. До теб има друг човек, който ще ти помогне, какъвто и проблем да имаш, каквото и да те е обидило. Хайде, любима, разкажи ми всичко, моля те.

Но тя поклати глава и се притисна към гърдите му.

Райдър смръщи вежди. Откакто пристигнаха тук, тя беше тази, която поддържаше високия дух, която управляваше прислугата, грижеше се за храната, метеше, чистеше и бършеше прахта — и вършеше всичко това с усмивка на уста. И беше щастлива, дявол да го вземе!

Беше убеден в това. Какво, по дяволите, беше се случило?

Тя престана да плаче, но още хълцаше и както бе притисната към него, той усещаше лекото повдигане на гърдите й и внезапно го обзе непреодолима страст. Месечният й цикъл бе свършил още преди няколко дни, но всяка вечер беше толкова уморена, толкова изтощена, че просто я оставяше да се наспи.

Но сега я пожела, и то непреодолимо.

— Кажи ми нещо, Софи — повтори той.

Тя вдигна глава, отдръпна се, все още в ръцете му, и отвърна:

— Заболяха ме коленете.

— Нищо, нали си имаме легло. Хайде, ела да седнем.

Тя хвърли поглед към леглото и мигновено разбра, че той я желае — не беше сляпа, виждаше възбудения му орган и през панталоните. В този момент си спомни как голият лорд Дейвид поглаждаше пениса си, как я целуваше, прониквайки с език в устата й, преди тя да успее да го отблъсне, как всеки път се събличаше във вилата, как й демонстрираше тялото си, пениса си, как й обясняваше колко е голям и как ще я обладае…

А и Чарлз Грамънд — на средна възраст, с провиснало шкембе, всъщност съвсем не лош човек, пък и така патетично й благодареше, когато за пръв път му каза, че ще го приеме за любовник, а как се промени после, когато посред бял ден я притисна към едно дърво и се опита да я изнасили. Наложи се да го удари с камшика си, а той само се засмя, измъкна пениса си от бричовете и каза, че иска да й го пъхне в устата, и то веднага… И, Боже мой, в същото време, когато му повтаряше какъв добър любовник е, тя спомагаше за разоряването му. А той самодоволно се перчеше със своята мъжественост — че какво пък, нямаше ли си цели четири деца, които го доказваха?

И ето, сега и двамата бяха тук. И двамата вярваха, че тя е курва. И двамата щяха с огромно удоволствие да я унищожат. Тя ясно си спомняше погледите, които й хвърляха, щом я видеха, и думите, които похотливо й нашепваха, и как разказваха за нощите, които прекарали с нея, и какво правили с нея, и какво тя правила с тях…

Отдръпна се рязко от Райдър, а той се вгледа в нея, въпросително склонил глава.

Тя скочи на крака, обърна се, събра полите си и побягна от спалнята.

А Райдър зяпна подире й. Забеляза празния й поглед, проследи безбройните изражения, които се смениха на лицето й; знаеше, че са свързани със спомените й от Ямайка и с това, че е съзряла през бричовете възбудения му пенис.

Беше се надявал, молил се бе да е започнала да му вярва… Челюстта му се сви. Нямаше да остави това да продължи, просто не можеше да го остави.

До края на деня той просто изчакваше. Трябваше да се върши толкова много работа, че помежду им не възникна никакво недоразумение, дори и по време на вечерята, когато бяха съвсем сами. В десет часа вечерта Райдър влезе в спалнята. Софи не беше в леглото — седеше с подвити крака на един от столовете пред камината с книга в ръка.

— Привърших с работата — рече той.

Книгата — събрани есета от Джон Лок — се изплъзна от ръката й, но тя не се и помръдна да я вдигне. Райдър се наведе и взе книгата:

— Откъде по дяволите намери това?

— Останало е от твоя мистър Дюбюс.

— Е, не го виня. Я чуй това: „Смятам, че латинският е абсолютно необходим за един джентълмен“. Какво ужасно схващане! Мисля си, че най-малкият ми брат, Тайсън — бъдещият поп — вече доста свободно говори латински. Твърди; че паството му ще разбира онова, което му казва, само по интонацията — че словата не са важни и че Господ не е искал простият народ да разбира наистина всичко, а само да долавя свещения смисъл — каквото и да означава това — който, естествено, ще се излъчва от самия него.

— Брат ти наистина ли каза това?!

— Опита се, но не може да се изразява така свободно като мен.

— Е, съмнявам се и да е толкова скромен като теб.

— Добре де — прекъсна я Райдър и постави книгата обратно в дланта й, — това са само клюки. А сега, Софи, време е да дойдеш да си легнем в онова легло. Разбрах, че си се окъпала, тъй че това извинение вече е изхвърлено заедно с водата от ваната.

— Не искам, Райдър.

Тя закърши ръце. Толкова беше смешно — неговата Софи, силната жена, която през последната седмица управляваше толкова много слуги и дори си тананикаше, докато работеше, така безпомощно и укоризнено да кърши ръце.

— А не искаш и да ми кажеш защо плака следобед, така ли?

— Не. Не е нещо чак толкова съществено, честна дума. Просто… Изгубих част от сребърните прибори.

Но Райдър само поклати глава, съблече се и застана гол пред гаснещия огън загледан в жарта.

Тя не можа да се сдържи да не го погледне и той й протегна ръце:

— Хайде, любима, идвай вече. Тази вечер ще се опитам да направя и невъзможното, за да ти доставя поне малко удоволствие. А ако не успея тази вечер, какво пък — остават ни и утре вечер, и вечерта вдругиден…

Тя поклати глава, но той я вдигна, взе я на ръце, отнесе я до леглото и нежно я постави по гръб, после сръчно развърза колана на халата й.

И без да обръща внимание на това, че тялото й е вдървено, че лицето й е пребледняло и че в очите й сечете онова проклето безпокойство, смъкна нощницата й, изправи се и я погледна.

— Не, не, не се завивай!

Тя отвърна лице от него, притисна ръце към тялото си и сви юмруци.

— Красива си, Софи. Вярно, не си приказна принцеса като Мелисанда, но, както и тя изтъкна, въпреки всичко си хубава. И ми се иска да останеш с мен. А сега ще… Не, просто ме остави да ти покажа.

Той легна до нея и много нежно прекара пръсти по брадичката й, по устните й, по носа й, сетне поглади веждите й. Просто я гледаше и докосваше лицето й.

Тогава тя най-сетне вдигна поглед към него:

— Райдър, знам, че искаш да ме обладаеш. Няма нужда да си играеш така с мен. Просто свършвай с това, моля те. Няма да се боря с теб — знам, че това няма да доведе до нищо добро. Уморена съм и искам всичко това да свърши.

Той се засмя:

— Ахаа! Всичките ония проклети мъже, а? „Да те обладая“… Какъв прекрасен начин да кажеш „правя любов“. Хубаво, мисис Шербрук, аз пък ще ти кажа, че ти си моя съпруга и че ще си играя с теб, додето не закрещиш от удоволствие. Искам да ти е хубаво. Искам да се смееш, да отвръщаш на целувките ми… Все още не можеш да разбереш това, нали? Но ще го разбереш.

Наведе се и я целуна по устата — много нежно; устните му я докоснаха леко като крилца на пеперуда. И продължи да я целува, додето тя не се отпусна под тялото му.

— Знаеш ли колко си вкусна? И колко обичам да те целувам, а?

— Не е лошо — призна си тя, но малко се смути, понеже в момента, в който разтвори устни, за да проговори, той леко плъзна езика си в устата й и докосна нейния.

Озадачена, тя изопна тяло и застина.

Но Райдър, както и преди, напълно се контролираше. Цялото му същество бе насочено към нея — към реакциите й, към променливите й изражения, към просветляването или помръкването на сивите й очи. Единственото, което искаше, бе тя да се слее с него и да измести всичките й спомени със смеха си, с чистата си радост от живота, с удоволствието, което изпитва заедно с нея.

И той продължи. Времето бе пред него. Нощта бе дълга. И знаеше, че за нея друга възможност няма.

Говореше и говореше, прогонвайки от съзнанието й спомените, които се промъкваха, щом я докосваше. Каза й, че обожава гърдите й, бели като сняг и така закръглени, както ще бъде коремът й, когато ще носи неговото дете. О, коремът й… — обхвана ханша й с разперени пръсти — да, тя сигурно лесно ще износва децата им, а те ще са толкова, колкото на нея й се иска да роди; после пръстите му започнаха леко да я галят. Но когато се докоснаха до меката й женска плът, тя се изметна в леглото и се изтръгна от ръцете му.

А той направо се удиви. Проследи я с безизразен поглед как се доближава гола към източните прозорци на спалнята и как застава там, с гръб към него и с наведена глава.

Отиде до нея, сви вежди, но без да казва нищо, леко постави ръце на раменете й и нежно я обърна към себе си.

— Е, и за какво е всичко това?

— Толкова омърсена се чувствам…

Боже милостиви! — помисли си той, загледан в тила й — най-сетне преградата се срути. Крайно време беше! И бавно изрече:

— Най-сетне ми казваш истината. Крайно време беше, Софи. Ей сега ще оправим нещата.

Тя замълча.

— Не вярвам всичко това да е предизвикано от докосването на пръстите ми между бедрата ти, но и то има някаква връзка, нали? То те накара да си припомниш… Да не би да си виждала как някой от ония мъже прави това с Далия? Или някой от тях принудително го е правил с теб? — Той изчака, но тя не отговори. — Добре тогава. Но ти не си устроена като мен, Софи. За да постигнеш женското удоволствие, ти трябва да познаеш ласките между бедрата си. И няма никаква причина да се чувстваш омърсена или засрамена, или каквато и да било — трябва да усещаш само възбуда и очакване.

— Не е съвсем така.

— Аха — промълви той и почувства как стомахът му се свива. Колкото до желанието му, то отдавна бе преминало. — Значи някои от ония мъже са те докосвали там? Галили са те там, така ли? Затова ли е всичко? Още ли ще ме караш да се боря със спомени, с някакви си мръсни привидения, а?

Привидения ли?! — помисли си тя и несъзнателно потръпна.

— Кажи, Софи.

— Съжалявам, Райдър.

— По дяволите, жено! — разтърси я той. — Престани да блееш като някоя проклета овца! Когато се запознахме, ти беше опърничава палавница, а сега се държиш с мен като някоя истерична кавгаджийка. Престани, по дяволите!

— Добре, ще престана! — кресна му тя, отдръпна се, огледа се безумно, не видя нищо, с което да го удари и се запъти към вратата.

— Гола си!

— Върви по дяволите!

Той вече посягаше към халата си, но тя се върна в спалнята с метла в ръка, нахвърли се върху него като рицар без кон и той, без да иска, се разсмя така, че чак се хвана за корема, и продължи да се смее, докато тя не го удари по главата. После го удари отново, и отново, и през цялото време го ругаеше.

Най-сетне той успя да почувства болката, която му причиняваше бодливата слама, пулсиращата болка на лявото си слепоочие и сграбчи метлата за дръжката. Но тя беше силна, дяволски силна и решителна, и побесняла…

Нужни му бяха доста усилия, за да изтръгне метлата от ръцете й, без да я нарани.

Захвърли я настрани, прегърна жена си и грубо я притисна към себе си. После силно я целуна, сграбчи я за задника и я притисна към интимните си части, а тя изви гръбнак и се опита да го ухапе.

— Добрият Бог ми е свидетел колко се радвам, че се върна — рече той и отново силно я целуна, метна я на рамо и я понесе към леглото. — Омърсена се чувстваш, така ли? Добре, скъпа ми женичке, дай да видим как ще се чувстваш, когато свърша с теб.