Катрин Каултър
Непознатата от Ямайка (16)

16.

Софи се прибра след час. Чувстваше се отвратително. Идеше й да си заскубе косите. Изобщо не разбираше защо постъпи така. Остави Опал в конюшнята пред голяма кофа овес, поприказва си със старшия коняр Маккалъм, суров, но приятен човек, за когото съществуваха единствено конете, и тръгна към къщата, но внезапно спря, засенчи очи и зяпна недоверчиво. Не, не можеше да бъде! Не отново! На стръмните предни стъпала стоеше Райдър с някаква млада жена, тъмнокоса и много хубава, тихо й говореше нещо, а тя, опряна на ръката му, кимаше. На Софи й се сви стомахът, за втори път този следобед тя стисна зъби и всички разумни мисли изхвърчаха от главата й.

Тя изкрещя и се закани с юмрук на съпруга си:

— Ах, ти, мръсен негоднико!

Събра полите си и хукна към тях, неспособна да спре нито краката си, нито думите, които сами излетяха от устата й:

— Как смееш! Дръпни се от мъжа ми! Само да се опиташ да го целунеш — ръката ще ти счупя!

Тес Стокли застина, но не беше глупачка и побърза да отстъпи назад.

— Господи, Райдър! Коя е тази? Прилича на луда. Не разбирам… Да не е някоя от жените ти? Много странно, Райдър. Но защо е толкова ядосана? Би трябвало да знае, че е само една от твоите жени.

Райдър не отговори. Той гледаше как Софи се носи към тях, вдигнала високо поли, за да е сигурна, че няма да се препъне. Приятно му беше да съзерцава глезените й, да гледа гнева, изписан по лицето й. Гъсти кичури се бяха измъкнали от косите й и се виеха около лицето й, очарователната й шапчица за езда падна в прахта…

Луда жена, наистина — неговата луда жена. Какво прекрасно съвпадение! Значи шербруковският му късмет не беше го изоставил. Той скръсти ръце на гърдите си, сърцето му заби в очакване.

Жените, с които бе свързан, обикновено не идваха в Нортклиф Хол, но Тес се беше притеснила от дългото му отсъствие. Беа й казала да не се тревожи, защото Райдър е като котка — никога не пада по гръб, но тя все пак дойде и когато го видя, жив и здрав, едва не се разплака — толкова бе щастлива, че го вижда. И внезапно това странно момиче, което така се разкрещя…

Устата на Райдър се разтегли в усмивка и той каза:

— Здрасти, Софи. Закара ли Опал в конюшнята? Нахрани ли я? Няма ли да се запознаеш с приятелката ми Тес? Ела да те запозная. Тъкмо си говорехме за Ямайка, за пътуването ми и…

— Мошеник нещастен! Още една ли?! Колко жени имаш? И всичките ли са такива млади и красиви? Но това е греховно! Би трябвало да те обесят, да те застрелят и да те изкормят! Аз самата бих…

Гласът й пресекна и тя пребледня. Поклати глава и косите й, вече напълно освободени, рукнаха по раменете и гърба й.

— О, не! — недоверчиво Промълви тя. — Това не го казах аз, нали?

Вдигна отново полите си и побягна към градините с гръцките статуи. Може пък и да й харесат голите статуи, помисли си Райдър, загледан след нея. Беше ли ги виждала вече? Трябваше да я попита. Представи си, че я люби под някое ужасяващо мраморно изображение на Зевс, прелъстяващ някой лебед.

После се обърна към Тес, която учудено и недоверчиво гледаше подир тичащата Софи, и рече:

— Това е моята съпруга, Софи Шербрук. Много е ревнива. Стой по-далеч от нея.

— Твоята какво…

Райдър се подразни. Толкова ли удивително беше, че се е оженил? Толкова ли беше невероятно?

— Моята съпруга, по дяволите! И тъй като вече съм женен, Тес, трябва да ти заявя, че повече не можем да се виждаме. Все пак… — замълча той и се усмихна — с теб наистина чудесно се забавлявахме. Но това трябва да се прекрати. Не мислиш ли скоро да се омъжваш?

Тя го зяпна като двуглаво теле:

— Но ти обичаш жените, Райдър, и според Беа имаш нужда от разнообразие, а и…

— Беа да не ти е наставница, а? Да не би да ви кани всичките на чай, за да ви налива съвети в главите? Не ми отговаряй! Софи е моя съпруга. А сега, мила моя, ако искаш скоро да наденеш брачния ярем, защо не ми позволиш да ти разкажа за един мил човек от Саутхемптън? Първи помощник капитан на гемия, солиден мъж, и всъщност достоен за възхищение. И много мъжествен, бих казал — с ръце, яки като дъбови клони.

Тес продължително го изгледа и накрая каза:

— Е, предполагам, че всяко момиче трябва някой ден да се омъжи. Сара казва, че съпрузите може да се оригват и да хъркат, но винаги остават до теб, просто защото са длъжни. И как се казва той?

Тя се заинтригува.

И когато влезе в огромното преддверие, той се чувстваше чудесно. Доста гвинеи би дал, за да присъства на някое от следобедните събирания на чай на любовниците си.

 

 

Беше почти полунощ. Райдър разтърка очи с опакото на ръката си и за кой ли път прегледа списъка, който състави по време на пътуването си към Англия. Остана доволен. Облегна се назад и за миг притвори очи.

Представи си как Софи го чака в леглото, пребледняла от страх да не би да дойде и отново да я насили, а тя да е заспала и да е още по-уязвима. Но не отиде при нея — все още не. Нека тъне в предположения. Не беше трудно да го постигне — беше толкова непредвидим, колкото и тя, и това я вбесяваше. Не беше й казал нито дума за държанието й следобед. Нищичко. Е, вярно, че от време на време просто не можеше да се сдържи да не я поглежда със закачливо пламъче в очите, но все пак се държа изключително учтиво с нея, докато тя през цялото време се надуваше. Но след като разбра причината, вече успяваше да я отбягва с лекота, придобита от дългата и успешна практика. Все пак познаваше начина на мислене на жените. А Софи, колкото и добре да се прикриваше, все пак си беше жена.

На вечеря разговорливото семейство несъмнено му помогна. После отпрати Софи да си легне, като й кимна и я щипна по бузата, а тя го изгледа, донякъде побесняла, донякъде объркана, и това беше обещаващо.

Тръсна глава и вписа следващото име. Джоузеф Бийфли^[1]. Фамилията беше смешна, но мъжът бе свестен и стабилен и всяко момиче би го предпочело пред много други. Вярно, че имаше позакръглено шкембе, но не пиеше много, не биеше жените, дъхът му не вонеше и се къпеше достатъчно редовно. Според Райдър той чудесно би подхождал за Емили. Както бе казала Сара, а след нея и Тес, в крайна сметка съпругът си е съпруг и е длъжен да остане до теб. За момент Райдър замислено се загледа в бледия пламък на единствената свещ.

Списъкът, който състави, беше внушителен, но все пак успя да добави още две имена. Срещу името на всяка от жените бяха отбелязани поне четири имена на мъже. Добре че почти целият му живот бе преминал тук и познаваше всички на петдесет мили околовръст, а между тях, слава Богу, и толкова много мъже. Изборът беше важен, пък и не всички жени щяха да поискат да се омъжат. Но той искаше да е сигурен, че добре се е погрижил за всяка една от тях. На тези, които пожелаеха да се омъжат, той, разбира се, щеше да осигури зестра. Зестри щяха да получат и ония, които не искаха да се омъжват. Почуди се дали да не състави и списък на вероятни покровители в Лондон. Но не, твърде грубо щеше да бъде от страна на изтънчен човек като него.

После се сети за децата и се усмихна. Те бяха и щяха да си останат постоянна величина в живота му. Нито за миг не се съмняваше, че ще има още деца. Божичко, колко му липсваха! С радост очакваше утрешния ден.

Най-сетне, уморен от размислите по списъка и от желанието си да накара Софи да се гърчи в несигурност, той стана, протегна се и угаси свещта — познаваше всяка педя от Нортклиф и нямаше нужда да осветява пътя си.

Софи не спеше. Седеше изправена в леглото и се взираше в далечния ъгъл на спалнята. Райдър бързо запали свещ и тихо се приближи до леглото. Тя обърна глава към него и трепна.

Той сви вежди:

— Какво става? Да не си сънувала кошмари?

Тя поклати глава, а той се загледа за миг в гъстите й разбъркани коси, които падаха по лицето и раменете й. Софи облиза устни, ръцете й стиснаха завивката, и рече:

— Мисля, че току-що видях вашата Невеста-дева.

— Какво?!

— Невестата-дева, шербрукското привидение. Синджън май се оказа права — искала е да ме приветства с влизането ми във вашето семейство. Сигурно е така.

— Глупости, сънувала си нещо.

Софи само поклати глава. В началото много се беше уплашила, но младата жена, привидението, просто стоеше и я гледаше и би се заклела, че дори й говореше. Но знаеше, че е невъзможно, защото през цялото време я гледаше в лицето и устните й изобщо не помръднаха. Все пак бе дочула нежния й глас, ясен и убедителен: „Не се тревожи. Дори когато дойдат те, всичко ще се оправи.“

— Кой? — бе попитала Софи. — Моля ви, какво значи това?

Младата жена се беше застояла още миг сред странната светлина, която излъчваше, после бързо се отдалечи. Софи долови някакво движение и подир нея остана само тихата грация на неподвижния въздух. Но беше я видяла съвсем ясно, макар че в спалнята бе твърде тъмно. А после Райдър влезе и тя просто изчезна с ръка, протегната към Софи.

— Слушай, Софи, Невестата-дева изобщо не съществува, тя е само една легенда. Синджън просто си ги измисля и не бих се учудил ако от време на време самата тя изпълнява ролята на нещастната девойка, за да ни подразни. Ти просто си сънувала.

— Не, Райдър, тя разговаря с мен. Не говореше в действителност, но аз я чух, и думите й бяха много ясни.

Това вече го заинтригува, не можеше да го отрече. Постави свещта на нощното шкафче и седна до нея, без да я докосва.

— И какви бяха думите, които тя не каза в действителност?

— Че не трябва да се тревожа, защото когато дойдат те, всичко ще се оправи.

Той се намръщи. Какво ли значеше това? Може би се отнасяше до някакво скрито съкровище? Или до някакво бъдещо събитие? Може би Софи ще роди близнаци и те ще се задомят в кралското семейство?

— Какво, по дяволите, значи това? Кои са „те“, за Бога?

— И аз това я попитах, но тя изчезна. Ти влезе и мисля, че това я прогони.

— Глупости!

Софи го погледна намръщено и едва сега осъзна, че е по нощница и че той седи до нея — слава Богу, напълно облечен, но все пак съвсем близо. Забрави и привидението, и неговото предупреждение. Забрави ужасното си поведение днес следобед и дори ония две много хубави млади жени. Бавно заотстъпва към другия край на леглото.

Райдър се направи, че не забелязва. Стана, протегна се и започна да се съблича.

Този път нямаше да го гледа, обеща си тя, и попита:

— Какво прави толкова до късно?

— Просто имах да довърша някои неща.

— Имаше среща с някоя от твоя легион жени, нали?

— Легион ли? О, не, скъпа, не са повече от един малък батальон. Аз съм просто човек.

— Това изобщо не ме интересува. Тия абсурдни качества ти си ги приписваш. Подиграваш се с мен, дразниш ме, и това никак не ми харесва. Ако щеш, вземи си не сто, а петстотин жени.

— Сигурна ли си, Софи? Днес видя само две и направо полудя, макар че беше много очарователна.

Тя го изгледа. Стоеше гол от другата страна на леглото — гол голеничък. Беше висок, строен и много добре сложен — това не можеше да му се отрече. После плахо отмести очи към вратата.

— Не, повече никакви състезания по коридора. Предпочитам да съм единственият мъж, който ще те гледа по Евино облекло.

— Да, беше ужасно. Днес просто не можех да погледна брат ти в очите.

— Предполагам. Както и да е, мисля си, че Дъглас е ужасно късоглед. А сега да изясним нещата между нас. Цяла вечер очаквах да ми разбиеш физиономията, така че, моля — чувствай се напълно свободна да го направиш, поне метафорично. Отпусни си душата и излей женския си гняв.

— Това ти се иска, нали?! Да се разкудкудякам като глупачка! Това ще ти достави огромно удоволствие и кой знае колко важен ще се почувстваш! Знам, мъжете обичат жените да се борят за тях, обичат да са пъпът на вселената. Е, аз пък ще ти кажа, Райдър Шербрук, че изобщо не ме е еня! Изобщо! Просто се ядосах заради брат ти. На графа сигурно му е безкрайно неловко да гледа как всичките тия жени се мъкнат в Нортклиф Хол, увисват по ръцете ти, шепнат ти глупости и те целуват.

— Така ли? Това ми звучи някак заучено. Не че е лошо, не ме разбирай погрешно, но навярно си го репетирала поне дузина пъти.

Почеса се по корема, а тя проследи всяко движение на дългите му пръсти. Не беше особено окосмен, като се изключи гъстият кичур около слабините… Успя да го погледне пак в лицето. Той разбра, че го е оглеждала, но каза само:

— Божичко, значи искаш да ти повярвам, че всичките ругатни, с които ме обсипа, са били единствено в защита на накърнените чувства на бедния ми брат, така ли?

Софи разбираше, че дълбае пропаст, която, ако не спреше веднага, можеше да стигне чак до Китай, така че до болка стисна устни и само поклати глава.

— Радвам се, скъпа ми съпруго, че най-после успя да се овладееш, но ако искаш, продължавай да се пениш — лично аз нямам нищо против.

— Я върви по дяволите! — кресна тя и се съсредоточи върху усилието да си държи устата затворена.

Райдър се протегна. Знаеше, че пак го оглежда и усети как пенисът му започва да нараства. Тя дълго го гледа, после трепна, най-сетне осъзнала какво прави, и отмести очи към прозореца.

— Днес и Сара, и Тес ужасно се стреснаха от теб — продължи той да налива масло в огъня. — Отначало не можеха да повярват, че съм се свързал с такава ревнива жена.

Тя обаче успя да преглътне примамката.

Той се усмихна, дръпна завивките и си легна. Тя почувства как леглото поддава под тежестта му и си помисли, че ако иска да бяга, точно сега е моментът.

— Недей, Софи!

— Какво недей, негоднико проклети?!

— Не се опитвай пак да ми избягаш. Заключил съм вратата.

Това беше нелепо. И двамата го знаеха. Тя притвори очи за миг, после се обърна към него:

— Райдър, не искам пак да ме насилваш. Моля те, не ме посрамвай и не ме карай повече да те моля.

— Легни по гръб, Софи.

Тя поклати глава.

— Хайде, побързай. И ако бъдеш добра към мен, ще ти разкажа една приказка. Става ли?

— Не — отвърна тя, но легна по гръб.

— Добре.

Надвеси се над нея и изучаващо огледа лицето й — най-красивото лице на света. Докосна с пръст върха на носа й.

— Толкова се радвам, че си тук.

— Защо?

— Защото ти си ти, защото имах невероятния късмет да те открия и дори проявих достатъчно разум да се оженя за теб.

— Това е абсурдно, Райдър. Та коя съм аз? Кога най-после ще го разбереш? Ти просто ме съжали и това беше всичко. Дори и майка ти ме презира. Не ми е тук мястото, Райдър…

— И аз вече мислих за това — продължи той, а пръстите му продължаваха леко да докосват брадичката, носа, устните й… — За това, че мястото ти не е тук. Напълно си права.

Тя застина и душата й най-неочаквано се сви.

— Не, не ме разбирай криво. Но твоят дом не е тук. Тук господарка е Алекс, макар че, горката, непрестанно трябва да се бори с майка ми, за да постигне това, което иска. Не, Софи, това наистина не е твоят дом. Аз имам своя къща, в Котсуолдс, недалеч от Стробъри Хил, където живее братовчед ми Тони Париш с жена си Мелисанда.

— Къща ли? Каква къща?

— Нарича се Чедуик Хауз. Но никога не съм живял там — посещавам я три четири пъти годишно. Имам и доста земя и двадесетина семейства арендатори. Но докато ме няма, с тия неща се занимава управителят ми, Ален Дюбюс.

Той помълча за малко, после сви вежди:

— Започвам да си мисля, че човек трябва сам да се справя със задълженията си. Какво ще кажеш, Софи? Да идем ли в Чедуик Хауз? Ще ти хареса ли да имаш собствен дом, в който ти си господарката?

Очите й светнаха. Не беше сгрешил — в тях проблесна радост, която измести за миг страха й от него.

— Да — кратко отвърна тя.

После пак отвори уста, но той леко докосна с пръст устните й:

— Недей, скъпа. Знам, че си готова да ми задаваш хиляди въпроси, само и само да не те любя. Но за Чедуик Хауз ще продължим да говорим по-късно.

— Ще ми се да престанеш да четеш мислите ми, преди самата аз да успея да ги довърша!

— Виждаш ли колко сме близки? Аз просто не мога да не го правя. А сега, Софи, искам да ми направиш една услуга.

Тя застина и плахо го погледна.

— Аз съм ти съпруг. Никога няма да ти причиня болка и винаги ще взимам интересите ти присърце. Ако си разбрала какво казах, само кимни с глава.

Тя кимна.

— Като начало е добре. Но искам да си наясно и с още нещо — че ще се любя с теб всяка нощ. Искам да свикнеш с мен, да ми имаш доверие. Искам да забравиш всички останали мъже и просто да изтриеш от паметта си подлостта и тиранията на чичо си. Искам да мислиш само за мен, само за нас…

— Много е трудно.

— Знам. Но днес, когато защитаваше своето, ти пак стана опърничава и ми напомни за дивата амазонка, която спаси кожата ми от ножа на Томас в Ямайка. Значи има надежда… А сега, Софи, да махнем тази нощница — не искам да ни делят никакви дрехи, когато сме сами. Искам да те гледам, искам да чувствам гърдите ти под дланта си.

— Райдър, аз наистина не желая…

— Пет пари не давам, Софи, така че спри да хленчиш. Може би тази нощ ще си позволиш да изпиташ поне малко удоволствие? Ще те целувам сантиметър по сантиметър. И никога няма да се откажа, така че просто свикни с това и се научи да ми отвръщаш.

Той продължи да говори за разни незначителни неща, някои от тях доста забавни. Би дал всичко на света просто за да види на лицето й поне една усмивка, но тя лежеше притихнала и далечна. Не се бореше, но лежеше вцепенена, с ръце, свити в юмруци. На Райдър му се прииска да засмуче пръстчетата на краката й, да вкуси нежната плът между бедрата й… Но жената, която лежеше до него, нямаше никакво намерение да отстъпи. Все пак не се безпокоеше особено. Беше й казал истината — никога нямаше да се откаже. А тя все още не съзнаваше, че щяха да са заедно, докато оставят зад себе си всяка земна суета.

— Май ще трябва да почакам още малко, за да те целувам сантиметър по сантиметър.

Той започна да я целува по гърдите, наслаждаваше се на вкуса й, на гладката й плът; ръцете му се плъзнаха към корема й и още по-надолу, пръстите му я намериха и нежно я погалиха. Тя се опита да се отдръпне и той спря. Началото беше добро.

Райдър не искаше да влиза в нея, докато не може да го приеме без болка. Беше й обещал и нямаше да наруши обещанието си. Никакви първобитни истории като снощи! Отмести се, погали я по бузата и й каза да мирува, после взе от нощното шкафче стъкленицата с крем.

— Това пък какво е?

Очите й нито за миг не се отделиха от пръстите му, докато бъркаше в крема.

— Ще видиш. Шшшт!

Побутна я да легне с ръка на корема й. Краката му разтвориха бедрата й и намазаният пръст с лекота проникна в нея. Размазваше крема бавно и нежно, пръстът му навлизаше все по надълбоко, после присъедини към него и другия, за да я разшири. Едва се сдържаше. Тя трепереше и се опитваше да се отскубне, но той я държеше здраво.

— Престани, по дяволите!

Тя се опита да събере краката си, но само пое пръстите му още по-надълбоко.

— Тихо, миличка! Докато не ме оставиш да те любя както трябва, ще използваме крем. Не ти ли е приятно това, което правя?

— Не!

— А на мен много ми харесва. И ще го правя всеки път, когато се любим, така че ще ти се наложи да свикнеш. О, но ти вече отстъпваш, Софи, не усещаш ли? Все повече омекваш към мен, макар съзнанието ти да отхвърля тази мисъл.

Когато я разшири достатъчно, когато стана мека и готова, той се надвеси над нея. Влезе много бавно, владееше всяко свое движение и наблюдаваше лицето й на светлината на свещта. Знаеше, че не я боли, че не би могла да го обвини в това. Но знаеше, че и този път тя няма да изпита удоволствие. По-важното беше, че тялото и започваше да го опознава, че когато я докоснеше, тя вече реагираше, без да се опитва да го изхвърли от съзнанието си.

И дотам щяха да стигнат. Трябваше само малко повече търпение. Влезе дълбоко в нея, после излезе почти докрай, продължи бавно и насочи всичките си сетива към нейните усещания. Изведнъж му хрумна, че със Софи се държи така, както не се е държал с никоя друга жена в живота си. По-рано, когато влизаше в някоя жена, го обземаше такава неутолима похот, че не можеше да спре. Но със Софи не беше така. Тя бе в центъра на всичките му усещания. И тялото, и умът му бяха изцяло съсредоточени върху нея. И щеше да направи всичко възможно, за да й достави удоволствие, без значение колко време щеше да му отнеме това. Все някога щеше да успее. А собственото му тяло можеше и да почака — още едно ново качество, за което Дъглас определено не би повярвал.

Спомни си как брат му се шегуваше, че щял да накара камериера да му зашие панталоните. Със Софи беше различно, защото самият той вече беше друг.

Дощя му се да я разсмее. Лекичко я погали по корема, пръстите му пропълзяха надолу и отново я намериха. Дразнеше я, галеше я и не спираше да я целува. И много скоро щеше да му отговори.

Накрая стигна до облекчение, но не се разкрещя като някой първобитен човек, а само изстена от удоволствие в устата й, като я притисна плътно до себе си, за да усети движенията му дълбоко в себе си и топлината на тялото му.

Беше учуден и доволен. Наистина беше добро като начало. Тя лежеше неподвижно, но този път нямаше сълзи. Ако не грешеше, бе изненадана, но не беше сигурен точно от какво. Продължи да я целува, докато не се отдели от нея. После я прегърна, погали косите й и каза тихо:

— Сега ще изпълня обещанието си. Нали си спомняш? Обещах ти, че ако си добра с мен, ще ти разкажа една приказка. Е, заслужи си я, Софи. Ще става все по-хубаво и по-хубаво… И така, приказката е за един еднокрак пират, който попаднал на пустинен остров заедно с три похотливи жени. Първата се казвала Бел^[2] и била доста пълничка — само гърди и бедра. Тя моментално се влюбила в него — това бил първият мъж, когото виждала от три месеца. Изтичала на плажа и разкъсала дрехите му. Но тогава се появила втората жена. Тя се казвала Гуси^[3] и само като видяла дървения крак, веднага разбрала, че това е мъж само за нея, защото хобито й било да дялка от дърво корабчета и други подобни — през трите дълги месеца на острова била издялкала цяла дузина палми. И така, докато двете жени спорели и викали, а пиратът лежал гол, ухилен като шимпанзе на невероятния си късмет, дошла третата жена, Браси^[4]. Направо няма да повярваш какво направила тя.

Внезапно Софи шумно изхърка и той продължи, вече по-тихо:

— О, значи не оценяваш моите истории. Нищо, утре вечер ще продължа приказката и ще научиш какво направили с горкия еднокрак пират Бел, Гуси и Браси.

Той я целуна по влажното чело и прошепна:

— А може би утре вечер ти сама ще поискаш да ме намажеш с крем, а?

— По-скоро ще счупя дебелата ти глава и ще те удавя в морето заедно с всичките ти проклети любовници — съвсем ясно каза тя.

— От друга страна пък — продължи той, доволен като петел, пуснат сред кокошките, — утре вечер може и изобщо да нямаме нужда от крем. Аз съм оптимист, а освен това все пак съм ти съпруг.

— Колко жени имаш, Райдър? Колко любовници?

— Е, малко повече от три. Поне така беше. Но това е вече минало.

Тя застина.

— Да, това беше първото нещо, което чух, когато пристигнах в Монтегю Бей — че си имала трима любовници. Е, добре, аз съм бил с повече жени. Няма да те лъжа. Но това беше преди да те срещна, преди да те пожелая и да се оженя за теб.

— А мен изобщо не ме интересува дали ще ги запазиш, или не.

Лъжата беше толкова явна, че той само се наведе и я целуна по носа.

— Красива си.

— О, късогледият си ти, а не проклетият ти брат!

— Я, капка оцет за вкус? А сега да поспим. Предполагам, че ще те събудя рано сутринта. А когато се събудиш, Софи, ще си сладка и топла, и аз ще вляза в теб бавно и нежно. Ще ти хареса. Поне малко.

Тя не отговори, но Райдър не се отчая.

Но когато сутринта се събуди и посегна към нея, напипа празното легло. По дяволите, помисли си, никога вече няма да споделя с нея съкровените си планове!

 

 

Същата сутрин на закуска Райдър се обърна към снаха си:

— Алекс, ще се радвам, ако запознаеш Софи с нашите съседи. А колкото до бала, той може и да почака.

— Аа, значи вече съзнаваш — обади се майка му, — че това момиче няма да се разбере с всичките наши знаменити приятели, така ли?

Райдър само се усмихна на майка си — тя винаги седеше на масата в пълна бойна готовност и веднага откриваше огън. И развеселен й отвърна:

— Нищо подобно. Просто в петък ние със Софи заминаваме за собствения си дом — Чедуик Хауз.

На масата моментално настъпи безредие:

— Не говориш сериозно!

— За Бога, Райдър, та ти току-що си дойде! Твоят дом е тук!

Само Дъглас не казваше нищо, просто отпиваше от кафето си на малки глътки.

Гласът на Алекс за момент се извиси над останалите:

— Значи, Софи, имаме само два дни. А и въпросът с дрехите също не е решен, така че не ни остава много време.

В този миг Софи осъзна, че Джеръми изобщо не се усмихва, а втренчено гледа в чинията си.

Но Райдър, негодникът, отново знаеше какво точно става и какво да направи. Той небрежно подхвърли:

— Джеръми, надявам се, че няма да имаш нищо против да останеш още една две седмици в Нортклиф Хол. Известно ми е, че Синджън може да бъде самият дявол и че наистина е непоносима, но ако смяташ, че можеш да я изтърпиш още малко, спокойно можеш да поостанеш тук.

Джеръми хвърли гузен поглед към сестра си. Софи се усмихна насила:

— Както ти решиш, Джеръми.

— Ами… Синджън ще ме заведе в ранчото на Брандли, за да си купя пони — опита се да се оправдае той.

И така решението бе взето. А Софи разбра от Синджън, че понито ще плати Райдър.

През този и през следващите два дни, докато Софи се запознаваше с всички съседи и пробваше новите си дрехи, Райдър посети бившите си любовници. Те, разбира се, вече знаеха, че се е оженил — Беа беше организирала събиране. Три от петте жени искаха да се омъжат, така че им предостави имената от списъка и ги остави сами да преценят плюсовете и минусите на всеки кандидат. Емили все още беше на легло след раждането, но скоро щеше да се оправи и той дори успя на два пъти да я разсмее. Останалите две жени искаха да опитат късмета си в Лондон. Даде им пари и им пожела успех. Колкото до Беа, когато го посрещна на вратата на къщата си рано следобед, той само поклати глава:

— Пчеличката Беа — рече и я дръпна за косата. — Кълна се, че ако не беше толкова привързана към мен, определено щеше да ми видиш сметката.

— И добре че е така, господарю Райдър!

Обичаше да го нарича така — това бе една от любимите й измислици. Беше една много разумна жена и имаше качества, които Райдър не бе срещал у никоя друга.

— Разбрах, че вече си посетил всичките си жени и си им подарил по съпруг.

Райдър се опули и влезе подир нея в малката й овехтяла всекидневна.

— Да не би да искаш и ти да се възползваш от списъка?

— О, не, сър. Аз заминавам за Лондон да си търся щастието, също както Лора и Моли. Мислех да поканя и Емили да дойде с мен — не искам състоянието й да се влоши, тогава жената е най-уязвима. И ще направя всичко възможно да не попадне в лапите на друг деспотичен мъж. Смятам да отворя пансион, господарю Райдър. Спестила съм достатъчно пари, както знаеш. Ти си щедър човек. Но все пак си мъж… А аз ще си остана такава, каквато съм, и ще си намеря любовник, изтънчен като теб.

Тя внезапно замълча, той пое ръката й и я целуна.

— Но други такива мъже няма, нали?

Тя се разсмя и го ощипа по ръката.

— Скъпа, не искам да имаш просто някакъв си пансион. Не, искам да купиш нещо в добрите райони на Лондон. Ще ти дам името на нашия семеен адвокат и той ще ти помогне. А пансионът ще ти бъде зестра от мене.

— Ще ти липсвам, Райдър.

— Да, Беа, определено. А сега ми пожелай късмет с новата ми съпруга.

— Нямаш нужда от това.

— Дори повече, отколкото можеш да си представиш. Най-после си намерих майстора.

Когато си тръгваше, Райдър се чудеше дали на Софи не би й харесало да си играят на господар и робиня. Навярно през ноември вече ще успее да я накара да опитат. Тогава дните ще са по-къси и навън ще е студено, а това ще означава дълги часове пред камината. Представи си я обвита в тънки воали, с разпуснати коси, танцуваща като Саломе. А играта щеше да предизвика и смях, й страст… Внезапно се сети за привидението и се почуди какво ли означава това, „Когато те дойдат…“